Анна Литвинова, Сергей Литвинов
Оскар за смъртоносна роля (21)

Седемнайсет години преди описваните събития

14 юли 1987 година

Франция, Париж

Двамата руснаци, заминали от гара Монпарнас с полупразната скоростна електричка, не привличаха ничие внимание. А те и не приличаха на руснаци, които в чужбина винаги изглеждат напрегнати и са облечени недодялано. Двамата елегантни господа, от глава до пети изтупани с всичко чуждестранно, във влака приличаха повече на парижани, отколкото парижаните. Единият от тях — пълен, да не кажем дебел — беше облечен с трикотажна риза и с копринено шалче на врата. Вторият — слаб, красив — носеше джинси и джинсова риза.

Във вагона практически нямаше хора. Сутринта, в празничния ден, Денят на превземането на Бастилията, парижаните предпочитаха да прекарат времето си в леглата или бавно да закусват в малките кафенета, следейки по телевизията парада на Шанз-Елизе.

Първо мъжете си говореха на френски, а после, разбрали, че никой не ги чува и не им обръща никакво внимание, минаха на руски.

— Какво там, при вас в Москва говорят за Горбачов? — попита слабият.

— Как какво? — неопределено отговори пълничкото конте. — Някои все така се радват на царя реформатор, други скърцат със зъби…

— Защо скърцат? — усмихна се първият.

— Всеки заради нещо свое. Кой заради безумната идея да се избират ръководителите. Кой заради Раиса Максимовна. Кой заради борбата с водката. Между другото, знаеш ли вица? Горбачов сега го наричат минерален секретар.

— А, това още в Москва го чух… — снизходително каза слабият.

— Тогава този сигурно не си го чул! — елегантният бабаит погледна косо слабия. — Получил един фермер своя земя. Работата кипи. Ей го, още сутринта е издоил кравата, нахранил е свинете, разкопал е около ябълките, изтребил е колорадския бръмбар… Стои на вратата, бърше си потта и си мисли — какво още не е свършил? Изведнъж се сепва: „Ау, ами жената още не съм изчукал!“.

Слабият, който внимателно слушаше вица, се разсмя. И веднага, по руска традиция, подхвана:

— Но ти, Валера, сигурно не си чул един друг виц, той е местно производство. Събуждат се двама съпрузи след бурен купон. Главите ги цепят. Той казва: „Скъпа, тебе ли чуках вчера в библиотеката?“ — „Зависи в колко часа, скъпи.“

Валерий Петрович се разсмя, а след това дружелюбно ръгна другия в ребрата:

— Е, как живееш тук, в развратния Париж? Без жена си?

— Ох, лошо, Валера! Като при Маяковски: „Уморена е дясната, работим с лявата. Леви! Леви!“.

… Така те пътуваха до самия Версай, разреждайки с вицове, приказки и клюки сериозния разговор за вътрешното и външното политическо положение в Русия и франция. В същия дух продължиха да разговарят и после — в кралския дворец, разглеждайки парка с идеално подстригани храсти и тревни площи. Те добре се познаваха и разбираха един друг — другари и приятели с осемнайсетгодишен стаж, които сега съдбата веднъж годишно събираше ту в коридорите на Центъра, ту при задгранична командировка…

После отидоха в най-далечната част на парка, която изглеждаше като гора. Но и тук тревата беше грижливо подстригана, и нито пръчица или хартийка не се въргаляше край дърветата. Наоколо нямаше жива душа. И тук едрият изведнъж неочаквано попита приятеля си:

— Е, и как прекара вчера времето си?

Слабият направо се стресна от неочаквания въпрос:

— За какво говориш, Валера?

— За Жюли.

Вторият се препъна. Увисна пауза.

— За каква Жюли?!

— Не се преструвай — уморено каза Ходасевич (тогава все още не полковник, а само майор). — Недей, Никола. Ние знаем всичко.

— Не разбирам за какво става дума.

Ходасевич въздъхна, намуси се.

— Поне пред мен не се преструвай!

— Аз наистина не разбирам!…

— Искаш ли да чуеш какво конкретно ни е известно? Добре — Валерий Петрович сви рамене. — Ти си имаш любовница. Познаваш я като Жюли Прево, на двайсет и осем години, разведена. Представила ти се е като редактор в издателство „Гайимар“. Срещате се вече три месеца. Тя има „Пежо-205“. Живее на площад „Шатле“, в мансарда на шестия етаж, а ти поне три пъти си ходил при нея вкъщи.

Слабият спря, стиснал зъби.

— Мамка му! — изруга той. — Мамка му! И мамка му!

— Ех, Колка! — състрадателно рече Ходасевич. — Защо не си доложил, а?

— Подиграваш ли ми се, Валера?! Та аз съм женен.

— Точно затова, Коленка.

— Стига, Валера! Що за лицемерие! Ти не си партийно бюро! Аз почти половин година вече вися тук! Сам-самичък, като кукувица!

— Нали знаеш инструкциите? Трябваше да доложиш — при това веднага, на минутата! А още по-добре в първия момент, когато ти е станал при вида й!

Слабият се намръщи, все едно ядеше лимон.

— Престани и ти, Валера! Нали си го познаваш Потапов. Още същия ден, когато му доложех, щеше да ме изпрати обратно в Москва. Още с първия самолет на „Аерофлот“!

— Ами, хубаво. Да беше те изпратил. Тогава нямаше да го има този разговор между нас!

— Е, Валерка! Не ставай лицемерен! Какво страшно има в това един мъж да се поразсее през командировката си?!

— Искаш ли моето мнение? Личното ми мнение?

— Е?

— Нищо! Абсолютно нищо страшно!

— Ето, виждаш ли!…

— Почакай! Не съм свършил! Нищо страшно нямаше да има, ако твоята Жюли не беше доказан сътрудник на ЦРУ!

— Каквооо?!

— Каквото чу…

— О, боже!!!

— Да, Никола…

— Не може да бъде!

— Може, Никола, може! Така че, съдейки по всичко, американците готвят операция!

— Каква операция?

— Не се преструвай! Твоята вербовка! Класически случай: женен разузнавач, работещ под прикритие на дипломат, оплетен с жена!…

— О, боже!

— Но те няма да те хванат…

— Защо?

— Защото вчера в мансардата на площад „Шатле“ ти видя своята Жюли за последен път! Мога да ти го кажа официално — утре летиш за родината! Заседанието на партийното бюро по твоя въпрос ще се проведе там! И се моли на Бога всичко за теб да завърши щастливо!

Те спряха на висок, идеално подстриган хълм, в сянката на един платан — огромен, сигурно на триста години. Слабият беше жалка гледка. Само преди половин час той изглеждаше като важен, елегантен господин, а сега бе сдухан, превърнал се бе в малък, нещастен, смачкан пакостник. Изведнъж той се изправи и плътно се приближи до Ходасевич.

— Валера, почакай! Почакай! — той едва не го хвана за реверите, но после се отказа. — Та това е такъв случай! Не разбираш ли какъв шанс е това? Защо да не скроим номер на американците? Чрез същата тази Жюли? Ти смяташ, че те ще ме вербуват — моля! Нека опитат! Прекрасно! Естествено, ще се направя, че съм се огънал! Ще се съглася да работя за тях! А всъщност ще работя за нас! За Центъра! Ще стана двоен агент! Ще им пробутвам дезинформация на американците! Ще правя всичко, което поискате!

Ходасевич бавно, обаче с абсолютна непреклонност, поклати глава:

— Не!

— Но защо?! Защо, Валера?!

— Не, защото ти няма да можеш!…

— В смисъл?

— Ти няма да се справиш с такава игра…

— Няма да се справя?! — отново подскочи слабият. — Няма да се справя ли? Ти ли реши така?!

Ходасевич отново бавно, но непреклонно поклати глава.

— Не! Това е мнение на Центъра!

— Но ти си!… — извика слабият. — Ти!… Ти сам си решил всичко вместо тях! Ти си им дал цялата информация!

— Да, препоръките на Центъра ги дадох аз! — бавно каза Валерий Петрович. — И там се съгласиха с мен. Защото аз смятам, че двойна игра в твоя случай не може да има…

— Но защо?!

— Ти просто няма да издържиш! Ще се огънеш!

Ходасевич изгледа другаря си предизвикателно.

Слабият изкрещя:

— Но защо си решил така?! Защо?!

И изведнъж се нахвърли върху Ходасевич. Нанесе му кратък, но мощен удар в лицето. Но ударът не достигна целта си. Валерий Петрович се дръпна и хвана ръката му. И сам, на свой ред, му нанесе кратък и рязък удар в слънчевия сплит. Противникът му се присви и взе да се свлича на тревата.

— Защооо?… — със свистене се чу от устата му.

— Ето, именно затова! — студено отряза Ходасевич. — Защото ти, Колка, си слабак!

* * *

Валерий Петрович разказа тази история на Таня със значителни съкращения. Той не каза нито кое е мястото, нито годината, нито имената на главните персонажи. Освен на Николай Птушко. Много неща не спомена той — Париж, Версай, мансардата на площад „Шатле“, резидентът Потапов… Получи се нещо като басня от шпионския живот, нещо като приказка от рода на: „В някое си царство, в някое си господарство…“.

— Този младеж също ли се е казвал Николай Птушко? — ококори се Татяна.

— Боя се, че именно така се казва — кимна полковникът.

— Той е имал син тогава, нали?

— Да — намръщи се Валерий Петрович. — По онова време — съвсем малък. Някъде на седем-осем години. И се казваше Коленка. Николай Николаевич Птушко.

— Мислиш, че синът на приятеля ти е посредникът на моя клиент? Онзи същият, с половината милион?

— Всичко се случва на този свят… — неопределено изрече Ходасевич, като гледаше настрани.

— А ти знаеш ли какво се е случило с твоя Птушко-старши после? След онази ваша среща в чужбина?

Таня цялата изгаряше от любопитство.

Внимателно подбирайки думите си, Валерий Петрович каза:

— Нищо кой знае колко страшно не му се случи след това. Времето вече бе перестроечно, мекушаво… След онова издънване, Птушко го отзоваха в Москва. Понижиха го в звание — беше майор, стана капитан. Друснаха му едно „строго мъмрене“ по партийна линия. Не го пускаха никъде в чужбина. И го преместиха в пето управление — да се бори с дисидентите.

— И той на тебе не ти е простил, нали?

— Понякога се срещахме — намръщи се Ходасевич — в коридорите на Центъра. Той по принцип не ме поздравяваше. А когато преди десет години случайно се сблъскахме на улицата, мина на другия тротоар.

— Значи, не ти е простил! — констатира Таня. — А с какво се занимава сега, знаеш ли?

— Разправяха ми, че когато се разпадна Съветският съюз, той напуснал органите. С какво е почнал да се занимава — не зная. Както разбираш, не съм го виждал. И нищо, до днешния ден, не знаех за него и семейството му. Пък и дали този твой клиент е син на моя Птушко? — скептично (отчасти, за да провокира Таня с този свой скепсис) промълви Ходасевич.

— Рядко фамилно име е — отбеляза Таня.

— А как изглеждаше този твой Николай Птушко?

Таня направи гримаса.

— Млад. Един сивичък, незабележим. Сега разбирам защо е такъв увехнал. Всичко е ясно — син на чекист. Печалният смотльо!

— Странна версия — сякаш на себе си каза Ходасевич. — Дали бащата отмъщава вместо сина си? Дали пък — синът отмъщава за баща си? Много странна версия…

— Във всеки случай, трябва да се провери! — нахъсано рече Таня.

— Като начало трябва да разберем какъв е сега Николай Птушко-старши.

— Няма нищо по-просто от това! — възкликна Таня. — Само ми дай интернет.

Тя беше порозовяла, очите й блестяха. Нищо общо нямаше с онази бледа, нещастна мумия, която Ходасевич завари преди разговора им.

— Откъде в болница ще има интернет?

— Ще се включа към джиесема. А ти ще ми донесеш лаптопа — твърдо заяви Таня. — Още днес!

— Добре — усмихна се Валерий Петрович. — Ще ми позволиш ли — в гласа му звучеше възможно най-меката ирония — да разбера за Птушко-старши по моите канали?

— Позволявам ти! — направи царствен жест тя.

Сега в нея нищо не напомняше за онова безжизнено, отчаяно момиченце. Тя отново бе станала себе си — разпалена, дейна, весела, бойна.

— А най-важното е — с тежест каза Валерий Петрович, — че трябва да разбереш — всичко лошо вече е зад гърба ти!

Но, честно казано, той самият далеч не беше сигурен.

 

 

Същата нощ

Ходасевич и лейтенантът — „чистач“ не биха били сътрудници на Комитета, ако не можеха да проникнат нощем в обикновена районна московска болница. От маскировъчните средства им потрябваха единствено две бели престилки и два стетоскопа. С важно и непроницаемо изражение на лицата (в джобовете на престилките — писалки, на шиите — слушалки) полковникът и лейтенантът се качиха на петия етаж и без да бързат тръгнаха по дългия пуст коридор към самостоятелната петстотин и първа стая, където лежеше Татяна. Лейтенантът носеше в ръка куфарчето с инструментите си.

Във въздуха царяха неунищожимите миризми на болница — хлор, лекарства, варено с вода пюре. На мястото на дежурната сестра светеше настолна лампа, обаче нямаше никого.

Валерий Петрович спря „чистача“ на входа на Танината стая.

— Можеш ли от тук да разбереш дали камерата е включена? — прошепна той. И добави: — Естествено, ако изобщо има камера…

Лейтенантът мълчаливо кимна. Извади от куфарчето си апаратурата. Ходасевич се оглеждаше дали няма да се появи някой в нощния коридор.

Щом „чистачът“ махна калъфа на уреда, видя, че стрелката на индикатора за напрежение помръдна.

— Има камера — полугласно рече той. — И тя работи.

— Можеш ли да засечеш приемателя? — полушепнешком попита полковникът.

Лейтенантът уверено кимна. После мълчаливо връчи на Ходасевич куфарчето си, а сам не откъсваше поглед от екранчето на детектора пеленгатор. Те бързо тръгнаха по коридора обратно към стълбището. Ходасевич попита:

— Ще ме заведеш ли при приемателя?

Той малко се бе задъхал от бързото ходене.

— А аз какво правя!… — малко нагло рече лейтенантът.

По пътя Валерий Петрович помисли как може да се постъпи в създалата се ситуация — ако играят по правилата (или поне по подобие на правилата).

Може да се повреди камерата в стаята на Таня. След това да се съобщи на немногобройните приятели, останали в Кантората, за създалата се ситуация. Да се възползва от помощта им и да организират засада в стаята на Таня. И когато се появи някой, за да оправи повредената камера, да се задържи този човек. А после, ако успеят, да го накарат да говори. И тогава ще разберат кой е поръчителят.

Всичко това беше умно, правилно и вероятно би се оказало резултатно, но би глътнало много сили и време. И би обезпокоило нещастната Танюшка. Ходасевич не искаше нито да губи време, нито да травмира болната Таня. Затова той позволи на събитията да се развиват по реда си, тоест бързо.

Заедно с „чистача“ те изтичаха надолу по стълбите. Неспрени от никого, излязоха в двора на клиниката. През цялото това време лейтенантът не откъсваше поглед от пеленгатора. На улицата той за миг се спря, а после уверено посочи с пръст в тъмнината: „Там!“.

След около трийсет крачки, в дълбочината на болничния двор, Ходасевич видя една кола, спряла встрани, зад храстите от люляк. Това беше бял, не нов, с нищо незабележим микробус „Форд Транзит“. Паметта на Валерий Петрович, която се връщаше назад и прехвърляше наум подозрителните коли близо до дома му — ден след ден, нощ след нощ — мигновено му подсказа — той вече е виждал този микробус. Виждал го е!

Лумна видението в един от дните на миналата седмица — ето, той изпраща Таня. Тя излиза от входа му. Той я гледа през отворения прозорец на кухнята. Тя се усмихва и му маха с ръка. Той й отвръща. Тя тръгва към тойотата си. И някъде там, на заден план, се вижда бял микробус. Същият този микробус.

Ходасевич взе решение на мига.

— Стой тук и ме чакай — с безапелационен тон заяви той на лейтенанта. — Това, което смятам да направя, е незаконно. Така че, ако неочаквано ме хванат, ще дадеш показания в моя полза.

И преди „чистачът“ да възрази или да се съгласи, полковникът закрачи към микробуса. Той стоеше тъмен, с тонирани стъкла, недавайки никакви признаци на живот. По пътя Ходасевич вдигна от земята тежко паве. Той се приближи до колата и без да губи нито секунда за излишни размисли, с всички сили започна да удря с камъка направо по предното стъкло. Лейтенантът затаи дъх: „Какво прави той?!“. Грохотът отекна по целия болничен двор.

При третия удар предното стъкло се счупи. При четвъртия — се отвори вратата на плътния, без прозорци, микробус. Оттам се показа някой.

— Ти какво, бе човек, да не си откачил?!

В гласа му звучеше повече учудване, отколкото злоба. Той не извика властно „Престанете!“, не стреля веднага, не почна да се бие. Всичко това Ходасевич отбеляза с крайчеца на съзнанието си и моментално анализира възможния статус на човека. Не беше нито бандит, нито някой от спецслужбите, за това полковникът залагаше главата си — и тогава Валерий Петрович неочаквано, с рязко движение метна павето по главата му.

Хвърлянето се оказа удачно. Камъкът попадна право в бузата му. Човекът се дръпна, залитна, хвана се с ръка за лицето. Ходасевич направи три крачки към вратата, сграбчи човека за врата и със сила го вкара в колата. „Глей го ти, дедикът!“ — мислено се възхити лейтенантът на действията на Ходасевич. И тогава вратата на микробуса се хлопна, закривайки от погледа на „чистача“ всичко, което ставаше вътре.

А там, вътре, се оказа онова, което полковникът очакваше да види — пулт, кабели, проводници, два компютъра и няколко малки телевизионни екрана. Всички екрани бяха празни и глухи и само на един имаше картина. Цветният екран показваше статично изображение — необичайно, сякаш нагоре с краката — болнична стая, легло, а на леглото неподвижно лежи Таня.

Пред екрана имаше две кресла. На масичка стоеше недояден сандвич, две пластмасови чашки с кафе, което вдигаше пара.

Всичко това Валерий Петрович забеляза с крайчеца на окото си и отбеляза с крайчеца на съзнанието си. Главното чувство, което изпитваше, беше огромна, студена ярост. Тези хора бяха нахлули в неговия живот и в живота на Танюшка. Те злонамерено и планомерно унищожаваха момичето. Затова Ходасевич беше готов да направи с тях всичко! Явно този почти неконтролируем гняв се бе отразил на лицето му, защото физиономията на оператора пред него стана жалка и уплашена.

Ходасевич държеше гадината с две ръце за гърлото и палците му натискаха сънната артерия на оператора.

— Защо?! — изръмжа той. — Защо правиш това?!

— Поръчаха ми!…

— Кой ти поръча?!

— Аз н-н-не знам…

— Не знаеш ли?! Не знаеш за кого работиш?! — Валерий Петрович разтърси момчето.

— Не знам! Наистина не знам!

Очите му бяха съвсем близко и не лъжеха.

— Името ти? Фамилията? Звание?

— Юрий Павлович Трофимов. Аз съм видеоинженер.

— Кой ти плаща за тази работа?

— Не знам кой е той… Той ме нае… Даде ми аванс… Ключовете на микробуса…

— И ти е наредил да я следиш? — Ходасевич кимна към екрана, който показваше спящата Таня. — И мен също?

— Не, само нея…

— Името на поръчителя?

— Не знам…

— Как се свързваш с него?

— Той сам ни намира. Веднъж дневно. Или два пъти.

— Ти ли монтира камерите?

— Не!

— А кой?

— Не знам…

— Мръсник! — Валерий Петрович силно отхвърли човека. — Хайде, грабвай си парцалите! И ще кажеш на поръчителя, че сте разкрити! Аз съм ви разкрил — натъртено каза той.

— А кой сте вие? — изломоти операторът.

— Името ми е Ходасевич. Валерий Ходасевич. Нека твоят поръчител ме намери. Трябва да поговоря с него.

В този момент някой почука по вратата на микробуса. Чукането беше ритмично като морз: та-та, та-та-та! Валерий Петрович се обърна и открехна вратата.

Беше „чистачът“. Той се мръщеше, като разтриваше лявото си рамо.

— Да вървим, Валерий Петрович — каза той. — Оказа се, че тук има още един.

Ходасевич скочи от микробуса. Хлопна вратата зад себе си.

— Къде е вторият? — намусено попита той.

— Засега си почива. Но скоро, мисля, ще възкръсне. И ще е много недоволен.

Лейтенантчето кимна с глава някъде настрани. На разстояние десетина метра от колата на тревата тъмнееше някакво тяло. Проснатият човек се размърда и изстена.

— Ама и теб си те бива! — усмихна се Ходасевич.

— А и той се оказа един бик — възбудено каза лейтенантът. Двамата с полковника с бърза крачка тръгнаха по болничния двор към изхода. — Щом влязохте вътре и той изскочи от храстите. Закопчаваше си дюкяна… Е, и аз трябваше да го млатна. Докато не ви е попречил.

— Браво на тебе! — каза полковникът.

Момчето смутено се усмихна и не се удържа да се похвали:

— Аз съм кандидат-майстор на спорта по джудо.

— Модерен спорт — усмихна се Ходасевич.

— Не толкова модерен, колкото полезен — с лека обида тръсна глава „чистачът“ и попита: — Е, и какво имаше там, в колата? Какво разбрахте?

— Разбрах — намръщи се полковникът — точно толкова, колкото обикновено се разбира при спонтанна, неподготвена операция.

— А именно? — е интерес попита лейтенантът.

— Нищо.

 

 

Понеделник

В разкошен кабинет седяха двама души — възрастен и млад. Бяха се настанили на масичката в ъгъла и пийваха прясно изцеден сок — по-възрастният — портокалов, а младият — от грейпфрут. Телевизорът в ъгъла мълчеше, зейнал с черния си екран.

— На мен ми се струва, татко — внимателно каза младият, — че ги подценихме.

— Защо реши така? — доста грубо измърмори възрастният.

— Дебелият ни разкри.

— Каквооо?!

— Демонтирали са камерата в болницата. И са нападнали операторите ни в микробуса.

— Така ли?! Какво знаят?

— За нас — нищо. Засега нищо. Презастраховал съм се. Операторите не знаят за мен. Затова и не са могли да кажат нищо.

По-възрастният се замисли, потропа с пръсти по масата. Накрая попита:

— Какво предлагаш?