Джоузеф Хелър
Портрет на твореца като стар (18)

Поли беше доволна, че отново си е вкъщи, а той се отпусна и сякаш се разтовари в нейната компания. Във фризера се изстудяваше чашата му за мартини.

— Лекцията мина добре — рече той в отговор на въпроса й.

— Харесаха ли те?

— Да, много.

— Винаги те харесват, нали?

— Изглежда е така. Имам някакъв талант да се харесвам на хората. Този път публиката беше прекрасна, изключително жива. Получи се хубав диалог. Като нищо ще я препиша и ще я публикувам някъде, когато нямам друга работа. Всички останаха доволни, но най-вече аз. Освен това си получих и чека.

Поли се засмя. Очите й блестяха, бузите й бяха порозовели, цялото й лице сияеше, както винаги, когато беше в настроение.

— Дадоха ти чек, значи.

— Да, веднага след като приключих с лекцията.

— Мисля, че всички трябва да постъпват така. Не е хубаво да те карат да чакаш.

— Права си. Човек брои дните и накрая започва да се чуди дали изобщо ще дойде проклетият чек.

— Безпокоях се заради полета. Такава ужасна буря се разрази…

— Аз също — рече с въздишка Пота. — Но пътуването от летището бе къде по-голяма мъка. Шофьорът се оказа някакъв смахнат консерватор и не спря да разказва нескончаемите си истории. През по-голямата част от времето се правех на заспал, дано млъкне. На всичкото отгоре се изгуби в момента, когато излязохме от магистралата, та се наложи да му показвам пътя. Представяш ли си, в тази гъста мъгла.

Естествено, не й разказа, че на блестящия прием след лекцията е флиртувал с две бивши студентки, сега самоуверени четиридесетгодишни жени, беше се запознал с тях преди петнадесетина години, докато лудешки и опиянени от възбуда, обикаляха из заведенията на Ню Йорк, в които се събираха интелектуалци. Не й каза и за телефонните си разговори с три други познати, също от доброто старо време. Двете от тях отдавна бяха разведени и изглеждаха напълно щастливи от сегашното си положение. По негово мнение бяха съзрявали добре, имаха отличен външен вид, безупречно поведение и самообладание. На времето, когато се дипломираха и след като завършиха курсовете по художествено писане, те бяха въодушевени от перспективата да се срещат с автори и редактори, с известни и недостижими авторитети, на които само бяха чували имената. Пота ги беше завел да вечерят в едно ресторантче, в което се събираха мастити издатели. Едната, по-общителната, остави в шумната компания на свои колеги (и тя беше много доволна), а другата заведе в любимата си мансарда, която поддържаше в ония години, за да й покаже къде работи, а и да се насладят на великолепната нощна гледка към река Хъдзън и морето от светлини отвъд нея.

— Сигурно вече не си спомняш — подхвърли тя.

— Разбира се, че си спомням — възрази той.

— Тогава ти ми даде правото на избор.

— Като досадник ли се държах? О, съмнявам се…

— Не, съвсем не. Ти беше съвършеният джентълмен. Без грешка. Любезен и внимателен.

— Това вече е в мой стил. Бил съм длъжен да се държа така.

— Каза ми, че ако искам да си тръгна, веднага ще вземеш такси до хотела. Но ако реша, мога да остана при теб…

— И ти реши да си тръгнеш. Разбира се, че помня. Нима допускаш, че мога да забравя подобен плесник?

— Бях умряла от страх! — засмя се нервно тя.

— О, личеше ти — усмихна се и той.

— Всъщност, не знаех какво искам. По онова време дори не бях целувала друг мъж, с изключение на съпруга ми…

— Помня, че ми го каза и то с надеждата, че ще те разбера.

— Ти беше първият, който го стори. В таксито, когато ме целуна за лека нощ.

— Нали трябваше да направя нещо? Целувката също влизаше в задълженията ми. Щеше да бъде обидно за теб, ако не бях направил опит, нали? Но това не беше единствената причина. Прекарахме добре заедно, смяхме се до сълзи. Исках да го направя. А и ти сигурно щеше да се почувстваш по-зле, ако не бях предприел тази стъпка.

— Така е. Бях доволна и горда от желанието ти, макар и доста нервна. На всичкото отгоре ти ми обеща нещо. Помниш ли?

— Така ли? Какво ти обещах?

— Каза, че ако остана да преспя при теб, в никакъв случай няма да съжалявам. И обратно — ако си тръгна, цял живот ще си спомням за този момент и ще съжалявам. И знаеш ли какво стана?

— Знам, разбира се. Иначе едва ли щеше да подхванеш разговора.

— Аз наистина съжалявах.

— Естествено.

— Всеки път, когато си спомнях за онази прекрасна вечер. Съжалявам и днес, още от момента, в който те зърнах отново и докато те слушах. Справи се отлично.

— Искаш ли да получиш още един шанс? — попита Пота, заинтригуван и доволен от развоя на събитията.

— Може би — колебливо отвърна тя. Лицето й лекичко поруменя, гласът й се снижи: — Може би бих опитала…

Пота се разсмя и скромно поклати глава.

— Най-вероятно ще се окаже, че вече е късно — галантно подхвърли той, в гласа му се усети преднамерена неувереност. — Сигурно съм прекалено стар, за да направя нещо запомнящо се, но съм сигурен, че бих искал да опитам.

— Не мисля, че си чак толкова стар! — засмя се и тя.

— Тогава ще го направим при следващата ни среща, когато и да е тя.

Тя прехапа устни и замълча. Усмивката замръзна на лицето й. Колебанието й беше видно.

— Къде си отседнал? — Въпросът беше зададен с доста голямо закъснение, а тонът й бе полусериозен. — Бих могла да те закарам до хотела, където ще пийнем по едно и ще си поговорим.

— За съжаление поех ангажимент към професор Лоу и декана — излъга светкавично Пота, леко изненадан от страха, който внезапно го връхлетя. — А те ще ме откарат на летището утре сутринта, веднага след закуска. Ако искаш, да си разменим адресите. В случай, че аз пак дойда тук или пък ти отскочиш до Ню Йорк.

Тя безмълвно се примири, явно разбра, че няма да получи нито телефона, нито факса му. Пота беше наясно, че скоро няма да има повод да се появи отново в този град. А ако тя някога все пак се появеше в Ню Йорк, тогава щеше да измисли поредния си трик, за да може да я види, зарече се той, докато се разхождаше самотен в хотелската си стая. После пък внезапно си обеща да стори тъкмо обратното — да избегне срещата, независимо от силното си желание. Най-вероятно отново щеше да се отдръпне — както току-що беше направил, но с още по-лъжливи извинения. С мнимо отвращение сам се нахока за първоначалното си импулсивно желание.

Ти луд ли си, Пота? За какъв се мислиш, да те вземат мътните? Скоро ще навършиш седемдесет и шест! Никога ли няма да пораснеш? Нима ще продължаваш да се влюбваш във всяка жена, която проявява някаква симпатия към теб?

Отговори си положително. Разбира се, че щеше да се влюбва, докато е жив.

Беше щастлив и доволен, че вече е твърде късно, за да се променя.

Винаги беше обичал жените. Харесваше му дори самата представа за тях, как се обличат и изглеждат, ароматът и формата на телата им, звуците, които издаваха. Беше готов да се влюби в повечето от жените, които беше срещал, въпреки ограниченото си време на този свят. Беше готов да го стори веднага, без колебание, може би защото знаеше, че ще бъде за кратко. Дълбоко в себе си чувстваше, че с радост и въодушевление би се подал на всяка съблазън, без да се замисля, стига да се появи изненадващо, без предварителна подготовка, без уговорки. Е, ще изпитва известен страх от евентуален семеен раздор, но съвестта му щеше да е абсолютно чиста.

Напомни си, че любовните авантюри за човек на неговите години са нещо глупаво и лишено от логика, че решително не иска да стига до пореден развод.

А отгоре на всичко, изглежда Поли усещаше как стоят нещата благодарение на женската си интуиция. По принцип тя винаги добродушно се забавляваше, когато по време на прием някоя самка започваше да го ухажва, независимо от явните й или по-дискретни сексуални намеци…

Сега той просто се отпусна до нея, прегърна я през рамо и пръстите му докоснаха зърното на дясната й гърда. Тя се обърна и го дари с гореща целувка право в устата. Горе, без да чака покана, започна да го възбужда с развратни игрички, което не се случваше често след онези първи дни, през които, по думите на Пота, все още бяха „луди един за друг“. Отново изигра ролята на холандската проститутка, която бяха наблюдавали заедно на една витрина в Амстердам. Тази роля тогава много й допадна. Опита се да му направи и масаж. Такъв, какъвто той й беше разказвал, че един-единствен път е преживял в Банкок… Отне им доста време, но никой от двамата не бързаше. А на него всичко му харесваше. Обичаше допълнителната гънка на пълния й задник, приятното усещане за изобилна женска плът навсякъде, където я докосваше, по бедрата, корема, бюста. Спеше по-добре сам, но ценеше високо женското присъствие до себе си. Тя изненадващо го погали с бучка лед. А той отново беше влюбен в нея.