Михаил Шолохов
Те се сражаваха за родината (1)

Преди разсъмване по широкия сух дол откъм юг нахлу гъст и топъл пролетен вятър.

Скованите от нощния студ локви снежна вода по пътищата се размразиха. Из доловете почна да се сляга с хрущене замръзналият през нощта последен шуплест сняг. Като се навеждаха от вятъра и се стелеха ниско над земята, по черното небе заплуваха подгонените на север черни платнища на облаците и безброй ята патици, келифар и гъски, зажаднели насред пътя за топлина, изпреварвайки тяхното бавно и величаво движение, като със свистене и остър звън разсичаха с крилете си овлажнелия въздух и го изпълняха със сдържано радостна гълчава, се устремиха към вечните си свърталища.

Старши агрономът на Черноярската МТС Николай Стрелцов се събуди рано преди изгрев. Капаците на прозорците скърцаха жално. Вятърът виеше тънко в комина. Лошо закованата ламарина на покрива потракваше.

Стрелцов дълго лежа по гръб, отметнал ръце зад главата си, и се взираше, без да мисли, в дрезгавата предутринна синевина, като се вслушваше ту в поривистото духане на вятъра, който се удряше о стената на къщата, ту в равномерното, детски тихо дишаше на жена си, която спеше до него.

Скоро по покрива ситно затропаха дъждовни капки, вятърът поутихна и се чуваше как водата по улука клокочи, шурти със задавено бълбукане и пада меко и тежко на овлажнялата земя.

Сънят не идеше. Стрелцов стана, като стъпваше тихо с босите си крака по скърцащите дъски на пода, отиде до масата, запали лампата и седна да изпуши една цигара. От пролуките между небрежно скованите дъски на пода лъхаше остър студ. Стрелцов неловко подви дългите си крака, а след това седна по-удобно и се ослуша: дъждът не само не беше намалял, ами се усилваше все повече.

„Виж, това е хубаво! Ще има повечко влага“ — доволен помисли Стрелцов и веднага реши да отиде сутринта в полето, да огледа зимниците на колхоза „Път към комунизма“, хем да види и угарите.

Като изпуши цигарата, той се облече, обу късите си гумени ботуши, наметна брезентовата мушама, но не можеше да намери калпака си. Дълго го търси под закачалката в полуосветеното антре, зад скрина, под масата. Като минаваше тихичко край кревата в спалнята, за миг се спря. Олга спеше, обърнала лице към стената. По възглавницата безредно се бе разпиляла русата й, с едва доловима рижавина коса. Ослепително бялата презрамка на нощницата, почти докосвайки кафявата кръгла бенка, се бе врязала дълбоко в пълното й мургаво рамо.

„Не чува ни дъжда, ни вятъра… Спи така, сякаш съвестта й е по-чиста от самата чистота“ — помисли Стрелцов, като гледаше с любов и омраза засенчения профил на жена си.

Той постоя още малко до кревата, затворил очи, с глуха болка в сърцето възкресяваше в паметта си несвързаните и може би не най-ярки спомени за неотдавнашното щастливо минало и чувствуваше с цялото си същество как бавно и неудържимо го напуща тихата радост, навеяна от ей тоя предутринен дъжд, от бурния вятър, който разчупваше зимния застой, от това започване на трудната и сладостна работа по колхозните полета…

Стрелцов излезе без калпак на входната площадка. Но не така, както през миналите години, посрещна сега свистящите в аспидното небе крила на патиците и вече не с предишната сила на ловджийската страст го развълнува стенещото обаждане на ятата гъски, което зовеше към незнайната далечина. Нещо бе отровено в съзнанието му през късия миг, когато наблюдаваше милото и същевременно отчуждено лице на жена си. Сега всичко, което заобикаляше Стрелцов, изглеждаше иначе. Друг му се виждаше и целият необятен, целият безбрежен свят, пробуден за нови житейски дела…

Дъждът все се усилваше. Полегат, ситен, спорен, той напояваше земята щедро като през лятото. Подложил оголената си глава на дъжда и вятъра, Стрелцов жадно мърдаше устни с напразна надежда да долови блудкавата миризма на размразения чернозем — премръзналата земя беше безжизнена. И дори първият след зимата дъжд — бездушен и безцветен в предутринния полумрак — беше лишен от оня едва доловим аромат, който е така присъщ на пролетните дъждове. Така поне се струваше на Стрелцов.

Той наметна на главата си качулката на мушамата и тръгна към конюшнята да хвърли сено на коня. Вранчо подуши още отдалеч стопанина си и тихо зацвили, като мърдаше нетърпеливо задните си крака и гракаше звънливо с подкови по дървената настилка.

В конюшнята беше топло и сухо. Миришеше на далечно лято, на отлежало степно сено, на конска пот. Стрелцов запали фенера, сложи сено в яслите и махна качулката от главата си.

На коня му беше скучно сам в тъмната конюшня. Той неохотно подуши сеното, изпръхтя и протегна шия към стопанина си, като докосваше предпазливо с копринените си бърни кожата на бузата му, но щом опря нежния си нос до бодливата четина на мустаците, недоволно изпръхтя, горещо дъхна в лицето му на преживяно сено и закачливо почна да дъвче ръкава на мушамата му. Когато беше в добро настроение, Стрелцов винаги разговаряше с коня и на драго сърце приемаше милувките му. Но сега той не беше в такова настроение. Отблъсна грубо коня и тръгна към изхода.

Още неубеден напълно в лошото настроение на стопанина си, Вранчо се обърна игриво и със задницата си му прегради изхода от лежището. Неочаквано и за себе си Стрелцов удари силно с юмрук гърба на коня и извика пресипнало:

— Какво си се разлудувал, дявол да те вземе!…

Вранчо потрепери с цялото си тяло, дръпна се назад, като пристъпваше често с крака, и плахо притисна хълбока си до преградката. В душата на Стрелцов шавна чувство на срам за неоправданата несдържаност. Той взе закачения на гвоздея фенер, но не го угаси, а, кой знае защо, го постави на пода, седна на сложеното до вратата седло и запали цигара. След малко каза тихо:

— Е, прощавай, братко, малко ли работи стават в живота…

Вранчо изведнъж изви шия, извърна виолетово блестящата си очна ябълка и погледна своя оклюман стопанин, а след това почна лениво да преживя хрупащото на зъбите му сено.

В конюшнята миришеше тъжно на повехнали степни треви, честият дъжд, падайки по тръстиковия покрив, шушнеше като напролет, мътното и сиво утро мъждукаше… Стрелцов седя дълго, обронил глава, опрял тежко лакти на коленете си. Не му се искаше да иде вкъщи, дето спеше жена му, не му се искаше да види разпиляната по възглавницата руса, леко закъдрена коса и тая страшно позната кръгла бенка на мургавото рамо. Тук, в конюшнята, му беше комай по-добре, по-спокойно…

Той разтвори вратата, когато съвсем се разсъмна. Над оголените тополи висяха кални парцали мъгла. В мътно синя мъгла тънеха постройките на МТС-то и едва виждащото се в далечината село. Зиморничаво потрепваха от вятъра опърлените от студовете безпомощно тънки вейчици на бялата акация. И тутакси в предутринната тишина от небесната задоблачна синева, изпълнено с неземна тъга, долетя и докосна земята крякане на жерави.

Сърцето на Стрелцов силно се сви. Той пъргаво стана и напрягайки слух, дълго се вслушва в замиращите гласове на ятото жерави, а след това глухо, като насън, застена и рече:

— Не, не мога повече! С Олга трябва да се изясним докрай… Не мога повече! Нямам вече сили!

Така безрадостно започна първият истински пролетен ден на смазания от мъка и ревност Николай Стрелцов. А същия ден сутринта, когато слънцето изгря, на глинестата могилка, близо до къщата, дето живееше Стрелцов, от земята се подаде първото стръкче на първата тревичка. Острото му бледозелено жилце прониза спарената тъкан на кой знае откъде довеяния през есента кленов лист и веднага клюмна под тежестта на падналата върху него дъждовна капка. Но скоро южният вятър подухна ниско долу, отживелият времето си кленов лист се разпиля във влажен прах, капката трепна и се търкулна на земята и тутакси, затрептяла цяла, тревичката се вдигна и се изправи — самотна, жалка, незабележима на огромната земя, но упорито и жадно устремена към вечния източник на живота, към слънцето.

Около копата слама, дето почвата не беше се размразила още, тракторът „ЧТЗ“ зави бързо и изхвърляйки с пластинките на лявата си гъсеница стърготини от лед, смесени с рядка кал и слама, чевръсто пое към поляната. Но още в началото на поляната изведнъж се дръпна назад и като затъваше все по-дълбоко при всеки тласък напред в черната просмукваща кал, се спря. Син дим забули корпуса на трактора и като набръчкано платно застла потъмнялото стърнище. Моторът заработи на малки обороти и заглъхна.

Трактористът тръгна към фургончето на бригадата, като измъкваше с мъка краката си от калта и вървешком бършеше ръцете си с кълчища.

— Нали ти казах, Иван Степанович, че днес не трябва да почваме — ето че заглавихме трактора. Дяволът сега ще го измъкне! Ще има да го дърпат до довечера — сърдито каза Стрелцов, като пощипваше черните си мустачки и с нескривана досада гледаше червеното пълно лице на директора на МТС-то.

Директорът само изпъшка от огорчение, но не отговори нищо. Приближавайки се вече до фургончето, той добродушно врътна очи към Стрелцов и каза:

— Не се ядосвай. Няма защо да се ядосваш за празни работи. Няма да потъне тракторът ти и нищо няма да му стане! Момчетата ще го измъкнат до довечера и след един ден пак ще опитаме. За опит пари не вземат. Нали все някога трябва да се почне или ще чакаме прахоляка! Ти ходи ли да видиш зимниците?

— Ходих преди пет дни.

— Е, как е?

— Добре, презимували са. Долу, около Голия дол, една малка част са нагизнали.

— Много ли?

— Не, дребна работа, май че по-малко от два хектара, но ще стане нужда да се подсее. Сега пак ще мина оттам да ги видя. Но след един ден хич и не се опитвай да ореш, Иван Степанович! Знам, че си упорит човек, но от това качество почвата не просъхва по-скоро. На твое място аз бих прехвърлил два гъсенични трактора в колхоз „Заря“. Нали знаеш, че почвата там е ситно пясъчна, може смело да се оре.

Директорът уплашено замаха ръце:

— Ами голямото разстояние? Ами преразходът на гориво? По-добре не ми и говори за това! Работа ли е заради някакви си два дни да мъкнем тракторите на двадесет километра? Та за това нещо в бюрото на райкома жив ще ме одерат! Ще кажат, че не съм съумял да разпределя овреме силите, че не съм си направил добре сметката и малко ли още работи ще наприказват по мой адрес! Не, за прехвърляне не искам и да слушам.

— Значи според тебе по-добре е тракторите да си стоят тук така?

Директорът се понамръщи и мълчаливо махна с ръка, за да покаже, че смята разговора за свършен. Той съвсем не желаеше да слуша новите доводи на Стрелцов и ускори крачките си, но Стрелцов го настигна и попита:

— Ама защо мълчиш? Мълчанието не е аргумент в твоя полза.

— Всичко е казано и да не пренасяме в бригадата тия спорове.

— Добре. Ще пренесем спора, както казваш, на друго място.

— А че къде например?

— Ами, да речем, в райкома.

Добродушието рядко напущаше сангвиничния директор. И тоя път той се закиска звънливо и тупна с месестата си длан Стрелцов по рамото:

— Ех, че си разпален, агрономе Микола! А разпалените знаеш ли какво ги сполетява? А, видя ли? Опитай се да кажеш нещо в райкома — там най-напред тебе ще те насапунисат, а пък аз ще се оплача, че ме изместваш и се бъркаш в административните ми функции. Как ти се струва, а?

Неизчерпаемото добродушие на отстъпчивия Иван Степанович винаги разоръжаваше сприхавия Стрелцов. Без да приеме шегата, но вече значително по-меко, той каза:

— Аз не ти се бъркам, а те съветвам…

Но директорът го прекъсна:

— Главното е — не се вълнувай. При твоето пълно телосложение за тебе е вредно да се вълнуваш.

Ала като видя, че Стрелцов се начумери, той остави шеговития тон и заприказва делово:

— Дявол го знае, може и да си прав. Ще си помисля, ще поприказвам с бригадира и щом е така, щом е такава работата, нощес ще прехвърлим тракторите в „Заря“. Там безусловно може да се пристъпи към оран. Но си мислех, че Романенко ще се оправи сам. Трябва да му се звънне, да разберем дали е пристъпил към оране, или все още се мотае. — И обръщайки се към приближилия се тракторист, той с укор заклати глава: — Ах, Фьодор, Фьодор! Как тъй, миличък, можа да заглавиш трактора? А пък уж си служил като танкист, бил си отличник по боева подготовка…

Трактористът Фьодор Белявин не току-така бе прекръстен от приятелите си „Бръмбар Чернявин“: ботушите, черните му ватирани панталони и също такава ватенка на широките рамене, черната ушанка с черно кожено дъно, враният перчем, буйно избиващ изпод ушанката, и мургавото лице с неизмиваеми сажди и мазут — всичко оправдаваше здраво лепналия му се прякор.

Като жумеше насмешливо и блестеше със сините си очни ябълки и белите си до синина зъби, той отговори:

— Заглавих го заради тебе, Иван Степанович! Нали ти казвахме всички — и бригадирът, и агрономът, и всички трактористи — че тракторът няма да тръгне, но с тебе може ли да спори човек? Като си рекъл — опитай, та опитай. А ето сега му се радвай и помагай да го измъкнем. Силички не ти липсват. Самият ти си като „ЧТЗ“. Охранил си се добре през зимата.

— Заплака! — невъзмутимо и малко пренебрежително каза директорът. — Ето и сълзи ти потекоха, а момите те смятат за герой. Напразно те смятат, така ми се струва… Я да идем да видим как си го задънил.

Тръгнаха двама към трактора. Натам отиваше и бригадирът с още двама трактористи. Стрелцов неохотно закрачи към фургончето, до което бе вързан Вранчо. Не му се искаше да напусне бригадата, дето се дишаше по-свободно — между хората и на работа понасяше по-леко сполетялата го мъка; но трябваше да види зимните посеви в околните колхози и той бавно крачеше по измачканата спаружена трева, като гледаше под краката си, и напразно се мъчеше да пропъди върналите се отново мисли за жена му, за отношенията й с учителя Овражни, за всичко онова, което в последно време лежеше на сърцето му като срамна и горчива тежест, не му излизаше от ума ни денем, ни нощем и му пречеше да живее и работи истински.

— Останете да похапнете с нас, другарю Стрелцов! Сготвила съм такава каша, каквато не сте яли през живота си! — извика бригадната готвачка Марфа, когато оклюмано сгърбеният Стрелцов минаваше край временната кухничка, стъкмена близо до фургончето от грижливите ръце на някой тракторист, специалист по печки.

Стрелцов й кимна с благодарност и се усмихна неохотно:

— Добре, сипи ми, Марфушка, че до довечера няма да мога да се прибера у дома.

Той седна на долното стъпало на фургончето, взе от ръцете на готвачката горещата паница с каша и едва сега си спомни, че не бе ял от вчера сутринта. Но след като сръбна няколко лъжици от вкусната, леко намирисваща на дим рядка каша, остави паницата на земята и — за кой ли път от сутринта — отново извади смачканата цигара от овехтялата си кожена табакера…