Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (13)

Степен на доверие

Обергрупенфюрерът от СС Карл Волф предаде едно писмо на личния пилот на Химлер.

— Ако ви свалят — каза той със своя мек глас — войната си е война — всичко се случва, вие сте длъжен да изгорите това писмо още преди да сте се освободили от ремъците на парашута.

— Няма да мога да изгоря писмото, преди да се освободя от въжетата — отговори педантичният пилот — защото парашутът ще ме влече по земята. Но първото нещо, което ще направя, след като откопчая каишите, е да изгоря писмото.

— Добре — усмихна се Волф — нека се съгласим с този вариант. При това вие трябва да изгорите писмото дори ако ви свалят над самия Райх.

Карл Волф имаше основание да се страхува: стига да попадне неговото писмо в ръцете на който и да било друг човек, освен Химлер, неговата съдба щеше да бъде решена.

Седем часа по-късно писмото разпечата Химлер.

Райхсфюрер!

Веднага след завръщането си в Италия започнах да разработвам плана за установяване връзка с Дълес по-скоро в стратегически, отколкото в организационен аспект. Данните, с които разполагах тук, ми позволиха да направя един важен извод: съюзниците също като нас са обезпокоени от реално съществуващата опасност да бъде създадено комунистическо правителство в Северна Италия. Дори ако подобно правителство бъде създадено чисто символично, Москва ще получи пряк път към Ламанша — чрез комунистите на Тито, с помощта на италианските комунистически вождове и Морис Торез. По такъв начин възниква близката заплаха от създаването на „болшевишки пояс“ от Белград, през Генуа до Кан и Париж.

Мой помощник в операцията стана Еуген Долман — неговата майка, между впрочем, е италианка и има най-широки връзки сред висшата аристокрация, настроена прогермански, но антинацистки. Но за мене понятията „Германия“ и „националсоциализъм“ се покриват и до колкото германофилските настроения у фрау Долман преобладават над останалите, аз смятам за целесъобразно да привлека Еуген при разработката на подробностите по операцията, като разчитам, че връзките на неговата майка могат да ни послужат в смисъл на обработка на западните съюзници.

И така, аз реших и Долман се зае да информира Дълес чрез италианските канали, че смисълът на едни възможни преговори се заключава в това: Западът да вземе под свой контрол цяла Северна Италия, преди комунистите да се окажат господари на положението. При това ние смятаме, че не е необходимо инициативата да излезе от нас: струва ми се, че много по-целесъобразно ще бъде, ако съюзниците „подразберат“ чрез своята агентура за тези мои настроения. Затова дадох указания на Долман за провеждането на следната операция: по данни на Гестапо младши офицерът от танковите войски на СС Гидо Цимер бил подслушан на няколко пъти в разговори с италианци да заявява, че войната била проиграна и положението било безнадеждно. На една приятелска вечеря, където „случайно“ попаднал Долман, когато било изпито достатъчно количество алкохол, той казал на Цимер, че е уморен от проклетата и безсмислена война. От моите агенти разбрах, че още на следващия ден в разговор с барон Луиджи Парили Цимер му казал, че щом Долман говори така за проклетата война, значи и Карл Волф мисли същото. А съдбата на цяла Северна Италия и на всички немски войски, разположени там, са в неговите ръце. По-рано Луиджи Парили е бил представител на американската компания „Калвилейшън корпорейшън“ и неговите връзки с Америка са широко известни, макар през цялото време да е бил поддръжник на дучето. Освен това неговият тъст е крупен ливански банкер, свързан както с британските, така и с френските капитали. Разговорът на Цимер с Парили беше достатъчен повод, за да бъде извикан той в една конспиративна квартира. Там Долман показа на Гидо Цимер всички събрани компрометиращи го материали. „Това е достатъчно, за да ви изпратим веднага на бесилката — казал той на Цимер. — Може да ви спаси само едно: честната борба за Германия. А в тази борба са особено важни дипломатическите, невидимите сражения.“ С една дума, Цимер дал съгласието си да работи за нас.

На другия ден той се срещнал с барон Парили и му казал, че само вождът на СС в Италия Волф може да спаси Северна Италия от комунистическата заплаха, която крият партизаните, защото те контролират планините и се разпореждат в градовете на цялата страна, но, естествено, ако той би действувал заедно със съюзниците, това може да стане по-бързо и сигурно. Барон Парили, който има крупни капиталовложения в Торино, Генуа и Милано, след като изслушал с голям интерес Цимер, дал съгласието си да ни помогне за установяването на такива връзки със западните съюзници. Естествено, Цимер изпрати до мен рапорт за този разговор и по такъв начин от този момент цялата операция беше осигурена, като й беше придаден вид на игра със съюзниците, провеждана под контрола на СС в интерес на фюрера и Райха.

На 21 февруари барон Парили замина за Цюрих. Там се свързал със своя познат Макс Хюсман. Той му помогнал да се срещне с майор Вайбел, кадрови офицер от швейцарското разузнаване. Вайбел мотивирал своето съгласие да помогне за установяване на връзка между СС и американците с чисто егоистичните си интереси на швейцарски поданик: работата се свеждала до това, че Генуа е пристанището, което се използва изключително от швейцарските фирми, Ако Италия попадне под; комунистическо иго, ще пострадат и швейцарските фирми. Освен това аз установих, че майор Вайбел е получил висшето си образование в Германия, в университетите в Базел и Франкфурт.

В разговора си с барон Парили Вайбел казал, че трябва да бъдат извънредно предпазливи, защото той рискувал много, като помагал за установяването на тези връзки. „Това — казал той — компрометира авторитета на Швейцария, а сега позициите на руснаците са така силни, че разкриването на тази тайна ще накара неговото правителство да се разграничи от него и да насочи целия удар само върху него.“ Парили уверил Вайбел, че никой не е заинтересован да разгласява тайната, освен руснаците и комунистите. „Надявам се — продължил той — че сред нас няма нито един комунист, а още по-малко руснак. Бъдете напълно спокоен за запазването на тайната.“

Както разбрахме, на другия ден след разговора с Парили Вайбел повикал на обед Алън Дълес и неговия помощник Геверниц. „Аз имам приятели, които предлагат интересна идея — казал той — ако искате, мога да ви запозная.“ Дълес обаче отговорил, че би искал да се срещне с приятелите на Вайбел по-късно, след като неговият помощник разговаря с тях.

Състоял се разговор между Парили и Геверниц.

Вече ви информирах, че този Геверниц не е син на Егон Геверниц, а на Герхард фон Шулц-Геверниц, професор по икономика в Берлинския университет. След защитата на докторската си дисертация във Франкфурт заминал за Америка (аз, между впрочем, се замислих дали първите близки отношения между Вайбел и Геверниц не са били установени още в Германия, нали са завършили един и същ университет) и започнал работа в международните банкови концерни в Ню Йорк, където по онова време се е подвизавал Алън Дълес.

По време на разговора Парили му задал въпроса: „Готови ли сте да се срещнете с щандартенфюрера от СС Долман за по-конкретно обсъждане на тези и редица други въпроси?“ Геверниц се съгласил с това предложение, макар, според Парили, да се е отнесъл с известно недоверие и подозрителност, присъща на интелигентите, преминали на работа в разузнаването.

Наредих на Долман да замине за Швейцария. Там, около езерото Чиасо го посрещнали Хюсман и Парили. Когато пристигнали в Лугано, в малкото ресторантче „Бианки“, Долман, както се бяхме уговорили, казал: „Ние искаме да преговаряме със западните съюзници, за да провалим плана на Москва за създаване на комунистическо правителство в Северна Италия. Тази задача ни кара да забравим предишните обиди и да мислим за утрешния ден, да сложим кръст на вчерашните оскърбления. Мирът трябва да бъде достоен и справедлив.“

Хюсман отговорил, че единствено възможните преговори са преговорите за безусловна капитулация.

„Аз не мога да се съглася на предателство — казал Долман — пък и никой в Германия няма да се реши на това.“

Въпреки че Хюсман настоявал на концепцията за „безусловна капитулация“, не прекъснал разговора, без да обръща внимание на твърдата отрицателна позиция на Долман, съгласно партитурата, която ние с него предварително бяхме репетирали.

Като прекъснал Хюсман, в разговора се намесил помощникът на Алън Дълес Пол Блюм. Именно Блюм предал на Долман имената на двама от ръководителите на италианската Съпротива: Феручи Пари и Усмияни. Тези хора се намират в нашите затвори. Те не са комунисти и това ни кара да си направим извода, че и американците също като нас са загрижени от комунистическата заплаха за Италия. На тях са им необходими герои от Съпротивата, не комунисти, които биха могли в даден момент да възглавят едно правителство, вярно на идеалите на Запада.

„Ако тези хора бъдат освободени и доведени в Швейцария — казал представителят на Дълес — ние бихме могли да продължим нашите срещи.“

Когато Долман се върна при мене, аз разбрах, че преговорите са започнали, защото другояче не можеше да се изтълкува молбата за освобождаването на двамата италианци. Долман изказа предположението, че Дълес очаква моето пристигане в Швейцария. Аз отидох при фелдмаршал Кеселринг. В резултат на петчасов разговор стигнах до извода, че фелдмаршалът ще се съгласи на почетна капитулация, макар да не даде никакви преки уверения, вероятно по силата на традиционния страх да говори открито с представителите на службата за сигурност.

На следващия ден Парили ме посети в конспиративната квартира около езерото Гард и ми предаде от името на Дълес покана за съвещание в Цюрих. Така че вдругиден заминавам за Швейцария. В случай че това е капан, ще пусна официална версия за похищение. Ако пък това е начало на преговорите, ще ви информирам в следващото писмо, което ще изпратя веднага след завръщането си в моя щаб.

ваш Карл Волф

 

 

… Когато „Пергамон“ беше разрушен от бомбите на англичаните, професор Плайшнер не се евакуира заедно с всички научни сътрудници. Той измоли разрешение да остане в Берлин като пазител, макар и само на онази част от сградата, която беше оцеляла.

Точно при него дойде днес Щирлиц.

Плайшнер много му се зарадва, замъкна го в своето мазе и сложи кафеника на котлона с думите:

— Мръзна до пълно вкочанясване. Но какво да се прави? Бих искал да зная кой сега не мръзне?

— В бункера на фюрера отопляват много добре…

— Е, разбира се… Вождът трябва да живее на топло. Нима могат да се сравняват нашите грижи с неговите грижи и тревоги? Ние сме си ние, всеки за себе си, а той мисли за всички германци.

Щирлиц огледа внимателно мазето: нямаше нито един отдушник, където да се постави апаратура за подслушване. След това, изпускайки дима от цигарата си, каза:

— Вие пък, професоре… Побеснелият маниак подложи главите на милиони хора под бомбите, а сам си седи като мръсник на безопасно място и си гледа филмите заедно със своята банда…

Лицето на Плайшнер стана бяло като платно и Щирлиц съжали, че каза всичко това, че въобще дойде при нещастния старец по своята работа.

„Но защо да е само «моя» работа? — помисли той. — Преди всичко това е тяхна, на германците, работа, следователно и негова работа.“

— Е — каза Щирлиц — отговорете… Не сте ли съгласен с мене?

Професорът все така мълчеше.

— Вижте какво — каза Щирлиц — вашият брат и мой приятел ми помагаше. Никога ли не сте се интересували от моята професия: аз съм щандартенфюрер от СС и работя в разузнаването.

Професорът протегна ръце, сякаш да закрие лицето си от удар:

— Не! — каза той. — Не, и още веднъж не! Моят брат никога не е бил и не можеше да бъде провокатор! Не! — повтори той по-високо. — Не! Аз не ви вярвам!

— Той не беше провокатор — отговори Щирлиц — а аз наистина работя в разузнаването. В съветското разузнаване…

И той подаде на Плайшнер едно писмо. Това беше предсмъртното писмо на неговия брат.

Приятелю, благодаря ти за всичко. От тебе се научих на много неща. Научих се как трябва да обичам и как в името на тази любов да мразя онези, които заробват народа на Германия.

Плайшнер

— Писал е така, защото се е страхувал от Гестапо — поясни Щирлиц, като взе обратно писмото. — Заробват германския народ, както сам разбирате, болшевишките орди и американските армади. И именно тях — болшевиките и американците, ние сме длъжни, както ни учи вашият брат, да мразим… Така ли е?

Плайшнер дълго мълча, сврял се в огромното старомодно кресло.

— Аз ви поздравявам — каза той накрая — и ви разбирам… Вие напълно можете да разчитате на мене. Но ще ви кажа веднага: щом ми ударят един камшик по гърба, ще кажа всичко.

— Зная — отговори Щирлиц. — Кое предпочитате: моменталната смърт от отрова или инквизициите в Гестапо?

— Ако няма трети изход — усмихна се Плайшнер със своята неочаквано беззащитна усмивка — естествено, ще предпочета отровата.

— Тогава ние ще им сварим каша — усмихна се Щирлиц, — хубава каша…

— Какво трябва да направя?

— Ами нищо. Да живеете. И да бъдете готов всеки миг да направите необходимото.

7.3.1945 (22 часа и 03 минути)

— Добър вечер, пасторе — каза Щирлиц, като затвори бързо вратата зад себе си. — Извинете, че идвам толкова късно. Спяхте ли вече?

— Добър вечер. Вече спях, но нека това да не ви безпокои. Влезте, ако обичате, сега ще запаля свещта. Сядайте.

— Благодаря. Къде да седна?

— Където желаете. Тук е по-топло, до плочките на камината… Или може би там?

— Винаги изстивам, щом изляза от топло на студено. Винаги е по-добре да има една постоянна температура. Пасторе, кой е живял у вас преди месец?

— Тук живя един човек.

— Кой е той?

— Не зная.

— Не сте ли се интересували кой е този човек?

— Не. Той търсеше убежище, беше му зле и аз не можех да му откажа.

— Това е добре, че така убедително ме лъжете. Той ви е казал, че е марксист. Вие сте спорили с него като с комунист.

— Но той не е комунист, пасторе. И никога не е бил. Той е мой агент и е провокатор от Гестапо.

— А, виж ти… Аз говорих с него като с човек. Не е важно какъв е той, комунист или ваш агент… Той търсеше спасение… Аз не можех да му откажа…

— Вие не сте могли да му откажете — повтори Щирлиц — и за вас не е важно какъв е той: комунист или агент на Гестапо?… Ами ако заради това, че за вас е важен „просто човекът“, абстрактният човек, конкретни хора увисват на бесилката — това важно ли е за вас?

— Да, това е важно за мене…

— Ами ако трябва още по-конкретно — на бесилката ще увиснат вашата сестра и нейните деца, това важно ли е за вас?

— Но това е злодейство!

— Но да казвате, че за вас няма значение кой е пред вас — комунист или агент на Гестапо — е още по-голямо злодейство — отговори Щирлиц. — При това вашето злодейство е догматично и затова е особено страшно. Седнете. И ме изслушайте. Вашият разговор с моя агент е записан на лента. Не, не аз съм правил това, всичко това е вършил той. Не зная какво се е случило с него: той ми изпрати едно странно писмо… И после без лентата, която унищожих, няма да му повярват. С него никой няма да разговаря, защото той е мой агент. Що се отнася до вашата сестра, тя трябва да бъде арестувана веднага, щом прекосите границата с Швейцария.

— Но аз не се готвя да преминавам границата.

— Вие ще я преминете, а аз ще се погрижа вашата сестра да бъде в безопасност.

— Вие сте като таласъм… Как мога да ви вярвам, щом имате толкова лица?

— Не ви остава нищо друго, освен да ми вярвате, пасторе. И вие ще отидете в Швейцария дори само за да спасите живота на своите близки. Или няма?

— Да. Ще отида… За да спася живота им.

— Защо не питате какво трябва да правите в Швейцария? Вие ще се откажете да отидете там, ако ви възложа да взривите някоя църква, нали?

— Вие сте умен човек. Вероятно сте преценили точно кое е по моите сили и кое не е…

— Правилно. Жал ви е за Германия?

— Боли ме за германците.

— Добре. Не ви ли се струва, че незабавният мир е изход за германците?

— Това е изход за Германия…

— Софистика, пасторе, софистика. Това е изход за германците, за Германия, за цялото човечество. За нас не е страшно да загинем, защото сме изживели своето и освен това ние сме самотни, стареещи мъже… Ами децата?

— Слушам ви.

— Кого измежду вашите стари познати по съвместната ви работа в движението на пацифистите бихте могли да намерите в Швейцария?

— На диктатурата са дотрябвали пацифисти?

— Не, на диктатурата не са необходими пацифистите. Те са нужни на онези, които трезво оценяват момента, разбирайки, че всеки нов ден от войната — това са нови жертви, при това безсмислени.

— Хитлер ще се съгласи ли на преговори?

— Хитлер няма да се съгласи на преговори! На преговори ще се съгласят други хора. Но това е преждевременен разговор. Най-напред искам да имам вашите гаранции, че там ще се свържете с хора, които имат достатъчно голям авторитет. Нужни ни са хора, които ще ни помогнат да се свържем със западните държави. Кой би могъл да ни помогне в това?

— Фигурата на президента на Швейцарската република ще ви задоволи ли?

— Не. Не това. Това са официални канали. Несериозно е. Имам предвид църковните деятели, които имат авторитет в света.

— Всички църковни деятели имат авторитет в този свят — каза пасторът, но като видя как отново трепна лицето на Щирлиц, бързо добави: — Там имам много приятели. Би било наивно от моя страна да ви обещая нещо, но мисля, че ще мога да обсъдя този въпрос със сериозни хора. Брюнинг например… Него го уважават. Обаче мене ще ме питат кого представлявам аз?

— Германците — кратко отговори Щирлиц. — Ако ви запитат кой конкретно има намерение да води преговори, вие ще попитате: „А кой по-точно ще ги поведе от страна на Запада?“ Но това ще стане чрез връзката, която ще ви дам…

— Чрез кого? — не разбра пасторът.

Щирлиц се усмихна и поясни:

— Всички подробности ще уговорим тепърва. Засега е важно да се уговорим по принцип.

— А къде е гаранцията, че сестра ми и нейните деца няма да увиснат на бесилката?

— Аз ли ви освободих от затвора?

— Да.

— Как мислите, лесно ли е било това?

— Мисля, че не.

— А как мислите, когато имах в ръцете си магнетофонния запис на вашия разговор с провокатора, можех ли да ви изпратя в крематориума?

— Безспорно.

— Ето че ви отговорих. Вашата сестра ще бъде в безопасност. Дотогава, естествено, докато изпълнявате това, което ви повелява дългът на човек, който милее за германците.

— Вие заплашвате ли ме?

— Аз ви предупреждавам. Ако започнете да се държите другояче, аз няма да мога да направя нищо, за да спася вас и вашата сестра…

— Кога трябва да стане всичко това?

— Скоро. И последното: който и да ви пита за нашия разговор…

— Аз ще мълча.

— Даже ако ви изтезават при разпита?

— Аз ще мълча.

— Искам да ви вярвам…

— Кой от нас двама ни сега рискува повече?

— На вас как ви се струва?

— Струва ми се, че вие рискувате повече.

— Правилно.

— Вие искрено ли желаете да постигнете мир за германците?

— Да.

— Отдавна ли стигнахте до тази мисъл да дадете мир на хората?

— Как да ви кажа — отговори Щирлиц — трудно ми е да ви отговоря честно докрай, пасторе. И колкото по-честно ви отговоря, толкова по-голям лъжец, честна дума, мога да ви се сторя.

— В какво по-точно ще се заключава моята мисия? Аз не умея да крада документи и да стрелям от засада?

— Първо — засмя се Щирлиц — бързо можете да се научите на това. Второ, аз не искам от вас да стреляте от засада. Вие ще кажете на своите приятели, че Химлер чрез този или онзи свой представител — по-късно ще ви кажа името му — провокира Запада. Ще им обясните, че този или онзи човек на Химлер не може да иска мир, ще докажете на приятелите си, че този човек е провокатор, без тежест и уважение дори и в СС. Ще кажете, че да се водят преговори с такъв човек е не само глупаво, но и смешно… Повторете им още веднъж, че е безумие да се водят преговори със СС, с Химлер, че преговори трябва да водят с други хора, и ще споменете имената на сериозни и умни хора… Но до това по-късно ще стигнем…

Преди да си отиде, той попита:

— Освен вашата прислужница има ли някой вкъщи?

— Не. Прислужницата също не е вкъщи, тя отиде при роднините си на село.

— Може ли да огледам къщата?

— Заповядайте…

Щирлиц се изкачи на втория етаж и погледна иззад пердето навън: централната алея на малкото градче се виждаше оттук цялата. Там нямаше никой.

След половин час той пристигна в бар „Мексико“: там беше определил среща на един свой агент, който работеше по запазване тайната на „оръжието на възмездието“. Щирлиц искаше да зарадва шефа на Гестапо — нека утре да прослуша разговора. Това ще бъде хубав разговор на един умен нацистки разузнавач с умен нацистки учен: след като Гестапо арестува специалиста по атомна физика Рунге, Щирлиц не забравяше от време на време да се презастрахова и не как да е, а солидно и всестранно.

8.3.1945 (09 часа и 32 минути)

— Добро утро, фрау Кин… Как вървят работите? Как е малкият?

— Благодаря, господине… Вече започна да плаче от време на време и аз се успокоих. Страхувах се моята контузия да не е дала отражение на гласа му. Лекарите го прегледаха, като че ли всичко е наред.

— Е, слава богу! Бедните деца… Такива страдания за малките, които току-що идват на белия свят… В този страшен свят… А аз имам новини за вас.

— Добри ли са?

— В наше време всички новини са лоши, но за вас по-скоро са добри, отколкото лоши.

— Благодаря — каза Кет. — Никога няма да забравя вашата добрина.

— Кажете ми по-напред мина ли ви главоболието?

— Вече съм по-добре. Във всеки случай главозамайването минава и нямам вече изтощаващите пристъпи на прилошаване.

— Това са симптоми на сътресение на мозъка.

— Да. Ако не беше моята грива, момчето въобще нямаше да го има. Гъстата ми коса е поела първия удар на онази стоманена греда…

— Вашето не е грива… Вие имате разкошни коси… Аз им се любувах още при първото посещение… Да не използвате някакви особени шампоани?

— Да. Вуйчо ми изпращаше от Швеция иранска къна и хубави американски шампоани.

Кет всичко разбра. Беше си припомнила въпросите, които й беше задавал „господинът от застрахователното дружество“. Версията за вуйчото от Стокхолм беше проверена и надеждна. Тя намисли няколко версии във връзка с куфара. Знаеше, че това е най-трудният въпрос, и тя ще се постарае да го избегне днес, като каже, че е много зле. Реши да провери „застрахователния агент“. Шведският вуйчо е най-лесното при нейното положение. Нека това бъде взаимно изпитание. Главното е да започне първа и да види той как ще се държи.

— Между впрочем, за вашия вуйчо… Той има ли телефон в Стокхолм?

— Да ви кажа право, не зная. Съпругът ми никога не му е звънил оттук…

Тя все още не вярваше, че Ервин не е жив. Просто не можеше да повярва в това. След първата нервна криза, когато изнемогваше в беззвучен плач, старата санитарка й каза:

— Не бива, милинка… Така беше и с моя син. Също мислехме, че е загинал, а той лежал в болница. А сега подскача на един крак, но си е у дома, не го взеха в армията, значи, ще живее.

Кет искаше веднага, незабавно да изпрати бележка на Щирлиц с молба да проучи какво е станало с Ервин, но разбираше, че не бива да прави това в никакъв случай, макар и да знаеше, че без връзка с Щирлиц не би могла да мине. Затова си налагаше да не мисли за най-лошото, а как най-умно да се свърже с Щирлиц, който ще намери Ервин в някоя болница. И всичко ще бъде добре, и малкият ще се разхожда с Ервин в Москва, когато всичко свърши и настъпи топлото „сиромашко лято“ със златни паяжинки във въздуха, а брезите ще са жълти-жълти, високи и чисти…

— Фирмата — продължи човекът — ще ви помогне да се свържете по телефона с вуйчото веднага щом лекарите ви позволят да станете. Знаете ли, тези шведи пазят неутралитет, те са богати и дълг на вуйчо ви е да ви помогне. Ще му дадете да чуе в слушалката как плаче малкият и сърцето му ще трепне… Сега ето какво… Аз се уговорих с ръководството на нашето дружество да ви дадем помощ на първо време, без да дочакаме общата проверка на сумата по вашата застраховка. Но са ни необходими имената на двама гаранти.

— На кого?

— На двама души, които биха гарантирали… Извинете ме, но аз съм само един чиновник, не ми се сърдете — двама души, които биха потвърдили вашата честност… Още веднъж моля да ме разберете правилно…

— Но кой би могъл да даде такава гаранция?

— Нима вие нямате приятели?

— Такива? Не, такива нямаме…

— Е, добре… познати нали имате? Просто познати, които биха потвърдили, че са познавали вашия съпруг…

— Познават — поправи го Кет.

— Той жив ли е?

— Да.

— Къде е той? Идвал ли е тук?

Кет отрицателно поклати глава.

— Не. Той е в някоя болница. Аз съм сигурна, че е жив.

— Аз го търсих.

— Във всички болници ли?

— Да.

— И във военните също?

— Защо мислите, че той би могъл да попадне във военна болница?

— Той е инвалид от… Офицер… Той е бил в безсъзнание, могли са да го отнесат във военна болница…

— Сега съм спокоен за вас — усмихна се човекът. — Умът ви е бистър и явно работата отива на подобрение. А посочите ли ми някои от познатите на вашия съпруг, аз още утре ще ги склоня да дадат гаранции.

Кет почувствува как в слепоочията й забуча. С всеки нов въпрос този шум все повече и повече се усилваше. Дори не бучеше, а удряше като с някакъв тъп металически чук. Но тя разбираше, че да мълчи и да не отговаря, след като досега избягваше всички конкретни въпроси, сама щеше да проиграе всичко. Спомняше си къщичките на тяхната улица и особено разрушените. При Ервин идваше да си поправя радиограмофона запасният генерал Нуш. Той живее в Рансдорф, това е сигурно. Недалеч от езерото. Нека го питат.

— Опитайте, господине, да поговорите със запасния генерал Фриц Нуш. Живее в Рансдорф, край езерото. Отдавна се познават със съпруга ми. Моля бога и сега да се покаже добър към нас…

— Фриц Нуш — повтори човекът, записвайки името в бележника си — в Рансдорф. А улицата не помните ли?

— Не помня.

— В адресната служба може да не дадат адреса на генерала…

— Но той е толкова стар… Вече не воюва. Надхвърлил е осемдесетте.

— Не е ли изкукуригал?

— Какво?

— Не, не… Просто се страхувам, да не би склерозат… Ако имах власт, всички по-възрастни от седемдесет бих ги отстранявал насилствено от работа и бих ги изпращал в специални зони за престарели хора. Всичко лошо на този свят идва от старците…

— Вие пък, господине… Генералът е толкова добър.

— Добре. Кой още?

„Да му дам ли името на фрау Кори? — помисли Кет. — Вероятно ще бъде опасно. Макар и да ходихме при нея на почивка, но с нас беше куфарът. Може да си го спомни, ако й покажат снимката. А тя би била добра гарантка и съпругът й е майор от СС.“

— Опитайте да се свържете с фрау Айхелбренер. Тя живее в Потсдам. Има собствена къща до кметството.

— Благодаря. Това е вече нещо. Ще се постарая да направя тези хора ваши гаранти, фрау Кин… Да, сега ето още какво… Вашата камериерка е познала между намерените вещи два ваши куфара. Утре сутринта ще дойда с нея и пред нея и пред лекаря ще отворим тези куфари, може би вие веднага ще се разпоредите с някои ненужни неща, а аз ще ги заменя срещу бельо за детенцето.

„Ясно — каза си Кет. — Заради това е дошъл. Иска още днес да се опитам да се свържа с някого от приятелите.“

— Ами хайде тогава… Желая ви скорошно оздравяване и целунете от мене вашия великан.

Като извика санитарката, човекът й каза:

— Щом ви помоли да позвъните някъде или ви предаде някаква бележка, незабавно ми позвънете вкъщи или в службата — няма значение. По всяко време — повтори той. — А ако някой дойде при нея, съобщете ето тук — той й даде един телефонен номер — тези хора са на три минути от вас. Вие задръжте посетителя под някакъв предлог. Под какъвто и да е…

На излизане от кабинета си Щирлиц видя да носят куфара на Ервин по коридора. Той би познал този куфар сред хиляди, защото в него се съхраняваше предавателят. Щирлиц разсеяно и без да бърза, тръгна след двамата, които весело разговаряха за нещо и внесоха куфара в кабинета на щурмбанфюрера Ролф.

 

 

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1940 година Ролф, щурмбанфюрер от СС (IV отдел на РСХА). „Чистокръвен ариец. Характер — северен, храбър. С колегите си поддържа добри отношения. Безупречно изпълнява служебния си дълг. Безпощаден е към враговете на Райха. Отличен спортист. Безупречен съпруг. Връзки, които да го компрометират, не е имал. Удостояван е с награди от райхсфюрера на СС…“)

Щирлиц няколко мига преценяваше: да влезе ли в кабинета на щурмбанфюрера веднага или по-късно. В него всичко се напрегна и той късо почука на вратата и без да дочака отговор, влезе при Ролф.

— Ти какво, да не се готвиш за евакуация? — попита той, като се разсмя. Не беше готвил тази фраза, тя се роди в главата му сама и, изглежда, в случая беше най-точната от всички, които можеше да измисли.

— Не — отговори Ролф — това е предавател.

— А… Колекционираш ли ги? А къде е стопанинът?

— Стопанката. Според мене стопанинът е хвърлил петалите. А стопанката заедно с новороденото лежи в изолационната на болница „Шарите“.

— С новороденото?

— Да. И главата на мръсницата е смазана.

— Лошо. И как я разпитват в такова състояние?

— Според мене точно в такова състояние трябва да ги разпитват. А то ние протакаме, протакаме, като че ли чакаме бог знае какво… Главното е, че един наш глупак от районното й показал снимките на куфарите заедно с този. Попитал я не вижда ли там свои вещи… Слава богу, че не може да избяга: има дете, а в детското отделение не пускат никого. Не мисля, че би могла да зареже детето и да избяга… Всъщност дявол знае… Реших днес да я доведа тук.

— Разумно — съгласи се Щирлиц — там има ли пост? Трябва да се наблюдава за вероятни срещи.

— Да, ние поставихме там наша санитарка и сменихме пазача с наш сътрудник.

— Тогава струва ли си да я вземаш тук? Ще развалиш цялата игра. Ами ако тя, не щеш ли, реши да търси връзка?

— И аз самият се колебая. Страхувам се да не се окопити. Знаеш ги тези руси — тях трябва да ги хванеш, докато са още топлички и слаби…

— Защо смяташ, че е рускиня?

— Оттук се и забърка цялата каша. Тя крещяла на руски, когато раждала.

Щирлиц се подхили и каза, като отиваше към вратата:

— Вземай я по-скоро… Макар че… Може да се получи красива игра, ако тя започне да търси връзка. Мислиш ли, че сега нейните хора не я търсят по всички болници?

— Тази версия не сме обмислили докрай…

— Подарявам ти я… Не е късно и днес да се заемете с нея. Бъди здрав и ти пожелавам успех… — Като стигна до вратата, Щирлиц се обърна: — Това е интересна работа. Важното тук е да не се прибързва. И, съветвам те, не докладвай на голямото началство, защото ще те накарат да се претрепеш от работа.

Вече отворил вратата, Щирлиц се удари по челото и се засмя:

— Станал съм склеротичен идиот… Нали идвах при теб за хапчета за сън. Всички знаят, че имаш хубави шведски хапчета.

Последната фраза винаги се запомня. Важно е как ще влезеш в необходимия ти разговор, но още по-важно е и изкуството как ще излезеш от него. Сега — мислеше Щирлиц — ако попитат Ролф кой и за какво е влизал при него, той сигурно ще каже, че при него е идвал Щирлиц и го е молил за шведски хапчета за сън. Ролф снабдяваше половината управление с такива хапчета — неговият чичо беше аптекар.

… А сега, след разговора с Ролф, на Щирлиц му предстоеше да изиграе сцена на ярост. Той се качи при Шеленберг и каза:

— Бригаденфюрер, май е по-добре да се обявя за болен, а аз наистина съм болен, и да помоля за десет дни отпуск, за да отида в санаториум — иначе нервите ми не издържат.

Като казваше това на шефа на разузнаването, той беше синкаво бледен. И не само поради това, че се решаваше съдбата на Кет, а следователно и неговата съдба. Той знаеше какво я чака на петия час от разпита в тила на новороденото ще опрат дулото на пистолет и ще обещаят да го застрелят пред очите на майката, ако тя не заговори. Обикновена стара провокация на татко Мюлер, макар никога още да не са стреляли в тила на някое дете. Не от жалост — хората на Мюлер можеха да вършат къде по-лоши неща. Просто те разбираха, че след това майката ще полудее и цялата операция ще се провали. Но този метод на заплашване действуваше безотказно.

Лицето на Щирлиц беше синкавобледо не само защото разбираше какви мъки го очакват, стига само Кет да каже за него. Всичко е по-просто: той разиграваше сцена на ярост и неговият дух и плът се подчиняваха всецяло. Истинският разузнавач прилича на актьора или писателя. Само че докато лошата игра на актьора го заплашва с градушка от развалени домати, а лъжата или липсата на логика в произведението на писателя си отмъщава с презрителните усмивки на читателите, то за разузнавача това означава смърт.

— Какво се е случило? — учуди се Шеленберг. — Какво става с вас?

— Според мене всички ние сме под капака на Мюлер. Вчера онзи идиотизъм с преследването по „Фридрихщрасе“, днес пък още по-голям номер: хванали някаква рускиня с предавател, работела, изглежда, доста активно. Аз преследвам този предавател от осем месеца, но, кой знае защо, тази работа отива при Ролф, който разбира от радиоигри, колкото аз от гинекология!

Шеленберг веднага посегна към телефона.

— Недейте — каза Щирлиц. — Няма смисъл. Ще започнат разправии, обикновените кавги между разузнаването и контраразузнаването. Не бива. Разрешете ми и аз още сега ще отида при тази рускиня, ще я взема при нас и поне ще проведа първия разпит. Може да се самозалъгвам, но смятам, че ще го проведа по-добре от Ролф. После нека той се занимава с нея — за мене по-важна е работата, отколкото честолюбието.

— Заминавайте — каза Шеленберг — а аз все пак ще позвъня на райхсфюрера.

— По-добре е да отидете при него — отговори Щирлиц. — На мене не ми харесва цялата тази шетня.

— Вървете — повтори Шеленберг — и си вършете работата. А после ще поговорим за пастора. Той ще ни трябва утре или вдругиден…

— Не мога да се разкъсвам между две работи.

— Можете. Разузнавачът или се предава веднага, или никога не се предава. С редки изключения капитулира след прилагането на специални мерки от главорезите на Мюлер. Всичко ще ни стане ясно още в първите часове. Ако тази дама мълчи, предайте я на Мюлер, нека те си блъскат главата. Ако заговори — ще си пишем това като наш актив и ще натрием носа на бавареца.

Така, когато беше раздразнен, Шеленберг наричаше един от най-омразните му хора — шефа на Гестапо Мюлер.

 

 

В приемното отделение Щирлиц показа значката на СД и влезе в болничната стая при Кет. Когато тя го видя, очите й се отвориха широко, веднага в тях бликнаха сълзи и тя посегна към Щирлиц, но той, страхувайки се от диктофони, бързо рече:

— Фрау Кин, пригответе се. Вие загубихте играта, а разузнавачът трябва да умее да губи достойно. Зная, че ще отричате, но това е глупаво. Ние сме заловили четиридесет ваши шифровани радиограми. Сега ще ви донесат дрехите и вие ще дойдете с мене. Гарантирам ви живота и живота на вашето дете, ако започнете да ни сътрудничите. Не мога да ви гарантирам нищо, ако упорствувате.

Щирлиц почака, докато санитарката й донесе костюма, палтото и обувките. Приемайки условията на неговата игра, Кет каза:

— Може би ще излезете, докато се облека?

— Не, няма да изляза — отговори Щирлиц. — Аз ще се обърна и ще продължа да говоря, а вие мислете какво ще ми отговорите.

— Нищо нямам да ви отговарям — каза Кет — няма какво да ви отговарям. Не разбирам какво е станало и съм още много слаба. Мисля, че това недоразумение бързо ще се изясни… Моят съпруг е офицер, инвалид от войната…

Сега Кет изпитваше странно чувство на радост. Тя виждаше свой, вярваше, че сега, колкото и сложни да са изпитанията, най-страшното — самотата — отмина…

— Оставете — прекъсна я Щирлиц — вашият предавател е у нас, радиограмите също са у нас, те са дешифрирани, а това са доказателства, които не могат да бъдат опровергани. От вас се иска само едно: вашето съгласие да работите за нас. И аз ви съветвам каза той, като се обърна и й показваше с очи и гримаси, че й говори нещо много важно, в което трябва да се вслуша и разбере — съгласете се с моето предложение и най-напред кажете всичко, което знаете, макар дори да ви е известно съвсем малко, а след това приемете предложението ми — да започнете незабавно, още след два-три дни, да работите за нас.

Той разбираше, че за най-главното можеше да й говори само в коридора. Но Кет можеше да разбере това най-главно и като го изслуша тук. Щяха да имат на разположение само две минути, докато минават по коридора. Той пресметна времето, когато идваше към стаята.

Санитарката донесе детето и каза:

— Бебето е готово…

Сърцето на Щирлиц се сви: не само защото малкото човече трябваше сега да отиде в Гестапо, в затвора, в неизвестността, но и затова че жената, жив човек, вероятно също майка, каза с равнодушен глас страшната фраза: „Бебето е готово!“

— На вас ще ви бъде тежко да носите детето — каза санитарката — аз ще го отнеса до колата.

— Недейте — отговори Щирлиц — вървете си. Фрау Кин ще носи детето си сама. И гледайте в коридора да няма болни.

Санитарката излезе. Щирлиц отвори вратата и пропусна Кет напред. Тръгна след нея, взе я подръка, помагайки й да носи детето, а после, като видя как й треперят ръцете, сам взе детето.

— Слушай ме, момиче — заговори той тихо, палейки цигара — на тях всичко им е известно… Слушай ме внимателно. Те ще започнат да ти дават информация за нашите. Пазари се, искай гаранции, искай детето да бъде с тебе… Капитулирай заради детето — те може и да са ви записали, затова изиграй всичко точно в моя кабинет. Шифърът ти не знаеш и вашите радиограми не са дешифрирани. Шифровчик е бил Ервин, а ти си само радистка. Останалото остави на мен. Ервин е ходил на срещите с резидента в района на „Кантщрасе“ и в Рансдорф. Ще кажеш, че при Ервин е идвал един господин от Министерството на външните работи. В колата ще ти покажа снимката му.

Този човек от Министерството на външните работи беше съветникът от източното управление Хайнц Корнер. Преди една седмица той беше загинал при автомобилна катастрофа. Това беше лъжлива следа. Докато проучва тази следа, Гестапо неизбежно ще загуби десет-петнадесет дни. А сега един ден решаваше много неща…

 

 

След пет часа Ролф докладваше на Мюлер, че руската радистка е изчезнала от клиниката „Шарите“. Мюлер беснееше. А след още два часа му позвъни Шеленберг и каза:

— Добър вечер, приятелю… Щирлиц ви е приготвил подарък, той доведе руската радистка, която се съгласи да работи за нас. Райхсфюрерът вече го поздрави с този успех.

Като седеше при Шеленберг и слушаше неговото весело бъбрене с Мюлер, Щирлиц за стотен път се питаше дали е постъпил правилно, като доведе тук, в затвора, бойния си другар Катенка Козлова — Кет Кин, Инге, Анабел? Да, той можеше, естествено, да я качи в колата и като покаже своята значка, да я откара в Бабелсберг, а после да й намери квартира и да я снабди с нови документи. Но това би означавало предварително да обрече на провал операцията, която беше планирана от Центъра, тази операция, която беше толкова важна за стотици хиляди руски войници, която можеше по един или друг начин да повлияе върху бъдещето на Европа. Той разбираше, че след отвличането на Кет от болницата цялото Гестапо ще бъде вдигнато на крак. Разбираше също, че дори бягството да излезе сполучливо, следата непременно ще поведе към него: значката на тайната полиция, колата, външните белези. Значи на него също ще му се наложи да премине в нелегалност. Равносилно на провал. Щирлиц разбираше, че събитията отиват към своя край и палачите на Мюлер ще зверстват и ще ликвидират всички, които се намират в техните затвори. Затова каза на Кет още в началото да постави условие: нея вече нищо не я обвързва с Русия, съпругът й е загинал и тя при никакви обстоятелства не трябва да попада в ръцете на бившия си „шеф“. Това беше резервен вариант, в случай че все пак я предадат в ръцете на Гестапо. Ако Щирлиц беше уверен, че тя ще остане при него, той не би се тревожил. Щеше да я настани в конспиративната „радио квартира“ под охрана на СС, а при удобен случай ще направи така, че Кет с момченцето да изчезне и никой да не може да я намери. Сега, при целия трагизъм на положението на фронта, при този огромен поток на бежанци, които изпълваха центъра на страната, Гестапо продължаваше да работи точно и съгласувано: всеки втори човек даваше информация за своя съсед, а този съсед от своя страна даваше информация за своя информатор. Само един наивен, незапознат със структурата на СС и СД, можеше да смята, че е възможно да се измъкне безпрепятствено от тази мътилка.

 

 

Мюлер работи три часа над първия разпит на рускинята. Сравняваше записа, който му предаде Щирлиц, със записа на магнетофона, монтиран в един контакт до бюрото на щандартенфюрера от СС Щирлиц.

Отговорите на рускинята съвпадаха напълно. Въпросите на щандартенфюрера бяха стенографирани и се различаваха от онова, което беше казал на руската радистка.

— Този Щирлиц, все пак работи доста дръзко — каза Мюлер на Ролф — ето, послушайте как добре я обработва.

И като превъртя лентата, Мюлер включи гласа на Щирлиц:

— Няма да повтарям азбучната истина, че в Москва този арест за вас ще бъде присъда. Човек, който веднъж е попаднал в Гестапо, трябва да загине. Този, който излезе жив от Гестапо, е предател и само предател. Не е ли така? Това, първо… Няма да искам от вас имената на останалите на свобода агенти, това не е толкова важно, защото стараейки се да ви открият, те обезателно ще дойдат при мене. Това, второ. И трето: вие разбирате, че като човек и като офицер от Райха аз не мога да се отнасям към вашето положение без състрадание, защото разбирам колко големи ще бъдат майчините мъки, ако бъдем принудени да дадем вашето дете в приют. Детето ще се лиши завинаги от майка. Разберете ме правилно, аз не ви заплашвам, просто дори и да не искам да направя това, аз имам ръководство, а на тези, които не са видели детето във вашите ръце, им е значително по-лесно да издават заповеди. А аз не мога да не изпълня заповедта, аз съм войник и моята родина воюва с вашата. И накрая, четвърто. Ние на времето получихме копия от ваши филми, заснети от московската киностудия в Алма Ата. В тях представят германците като глупаци, а нашата организация като лудница. Но това е смешно, та ние бяхме вече пред вратите на Кремъл…

На това място Щирлиц намигна на Кет (това, естествено, Мюлер не можеше да види) и тя, разбрала го веднага, отговори:

— Да, но сега частите на Червената армия стоят пред вратите на Берлин.

— Вярно е. Когато нашите войски стояха пред вратите на Кремъл, вие вярвахте, че ще стигнете до Берлин. Така и ние сме убедени сега, че скоро отново ще се върнем при Кремъл. Но да оставим дискусията. Аз ви говоря за това, понеже нашите шифровчици съвсем не са глупави хора и те вече откриха много от вашия шифър и вашата работа, работата ви на радист, може да изпълнява наш човек…

Щирлиц отново намигна на Кет. Тя отговори:

— Вашият радист не знае моя почерк. Затова пък в Центъра много добре го познават.

— Вярно е. Но при нас има записи на ваши донесения и ние можем много лесно да обучим нашия човек на вашия почерк. И той ще работи вместо вас.

Това окончателно ще ви компрометира. На вас няма да ви простят в родината и вие знаете това също като мене, а може би и още по-добре. Ако проявите благоразумие, аз ви обещавам пълно алиби пред вашето ръководство — предложи той.

— Това е невъзможно — отговори Кет, без да дочака сигнал от Щирлиц.

— Вие грешите. Възможно е. Вашето арестуване няма да бъде отбелязано в нито един от нашите документи. Вие ще се настаните в мои добри приятели в една квартира, където ще бъде удобно за момиченцето…

— Момче е.

— Извинете… Ще кажете после, ако видите своите, че след смъртта на вашия съпруг ви е открил човек, който ви е казал паролата…

— Аз не зная парола…

— Знаете — настойчиво повтори Щирлиц — паролата знаете, но аз не я искам от вас, това са незначителни неща и игри на романтика. И така, човекът, който ви е обадил паролата, ще кажете, ви е довел в тази квартира и ви е давал шифровани радиограми, които вие сте изпращали в Центъра. Това е алиби. В пиесите и филмите за разузнавачи е прието да се дава време за размисъл. Аз не ви давам време за размисъл, питам ви и веднага отговорете — да или не?

Мълчание…

… Мюлер погледна Ролф и забеляза:

— Само една грешка: той сбърка пола на детето. Каза момиче, а в останалото работата му е виртуозна.

— … Да — тихо отговори Кет, дори по-скоро пошепна.

— Не чух — каза Щирлиц.

— Да — повтори Кет. — Да! Да! Да!

— Ето сега е добре — каза Щирлиц. — И без истерика. Вие сте знаели на какво отивате, когато сте се съгласили да работите против нас.

— Но аз имам едно условие — каза Кет.

— Да, слушам.

— След гибелта на съпруга ми и моя арест всичките ми връзки с родината са скъсани. Ще работя за вас само ако ми гарантирате, че в бъдеще никога няма да попадна в ръцете на бившите си ръководители…

 

 

Сега, когато животът на Кет висеше на косъм, а атаката му срещу Борман се провали поради някакви непонятни причини, на Щирлиц му беше крайно необходима връзка с Москва. Той разчиташе да получи помощ: едно-две имена, адреса на хора, макар и пряко или косвено несвързани с Борман, но по някакъв път свързани с племенницата на братовчеда, женен за сестрата на девера на неговия готвач…

„Бавенето е равносилно на смърт — помисли той. — Докато изпратят радист от Центъра, ще мине не по-малко от седмица-две. А сега не бива да се чака. Както личи по всичко, работата се решава за дни, в краен случай за седмици.“

Щирлиц разсъждаваше: защо Борман не се яви на срещата? Първо, той може да не е получил писмото. Хората на Химлер са могли да заловят писмото, макар и да е малко вероятно. Той успя да го изпрати с кореспонденцията, предназначена лично за Борман, а да се вземе оттам писмо е твърде рискована работа, тъй като той го постави след проверката на цялата поща от сътрудника на тайния отдел при секретариата на райхсфюрера. Второ, като анализираше изпратеното писмо, Щирлиц забеляза няколко съществени свои грешки. Нерядко му помагаше професионалният навик наново да анализира постъпките си и без да нервничи от допуснатите грешки, да търси веднага изход от създалото се положение, а не да свре глава под крилото и да се надява „дано се размине“. Изпратеното писмо не носеше лично за него никаква опасност — той го написа на машината в експедицията по време на една бомбардировка. Но, мислеше той, за човек от ранга на Борман в това писмо има твърде много верноподанически емоции и малко факти и конструктивни предложения, произтичащи от тях. Огромната отговорност за вземаните решения, практически безконтролни, задължава държавния деец от типа на Борман да отиде на разговор с един подчинен едва когато фактите, съобщени от него, не са били известни на никого преди това и са перспективни от държавна гледна точка. Но, от друга страна, продължаваше да разсъждава Щирлиц, за Борман са важни дори и най-дребните зрънца от материали, които биха могли да компрометират Химлер. (Щирлиц разбираше по какви причини е започнала тази борба между Химлер и Борман. Не можеше да намери отговор — защо тя продължава и сега със същата нарастваща ярост.) И накрая, трето, Щирлиц допускаше, че Борман може би е бил просто зает и затова не е могъл да дойде на срещата. Впрочем Щирлиц знаеше, че Борман само два или три пъти е откликвал на молби за срещи от подобен род: това той знаеше от данните на подслушаните разговори. А с молби за приеми към него се обръщаха всеки ден най-малко по двадесет или тридесет души от висшата йерархическа група на партийния и военния апарат.

Сирената засвири тревога. Щирлиц погледна часовника: беше десет часът вечерта. „Залезът днес беше кървавочервен със синева. Значи, през нощта ще бъде студено. Ще измръзнат розите ми — помисли Щирлиц, като ставаше — изглежда раничко ги засадих, но кой можеше да помисли, че студовете ще се задържат толкова късно.“

Бомбардираха съвсем наблизо.

Щирлиц излезе от кабинета и тръгна по празния коридор към стълбището, което водеше към бункера. Край вратата, зад която се намираше пунктът за пряка връзка, той се спря. В началото не разбра защо се спря там, а после се досети: от вратата стърчеше ключ.

Щирлиц се намръщи, бавно се огледа: коридорът беше пуст — всички бяха отишли в бункера. Бутна вратата с рамо. Тя не се отвори. Тогава превъртя ключа. Два големи бели телефона веднага изпъкнаха сред всички останали: това беше пряката връзка с бункера на фюрера и с кабинета на Борман, Гьобелс, Шпеер и Кайтел.

Щирлиц надзърна в коридора, но както и преди, там нямаше никой. Стъклата трепереха — бомбардираха съвсем наблизо. За миг той помисли дали да заключи вратата или не. После се доближи до телефона и набра 12-00-54.

— Борман — чу той в слушалката нисък силен глас.

— Получихте ли моето писмо? — попита Щирлиц, преправяйки гласа си.

— Кой е?

— Вие трябваше да получите писмо лично до вас. От един предан член на партията.

— Да. Здравейте. Къде сте? А, да… Ясно. Номерът на моята кола…

— Знам го — прекъсна го Щирлиц. — Кой ще бъде на волана?

— Има ли значение?

— Да. Един от вашите шофьори…

— Зная — прекъсна го Борман.

Те се разбираха добре: Борман — че Щирлиц знае за това, как подслушват всичките му разговори (това свидетелствуваше, че човекът, който говори с него, знае висшите тайни на Райха). Щирлиц от своя страна направи извода, че Борман разбира всичко, което той не му доизказваше — един от шофьорите му беше таен сътрудник на Гестапо — и затова той почувствува успеха.

— Там, където трябваше да се видим, ще ви чакат. Във времето, което посочите вие — утре.

— Сега — каза Щирлиц. — След половин час.

8.3.1945 (22 часа и 32 минути)

След половин час близо до Природонаучния музей Щирлиц видя бронирания майбах. Той премина покрай колата. На задната седалка забеляза Борман. След като се убеди, че зад него няма опашка, Щирлиц се върна и като отвори вратата, каза:

— Партайгеносе Борман, благодаря за доверието, което ми оказахте…

Борман мълчаливо му стисна ръката.

— Тръгвай — каза той на шофьора — към Ванзее.

После той вдигна стъклото и отдели купето от шофьора.

— Къде съм ви виждал? — запита той, взирайки се в Щирлиц.

— Я си свалете камуфлажа…

Щирлиц постави очилата на коленете си и повдигна шапката.

— Определено съм ви виждал някъде — повтори Борман.

— Вярно е — отговори Щирлиц — когато ми връчваха кръст, вие казахте, че имам лице на професор по математика, а не на шпионин…

— А сега лицето ви е тъкмо на шпионин, а не на професор — пошегува се Борман. — Е, казвайте, какво се е случило?

… Апаратът, който свързваше Борман с Имперското управление за сигурност, мълча цяла нощ. Затова, когато на сутринта данните от прослушванията легнаха на бюрото пред Химлер, той отначало освирепя, а после, след като гневът му премина, се изплаши, извика Мюлер и му заповяда да изясни, само че внимателно, кой е разговарял от специалната стая на правителствените телефони тази нощ с главната квартира на НСДАП, с Борман.

До края на деня Мюлер не можа да получи никакви определени данни. Привечер му донесоха отпечатъци от пръстите, оставени върху телефонната слушалка от непознатия, който беше звънил на Борман. Порази го това, че по данни на картотеката също такива отпечатъци вече се бяха появили преди няколко дни в Гестапо и бяха открити върху куфара, който принадлежеше на руската радистка.

 

 

Шофьорът на Борман, който на времето беше отказал да стане осведомител на СС, бе арестуван, когато се връщаше вкъщи от дежурство. Три часа той мълча и искаше разговор с Борман. След като към разпита приложиха и изтезания, той призна, че през нощта при тях в колата е седнал един непознат. Шофьорът не можеше да каже за какво са говорили с Борман, тъй като разговорът се е водил в купето, отделено от него посредством дебело бронирано стъкло. Той направи словесен портрет на човека, който се беше качил в колата. Каза, че бил с мека шапка, ниско нахлупена на челото, с очила с дебели рогови рамки и прошарени мустаци. Дадоха му да прегледа повече от двеста снимки. Между тях имаше снимка и на Щирлиц. Но, първо, Щирлиц беше без мустаци, които лесно се залепват и отлепват в случай на необходимост, второ, снимките бяха направени преди пет години, а за пет военни години някои хора се измениха до неузнаваемост.

След като получи съобщението на Мюлер за направеното разследване, Химлер одобри предложението му да вземе негласно отпечатъци от пръстите на всички работници от апарата.

Мюлер предложи също да бъде ликвидиран шофьорът на Борман, така че да се създаде впечатление за нещастен случай в резултат на автомобилна катастрофа близо до неговия дом. В началото Химлер искаше да се разпореди за това мероприятие, което изглеждаше необходимо, но после се спря — беше престанал да вярва на всички, в това число и на Мюлер.

— За това помислете сам — каза той. — Може би трябва да го пуснете? — извърна се той, като знаеше какво ще му отговори Мюлер.

— Това е невъзможно, над него доста поработиха.

Точно такъв отговор очакваше райхсфюрерът.

— Не знам — намръщи се той. — Шофьорът е честен човек, а ние не наказваме честните хора… Сами измислете нещо…

От кабинета на Химлер Мюлер излезе побеснял от гняв: той разбра, че райхсфюрерът се страхува от Борман и подлага него под удара. „Не — реши той — тогава и аз ще поиграя. Нека шофьорът живее. Това ще бъде мой коз.“

След разговора си с Мюлер Химлер извика Ото Скорцени.

Той разбра, че схватката с Борман навлиза в последния, решаващ етап. И ако с помощта на някакъв си неизвестен изменник от СС Борман получи материали, компрометиращи него, Химлер, то той е просто длъжен да противопостави на този частен факт съкрушителен удар. В политиката нищо така не събаря шансовете на противниците, както осведомеността и силата. И никъде няма събрано такова количество информация, както в бронираните сейфове на партийния архив. Нека Борман оперира с човека. Той, Химлер, ще оперира с документите: те са и по-надеждни от хората, и — с течение на времето — по-страшни от тях…

— Нужен ми е архивът на Борман — каза той. — Разбирате ли, Скорцени, какво ми е нужно?

— Разбирам.

— Това е по-трудно, отколкото да отвлечете дучето.

— И аз мисля така.

— А възможно ли е?

— Не зная.

— Скорцени, този отговор не ме задоволява. Тези дни Борман започва да евакуира архива си: трябва да изясните къде и кой ще го охранява. Шеленберг ще ви помогне негласно, в смисъл на една обща консултация.

10.3.1045 (10 часа и 58 минути)

Щирлиц замина с нощния експрес за швейцарската граница, за да „подготви прозорец“. Той, както и Шеленберг, смяташе, че откритото прехвърляне на пастора през границата може да предаде на работата нежелателна гласност. Цялата тази операция се осъществяваше без знанието на Гестапо. А „разобличаването“ на Шлаг, след като той свърши своята работа, трябваше да бъде направено, според замисъла на Шеленберг, именно от Щирлиц.

През всичките тези дни Щирлиц с разрешението на Шеленберг подготвяше на пастора „кандидати“ за заговорници: хора от Министерството на външните работи и от щаба на Гьоринговия Луфтвафе. Там, в тези учреждения, той намери хора, които служеха на нацизма особено ревностно, които бяха известни като осведомители на Гестапо. Шеленберг се зарадва, че всички тези хора са вербувани от Гестапо.

— Това е добре — каза той — това е много елегантно.

Щирлиц го погледна въпросително.

— В такъв смисъл — поясни Шеленберг — че по този начин ще компрометираме на Запад всички онези, които ще се опитат да търсят мирни връзки без нас. Нали там строго разграничават Гестапо от нашия отдел!

Този нощен експрес се отличаваше от всички останали влакове с довоенния си комфорт — в малките купета поскърцваше истинска кожена тапицерия, матово блестяха медни пепелници, кондукторите разнасяха истинско силно кафе. С него сега пътуваха само дипломати по линията Скандинавия — Швейцария.

Щирлиц заемаше място №74, а място №56 в съседния вагон заемаше някакъв професор от Швеция с дълго, трудно изговарящо се фамилно име. Те бяха единствените пътници в двата международни вагона, ако не се смята генералът, който се връщаше след раняване на италианския фронт.

Генералът надникна в купето на Щирлиц и го попита:

— Вие германец ли сте?

— Уви — отговори Щирлиц.

— Той можеше да се шегува, това му беше разрешено от ръководството. Провокацията изисква злостни шеги. В случай че събеседникът не направи донос, тогава може да се мисли в перспектива за работа с този човек. На времето по този въпрос спореха в Гестапо: дали недостойните разговори да се пресекат на място, или да им се даде зелена улица. Като смяташе, че и най-малкият ущърб на Райха ще донесе съществена полза за родината, и Щирлиц беше от онези, които застъпваха становището, че е необходимо да се провокира с разговори по най-парещите теми навсякъде, където това е възможно.

— Защо „уви“? — заинтересува се генералът.

— Защото не ми носят втора порция кафе. Истинско кафе дават при първо поискване само на онзи, който има чужд паспорт.

— Я гледай ти! А на мене ми дадоха втори път. Аз имам коняк. Искате ли да пийнем?

— Благодаря. Аз също имам коняк.

— Затова пък вероятно нямате сланина?

— Имам и сланина.

— Значи ние с вас сърбаме от една паница — каза генералът, като гледаше продуктите, които Щирлиц вадеше от чантата си. — Вие какво звание имате?

— Дипломат. Съветник в трето управление на Министерството на външните работи.

— Проклети да сте! — рече генералът, като седна на меката седалка, поместена до малкия умивалник. — За всичко сте виновни именно вие.

— Защо?

— Защото вие определяте външната политика, защото вие доведохте работата до война на два фронта. Прозт!

— Прозит! Вие от Макленбург ли сте?

— Да. Как познахте?

— По „прозт“. Всички северняци икономисват гласните.

Генералът, се засмя:

— Това е вярно — каза той. — Слушайте, дали не съм ви виждал вчера в Министерството на авиацията?

Щирлиц настръхна: вчера наистина заведе до Министерството на авиацията пастор Шлаг, за да му „уреди“ срещи с хора, близки до обкръжението на Гьоринг. В случай на успех на цялата операция, когато към работата включим Гестапо — но вече по молба на Шеленберг, за изясняване подробностите по „заговора“ — нужно беше пасторът „да е оставил следи“: и в Министерството на авиацията, и в Луфтвафе, и в Министерството на външните работи.

„Не — помисли Щирлиц, наливайки коняк, — този генерал не е могъл да ме види. Никой не е минавал покрай мене, когато седях в колата. И едва ли Мюлер ще вземе да праща подир мене генерал — това не е в неговия маниер, той работи без фантазия.“

— Не съм бил там. Странно свойство има моята физиономия — на всички им се струва, че току-що са ме видели някъде.

— Вие сте стериотипен — отговори генералът. — Приличате на много други хора.

— Това хубаво ли е или лошо?

— За копоите навярно е хубаво, а за дипломата, явно е лошо. Вие се нуждаете от запомнящи се лица.

— А военните?

— Военните сега трябва да имат бързи крака, та навреме да офейкат.

— Не се ли страхувате да говорите така с непознат човек?

— Че вие не ми знаете името…

— Това лесно може да се установи, тъй като имате твърде запомнящо се лице.

— Така ли? Дявол да го вземе, на мене винаги ми се е струвало, че е най-стандартно. Все едно, докато напишете донос срещу мене, докато те намерят втори свидетел, ще мине време и всичко ще бъде свършено. На подсъдимата скамейка ще ни поставят онези, а не тези. И на първо място вас, дипломатите.

— Вие палехте, вие унищожавахте, вие убивахте, а защо нас да съдят?

— Ние изпълнявахме заповеди. Палеха СС. Ние воювахме.

— Да не сте измислили специален начин да воювате, без да палите и без жертви?

— Войната така или иначе е необходима. Разбира се, не такава глупава. Това е война на дилетант. Той реши, че може да воюва и по интуиция. Реши, че само той обича велика Германия, а ние само мислим как да я продадем на болшевиките и на американците.

— Прозит…

— Прозт! Държавите са като хората. На тях им пречи статиката. Задушават ги границите. Необходимо им е движение — това е аксиома. Войната е движение. Но ако вие, проклетите дипломати, отново забъркате някоя каша, тогава вас ще ви унищожат, всички до един.

— Ние изпълнявахме заповед. Ние сме също такива войници, каквито сте и вие… Войници на фюрера.

— Стига сте се престрували. „Войници на фюрера“ — имитира той Щирлиц. — Низш чин, откраднал генералски ботуши…

— Аз се страхувам да говоря с вас, генерале.

— Не лъжете. Сега цяла Германия говори като мене… Или във всеки случай мисли така.

— А момчетата от Хитлерюгенд? Когато отиват срещу руските танкове, и те ли мислят така? Те умират с думите „Хайл Хитлер!“…

— Фанатизмът никога не води до окончателна победа. Фанатиците могат да победят само на първо време, но никога не могат да удържат победа, защото се уморяват от самите себе си. Прозт!

— Прозит… Тогава защо вие не вдигнете своята дивизия…

— Корпус…

— Толкова по-добре. Защо тогава не се предадете в плен заедно със своя корпус?

— А семейството? А фанатиците в щаба. А страхливците, за които е по-лесно да се бият, като вярват в митическата победа, отколкото да отидат в някой лагер на съюзниците?

— Вие можете да заповядвате.

— Заповядват да се мре… Още няма такива заповеди — да живееш, предай се на врага. Не са се научили да ги пишат…

— Ами ако получите такава заповед?

— От кого? От този неврастеник ли? Той тегли всички ни след себе си в гроба.

— Ами ако заповедта дойде от Кайтел?

— Той има задник вместо глава. Той е секретар, а не военен.

— Е, добре… А от вашия главнокомандуващ в Италия…

— Кеселринг? Той никога няма да се реши на това.

— Защо?

— Той се е възпитавал в щаба на Гьоринг. А онзи, който работи в подчинение на някой от вождовете, непременно губи инициативата си. Придобива ловкост и става аналитик, но губи способността да взема самостоятелни решения. Той, преди да се реши на такава стъпка, непременно ще хукне при шопара.

— При кого?

— При шопара — упорито повтори генералът. — При Гьоринг.

— Вие убеден ли сте, че без нареждане от Гьоринг не може да се убеди Кеселринг да се реши на такава стъпка?

— Ако не бях убеден, нямаше да го кажа.

— Вие не вярвате в перспективата?

— Аз вярвам в перспективата… В перспективата на нашата скорошна гибел. На всички нас, вкупом… Повярвайте ми, че не е толкова страшно, когато сме всички заедно. И нашата гибел ще бъде така съкрушителна, че споменът за нея ще ранява сърцата на много поколения нещастни германци…

На граничната гара Щирлиц излезе от вагона. Минавайки покрай него, генералът сведе поглед и вдигна ръка за приветствие.

— Хайл Хитлер! — извика той.

— Хайл Хитлер! — отговори Щирлиц. — Успешно разбиване на враговете.

Генералът погледна Щирлиц изплашено: изглежда вчера е бил много пиян.

— Благодаря — отговори той също така силно, разчитайки вероятно, че кондукторът ще го чуе. — Ние ще им строшим главите.

— Не се и съмнявам — отговори Щирлиц и бавно тръгна по перона.

В двата вагона остана единствен професорът швед, който отиваше зад граница, в тишината и спокойствието на свободна неутрална Швейцария. Щирлиц се разходи по перона, докато завършат граничната и митническата проверка. След това влакът бавно потегли и Щирлиц изпрати с продължителен поглед шведския професор, който се беше прилепил до прозореца.

Този „швед“ беше професор Плайшнер. Той отиваше в Берн с донесение до Москва — и за извършената работа, и за задачата, поставена от Шеленберг, и за връзката с Борман, и за провала на Кет. В това донесение Щирлиц молеше да му изпратят връзка и уточняваше кога, къде и как можеше да посрещне тази връзка. Щирлиц също така помоли Плайшнер да научи наизуст текста на дублиращата телеграма до Стокхолм. Текстът беше безобиден, но хората, до които съобщението беше адресирано, трябваше незабавно да го предадат в Москва, в Центъра. Като получеха текста, в Центъра щяха да прочетат:

Химлер чрез Волф започна в Берн преговори с Дълес.

Юстас

Щирлиц въздъхна с облекчение, когато влакът замина, и тръгна към местното отделение на граничната служба да вземе кола, за да отиде до една далечна планинска застава: оттам пастор Шлаг скоро трябваше да проникне „нелегално“ в Швейцария.