Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092


stanislav_lem_oblakyt_na_magelan_1.png

Увод

Аз съм един от двеста двадесет и седемте души, които напуснахме Земята и поехме извън границите на Слънчевата система. Ние постигнахме поставената ни цел и сега, в десетата година от нашето пътешествие, започваме своето завръщане.

Скоро ракетата ни ще достигне скорост по-голяма от половината скорост на светлината, но въпреки това ще минат години, докато от мраковете се открои като синя прашинка всред звездите невидимата сега дори с най-силен телескоп Земя.

Ние ще ви донесем дневниците на експедицията, целия още непрегледан и неподреден огромен материал за това първо по рода си пътешествие, вярно записан в механичната памет на нашите автомати.

Ще ви донесем научни трудове с изключително значение, създадени по време на полета. Те откриват нови, непредполагаеми, безкрайни простори за изследване в недрата на вселената.

Но през това пътешествие ние опознахме нещо по-трудно и по-прекрасно от научните открития и от тайните на материята — нещо, което не може да бъде обхванато от никаква теория, нито записано от най-добрия автомат.

Аз съм сам. В кабината цари полумрак, в който едва се различават контурите на предметите и на малкия апарат пред мене. Вътре в тоя апарат трепти късче кристал и записва моя глас. В желанието си да бъда по-близко до вас, преди да заговоря, затворих очи. И тогава в продължение на няколко мига чувах огромна, черна и безгранична тишина. Ще се помъча да ви разкажа как я преодоляхме. Ще разкажа как при отдалечаването си от Земята на светлинни разстояния ние й ставахме все по-близки, как се борехме със страха, по-голям и от оня, който будят всички създадени от материята чудовища, със страха от безвъздушното пространство, което с бездните си гаси до последната искра всяко слънце и прави нищожна всяка огромност.

Как с изминаване на седмиците, месеците и годините избледняваха нашите най-скъпи, най-интимни спомени, безсилни пред черната безкрайност. Как в стремежа си за опора се залавяхме отчаяно за нови и нови занимания и мисли, как оставаше назад и се разпадаше всичко онова, което на Земята беше непоколебимо оправдание и необходимост за това пътешествие, как в търсенето на крайния му смисъл се връщахме в минали епохи и как едва там, в кървавия път на човечеството, намерихме себе си, а нашето сега, увиснало между бездната на миналото и пълното с неизвестности бъдеще, стана тъй здраво, че можехме еднакво да посрещаме и победите, и пораженията.

За да можете да разберете това, макар ненапълно, макар само приблизително, трябва да ви поверя една малка частица от тежестите, които ни гнетяха и смазваха, трябва да преминете заедно с мене през безкрайните потоци от събития, през дългите години, облени от черния потоп на безвъздушното пространство, когато в недрата на кораба чувахме само най-жестоката от всичко — безкрайната тишина на вселената, когато виждахме да проблясват и угасват слънца, опознавахме черни и червеникави небеса, когато иззад стоманените стени чувахме рева на раздираните атмосфери на планетите, срещахме обитаеми планети, мъртви планети и такива, върху които животът едва сега се заражда.

Към кого от вас се обръщам, като започвам разказа си за нашите съдби и за това как живеехме и умирахме?

Желаех да го поверя на моите най-близки, на майка си, баща си, на другарите си от младини, на тези, с които са ме свързвали неща странични, но най-трайни: шумът на дърветата и на водата, общи мечти, небесният лазур, по който вятърът гонеше облаци над главите ни. Ала когато започнах да си припомням за тях, разбрах, че нямам право на това. Обичам ги не по-малко от преди и само ми е по-трудно да изразя тези свои чувства, но разказът ми принадлежи не само на тях. Защото с течение на времето, с нарастването на разстоянието, което ни делеше от Земята, кръгът на близките ми се увеличаваше и растеше.

През тези години от всички континенти на Земята, от малки селища и градове, от лаборатории и от върхове на планини, от изкуствени спътници, от обсерватории на Луната, от ракети, бродещи из просторите на Слънчевата система, всяка нощ милиони погледи се вдигаха към този квадрант на небето, където свети слабата звезда — нашата цел.

Защото, когато изчезнахме в бездната извън последната граница на слънчевото притегляне и всяка секунда оставяхме зад себе си десетки хиляди мили, вашата памет продължаваше да ни придружава.

Какво щеше да стане с нас в тази метална черупка всред озарявания от звездите мрак, когато законите на физиката късаха връзката на сигнализацията, която ни свързваше със Земята, ако не беше вярата на милиарди хора в нашето завръщане?

Затова кръгът на моите приятели обхваща близките и далечните, забравените и непознатите, тези, които са се родили след нашето отлитане и които никога няма да видя. Вие всички сте ми еднакво скъпи и в тоя момент аз говоря на всички вас. Изглежда, че бяха необходими тъкмо такива разстояния, такива страдания и такива години, за да разбера колко голямо е това, което ни свързва, и колко дребно е онова, което ни дели.

Нямам много време пред себе си. В бързината да разкажа всичко, което се случи, понякога мога да бъда недостатъчно ясен, хаотичен, но ще се стремя към едно: да ви покажа как благодарение на събитията, които се мъчехме да овладеем, се създаде у нас необходимостта да обхванем с един, ако щете, светкавичен поглед целия път, който е преминал човекът от своето начало.

Това пътешествие ни се струва като покоряване на грамаден връх, от който се открива гледка към вековете, но всъщност то е само покачване върху едно от стъпалата по безкраен наклон, височините на който се крият в бъдещето. Ще минат стотици и хиляди години, в които нашата история ще се сведе до дребен, макар и необходим етап, и всички тия събития, подхранвани днес с нашата кръв, ще станат мъртва буква от забравени хроники. Имената ни ще бъдат неизвестни, ще станем безименни като далечните рояци звезди, които само в съвкупност с други имат наименования. Грамадни са звездите и силни и вечни в сравнение с човешкия живот, който се е създал от тях. Защото звездите създават човека и звездите го убиват. Но ето че по своя път човекът вече се намира всред звездите, опознал е пространството и времето, и самите звезди, които са го създали. Нищо не може да му се опре. Толкова по-велик става той, колкото по-големи спънки среща. Всичко има в човека: величие и слабост, любов и жестокост, това, което е ограничено, и онова, което няма граници. Защото дори звездите стареят и угасват, а ние ще останем. Защото след време изградената цивилизация, която ще надминава нашето въображение, след епохата на буен и бърз напредък ще се изправи пред стена от нови трудности, пред страхотна неизвестност, подронваща основите на битието, и тогава хората още веднъж ще погледнат към миналото и ще ни открият пак така, както ние откривахме великото време на миналото.