Алберто Моравия
Римлянката (1)

Първа глава

На шестнайсет години бях истинска красавица. Имах лице със съвършен овал, тясно в слепоочията и леко разширяващо се надолу, големи бадемовидни нежни очи, прав нос в изящна линия с челото, голяма уста с красиви месести червени устни и щом се усмихнех, се виждаха равните ми бели зъби. Мама твърдеше, че съм като мадона. Забелязах, че приличам на една киноартистка, на мода по онова време, и си направих прическа като нейната. Мама казваше, че ако лицето ми е хубаво, то тялото ми е сто пъти по-хубаво; фигура като моята, разправяше тя, нямало в цял Рим. Тогава не обръщах внимание на тялото, струваше ми се, че красотата се съсредоточава в лицето, но днес мога да призная, че мама не е грешала. Имах прави и силни крака със закръглени бедра, издължен гръб, широки рамене и тънка талия. Коремът ми винаги е бил закръглен, пъпът почти не се виждаше, толкова бе хлътнал в плътта, но мама го смяташе за преимущество, защото коремът трябвало да е поизпъкнал, а не плосък, както е модерно сега. Бюстът ми беше доста голям, но стегнат и висок, та нямаше нужда да нося сутиен; когато се оплаквах от големината му, мама отвръщаше, че това е ценно качество и че гърдите на днешните жени нищо не стрували. Гола, както установих по-късно, бях едра и закръглена, изваяна като статуя, но облечена имах невзрачен вид и никой не би могъл да си представи как изглеждам всъщност. Всичко зависело, както ми обясни художникът, при когото започнах да позирам, от съотношението на частите.

Мама намери художника — преди да се омъжи и да започне работа като шивачка на ризи, тя е била модел; той й поръчал ризи и тя, спомняйки си за своя някогашен занаят, бе предложила да му позирам. Първия път, когато тръгнах към дома му, мама пожела да ме придружи въпреки възраженията ми, че спокойно мога да отида и сама. Срамувах се не толкова, че за първи път в живота си ще трябва да се съблека пред мъж, колкото от нещата, които предполагах, че тя ще наприказва, за да го убеди да ме вземе на работа. И наистина, след като ми помогна да си изхлузя дрехите през главата и ме накара да застана гола в средата на ателието, мама разпалено заговори: „Я погледнете какви гърди, какви бедра, какви крака!… Къде ще намерите такива гърди, такива бедра и крака като нейните?“ Докато говореше, тя ме опипваше, както правят с животните на пазара, за да привлекат вниманието на купувачите. Художникът се смееше, аз се червях, а и ми беше доста студено, защото бе зима. Но разбирах, че у мама няма никакво лукавство и се гордее с мен, защото тя ме е родила и на нея дължа хубостта си. Навярно той отгатваше чувствата й и се смееше без злоба, добродушно, тъй че аз бързо се окуражих, надмогнах свенливостта си и на пръсти тръгнах към печката да се постопля. Художникът беше около четирийсетгодишен, пълен, весел и кротък на вид. Долових, че не ме разглежда похотливо, а като предмет, и това ме успокои. По-късно, когато ме опозна по-добре, той винаги се отнасяше учтиво и с уважение, вече не като към вещ, а като към човек. Веднага ми стана много симпатичен и сигурно щях да се влюбя в него от благодарност за вежливостта и сърдечността му. Но той винаги се държеше като художник, не като мъж, никога не потърси близостта ми и през цялото време, докато му позирах, отношенията ни си останаха сдържани и любезни както в първия ден.

Щом мама привърши с хвалбите, той, без да продума, тръгна към някакви папки, натрупани на един стол, разлисти ги, извади цветна репродукция, показа й я и с половин уста рече: „Ето дъщеря ти.“ Дръпнах се от печката, за да видя и аз. Изобразяваше гола жена, изтегната на легло, покрито с разкошни завивки. Между диплите на кадифената завеса зад леглото имаше две крилати амурчета. Безспорно си приличахме с голата жена, но по завивките и пръстените на ръцете й се досещах, че тя навярно е кралица или друга важна особа, а аз бях само едно обикновено момиче. Мама отначало не схвана и с недоумение гледаше репродукцията. После сякаш изведнъж откри приликата и въодушевена възкликна:

— Точно така… тя е! Видяхте ли, че съм права? Ами тази коя е?

— Даная — усмихнат отговори художникът.

— Коя Даная?

— Даная е езическо божество.

Мама очакваше да чуе името на действително съществувала личност, обърка се и за да прикрие собственото си смущение, взе да ми обяснява, че съм длъжна да заставам както иска художникът — например легнала като жената от репродукцията, права или седнала, и да стоя неподвижно през цялото време, докато ме рисува. Той през смях подхвърли, че тя разбира повече от него, и мама, поласкана, моментално заразказва, че когато позирала, била известна в цял Рим като един от най-хубавите модели и как после сама непоправимо си навредила, като се омъжила и престанала да работи като модел. Междувременно художникът ме подкани да легна на кушетката в дъното на ателието и едва докосвайки ме със сдържана и отвлечена нежност, бе свил ръцете и краката ми в желаното положение, сякаш вече виждаше как ще ме нарисува. Докато мама продължаваше да приказва, той започна да нахвърля първите щрихи на бяло платно, поставено на статив. Тя забеляза, че погълнат от рисуването, не я слуша, и го попита:

— И по колко ще плащате за час работа на дъщеря ми?

Без да вдига очи от платното, той определи сумата.

Мама грабна дрехите, които бях оставила на стола, хвърли ги в лицето ми и заповяда:

— Хайде, обличай се… по-добре да си вървим.

— Какво те прихваща? — изненадан попита той и престана да рисува.

— Нищо, нищо — отвърна тя, преструвайки се, че бърза много. — Да вървим, Адриана, сума работа ни чака.

— Виж какво, ако имаш някакво предложение, направи го — каза той. — Какви са тези истории?

Тогава мама вдигна голям скандал: развика се, че е луд, щом възнамерява да ми плаща толкова малко, защото аз не съм от онези стари модели, които вече никой не иска, че съм шестнайсетгодишна и за първи път позирам. Когато целѝ да постигне своето, мама винаги крещи и наистина изглежда ядосана. Но аз чудесно я познавам и ми е ясно, че съвсем не е така, в действителност си е напълно спокойна. Вика като жените на пазара, когато някой купувач предложи много ниска цена за стоката им. Повишава тон предимно на учтивите хора, защото съзнава, че накрая от възпитание ще й отстъпят.

И тъй, художникът също отстъпи. Докато тя кряскаше, той се усмихваше и от време на време вдигаше ръка, сякаш я молеше да му даде думата. Най-сетне мама спря за миг да си поеме дъх и той пак я попита колко желае. Тя не отвърна веднага, а неочаквано изкрещя:

— Ще ми се да знам по колко е плащал на модела си художникът, дето е нарисувал картината, която ми показахте?

Той се разсмя.

— Какво общо има? Времената са били други… Сигурно й е подарил шише вино или чифт ръкавици.

Тя се обърка като в началото, когато й обясняваше, че репродукцията изобразява Даная. Мама не долавяше, че художникът леко и незлобливо й се подиграва. Развика се пак и след като го нарече скъперник, запревъзнася красотата ми. После изведнъж смени тона и каза колко пари иска. На свой ред художникът поспори и накрая се споразумяха за сума, почти като онази, която мама беше поискала. Той отиде до една масичка, отвори някакво чекмедже и й плати. Изключително доволна, тя прибра парите, даде ми някакво последно наставление и си тръгна. Художникът отиде да затвори вратата и като се върна при статива, ме попита:

— Майка ти винаги ли крещи така?

— Мама ме обича — отговорих.

— Струва ми се — спокойно отбеляза той и отново се зае с рисунката, — че най-много обича парите.

— Не, не е вярно — отвърнах възбудено. — Най̀ обича мене, но й е мъчно, че съм се родила бедна, и й се иска да печеля добре.

Разказвам подробно случая с художника не само защото в същия ден започнах работа, макар че по-късно щях да я сменя, но и защото държанието на мама красноречиво разкриваше нейния характер и чувствата, които питаеше към мене.

Щом часът за позиране изтече, отидох в млечния бар, където имахме среща с мама. Тя ме попита как е минало и ме накара дословно да й предам всички разговори, които художникът, по-скоро мълчалив мъж, бе водил с мене по време на сеанса. В заключение каза, че трябва да внимавам, вероятно той нямал лоши помисли, но мнозина приемали моделите на работа с намерение да ги направят свои любовници. Аз на всяка цена трябвало да отхвърлям предложенията им.

— До един са голтаци — обясни ми тя — и от тях нищо не може да се очаква. Ти, с твоята красота, можеш да се надяваш на нещо по-добро, далеч по-добро.

За първи път разговаряше така с мене. Говореше убедено като човек, който изрича отдавна премислени неща.

— Какво искаш да кажеш? — смаях се аз.

Отговори ми малко неясно.

— Това са хора щедри на думи, но без пукнат грош… Хубаво момиче като тебе трябва да се движи с господа.

— Какви господа?… Не познавам никакви господа.

Изгледа ме и още по-неясно добави:

— Засега ще работиш като модел, после ще видим… От нищо нещо.

Изразът на лицето й, разсъдлив и алчен, почти ме изплаши. През онзи ден не я разпитвах повече.

Но съветите й бяха излишни, защото тогава, макар и съвсем млада, бях много сериозна. Освен споменатия художник намерих и други и твърде скоро станах известна в кръга на ателиетата. Трябва да кажа, че, общо взето, художниците бяха достатъчно тактични и почтителни, макар че някои от тях не криеха намеренията си. Отблъсвах ги тъй категорично, че не след дълго си създадох име на вкисната пуританка. Споменах, че бяха почтителни, предполагам, дължеше се най-вече на факта, че нямаха за цел да ме ухажват, а да ме скицират и рисуват, поради което не ме гледаха като мъже, а като артисти, така както се гледа стол или друг предмет. Дотолкова бяха свикнали с моделите, че голото ми, младо и дръзко тяло им правеше слабо впечатление, както впрочем става и с лекарите. Но приятелите им често ме поставяха в неудобно положение. Влизаха и подхващаха разговор с художника и аз много скоро забелязвах, че колкото и да се стараеха да се показват безразлични, не успяваха да откъснат очи от тялото ми. Някои бяха по-дръзки и умишлено се разхождаха из ателието, за да ме огледат хубавичко от всички страни. Погледите им и мъглявите намеци на мама пробудиха кокетството ми и спомогнаха да осъзная красотата си и облагите, които бих могла да извлека от нея. Постепенно не само свикнах с нетактичността на посетителите, но дори започнах да изпитвам задоволство от смущението им и известно разочарование, ако откриех, че действително са равнодушни. Неусетно, благодарение на суетата, започнах да разсъждавам както искаше мама — че стига да пожелая, мога да си уредя живота, като се възползвам от красотата си.

По онова време мислех предимно за женитба. Сетивата ми още не бяха разбудени и мъжете, които ме наблюдаваха по време на сеансите, освен известна гордост, не предизвикваха други чувства в душата ми. Давах на мама спечеленото до стотинка и когато не позирах, стоях с нея и й помагах да крои и шие ризи — единственото ни препитание след смъртта на баща ми, който беше железничар. Живеехме в малка квартира на втория етаж в дълъг и нисък блок, построен преди петдесет години специално за железничари. Сградата се намираше в покрайнините на града, на булевард, засенчен от чинари. От едната страна имаше редица блокове, подобни на нашия — на два етажа, с тухлени фасади без мазилка, с дванайсет прозореца, по шест на етаж, и входна врата в средата, срещу тях се простираха осеяните с кули крепостни стени на града, в онази си част напълно запазени и преливащи от зеленина. Недалеч от нашия блок една от вратите им се разтваряше. До нея, прилепен до крепостната стена, беше дворът на Лунапарк, който през топлите сезони сияеше в празнично осветление и оттам се разнасяше музика. От моя прозорец, малко изкосо, се виждаха гирляндите от пъстроцветни лампи, украсените с флагчета покриви на павилионите и тълпата, която се трупаше пред входа, под клоните на чинарите. Нощем често чувах ясно мелодиите, заслушвах се, лежах и сънувах с отворени очи. Имах чувството, че те долитат от недостъпен, поне за мене, свят и оскъдицата и мракът в моята стая засилваха усещането ми. Струваше ми се, че целият град се е събрал в Лунапарк и само аз не съм там. Искаше ми се да стана и да отида, но не помръдвах; мелодиите безучастно звучаха в нощта и ме караха да мисля, че безвъзвратно съм пропуснала всичко заради някакви прегрешения, които съм извършила, без да знам. Чувствах се изключена и понякога, заслушана в музиката, дори плачех. Тогава бях много сантиментална и сълзите ми потичаха от съвсем дребни неща: грубостта на приятелка, упрек на мама или вълнуваща сцена в някой филм. Може би не бих живяла с чувството, че безгрижният свят на Лунапарк е забранен за мене, ако в детството ми мама не ме беше държала настрани от него и от всяко забавление. Но самотата, бедността и най-вече враждебното й отношение към развлеченията, а нейната съдба наистина не бе щедра на тях, ми попречиха да стъпя в Лунапарк и във всякакви места за забавление, докато пораснах и характерът ми вече бе оформен. Навярно поради това за цял живот ми остана подозрението, че съм отхвърлена от веселия и сияен свят на щастливите хора. Подозрение, от което не мога да се отърся дори когато съм убедена, че всичко е наред.

Казах, че съм мислела най-вече за женитба, и ще разкажа за какво мечтаех. Малко по-надолу от нашия блок околовръстният път навлизаше в по-богат квартал. Вместо дългите и ниски железничарски блокове, приличащи на грохнали прашни вагони, се издигаха хубави къщи с градинки. Не бяха луксозни, в тях живееха чиновници и дребни търговци, но в сравнение с бедняшкия ни дом създаваха впечатление за по-охолен и щастлив живот. Къщите изглеждаха различно, не предлагаха на погледа разкъртени и опушени фасади с дупки както нашият и другите блокове, навеждащи човек на мисълта за отдавнашното равнодушие на обитателите им; а малките китни градинки край тях внушаваха представата за любов и грижи, чужди на уличния безпорядък и нищета. В блока ни улицата сякаш бе навсякъде: в обширния вход, наподобяващ склад, по широките и непостлани стълби, дори из стаите, където разнебитените мебели, събирани оттук-оттам, напомняха вехтории, излагани по тротоарите за продан.

Една лятна вечер, като се разхождахме с мама по булеварда, съгледах през прозореца на една от къщичките семейна сцена, която се вряза в паметта ми и ми се стори, че напълно отговаря на моята представа за нормален и порядъчен живот. Неголяма чиста стая с тапети на цветя, бюфет и лампа, окачена над подредената маса. Пет-шест души седнали наоколо, от които три деца на възраст, мисля, от осем до дванайсет години. В средата на масата супник и майката, права, сипва супата. Може би на някого ще му се стори странно, но най-силно впечатление ми направи светлината на лампата или по-точно необикновено чистият вид, който имаха вещите на светлината й. По-късно, като си припомнях видяното, с непоколебима убеденост си казвах, че трябва да си поставя за цел някой ден да притежавам такъв дом и семейство, да живея в такава светлина, разкриваща толкова спокойна и трайна обич. Мнозина ще си помислят, че съм имала скромни желания, но нека си спомнят в какви условия съм живяла тогава. На мене, родената в железничарския блок, къщичката правеше същото впечатление, както вероятно на нейните обитатели, на които аз тъй завиждах, се харесваха по-големите богаташки къщи в луксозните квартали на града. Така всеки гради своя рай в ада на другите.

Ала мама замисляше големи планове за бъдещето ми и както бързо отгатнах, те напълно изключваха начина на живот, който ми беше по сърце. Тя смяташе, че с моята външност мога да се стремя към всякакъв успех, а не да стана като другите — омъжена жена със семейство. Бях длъжна, без да се съобразявам с приличието, да се възползвам от това богатство, за да направя живота ни по-сносен. Сигурно й е липсвало преди всичко въображение. Да ме подтиква, в положение като нашето, да използвам хубостта си, беше първото нещо, което можеше да хрумне на някого, на мама се беше спряла на тази идея и никога не се раздели с нея.

В онези години смътно си давах сметка за проектите й. Но и по-късно, когато ми станаха ясни, никога не дръзнах да я попитам защо с подобни разсъждения е стигнала до такава бедност — съпруга на железничар. От многото намеци се досещах, че причината за провала й съм била именно аз с неочакваната ми и нежелана поява. С други думи, появила съм се случайно и тъй като мама не е имала смелост да предотврати идването ми на бял свят (от казаното се сещах, че би предпочела да го е сторила), тя се е принудила да се омъжи за баща ми и да приеме последиците от подобен брак. Нерядко, намеквайки за раждането ми, мама повтаряше: „Ти беше моето нещастие“, фраза, която някога ме оскърбяваше и ми изглеждаше неразбираема, но чийто смисъл по-сетне си изясних напълно. Тя означаваше: „Ако не беше ти, нямаше да се омъжа и сега щях да се возя в кола.“ Очевидно, разсъждавайки така за собствения си живот, тя не искаше дъщеря й, значително по-хубава от нея, да повтори същите грешки и да налети на същата съдба. И днес, когато преценявам нещата достатъчно трезво, съзнавам, че не я осъждам. За мама бракът е бил сиромашия, заробване и малко радости, свършили бързо със смъртта на баща ми. Беше естествено, ако не и правилно, да гледа на почтения семеен живот като на нещастие и да бди да не се подлъжа да ме примамят миражите, погубили нея самата.

Тя ме обичаше посвоему. Например веднага щом започнах да обикалям ателиетата, ми уши два тоалета: костюм и рокля. Искрено казано, предпочитах долни дрехи, защото наложеше ли се да се съблека, се срамувах да излагам на показ грубото си, износено и често захабено бельо, но мама заяви, че отдолу можело да ходя и с дрипи, важното било само да се представям добре. Избра два евтини плата с ярки шарки и сама ги скрои. Но тъй като беше шивачка на ризи и никога не бе шила дамско облекло, макар да вложи изключително старание, сбърка и двата тоалета. Спомням си, че деколтето на роклята ми зееше и гърдите ми се виждаха, та трябваше винаги да я нося с брошка. Сакото на костюма беше много късо и тясно — бедрата и бюстът ми изхвръкваха навън, но в замяна на това полата беше възширока и правеше гънки около корема. Все пак ги оценявах като големи придобивки, защото дотогава се обличах още по-лошо, с разни полички, които откриваха бедрата ми, блузки и шалчета. Мама ми купи и два чифта копринени чорапи, а преди ходех с груби три четвърти чорапи и голи колене. Подаръците ме изпълниха с радост и гордост, не се насищах да се оглеждам възхитена и да мисля за тях, вървях по улиците наперена и важна, сякаш на гърба ми имаше не бедняшки дрипи, а скъпа модна дреха.

Мама непрестанно мислеше за бъдещето ми и скоро почна да недоволства от работата ми на модел. Според нея аз печелех съвсем недостатъчно, а и художниците, и приятелите им били бедни хора и нямало надежда да осъществя някоя полезна среща в ателиетата. Изневиделица си втълпи, че мога да стана балерина. Вечно имаше куп амбициозни замисли, а аз, както споменах, си мечтаех за спокоен живот със съпруг и деца. Идеята да танцувам й хрумна, когато получи поръчка за ризи от директора на някаква вариететна трупа, която се представяше пред публика на сцената на едно кино, между две прожекции. Мама не беше на мнение, че професията на балерина е кой знае колко доходна, но все повтаряше: „От нищо нещо“; с излизането ми на сцената можело да падне случай да срещна някой господин.

Един ден ми заяви, че говорила с директора и той нямал нищо против да ме заведе при него. Тръгнахме към хотела, където беше отседнал с трупата си. Помня, че старата и огромна хотелска сграда беше близо до гарата. Беше почти пладне, но из коридорите още бе тъмно. Застоял мирис на непроветрени спални, приютен в стотина стаи, изпълваше въздуха и секваше дъха. Прекосихме доста коридори и накрая намерихме малкото мрачно преддверие, в което като на сцена три балерини и пианист репетираха на оскъдна светлина. Пианото беше поставено в ъгъла до вратата на тоалетната с матирани стъкла, а в срещуположния ъгъл се издигаше внушителна купчина мръсни чаршафи. Пианистът, мършав старец, свиреше наизуст и както ми се стори, замислен за друго или може би задрямал. Младите балерини бяха голи до кръста, само по полички. Държаха се през талиите и когато той засвиреше мелодията, се отправяха към мръсните чаршафи, вдигаха крака, люлееха ги в синхрон надясно, после наляво и с предизвикателни движения, които в това тъмно и мизерно помещение изглеждаха странни, се обръщаха и въртяха задниците си. Докато ги наблюдавах как в такт с музиката силно и с глух шум удрят крака в пода, чувствах, че сърцето ми спира. Знаех си, че нямам никакъв усет към танца, макар да бях с дълги и здрави крака. С две мои приятелки вече бях вземала уроци по танци в кварталната школа. След първите занятия те се научиха да се движат в ритъм и да полюляват крака и бедра като опитни танцьорки, а аз се влачех, сякаш от кръста надолу бях от олово. Имах усещането, че не съм като другите момичета, чувствах се някак едра и тежка и дори музиката не ми помагаше да се раздвижа. Малкото пъти, когато бях танцувала и знаех, че талията ми е обгърната от нечия ръка, ме завладяваше отчайващо безсилие и тътрех крака, вместо да ги движа. И художникът беше ми казал: „Адриана, трябвало е да се родиш преди четири века… Тогава жени като тебе са се харесвали… Днес, когато слабите са на мода, ти си като риба на сухо, след четири-пет години ще станеш дебелана.“ Предвиждането му се оказа погрешно, оттогава изминаха пет години, а аз не съм нито по-едра, нито по-дебела, но твърдението му, че не съм създадена за времето на слабите жени, беше правилно. Страдах от неумението си, исках да отслабна и да танцувам хубаво като другите момичета. Но колкото и да се ограничавах в храненето, неизменно си оставах масивна като статуя и когато танцувах, не съумявах да следвам скокливите и бързи ритми на модерната музика.

Изтъкнах съображенията си пред мама, защото знаех, че посещението при директора на трупата неминуемо ще е неуспех, и мисълта, че ще бъда отхвърлена, ме гнетеше. Но тя веднага се развика, че съм несравнимо по-хубава от нещастниците, които се появявали по сцените, че директорът трябвало да благодари на Бога, задето ме взема в трупата си, и така нататък. Мама нищо не разбираше от модерна хубост и искрено вярваше, че колкото по-голям бюст и по-закръглени бедра има една жена, толкова е по-красива.

Директорът ни чакаше в стая с изглед към преддверието и предполагам, че през отворената й врата следеше репетицията на балерините. Беше седнал в кресло до неоправеното легло. На леглото имаше поднос с кафе и в момента той довършваше закуската си. Брше дебел и стар, но напомаден и издокаран, облечен с контешка елегантност, която на фона на разхвърляните завивки, слабото осветление и мириса на застояло правеше особено впечатление. Лицето му беше ярко, дори ми се стори гримирано, защото под розовия му тен по бузите прозираха тъмни и неравномерни болестни петна. Носеше монокъл и под постоянно мърдащите му устни се виждаха изключително бели зъби, които ми заприличаха на протези. Както казах, беше облечен много елегантно, помня, че папийонката му бе еднаква по цвят и десен с кърпичката, която се подаваше от джобчето на сакото му. Директорът седеше, неговият голям увиснал корем опираше в бедрата му; щом привърши с яденето, си изтри устата и отегчено и почти жално рече:

— Хайде, покажи си краката.

— Покажи си краката на господин директора — неспокойно повтори мама.

След опита в ателиетата вече не се срамувах, вдигнах си дрехите над краката и разголена, застанах неподвижно с краищата на полата в ръце. Имам много хубави, дълги, прави и стегнати крака, но малко по-нагоре от коленете бедрата ми рязко се очертават, окръглени и месести, те постепенно се разширяват до хълбоците. Поклащайки глава, директорът ме преценяваше, после попита:

— На колко години си?

— През август навърши осемнайсет — веднага отговори мама.

Той нищо не каза, изправи се и дишайки тежко, тръгна към масата, където сред книжа и дрехи бе грамофонът. Завъртя ръчката, грижливо избра плоча и я сложи на грамофона. Сетне се обърна към мене:

— Опитай се да потанцуваш на тази мелодия, но си дръж полата вдигната.

— Взела е само няколко урока по танци — обади се мама. Тя разбираше, че изпитанието е решаващо и тъй като познаваше непохватността ми, се страхуваше за изхода на изпита.

Но директорът махна с ръка като че ли й заповядваше да мълчи, пусна музиката и с кимване ме подкани да танцувам. Затанцувах с вдигната пола, както беше ми казал. Всъщност тромаво и бавно едва пристъпвах насам-натам и усещах, че не се движа в такт. Той стоеше до грамофона, беше се подпрял с лакти на масата и ме наблюдаваше. Ненадейно го изключи, върна се, седна в креслото и направи недвусмислен жест по посока на вратата.

— Не е ли добре? — свадливо и с тревога попита мама.

Без да я погледне (междувременно търсеше из джобовете си кутията цигари), той отговори:

— Не, не е.

Известно ми беше, че когато мама заговори с такъв тон, се готви да се кара, и затова я дръпнах за ръкава. Със силен тласък тя ме отблъсна и втренчила искрящи очи в него, повтори по-високо:

— Не било добре, тъй ли? А мога ли да знам защо?

Намерил цигарите, директорът търсеше кибрита.

Беше дебел и вероятно всяко движение му струваше голямо усилие. Отговори й спокойно, но все тъй запъхтян:

— Не е добре, защото няма усет към танца и подходяща фигура.

Както се опасявах, тя с крясъци занарежда обичайните доводи. Че съм била истинска красавица, че съм имала лице на мадона, нека само погледнел бюста, краката и бедрата ми. Без излишни движения той си запали цигарата, запуши, гледаше мама и я чакаше да млъкне. После с отегчения си и плачлив глас рече:

— След две години дъщеря ти сигурно ще стане хубава дойка, но балерина — никога.

Директорът нямаше представа докъде стига в яростта си мама и така се изненада, че махна цигарата от устата си и зяпна. Искаше да говори, но тя не му разреши. Беше слаба и задъхваща се и наистина беше чудно откъде взема този глас и разгорещеност. Тя отправи множество обиди към него лично и към балерините, които бяхме видели в преддверието. Накрая грабна кройките на копринените ризи, които беше й поръчал, и ги хвърли в лицето му с крясъци:

— Намерете си някой, дето ви се харесва, да ви ушие ризите, дай боже да ги ушият балерините ви, но аз и със злато да ме покриете, няма да ги направя!

Решението й действително смая директора, който седеше омотан с плата около тялото и главата, изумен, с пламнало лице. В същото време аз дърпах мама за ръкава и плачех от срам и унижение. Най-после тя ми обърна внимание, заряза директора да размотава копринените кройки и излязохме от стаята.

На следния ден подробно разказах случилото се на художника, който беше станал нещо като мой изповедник. Той много се смя на думите на директора за предразположението ми в бъдеще да се превърна в хубава дойка и добави:

— Бедната ми Адриана, неведнъж съм ти го казвал, сбъркала си, че си се родила сега, трябваше да се родиш преди четири века. Това, което днес се преценява като недостатък, тогава е било качество и обратното… За себе си директорът е прав, той знае, че публиката иска слаби руси жени с малки задници и бюстове, с лукаво и предизвикателно изражение, а ти си мургава и без да си дебела или пълна, бюстът ти е голям, задникът — също, изразът ти е благ и спокоен… Какво да се прави? За мене си съвсем подходяща, продължавай да работиш като модел… По-късно ще се омъжиш и ще имаш много деца, които ще приличат на тебе — мургавки, пълнички, с мили и спокойни личица.

Възкликнах живо:

— Точно за това си мечтая!

— Браво — каза той, — а сега се понаклони към бедрото… да.

Художникът по свой начин ме обичаше и може би, ако беше останал в Рим и бях продължила да му се доверявам, сигурно щеше да ми даде добри съвети и толкова неща нямаше да се случат. Той непрекъснато се оплакваше, че картините му не се купуват и впоследствие се възползва от възможността да замине окончателно за Милано, където бяха подготвили изложба от негови творби. Продължих да работя като модел, както беше ме посъветвал. Но другите художници не бяха тъй любезни и сърдечни и аз не бях склонна да им говоря за живота си. Един въображаем живот, изтъкан от мечти, стремежи и надежди, защото в споменатия период не ми се случваше нищо.