Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (1) (Натюрморт)

1

В късните часове на деня Дарил Две Луни и Стив Катц вечеряха в „Кафе Карма“. И този път Катц избра ресторанта. Две Луни изгледа как партньорът му бутна настрани с отвращение блюдото с екологично чисто „райско“ агнешко, гарнирано с различни зеленчуци, и бръкна в джоба си, за да извади писукащия пейджър. Някой ги търсеше.

Минаваше десет и половина. Вероятно беше пореден случай на домашно насилие в южната част. Вече пета седмица Дарил и Катц работеха в смяната за специални разследвания от четири следобед до два през нощта. Викаха ги главно враждуващи съпрузи, при нападения на банди и всевъзможни инциденти, плод на прекомерната употреба на алкохол. Всички те се случваха под Св. Михаил, линията Мейсън — Диксън, която разделяше Санта Фе и означаваше нещо повече от произволна завъртулка на картата.

До Коледа оставаха три седмици и началото на декември вещаеше мека зима с температури над четири градуса. Но преди четири дни времето рязко застудя до минус девет градуса през нощта. Снегът, паднал през тази ужасно суха година, остана бял и пухкав. Студеният въздух щипеше, а тяхната смяна си беше едно голямо замръзване.

Добре че особняците — съдържатели на „Кафе Карма“, поддържаха дупката топла. Направо гореща. Едър и висок, Дарил почти се губеше в купищата дрехи. Потеше се обилно, навлечен с черна вълнена риза и черна вратовръзка, спортно яке от черно рипсено кадифе и дебели черни габардинени панталони, ушити в Германия и наследени от баща му. Подплатеното му черно ски яке бе метнато върху ужасно боядисан на ръка стол. Не събличаше спортното яке, за да прикрива служебния си четирийсет и пети калибър в кобура от телешка кожа, закрепен под мишниците му с кръстосани през раменете ремъци. Нямаше проблем с укриването на нерегистрирания никелиран пистолет. Оръжието притискаше левия му прасец, закътано в ръчно шития кобур от слонска кожа, тип „Тони Лама“.

Катц носеше неизменното си облекло, откакто времето се влоши: мъхеста риза „Пендълтън“ на бели и кафяви карета върху бяло поло, протъркани сини джинси и черно-бели високи кецове. На стола му висеше мишосиво вълнено палто, чист „Ню Яук“. Как не му измръзваха краката в платнените кецки?

Две Луни отпи от кафето и продължи да вечеря, а Катц най-сетне напипа вече безмълвния пейджър. До витрината със сладкишите стоеше, цялата в обеци, вторачена в пространството, силно гримираната сервитьорка, която ги обслужи или поне се опита да го направи. Взе поръчката им с празни очи и отиде до машината за кафе, където прекара цели шест минути в опити да направи пяна в зеления чай на Катц. Шест и половина, за да бъдем точни: наблюдавайки я, детективите я бяха засекли.

Взираше се в пяната, все едно съдържаше някаква голяма космическа тайна.

Дарил и Катц размениха разбиращи погледи. Две Луни сподели под нос мнението си относно това, което всъщност стъкмяваха в задната стаичка. Катц засука големия си червен мустак. Този месец с наркотиците се занимаваше друг екип.

Катц разучи номера върху дисплея на пейджъра и оповести:

— Диспечерът.

Потършува известно време в друг джоб и извади малък, син мобилен телефон.

Още една прекъсната вечеря. Докато Катц се обади, Две Луни си дояде бързо. Беше си поръчал възможно най-нормалната храна в тази лудница: бургер с гъби, подправени с халепеньо^[1], домашни пържени картофи и нарязани домати, като специално уточни: никакви подправки. Така или иначе, бяха забили някакъв плевел в чинията му. Дарил ненавиждаше подправките, напомняха му фураж за добитък или нещо, намерено в гребен. Само при вида им му идеше да плюе. Махна треволяка и понечи да го увие в салфетка, но Катц го грабна и веднага го сдъвка.

Ако зависеше от Катц, щяха да са тук всяка вечер. Дарил призна, че храната е относително добра, но атмосферата… беше нещо друго. Със змийските пътечки, осеяни с речни камъчета и парчета огледални стъкълца, антивоенните петиции, накичени по ярките стени на малкото антре, помещенията с размери на клетка, пълни с кичозни мебели от магазините за намалени стоки и натрапчиви изпарения, „Карма“ олицетворяваше това, което неговият баща — артилерийски сержант — наричаше „смахнати, хипарски, левичарски глупости“.

Някъде по пътя баща му се бе променил, но споменът за армейското възпитание го придружаваше навсякъде. Дай му бургери и прости пържени картофи на политически неутрална територия.

Катц се свърза с диспечера. Сега офисът не се помещаваше в полицейския участък на Санта Фе, а в общинската сграда на шосе Четиринайсет. Полиция, пожарна, градска и областна управа, всичко се намираше на едно място и вече не познаваше гласовете на повечето диспечери. Но този път беше различно. Катц се усмихна и поздрави:

— Здравей, Лорета. Какво става?

Лицето му придоби сериозно изражение и големият мустак, напомнящ на медна тел, клюмна.

— О… да, разбира се… Къде?… Шегуваш се!

Изключи телефона.

— Познай какво, голям Ди!

Дарил отхапа от бургера и преглътна.

— Сериен убиец?

— Почти — кимна Катц. — Само убиец. Безцеремонно убийство на „Кениън“.

Наемите по Кениън Роуд бяха ужасно високи. Намираше се източно от центъра, в историческата част на града. Тясно, листато, тихо и красиво място. Булевардът приютяваше красиви жилищни сгради, галерии и кафенета. Центърът на арт сцената в Санта Фе.

Пулсът на Дарил се ускори от четирийсет на петдесет удара.

— Частен дом, нали? Не и галерия по това време.

— О, галерия, амиго — въздъхна Катц и навлече мишосивото си палто. — При това сериозна галерия. Жертвата е Лари Олафсон.