Джон Кейс
Осмият ден (11)

11.

Осигури си превоз с трима британци от Ливърпул, работници във фабрика за бонбони, които бяха „на почивка“ и също като него нямаха къде да пренощуват в Сиена. Но имаха кола — взет под наем фолксваген „Голф“ — и бяха прекалено пияни, за да шофират.

Срещна ги на излизане от града, където тримата пиеха бира край пътя и безуспешно се опитваха да сменят спуканата гума на голфа.

— Опа! — извика единият и размаха крика във въздуха. — Ей, пич! Знаеш ли к’во да праим с тая джаджа?

Дани знаеше как се използва модерният крик. Скоро гумата беше сменена и новите му приятели бяха толкова благодарни, че пъхнаха кутия „Холщайн“ в ръцете му и предложиха да го закарат където поиска — стига той да шофира.

Споразумяха се за Сан Гиминяно, на тридесетина километра оттам — един от най-прочутите градове в района. Неговият хоризонт бе пронизан от смътно зловещи стражеви кули, които на фона на слънцето приличаха на детска рисунка на Долен Манхатън.

Дани остави „момците“ в малък пансион и отиде да потърси такси, което да го закара в Рим. Без успех. Таксиметровите шофьори в Сан Гиминяно един след друг тъжно го поглеждаха или му се изсмиваха в лицето. Пътуването до Рим не било проблем, поясняваха те. А обратният път. Щели да се върнат едва на сутринта. Може би щеше да е в състояние да ги убеди с пачка банкноти, само че той нямаше.

Извади късмет на автогарата, където научи, че след половин час може да вземе автобус до Флоренция. Оттам пък тръгвал друг автобус за Рим. А можел да хване и такси. Той си купи билет, прекоси улицата до едно кафене и си поръча бутилка минерална вода. После извади мобилния телефон и набра номера на Инзаги.

Този път не чака да се включи телефонният секретар. Затвори на третото иззвъняване. Просто нямаше смисъл да оставя същото съобщение. Пък и мобифонът започваше да го безпокои.

Можеха ли да го проследят по него?

Спомни си един репортаж за жена, която била отвлечена. Затворена в автомобилен багажник, тя набрала номера на полицията и оставила връзката отворена. Полицаите започнали да следят номера от един ретранслатор на друг. Скоро разбрали, че жената пътува на юг по шосе 29 или нещо подобно. Накрая преградили пътя и я спасили.

Във вестника пишеше, че ченгетата „локализирали“ обаждането, но това не бе точно. Колата се беше движила в извънградски район и не бе влизала в обхвата на повече от един ретранслатор. В резултат полицаите са успели да определят само в коя „клетка“ се намира и на какво разстояние е от ретранслатора.

Ако похитителите бяха останали в града, където има много ретранслатори, ченгетата щяха да могат да локализират телефона, като засекат времето, за което сигналът стигна до три различни точки. Тогава щяха да са в състояние да определят местонахождението на жената с точност до няколко метра.

Дали Зебек можеше да направи същото? Дани се вторачи в мобифона в ръката си. Навярно не, реши той. Даже милиардерът да имаше връзки с ченгетата или местната телефонна компания, Дани нямаше намерение да поддържа връзката или да стои на едно място. Следователно не би трябвало да има проблем, освен…

Освен ако телефонът не беше по-съвършен от своите американски аналози — което сега му се струваше вероятно. Зебек си бе поставил за цел да е ултрамодерен в почти всичко. Което означаваше, че мобифонът може да е снабден с „подсилена полицейска линия“, Оруелова „система за сигурност“, с каквато трябва да разполагат всички американски мобилни телефони до 2005 г. В новите телефони щяха да са вградени геолокализиращи устройства, които щяха да излъчват сигнал и местонахождението им с точност до петдесет метра.

„Майната му!“ — помисли си Дани. Допи кафето си, хвърли мобилния телефон в първото кошче за боклук и се върна на автогарата. След час беше във Флоренция и след още двадесет минути пътуваше за Рим. Този път седеше отпред и ще не ще трябваше да гледа избраната от шофьора видеокасета.

Филмът бе „Невероятно пътешествие“ на Дисни и започна веднага щом потеглиха.

Дани мрачно гледаше как двете изгубени кучета и тяхната предвзета приятелка котката обикалят опасния свят, за да намерят стопаните си. Симпатичните космати топки в продължение на повече от два часа преодоляваха различни препятствия и през цялото време говореха на италиански.

Дани знаеше, че филмът е предназначен за деца на предучилищна възраст, но фабулата го увлече. Може би се дължеше на факта, че също като него скитащите животинчета са в опасност и отчаяно копнеят да се завърнат у дома. Или може би не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше — пригоден за домашни любимци преразказ на „Одисея“. Поне така се надяваше, тъй като иначе трябваше да признае, че притежава емоционалната зрелост на петгодишно дете.

Такава щеше да е теорията на Иън.

Иън беше безпощаден към пристрастието на Дани към масовата култура. „Едно е да си «отворен», а съвсем друго — да си боклукчийска кофа с отворен капак“ — веднъж бе отбелязал той.

Докато Кейли намираше тази страна на Дани за очарователна. Той с удоволствие слушаше Верди в Кенеди Сентър, но също толкова обичаше да ходи на концерт, да речем, на „Сървайвър“.

Кейли. Мисълта за нея му напомни за Паулина, а Паулина му напомни за сегашния му проблем — тук, там и навсякъде. От устните му се изтръгна тих стон, който накара жената до него да кимне и да се усмихне.

— Si, e cosi triste^[1] — прошепна тя.

Очите й бяха мокри, забеляза Дани. И което бе по-лошо, неговите също.

Докато автобусът се носеше в здрача, той се вторачи в отражението си в прозореца и започна да се пазари с Бог. Това бяха сложни сделки, които обвързваха брака и верността с избавлението му. Не че вярваше в Бог. Не много. Но пък — не че не вярваше. Някаква неизменна католическа същност трябва да се беше съхранила от детството му, защото си мислеше, че ако успее да спаси Инзаги, това би трябвало да означава нещо. В края на краищата, човекът бе монах.

Представи си лицето на Зебек, вперил в него тъмните си очи, размахващ бастуна си във въздуха: „Знаете ли, Даниъл, преди да се ебавате с някого, трябва да се замисляте кого можете да разсърдите“. Спомни си за гробницата на Крис Терио, за разпнатия в пустинята Джейсън Пател, за изпепеления дом на професора. Явно Зебек отстраняваше всеки, който се изпречеше на пътя му.

Замисли се за онова, което беше казал по телефона милиардерът. Той бе отговорил на Инзаги, че ще е в Рим към девет-десет — час-два преди да пристигне самият Дани. Зебек знаеше, че Дани слуша разговора, следователно трябваше да е наясно и че ще се опита да предупреди монаха. Или щеше да му се обади, или да отиде в апартамента му.

Хрумна му, че тъкмо на това разчита Зебек — резервен план, в случай че Дани избяга от мутрите му на Кампо. Начин да убие два заека с един изстрел. Дани обаче нямаше да го допусне. Когато отидеше при Инзаги, щеше да вдигне врява — да задейства противопожарните аларми, да повика ченгетата, както дойде. Но щеше да предупреди монаха. По един или друг начин.

Като Шадоу.

На хипнотизиращия син екран пред него кучето Шадоу даваше всичко от себе си. Той и неговите приятели попаднаха в капан на една гара, едва избегнаха колелата на минаващ товарен влак и накрая пропаднаха през прогнили дъски в дълбока яма. Котката и по-младото куче успяха да се покатерят по хлъзгавите й стени, но Шадоу бе прекалено стар и изнемощял. „Скачай, Шадоу! Скачай!“ — умоляваше го котката Саси.

— Не мога да повярвам, че гледам този филм — измърмори под нос Дани. — Опитват се да ме очистят, а аз лея сълзи, защото някакъв помияр пропаднал в дупка.

Като говореше с уморен от живота баритон, Шадоу нареди на другите две животни „continuare senza de mi“^[2]. Дани разбираше какво казва старото куче и знаеше, че Дисни няма да допусне този симпатичен герой да умре в някаква промишлена яма. Въпреки това, когато автобусът най-после спря на автогарата в Рим и Шадоу изневиделица се хвърли в обятията на младия си стопанин, сърцето на Дани бясно се блъскаше в гърдите му.

— Пристигнахме! — обяви кондукторът. Автоматичната врата се отвори и изплю пътниците в горещата римска нощ. Бетонният перон гъмжеше от хора, които чакаха приятели и роднини, докато пътниците си пробиваха път към автобусите. Пристигащите се тълпяха около униформени мъже, които вадеха багажите им от товарните отделения. По аудиоуредбата кънтеше нещо непонятно.

Дани последва тълпата през автогарата и излезе на улицата. Хората чакаха таксита на тротоара без какъвто и да е ред. Нямаше опашка. След десет минути безуспешна борба той се хвърли покрай една добре облечена жена в червено, която енергично размаха ръце и гръмогласно протестира, след като Дани се вмъкна на задната седалка на бяло такси. Когато шофьорът му заговори на италиански, той му подаде визитката с адреса на Инзаги.

Шофьорът я погледна, после спусна прозореца си и изруга жената в червено, която бе имала нахалството да удари с длан по калника. След това се подсмихна.

— Andiamo^[3] — каза той и таксито се отдалечи от тротоара.

Доколкото Дани можеше да прецени, през центъра на Рим не минаваха магистрали. Пътуването до Виа дела Скрофа отне двадесет минути и включваше също толкова завои. По прозореца затрополиха капки дъжд. Уличната настилка лъсна. Сияеше неонова светлина, също като във филм на Майкъл Ман или в гравюра на Хирошиге^[4].

Въпреки късния час и дъжда навсякъде беше отворено, улиците бяха оживени. Кафенетата, баровете и будките за сладолед гъмжаха от народ, по кръстовищата се трупаха хора в очакване да пресекат. Шофьорът веднъж-дваж натисна клаксона, за да предупреди непредпазливите пешеходци, но го правеше съвсем леко и Дани си помисли, че в Рим почти не е чувал клаксон. Вероятно е забранено, реши той. Иначе италианците постоянно щяха да ги надуват.

Доколкото можеше да съди, те не бяха притеснителен народ.

На един ъгъл видя млада двойка да отскача от пътя им. Те се засмяха — мъжът прегръщаше жената през рамо. Тя вдигна фунийка сладолед към устата си, отхапа и на лицето й се изписа наслада. Нещо в нея му напомни за Кейли и сърцето му се сви. Какво правеше в Рим? Всичко, което обичаше, бе във Вашингтон. Защо изобщо беше дошъл?

Шофьорът барабанеше с пръсти по таблото.

— Merda — измърмори той, обърна се и попита нещо.

— Моля? — безпомощно каза Дани.

— No capiche?^[5] — Италианецът отново насочи вниманието си към пътя и въздъхна. На няколко сантиметра от тях профуча една веспа. Той се пресегна, взе някакво книжле и го запрелиства. Накрая изключи брояча, слезе и отвори задната врата.

— Camminata — каза шофьорът. — Сега върви пеш.

— Какво?

— Недалеч. Злополука.

Дани разбра какво иска да каже. Всички автомобили бяха спрели. Той слезе, плати и прибави две хиляди лири бакшиш.

— Накъде? — попита Дани и се озърна наоколо.

Шофьорът отново въздъхна и посочи.

— A destra, sinistra, a destra.^[6]

Дани кимна с глава. Италианецът окуражително му се усмихна и го потупа по рамото.

— Чао! — каза той и се вмъкна зад волана.

Дани последва упътването му. Завоите го отведоха навътре в работнически квартал, където изглежда бе станало уличното задръстване. Хората се надигаха на пръсти до колите си и проточваха шии, за да видят какво става.

Дани продължи да върви, докато видя табела, поставена на втория етаж на една ъглова сграда: ВИА ДЕЛА СКРОФА. Улицата беше голяма, от двете страни имаше магазини, ала не бе права като във Вашингтон и Ню Йорк. На следващата пряка тя рязко завиваше наляво.

Един среброкос мъж попита нещо Дани, който безпомощно сви рамене. Мина покрай художествена галерия, обущарница, витрина на антикварна книжарница. После зави на ъгъла и видя причината за задръстването. Стените на старите сгради бяха осветени от мигащата светлина на червено-сини полицейски лампи, които се отразяваха в мокрия паваж. Зяпачи се притискаха към несигурна стена от раирани бариери на улицата. Хората наоколо се опитваха да видят какво става.

— Аластеър? — разнесе се женски глас със звучен английски акцент. — Катастрофа ли е станала?

— Не знам, писенце. Не мога да видя.

Стомахът на Дани се сви, когато се озърна назад към стената на антикварната книжарница. Видя, че номерът е близък до този на Инзаги.

Аластеър се обърна към него и му зададе въпрос на италиански.

Дани сви рамене.

— Е? — попита жената.

— И той не знае — отвърна съпругът й.

Тълпата се раздели, за да направи път на поредния полицейски автомобил, който надуваше клаксон и се приближаваше към барикадите. Хората започваха да губят търпение. Наоколо се надигаше пронизителен вой на клаксони.

— Ще ида да поговоря с полицая. Да проверя дали ще можем да минем, или ще ни накарат да заобиколим. Ти най-добре се върни в колата.

— Това ще отнеме цяла вечност — оплака се жената.

— Не се безпокой — успокои я Аластеър и се запровира през тълпата.

Дани не знаеше какво да прави. Обзет от ужас, той установи, че не може да помръдне. Накрая Аластеър се върна и Дани протегна ръка, за да го спре.

— Катастрофа ли има?

Англичанинът погледна американеца с известна изненада, после поклати среброкосата си глава.

— Самоубиец — отвърна той. — Монах. Хвърлил се от Каза Клера. — Забелязал внезапно изписалата се на лицето на Дани мъка, Аластеър я взе за раздразнение. Той се наведе към него и прошепна: — Без да мисли за другите, естествено.

На Дани му се искаше да избяга, ала бариерите го привличаха напред, все по-близо към местопроизшествието. Видя две полицейски коли, линейка и две ченгета, които се опитваха да държат зяпачите на разстояние. Светкавицата на полицейския фотограф проблясваше като мълния.

Дани най-после си проправи път до самата бариера. Облечен в синя риза и тъмен панталон, Инзаги неподвижно лежеше на улицата. Беше проснат настрани с протегната ръка, дясната му длан бе извита в китката. Единият му крак беше свит под другия, сякаш коляното му бе стиснато в менгеме и кракът му беше завъртян на сто и осемдесет градуса. Светкавицата на фотографа продължаваше да проблясва в странно подобие на модно ревю. На студената й светлина Дани видя, че главата на монаха вече не е симетрична. Лявата й страна беше отвратително сплескана и от нея се стичаше течност.

Самият Дани бе почти толкова неподвижен, колкото и Инзаги, неспособен да откъсне поглед от локвата кръв около главата му. „Всички ще решат, че е самоубийство“ — помисли си той. Приятелите и семейството на монаха, хората, които го бяха обичали, скръбта им щеше да е съпътствана от угризения, че не са били там, когато е имал нужда от тях.

По калдъръма затрополи носилка на колела, бутана от санитар. Отместиха две бариери, за да го пуснат, след него се появи санитар с чувал. След кратък разговор с цивилен детектив санитарите си сложиха латексови ръкавици и внимателно поставиха трупа на монаха в чувала. После вдигнаха ципа.

Тълпата започна да се разотива. Хората един по един си тръгнаха с въздишка. Зад бариерите Дани видя позната фигура. Едър мъж, който обхождаше с поглед навалицата. Търсеше някого. „Гаетано?“ Не бе сигурен, но беше напълно възможно. Зебек трябва да се бе досетил, че ще отиде там. Странното беше, че не бяха проявили търпението просто да го изчакат в апартамента. А може би тъкмо това бяха сторили и Инзаги ги беше принудил да го убият. Може би…

„Може би трябва да мисля за това някъде другаде“ — каза си Дани, обърна се и закрачи в обратната посока. Трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не се озърне назад. На няколко пъти спря пред различни витрини, уж за да разгледа стоките, докато всъщност оглеждаше отражението на улицата зад гърба си. Дъждът отслабваше, ръменето се превръщаше в мъгла. После съвсем спря и горещината мигновено изсмука влагата от въздуха.

Не знаеше дали не го следят. По улицата имаше страшно много хора, а и не знаеше кого да търси — Гаетано не беше единствената мутра на Зебек.

Когато зави зад ъгъла, той ускори ход, докато чу странен шум, после мина под една арка и се озова на голям площад. Художникът в него веднага позна къде се намира. В средата на площада се намираше Фонтанът на четирите реки на Бернини — което означаваше, че е на Пиаца Навона.

Макар че бе късно, площадът гъмжеше от хора — истински пазар на открито. Дани подмина група карикатуристи, които рисуваха в края на площада, за да използват светлината на уличните лампи. Имаше маси със сувенири, продаваха се рози, шалчета и бог знае още какво, всичко покрито с найлони. Неколцина тийнейджъри се закачаха с няколко момичета. Един африканец продаваше котки роботи, задвижвани с батерии. Той изглежда изпитваше огромна радост от възможностите на стоката си. Зелените очи на котките светеха и те се клатеха от лапа на лапа, издавайки тенекиено мяучене.

Дани се приближи до фонтана, загреба вода с шепа и наплиска тила си. „Ами сега?“ Погледът му попадна върху гигантската скулптура, осветена с прожектори и заобиколена от ореол вихрещи се комари. „Сега накъде?“

Чувстваше се изгубен — колкото в пространството, толкова и във времето. Преди да види трупа на Инзаги — смачканата му глава и локвата кръв — собствените премеждия му се струваха по-скоро теоретични, отколкото реални. Беше чел за смъртта на Терио, бе видял репортажи за убийството на Пател и беше чул Зебек да казва, че ще убие монаха. Сега обаче всичко бе различно. На земята имаше кръв. Би могъл да бръкне с пръст — по дяволите, можеше да постави цялата си ръка — в раните на монаха.

Видя свободна маса в кафенето оттатък площада, запъти се натам и седна. Наоколо кънтеше смях, звъняха чаши, по недалечната улица с рев профучаваха веспи. Поръча си бира и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Сутринта, помисли си той, или предишната вечер. Не че имаше значение.

На няколко крачки от него жена от Източна Азия обикаляше от маса на маса в опит да изпразни кошницата си с бронзови херувимчета. Под одобрителните дюдюкания на клиентите тя демонстрираше тайната на херувимите: когато ги натиснеше по тила, от пениса им се стрелваше червен лъч. По всяко друго време Дани може би щеше да се развесели от гледката или от мисълта, че всичко това става до шедьовъра на Бернини. Ала цветът на светлината толкова много напомняше онова, което беше видял на паважа на Виа дела Скрофа, че цялата пантомима му се струваше зловеща и противна.

Хрумна му, че навярно трябва да отиде в американското посолство и да помоли за помощ. Но какво щяха да направят в посолството? Просто щяха да го пратят в полицията. А какво можеше да каже на италианските полицаи? Представи си реакцията им. Детективът щеше да посочи очевидното — че Зебек е важна личност. Щеше да скръсти ръце, да вирне глава и да го стрелне със скептичен поглед: „Какви доказателства имате?“.

„Ами… всъщност никакви… само… предполагам, моята дума срещу неговата.“

„Ами мотивът на синьоре Зебек?“

„Търсеше някакви компютърни файлове.“

„Аха! И какво имаше в тези файлове?“

„Не знам.“

„Разбирам…“

Ако дискетата с файловете на Терио беше у него, навярно щеше да може да се обърне към полицията. Не знаеше какво има в тях — сигурно никога нямаше да узнае — но каквото и да бе, то съдържаше свидетелства за нещо важно. Достатъчно, за да убият Инзаги. Но дискетата беше в сака му, а сега вече у хората на Зебек. Следователно не разполагаше с нищо. Нищо, освен думи. Те не стигаха за полицията.

Ами ако полицаите го попитаха за връзките му с монаха? Навярно щяха да установят, че Дани се е представял за ченге. Това щеше да привлече вниманието им, определено, но не така, както искаше той. И дори да се позовеше на убийствата на Терио и Пател, полицаите или щяха да разперят ръце (в края на краищата, юрисдикцията означаваше нещо), или да го затворят — макар че не се знаеше дали в затвор, или в лудница. Затова ченгетата бяха изключени.

Което оставяше план Б: Дани се завръща у дома. Ето какво копнееше да направи — да се прибере при Кейли и работата си в студиото. За нещастие и за това не можеше да става дума. Защото Зебек щеше да го предвиди. Щеше да го търси в Щатите, сигурно щеше да го очаква. И все пак… щеше да е на своя територия. Където се говореше на английски. И поне щеше да разбира какво става.

Но пък това преимущество не беше помогнало много на Крис Терио и Джейсън Пател. И после идваше Кейли. Ако сега си идеше у дома, щеше да я изложи на пряка опасност, ако вече не го бе направил. Тази вероятност го накара да се поизправи на стола. Какво знаеше за него Зебек — какво знаеше в действителност? Замисли се за това и заключи: много. Знаеше за експоната му във фабриката „Торпидо“, беше виждал алуминиевата му скулптура в „Очите на света“. Следователно сигурно знаеше и за Кейли. И може би много повече.

Трябваше да намери телефон.

Пъхна банкнота от десет хиляди лири под празната бутилка от минерална вода, изправи се и тръгна да търси телефон. Трябваше му известно време, за да разбере как да го използва. Връзката бе удивително чиста. Но чу само собствения си глас: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан. В момента не можем да отговорим…“.

В Рим тъкмо минаваше полунощ, което означаваше шест следобед във Вашингтон — не можеше да знае къде е Кейли. На работа. В метрото. По стълбището на блока. Потърси я в службата й и отново му отговори телефонен секретар. Ала този път беше нейният и гласът й го изпълни с копнеж. Понечи да остави съобщение, да каже, че е загазил, че здраво е загазил, но трудно можеше да й обясни. Може би трябваше да я посъветва няколко дни да нощува при приятелката си Мишел или при Магда…

По не. С такова съобщение нищо нямаше да постигне. Само щеше да я накара да се страхува… за него. Тя щеше да си остане където е и да чака пак да й се обади. Затова каза: „Здрасти, мила. Съжалявам, че те изпуснах. Тук става нещо шантаво, но… Утре ще се опитам да те намеря. Само не забравяй да… хм… да заключваш вратите“.

А сега? Осъзна, че е препалено уморен, за да разсъждава. Трябваше му хотел. Повечето хотели в района на Пиаца Навона бяха три-четиризвездни, а на него му трябваше нещо по-евтино. Без звезди щеше да е идеално. Най-добре метеорит или полумесец, благодаря!

Скоро се озова на малката оживена Пиаца ди Ротонда, където някакъв дебел американец крещеше с лонгайлъндски акцент:

— Говоря за Пантеона! Имате ли представа какво значи това? — Спътниците му засрамено измърмориха нещо. — Говоря за Юлий шибания Цезар! За римляните! Дето са се мотали по тоги. Можете ли да повярвате? Точно тук, където съм застанал — преди две хиляди години!

На площада имаше пет-шест хотела, един от които беше двузвездният „Абрудзе“ — точно срещу сградата на Пантеона. Дани попълни регистрационния формуляр и по предложение на служителя плати в брой.

— No bagaglio?

Не трябваше да знае италиански, за да го разбере.

— Изгуби се на летището — поясни Дани.

Служителят избели очи и съчувствено се подсмихна. После свали един ключ от таблото зад гърба си и го заведе по стълбището на втория етаж, където отвори вратата на стаичка с висок таван.

— Горещо — отбеляза той, отиде при прозорците и отвори капаците.

Слаб ветрец раздвижи завесите. Италианецът се усмихна и окуражително кимна с глава. После още по-широко се усмихна. Дани беше толкова уморен, че му трябваше известно време да разбере какво иска хотелиерът. Когато се сети, затършува в джобовете си за дребни. Накрая му даде еднодоларова банкнота.

— Grazie, e buona notte — с почтително кимване каза мъжът и излезе.

Най-после останал сам, Дани седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи. През прозорците долетя сладостна мелодия на саксофон. Ромолеше фонтан. Носеха се гласове на италиански, френски и английски сред взривове смях. Какво свиреше саксофонът? Не си спомняше името на песента, после се сети. „Моята странна любов“.

Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Не помнеше и кога е заспал, но пък кой си спомня? Както си лежеше…

Усети слънчевите лъчи по лицето си и чу първите звуци на нещо, което скоро се превърна в индустриална симфония от боклукчийски камиони и мотопеди. Той отвори очи и си погледна часовника — минаваше шест сутринта.

Трябва да поспя още малко, помисли си Дани. Но не. Искаше да разговаря с Кейли и колкото по-рано се обадеше, толкова по-добре. Между Вашингтон и Рим имаше шестчасова разлика във времето, което означаваше, че в Щатите минава полунощ — следователно тя щеше да си е вкъщи.

В стаята му нямаше телефон, затова се облече и отиде да потърси. Кейли вдигна на второто иззвъняване — гласът й бе сънен и малко мрачен. Колебливото „Ало?“ накара сърцето му да се свие и за миг си помисли дали още на мига да не й направи предложение, ала се отказа. Предложение не се правеше по телефона.

— Ей, мила… — Връзката беше толкова чиста, че когато тя не отговори, тишината бе пълна. — Хмм, Кейли?

— Майната ти. — И затвори.

За миг си помисли, че е сбъркал номера. Но само така му се искаше. Естествено, че бе тя. „Лошо — каза си Дани. — И в момента само това ми липсваше.“

Повторно набра. Този път се включи телефонният им секретар, което можеше да означава две неща. Кейли или разговаряше с някой друг (едва ли), или слушалката беше вдигната (най-вероятно). Когато чу сигнала, той каза:

— Виж, Кейли, нещо съм загазил, затова… — „Затова какво?“ — Намирам се в хотел „Абрудзе“ в Рим. Обади ми се. — Дани извади картичката на хотела от джоба си и продиктува номера.

После остана там почти цяла минута, като си мислеше за гласа й. Гневен, наскърбен, гневен — по-скоро едното, отколкото другото, но не можеше да определи кое. Не и само от две думи. Това го озадачаваше. Нещо повече: вбесяваше го. Имаше си достатъчно тревоги и без Кейли да му се цупи, че не й се е обаждал всяка вечер. Какво й ставаше?

Въпреки че в Щатите беше късно и знаеше, че хората спят, не искаше да чака до следобед. Затова се обади на Престън, който отсъстваше, и на Джейк, който бе там. За нещастие се беше надрусал и освен това не бе виждал Кейли от изложбата в „Питръс“.

— Откъде се обаждаш?

— От Рим.

Пауза.

— В Италия ли?

— Да.

Кратко мълчание.

— Какво правиш в Италия? На… почивка ли си?

— Не. В командировка. Макар че през повечето време гледам да не ме очистят.

Джейк се засмя.

— Аре бе, пич! Голям детектив се извъди!

— Говоря сериозно!

— Естествено, че говориш сериозно. Все си вреш носа, дето не ти е работа. Като самолетоносач, обаче… — Той се замисли за миг. — По-малък.

— Какво пушиш? — попита Дани.

— Ти какво мислиш, че пуша? — отвърна Джейк. — Аз съм художник.

След минута-две подобни глупости Дани поиска телефонния номер на Мишел Пероф. Тя беше най-добрата приятелка на Кейли и бяха излизали заедно няколко пъти. Ако някой знаеше какво става с Кейли, това бе Мишел.

Така се и оказа.

— Невероятен си — рече му тя, когато се свърза с нея.

— Нима? — Не му звучеше много като комплимент.

— Как може да си такова лайно! Как можа?

— Какво как съм могъл?

— Да й пратиш онова нещо.

— Какво нещо?

— Онзи… атачмънт.

Нямаше представа за какво говори Мишел.

— Какъв атачмънт?

— Видеоклипа — в твоя имейл.

Дани разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. После дълбоко си пое дъх и въздъхна.

— Виж, Мишел…

— Трябва да си се побъркал!

— Нищо не съм й пращал — каза Дани. — Дори нямам компютър. Какъв видеоклип?

— Ти си знаеш.

Започваше да го дразни.

— Не, Мишел, наистина не знам. Тъкмо затова те питам. Какви ги говориш?

— Говоря за теб и малката ти приятелка.

— За малката ми приятелка ли? Каква приятелка?

— Откъде да знам? Тя е твоя приятелка! Какво ти става, хвалиш се с подвизите си ли, що ли?

Не знаеше какво да отговори.

— Да не си мислеше, че така ще накараш Кейли да ревнува?…

— Не…

— Защото не те ревнува. Просто… ти вече не съществуваш за нея. Между другото, много ли беше пиян?

— Не знам — призна Дани. — Искам да кажа, не съм сигурен за какво говорим.

Мишел презрително изсумтя.

— Не бил сигурен! — Тя замълча за миг. — Виж, мислех те за свестен човек, но… не ми се обаждай повече, а? — И с тези думи прекъсна връзката.

Дани дълго стоя неподвижно, повтаряйки разговора наум, опитвайки се да разбере нещо. Имаше ужасното предчувствие, че Мишел е говорила за Паулина. Защото, като се замислеше, тя можеше да говори единствено за Паулина. Какво беше казала? Нещо за неговата „малка приятелка“. Така жените наричат другите жени, когато другите жени са… като Другата Жена. Ами атачмънтът? Невъзможно. В стаята сигурно е имало камера и… Дали Зебек беше способен на това? Дани се замисли и реши: Да. Щом може да уговори палиото, може да подкупи и камериерките да поставят камера в стаята.

Което обясняваше внезапната и необяснима досега популярност на Дани сред другия пол. Значи в края на краищата не бе неустоим. А просто балама. Какво беше казала Паулина? „И твоят ли е огромен?“ Той поклати глава.

Като си мърмореше под нос, Дани се върна в хотела, съблече се и влезе под душа, от който едва-едва се стичаше тънка струйка хладка вода. Въпреки това остана в банята десет минути. Трябваше да направи нещо. Затова бързо се изсуши, облече се и се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Спомняше си къде предишната вечер бе видял интернет кафе и се запъти натам. Клубът се намираше само на две преки, близо до Виа дел Корсо. По пътя обмисли действията си.

Ченгетата бяха изключени, завръщането в Щатите — също. Което оставяше… план B. Да разбере какво става — или поне достатъчно, за да накара полицаите да го изслушат. За нещастие разполагаше само с няколко телефонни разговора, които точно преди смъртта си бе провел Терио. По два с Пало Алто и Истанбул и един с Осло.

Пало Алто беше задънена улица, но човекът в Истанбул можеше да е жив. Дани напрегна паметта си. „Реми еди-кой си. Нещо с Б. Може би Балзак. Реми Балзак. Нещо такова.“ И агенция Франс Прес. Терио се беше обаждал и там. Което можеше да се окаже полезно. „Зависи колко души имат в истанбулското представителство.“ Двама-трима? Десет-двадесет? Единственият начин да разбере, бе да се свърже с тях и да ги попита.

Той зави зад ъгъла и се озова пред кафенето. Сбутано в безлична барокова сграда, то беше един от онези модерни клубове, пълни с пластмаса и сивкави цветове. Дани си поръча двойно кафе, плати за един час и седна пред един от дванадесетте компютъра. Влезе в Yahoo и по навик си провери имейла. Единственото интересно съобщение бе от Лавиния, която го осведомяваше, че от „Флаш арт“ са обещали да присъстват на откриването и питаше как вървят нещата?

„Всичко е супер — написа той, доволен, че не се налага да обяснява къде се намира. — Работя като бесен!“ После кликна SEND и се отпусна назад, за да помисли.

„Кейли…“

Какво можеше да й каже? Че съжалява? Че е бил пиян? Че никога повече няма да го направи? Дани тихо изпъшка, наведе се напред и кликна бутона за ново съобщение. Отвори се нов прозорец и той влезе в адреса й.

Кейли, скъпа моя

Отново се отпусна назад и се вторачи в мигащия курсор. Изтече минута, после втора и трета. Накрая му хрумна нещо. Надвеси се над клавиатурата и започна да пише:

Не можеш да вярваш на очите си. Знам, че звучи шантаво, но моля те — просто прочети следващите редове.

Спря за миг и прочете думите на екрана. „Това е кофти — каза си той. — Но е още по-лошо да я изгубя. Нямаше да я лъжа, ако не я обичах.“

Намирам се в беда.

Без да навлизам в много подробности, имам проблеми с един побъркан милиардер, който притежава технология, позволяваща му да произвежда филми с „участието“ на всеки във всякаква роля. Той използва стари филми за шаблон и на тази основа може да създаде — не си измислям — може да създаде „виртуален актьор“ с помощта на „личностен двигател“, както сам го нарича. С други думи, може да пресъздаде „Междузвездни войни“ с Хъмфри Богарт — или мен — в ролята на Люк Скайуокър.

И не само „Междузвездни войни“. Може да направи римейк на „Дълбоко гърло“, както е и направил, ако се съди по думите на Мишел.

Според нея си получила имейл от мен с видео атачмънт. Заклевам се в Господ, не съм го пратил аз! Защо да го правя? Искам да кажа, колко друсан трябва да съм бил? (Помисли: изобщо възможно ли е човек да се надруса толкова?)

Но не те обвинявам, че ме мислиш за лъжец. За да повярваш, трябва да видиш. Знам. Но вече не е така.

Защото този Зебек може да прави същото с гласове. Затова недей да разговаряш с „мен“ по телефона. Защото още сега ти казвам, че няма да съм аз. А той.

Не вярвай на нищо, което идва от мен, докато лично не застана пред теб. И запомни — каквото и да се случи, аз те обичам. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Д.

P. S. Изтрий съобщението.

Трябваше да прати още един имейл. Мамаду Боасо беше двадесет и четири годишен стажант във „Фелнър Асошиейтс“. Възпитаник на „Сидуел Френдс“ и „Ренселър“, той беше син на дипломат от Брега на слоновата кост и неговата съпруга американка и бе израснал във Вашингтон. Беше завършил управление на информационни системи, бе любител на научната фантастика, свиреше на гайда (при това добре) и завеждаше базите данни на „Фелнър“. В кабинета му висеше огромен плакат на „Матрицата“. Дани много го харесваше и бе убеден, че може да му се довери. Фактът, че хондата му бе облепена с избелели от слънцето стикери, убеждаващи хората да изключват телевизорите си и да оспорват властта, според Дани означаваше, че Дю няма да иде при шефа, ако някой го помоли за услуга.

Дю,

Имам голям проблем с един от нашите клиенти. По-точно — опитва се да ме убие. Това не е шега. Вършех малко извънредна работа и сега… е, не я свърших много добре.

Така или иначе, ще съм ти адски задължен — и с това имам предвид, че ще ти монтирам оная цветоуредба, за която говореше, ще сменя рамката на плаката на „Матрицата“, каквото поискаш! — ако провериш две компании. И собственика им.

Първата е „Системи ди Павоне“, регистрирана в Сиена, Италия. Втората е „Вери Смол Системс, Инк.“ в Пало Алто. И двете фирми са собственост на човек на име Зереван Зебек (също известен като Джуд Белцер).

Трябва ми всичко, каквото успееш да изровиш, но главно ме интересува какво правят. Нито една от компаниите не продава акции (доколкото мога да преценя). Интересуват ме финансите им, проучванията, с които се занимават — и всичко, което успееш да откриеш, за работата, която сме вършили за тях във „Фелнър“. Освен това ще са ми полезни всякакви сведения за Джейсън Пател — бивш главен технолог на „Вери Смол Системс“, убит в Калифорния.

След като прати имейла, Дани се заскита по Виа дел Корсо. Колите бяха броня до броня, но се движеха бързо в гъста мъгла от озон и въглероден моноксид. Когато мина покрай универсалния магазин „Ринасценте“, влезе да си купи нови дрехи. След двадесет минути излезе с голяма торба, в която имаше две блузи с поло яка, няколко чифта чорапи, бельо и памучен панталон. Запъти се обратно към Пиаца ди Ротонда, купи си раница от уличен продавач и я напълни с покупките.

Слънцето прежуряше.

Дани спря на входа на една туристическа агенция и разгледа витрината. Тя представляваше нещо като тотемен стълб, окичен с пъстри хартиени квадратчета, на всяко от което бяха отпечатани цените на екскурзии до далечни места — до Тенерифе, Прага, Майорка, Банкок, Орландо и — хопа! — Истанбул бяха по триста и петдесет хиляди лири. Колко правеше това? Дани изчисли наум и получи по-малко от двеста долара. Което го изненада. Но защо не? Всъщност не бе чак толкова далеч — поне не от Рим.

След няколко минути се озова в сянката на Пантеона. Варварска и огромна, древната сграда сякаш излъчваше време. Усещаше надигащите се от камъка часове като лятна мараня от асфалтов път. Привлечен към исполинския й вход, той изкачи изтърканите стъпала и почти колебливо влезе вътре.

Стените на сградата тънеха във вечен сумрак, ала в сърцето на Пантеона грееше ярка слънчева светлина, нахлуваща през кръглия отвор в тавана. Дани за пръв път виждаше сградата отвътре и до такава степен остана поразен от величието й, че за миг забрави за грижите си.

Ала когато навлезе по-навътре, облак скри слънцето и хвърли сиво було върху древния храм. Дани забави крачка, после спря. Леден ужас прониза сърцето му.

Сега гигантският купол приличаше на стъклен похлупак, обитаван от призраци. Туристите обикаляха в сгъстилия се сумрак и си шепнеха. Дани бавно и с огромен страх вдигна поглед към тавана, сякаш очакваше да види Зереван Зебек да се взира през отвора като в кристална топка.

„Побърквам се — помисли си той. — Губя самообладание, лошо.“ Мракът се разпръсна също толкова бързо, колкото бе настъпил и Дани се усмихна. Сноп слънчеви лъчи прониза покрива и освети една фреска. Ангелите и светлината успокоиха сърцето му.

Той излезе навън и тъкмо прекосяваше площада по посока на „Абрудзе“, когато ги видя да се отдалечават от хотела. Двама мъже, широкоплещести и безупречно облечени. Тъмни костюми и слънчеви очила. Не приличаха на туристи. По-скоро на професионални борци, които току-що са се преоблекли.

Дани влезе под сянката на тентата на едно кафене. Мъжете бяха спрели на тротоара и се озъртаха. После единият си свали очилата. Въпреки разстоянието, Дани позна Веждата, един от телохранителите в „Адмиралс клъб“, които бяха яли фъстъци в мед, докато той бе разговарял с „Белцер“. Човекът с асиметрично лице и с белег, раздвояващ едната вежда.

Но как го бяха открили? Откъде бяха разбрали? Дали го бяха проследили предишната нощ от Каза Клера, когато беше отишъл да предупреди Инзаги? Може би. Ала в такъв случай защо не го бяха хванали още там?

Той се обърна и се отдалечи. Всичките му инстинкти му подсказваха да тича, но това щеше да привлече вниманието и можеха да го убият. Затова продължи да върви, да мести крак пред крак, без да обръща внимание къде отива — стига да стигне там невредим.

Едва когато прекоси Тибър, започна да се отпуска и да се чуди дали не му се е привидяло. Влезе в едно заведение на Виа дела Ренела, поръча си кампари със сода и се обади в „Абрудзе“ от телефона на бара. Когато служителят отговори, Дани попита дали има някакви съобщения.

— Si, синьоре Крей! Търсиха ви двама господа.

— В хотела ли?

— Поискаха да ви почакат във вашата стая, но това… — Пауза. — Не мога да го допусна.

— Значи са…

— Навън. Струва ми се, че пият кафе.

Дани затвори, допи коктейла си и подхвърли няколко хиляди лири на бара. После излезе на улицата. Как го бяха открили? Не може да са обиколили всички римски хотели, за да питат дали е отседнал там. И все пак го бяха намерили. Но как? Не беше правил резервация. И бе платил в брой, а не с кредитна карта. Тогава какво оставаше?

Разговорът му с Кейли. Само че за да получат данни като тези за телефона на Терио, които му бе пратил брокерът на информационни услуги, имаше срок — най-малко четиридесет и осем часа.

Трябваше му известно време, за да се сети — бяха хакнали телефонния секретар.

Самият Дани не го бе правил, но знаеше достатъчно за тези неща, за да е наясно, че е възможно. Повечето телефонни секретари и фирми за гласова поща работеха по един и същи начин. За да си прослушаш съобщенията от друг телефон, набираш номера и след като прозвучи сигналът за запис, натискаш някой клавиш — обикновено звездичка или знак за лири стерлинги. После въвеждаш кода за достъп, който се състои от две до четири цифри в зависимост от услугата и техниката. Хората често използваха предварително заложения номер (като 1234), който се помнеше лесно. И естествено, лесно можеше да се предположи. Не че трябваше да си правиш този труд. За петдесет кинта всеки може да си купи съответната програма от интернет, която да пресее всички възможности.

С други думи, той ги беше улеснил. Какви бяха думите му? Точните му думи? „Намирам се в хотел «Абрудзе» в Рим. Обади ми се.“ Даже беше оставил номера.

„Върха, Шерлок!“

Трябваше да бяга. Защото колкото и да бе тъпо да остави такова съобщение, щеше да направи още по-голяма грешка, ако допусне, че е разбрал как действа Зебек, че знае как са го открили мутрите. Навярно беше прав, но в противен случай пак щяха да го намерят. И имаше предчувствието, че тогава ще трябва да се сбогува с живота.