Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на капитан Алатристе (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Limpieza de sangre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
dimov0204 (2016)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Артуро Перес-Реверте

Заглавие: Чиста кръв

Преводач: Боряна Дукова

Година на превод: 2005

Издание: първо

Издател: издателство „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-86-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2023

История

  1. — Добавяне

На Карлота, на която ще й се наложи да се сражава.

Тук горди гербове с хералдика блестят.

Монаси строги, дами, хора на честта,

Америки далечни поетите възпяват.

 

Бесилките — на всеки кръстопът

Неверници галерите пленяват,

За чест и слава шпагите звънтят.

Томас Борас

„Кастилия“

I. Едно затруднение на сеньор де Кеведо

В онзи ден имаше борби с бикове на Пласа Майор, но за полковник Мартин Салданя празникът бе помрачен. Намерен беше труп на жена — откриха я удушена в стол-носилка пред църквата „Сан Хинес“, стиснала в пръстите си кесия. В кесията имаше петдесет ескудо и бележка без подпис, която гласеше: За литургии за успокоение на душата й. Беше я открила ранобудна мирянка, която съобщила на отеца, той от своя страна казал на енорийския свещеник, а последният след спешно опрощение sub conditione[1] побързал да извести в полицията. Когато полковникът от полицията се появи на площадчето пред „Сан Хинес“, съседи и любопитни вече се тълпяха около носилката. Събитието бе предизвикало истински панаир, тъй че бяха нужни неколцина полицаи, за да държат хората настрани, докато съдията и писарят съставяха протокола, а Мартин Салданя оглеждаше невъзмутимо трупа.

Салданя действаше по възможно най-мудния начин, сякаш разполагаше с цялото време на света. Това вероятно се дължеше на опита, натрупан по време на войните — бе служил във Фландрия, преди жена му да го уреди, според мълвата, с полковническия жезъл, — шефът на полицейските агенти в Мадрид наистина бе привикнал да изпълнява служебните си задължения с изключителна невъзмутимост, която известният поет-сатирик и църковен бенефициант[2] Руис де Вилясека беше сравнил в една своя отровнозлъчна децима със спокойствието на кастриран бик, в ясен намек за начина, по който се бе сдобил с полковническия жезъл. Във всеки случай, макар Мартин Салданя да бе наистина муден в някои отношения, той въобще не беше такъв, когато се наложеше да си служи с шпагата, кинжала, камата или пистолетите, винаги заредени и излъскани до блясък, които обикновено носеше на пояса си, та дрънчаха заплашително като цял железарски магазин. Самият бенефициант Вилясека, който бе намушкан три пъти с шпага пред дома си само три дни след като разпространи злополучната децима на парадното стълбище на „Сан Фелипе“, би могъл да потвърди това в чистилището, в ада или където, по дяволите, се подвизаваше понастоящем.

Работата е там, че спокойният оглед, който полковник Салданя направи на трупа, не даде почти никакъв резултат. Мъртвата беше зряла жена, по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте, облечена в широка, черна вълнена дреха и пребрадка на главата, който й придаваше вид на дуеня[3], или на компаньонка. Във вътрешния й джоб имаше броеница, един ключ и смачкана щампа с лика на Светата Дева от Аточа. На шията имаше златна верижка с медальон на Света Агеда; чертите на лицето й навеждаха на мисълта, че на младини не е била грозновато девойче. По трупа нямаше други следи от насилие, освен коприненото въже, което още бе затегнато около врата й и гримасата на предсмъртен ужас, разкривила лицето й. По цвета и степента на вкочаняване се заключи, че е била удушена предишната нощ, в същата носилка, а после занесена до църквата. Детайлът с кесията с пари за заупокойни литургии насочваше към човек с извратено чувство за хумор или отличаващ се с крайна набожност. В крайна сметка, в онази Испания, мрачна, безмилостна и противоречива, каквото беше тя при Негово католическо величество крал Фелипе IV, където разюздани гуляйджии и жестоки самохвалковци молеха за изповед с пълно гърло, след като паднеха, улучени от пистолет или шпага, не беше необичайно да се натъкнеш на състрадателен убиец.

 

 

Мартин Салданя ни разказа случката вечерта. Ако трябва да бъда по-точен, редно е да кажа, че сподели случилото се с капитан Алатристе, когато се срещнахме на Пуерта де Гадалахара. Движехме се в тълпата, отливаща се от Пласа Майор. Салданя тъкмо бе приключил с огледа на мъртвата жена, чийто труп беше останал на показ при църквата „Санта Крус“ в ковчег за обесени — за всеки случай, да не би някой да я разпознае. Вметна го съвсем между другото, интересуваше се повече от смелостта на биковете в коридата на площада, отколкото от престъплението, което разследваше; нещо съвсем логично, ако вземем предвид, че в опасния Мадрид от онази епоха труповете по улицата не бяха рядкост, но добрите празненства с бикове и така наречените „каняс“ се превръщаха в рядкост. „Лас Каняс“ — нещо като конен турнир между квадрилите[4] на различните благородници, в които понякога участваше и кралят, се бяха превърнали в поле за изява на хубавци и контета, които излизаха на арената по-скоро заради овациите на дамите, отколкото за да влязат в бой, както Бог повелява; „лас каняс“ вече не бяха, дори бегло не напомняха това, което са представлявали във времената на войните между маври и християни, или дори по времето на великия Фелипе II, дядото на нашия млад монарх. Колкото до боя с бикове, той продължаваше да бъде голямата страст на испанския народ в тази първа третина на века. Мадрид наброяваше повече от седемдесет хиляди жители и две трети от тях прииждаха на Пласа Майор всеки път, когато имаше такова събитие, за да приветстват юначеството и ловкостта на бикоборците, възправящи се срещу добичетата. Защото по онова време благородниците, испанските грандове и дори особите с кралска кръв не се колебаеха да излизат на арената, яхнали най-добрите си бойни коне, за да забият копие във врата на някой харамски[5] бик или да се изправят очи в очи с него пеши, с шпага в ръка, под ръкоплясканията на въодушевения народ, който се тъпчеше под арките на площада, когато ставаше дума за простолюдието, или на балконите, които придворните, папският нунций и чуждестранните посланици наемаха за цени, достигащи от двадесет и пет до петдесет ескудос. Тези драматични моменти биваха възпявани отпосле в песни и стихове; както проявите на смелост, които бяха многобройни, така и забавните и гротескните случки, които също не липсваха и представляваха благодатен материал, с който придворните остроумници не се помайваха да начешат езиците си. Такъв бе например случаят с един бик, който погна полицейски агент — тогава, както и сега, полицията не се радваше на особена народна благосклонност — и цялата публика застана на страната на бика:

Рогатото с право

Погна пристава здраво.

Че от четири рога

Два тук са май много.

Увековечен бе например и случаят, когато адмиралът на Кастилия, яхнал кон в битката си с едно биче, улучи неволно с копието си граф де Кабра[6]. В резултат още на следващия ден из най-оживените места в Мадрид плъзнаха следните хвалебствени стихове:

Хиляда са тореадорите на слова

Но само адмиралът минувач закова,

за бик го бил взел, а той бил коза.

Така че, ако се върнем към въпросната неделя, мъртвата жена, Мартин Салданя и неговия стар приятел Диего Алатристе, вече става напълно разбираемо защо първият осведоми втория за причината, която му бе попречила да отиде на коридата, а в замяна последният разказа на първия подробностите от боя, на който бяха присъствали техни величества — те от балкона на Каса де ла Панадерия[7], а капитанът и аз — сред непривилегированата публика, похапвайки ядки и канелени дражета, приютили се на сянка под колонадата Паниерос. На тази корида биковете бяха четири — средна хубост. Както граф де Пуньоенростро[8], тъй и граф де Гуадалмедина се изявиха с уменията си да мятат копия. Един бик уби коня на де Гуадалмедина; но благородникът, смел и галантен мъж, захвърли бронята, скочи на земята, и повали животното, а сетне го довърши с два добри удара с шпага. Така той си заслужи приветствените помахвания на дамски ветрила, одобрението на краля и една усмивка на кралицата. Говореше се, че кралицата доста го заглеждала, защото Гуадалмедина беше снажен и напет. Ала най-интересен се оказа последният бик, защото връхлетя стремглаво към кралската гвардия. Защото ваши милости трябва да знаят, че трите гвардейски части — испанската, немската и тази на стрелците, се строяваха край кралската ложа с алебардите, подреждаха се в плътна верига, която им бе забранено да нарушават, дори ако бикът ги наближеше с нечисти намерения. Този път животното наистина се оказа в опасна близост с тях и без да се стресне от алебардите, подхвана с рог един от немските гвардейци и го разходи из арената. Наложи се да миропомажат по спешност на самия площад едрия рус мъж, който непрекъснато повтаряше Himmel и Mein Gott[9].

— Газеше червата си като оня знаменосец при Остенде — заключи Диего Алатристе. — Спомняш ли си? При петия щурм на редута Кабальо… Ортис или Руис се казваше. Нещо такова.

Мартин Салданя кимна утвърдително, галейки прошарената си брада. Старият войник я носеше, за да прикрива белега на лицето, получен преди двадесет години именно при онзи щурм на стените на Остенде. Били излезли от окопите с пукването на зората — Салданя, Диего Алатристе и още петстотин души, сред които се числял и Лопе Балбоа, моят баща. Сетне се втурнали по насипа нагоре начело с капитан дон Томас де ла Куеста и със знамето с кръста на Сан Андрес, носено от онзи поручик, Ортис или Руис, или както там се казвал, превзели първите холандски окопи на нож и се покатерили по бруствера, докато враговете хвърляли отгоре им каквото им попаднело, после изкарали почти половин час в ръкопашен бой с ножове на стената, под мускетен обстрел от вси страни. Точно там Мартин Салданя получил раната на лицето, Диего Алатристе — онази на лявата вежда, а поручик Ортис или Руис бил улучен от упор, червата му се изсипали навън и се влачели по земята, докато той тичал, за да излезе от битката и се опитвал да ги придържа с ръце, но не успял, защото го довършили тутакси с друг изстрел в главата. И когато капитан де ла Куеста, окървавен подобно на Иисус, когато Пилат го представя на народа, защото и той бил получил своята дан в боя, казал онова „господа, направихме каквото можахме, плюйте си на петите и нека тези, които още са в състояние да го сторят, да си спасяват кожата“, баща ми и един дребен и жилав арагонец, някой си Себастиан Копонс, помогнали на Салданя и на Диего Алатристе да се доберат до испанските окопи, докато сякаш всички холандци на света ги обстрелвали от крепостните стени, а те бягали назад, хулели Бога и Светата Дева или се оставяли на волята им, което в подобни случаи си беше едно и също. Някой дори намерил време да вземе знамето от Ортис или Руис, при това без да му разпорят търбуха, вместо да го остави на укреплението на еретиците при трупа на знаменосеца и труповете на двестате техни другари, които вече нямало да отидат нито в Остенде, нито в окопите, нито където и да било другаде.

— Ортис, струва ми се — рече накрая Салданя.

Затова пък след около една година си бяха върнали тъпкано за поручика и за другите двеста, и за тези, които оставиха костите си в предишните и последвалите щурмувания на холандския редут дел Кабальо, когато най-сетне, на осмия или деветия опит, Салданя, Алатристе, Копонс, баща ми и другите ветерани от Стария легион на Картахена успели с нокти и зъби да проникнат от другата страна на стената. Тогава холандците започнали да викат нещо като srinden, srinden, което, струва ми се означава приятели, или другари, и още veijiven ons over или нещо подобно, което ще рече „предаваме се“. Тогава капитан де ла Куеста, когото хич не го бивало по чуждите езици, но имал страхотна памет, произнесъл паметното: „ни сринден, ни вейхивен, ни мамицата, дето ви е пръкнала. Без пощада, господа, помнете, да не остане ни един жив еретик на този редут!“. И когато Диего Алатристе и другите развели най-сетне старото и надупчено знаме с кръста на Сан Андрес над укреплението, същото, което бил носил горкият Ортис, преди да пукне, газейки червата си, холандска кръв рукнала по остриетата на кинжалите и шпагите, та им стигнала чак до лактите.

— Казаха ми, че се връщаш там горе — каза Салданя.

— Може би.

Макар да бях още зашеметен от коридата и очите ми да следваха хората, напускащи площада и отправящи се към улица „Майор“ — дами и кавалери, които заповядваха да им докарат колата и се качваха по каляските си, благородници, които се мятаха на конете и цялото това изискано общество, поемащо към „Сан Фелипе“ или към площада пред двореца — думите на полковника ме впечатлиха силно. В онази 1623-та година, втората от управлението на нашия млад крал дон Фелипе, възобновяването на военните действия във Фландрия изискваше все повече пари, легиони и хора.

Изобщо генерал дон Амбросио Спинола набираше войници от цяла Европа, а стотици ветерани прииждаха под старите знамена. Старият легион на Картахена, покосен в Юлих, когато загина и баща ми, се възстановяваше и скоро щеше да поеме по Камино Еспаньол[10], за да се включи в обсадата на здраво укрепения град Брѐда, или Бреда̀, както му казвахме тогава. Макар раната му, получена при Фльорус, все тъй да не зарастваше напълно, аз знаех, че Диего Алатристе бе влязъл във връзка със старите другари, за да подготви завръщането си в бойните редици. Напоследък, въпреки скромното си положение на платен фехтувач, или точно поради него, капитанът си бе създал могъщи врагове в двора. Щеше да е разумно да изчезне за известно време.

— Навярно така ще е по-добре — Салданя гледаше настойчиво Алатристе. — Мадрид стана опасен… Ще вземеш ли момчето?

Вървяхме сред хората, покрай затворените магазини на бижутерите, към Пуерта дел Сол. Капитанът ми хвърли бърз поглед и после направи двусмислена гримаса.

— Може би е прекалено млад — каза той.

Тънка усмивка плъзна под мустаците на полковника. Той положи широката си, здрава десница на главата ми, докато аз се възхищавах на дръжките на бляскавите пистолети, запасани на пояса му, заедно с камата и шпагата с широка дръжка, които висяха на колана на късия кожен елек, предназначен да предпазва тялото от евентуални удари с нож — обичаен риск за неговия занаят. Тази десница, мислех си аз, някога е стискала и ръката на баща ми.

— Не толкова млад за някои неща, така смятам аз — усмивката на Салданя стана по-широка — закачлива, но и укоризнена; беше в течение на моите подвизи по време на приключението с англичаните. — Тъй или иначе, ти постъпи във войската на неговата възраст.

Това беше вярно. Преди четвърт век тринайсетгодишният Диего Алатристе, втори син в семейство на благородници-земевладелци, едва понаучил четирите основни математически действия, писането и малко нещо от латинския, беше избягал от училище и от дома. Пристигнал в Мадрид с един приятел и успял да се запише, излъгвайки за възрастта си, като барабанчик в един от легионите, поемащи за Фландрия с инфанта кардинал Алберто.

— Времената бяха други — отвърна капитанът.

Беше се отдръпнал, за да стори път на две дами — млади жени, пищни представителки на лекия занаят, съпровождани от двамина поклонници. Салданя, който изглежда ги познаваше, свали шапката си с лукава усмивка, което даде повод на едното от контетата да му отправи убийствен поглед. Погледът обаче омекна като по чудо, когато елегантният господин забеляза цялата железария, която полковникът носеше по себе си.

— За това имаш право — каза Салданя, припомняйки си миналото. — Други бяха времената, други бяха и хората.

— А също и кралете.

Полковник Салданя, който все още не откъсваше поглед от жените, се сепна леко и се обърна към Алатристе, а после хвърли кос поглед към мен.

— Хайде, Диего, не говори така пред момчето — озърна се той смутено наоколо. — И не ме компрометирай, мамка му. Не забравяй, че съм от полицията.

— Не те компрометирам. Винаги съм уважавал своя крал, който и да е бил той. Но съм служил на трима венценосци и ти казвам, че има крале и крале.

Салданя заскуба брадата си.

— Бог да ни е на помощ.

— Бог или който и да е друг.

Полковникът отново ми хвърли тревожен поглед, преди да се обърне пак към Алатристе. Забелязах, че инстинктивно беше опрял ръка на дръжката на шпагата.

— Не търсиш свада с мен, нали, Диего?

Капитанът не отвърна. Светлите му очи под широката периферия на шапката издържаха неустрашимо на погледа на другия. Салданя, който се беше поизправил малко, защото, макар и набит, беше по-нисък, стоеше неподвижно пред него. Двамата се взираха един в друг, лицата им на закалени стари войници, покрити с тънки бръчици и белези, бяха много близо едно до друго. Някои минувачи ги изглеждаха с любопитство. В онази размирна, разорена и горда Испания — наистина гордостта бе единственото, което ни оставаше, — никой не приемаше подхвърлената дума лековато, и дори близки приятели бяха в състояние да се намушкат заради една лоша дума или едно изобличение в лъжа.

От жест или от слово остроумно.

Усмивка някоя, случайна дума —

един без шапка, друг със плащ

загърнат площада във арена ще превърнат.[11]

Само три дни по-рано, насред алеята към Прадо, кочияшът на маркиз де Новоа бе наръгал шест пъти с кама господаря си, задето го бе нарекъл селяк; подобни премеждия по нищо и никакъв повод бяха нещо обичайно. Затова за един миг си помислих, че Салданя ще посегне към хладното оръжие и двамата ще кръстосат шпаги насред улицата. Ала това не се случи. Макар наистина полковникът да беше способен — вече го бе доказвал преди — да тикне приятеля си в затвора и дори да му отсече главата при изпълнение на служебния си дълг, също така вярно бе, че никога не би се прикрил зад жезъла на правосъдието при конфликт с Диего Алатристе по лични въпроси. Тази странна етика беше много присъща на хората, чийто занаят бе да въртят шпагата. Аз самият се движех в подобни среди не само на млади години, но и през останалата част от живота си и мога да потвърдя, че у най-бездушни вагабонти, шмекери и наемна измет съм забелязал повече зачитане към някои неписани правила и закони, отколкото у предполагаемо достопочтени хора. Мартин Салданя беше човек от този сой и разрешаваше разните си лични прения, като вадеше оръжието, без да се прикрива зад властта на краля или зад други измишльотини. Но слава Богу, всичко бе казано със спокоен тон — не би било редно един публичен сблъсък или непростимо оскърбление да нарушат старото другарство, сурово и неподправено, което съществуваше между двамата ветерани. Във всеки случай улица „Майор“ след празненство с бикове, когато цял Мадрид се стичаше на нея, не беше място да се хващаш за думите, за шпагата или за каквато и да било друго. Тъй че накрая Салданя само въздъхна хрипливо. Неочаквано придоби спокойно изражение и в тъмния му поглед, все още вперен в капитан Алатристе, сякаш забелязах искрица веселие.

— Някой ден ще те убият, Диего.

— Може би. И навярно ще се наложи да го сториш ти.

Сега Алатристе беше този, който се усмихваше под гъстите си войнишки мустаци. Видях, че Салданя клатеше глава с комично униние.

— По-добре — каза той, — да сменим темата.

Беше вдигнал леко ръка и докосна за миг рамото на капитана; кратък, почти рязък жест, спомен от суровите времена, скрепили приятелството им.

— Хайде, покани ме на едно питие.

Това беше всичко. Подир няколко крачки се спряхме пред кръчмата „При ковачите“. Тя беше пълна, както винаги, с лакеи, оръженосци и застаряващи жени, готови срещу заплащане да изпълняват ролята на дуени, майки или лели. Една девойка постави на изцапаната с вино маса две чаши с вино от Валдеморо, което Алатристе и полковникът от полицията тутакси обърнаха, защото от толкова много приказки бяха ожаднели. Тъй като още не бях навършил четиринадесет години, трябваше да се задоволя с чаша вода от огромната делва. Капитанът не ми позволяваше да пия вино, освен в попарите, с които обикновено закусвахме — невинаги имахме пари за топъл шоколад, — или когато решеше, че не съм добре със здравето, за да си възвърна цвета. Затова пък Каридад ла Лебрихана ме гощаваше скришом с филии хляб, напоени с вино и захар. Бях пристрастен към тях като малък, защото често ни липсваха монетите, с които можехме да си купим сладкиши. Що се отнася до виното, капитанът казваше, че ще има време да пия до пръсване, ако желая, и че за един мъж никога не било прекалено късно да започне с това; и добавяше, че не малко свестни хора сред познатите му свършили, погубени от Бакхусовия еликсир — всичко това той не изговаряше наведнъж, защото, мисля, вече съм споменавал, че Диего Алатристе не беше словоохотлив, и често казваше повече с мълчанията си, отколкото с думи. Вярно е, че по-късно, когато и аз станах войник и какво ли не още, съм прекалявал сегиз-тогиз с пиенето. Ала е истина, че винаги съм се ограничавал в този порок, който при мен никога не се и превърна в такъв — имал съм други, по-лоши — а си остана само средство за ободряване и временно развлечение. И мисля, че дължа умереността си на капитан Алатристе, макар че в тази насока той никога не ме бе поучавал с помощта на личния пример. Напротив, спомням си добре дългите му и мълчаливи пиянства. За разлика от други, той не надигаше много-много чашите, когато беше в компания, радостта също не го караше да посяга към виното. Той пиеше бавно, вглъбено и меланхолично; а когато виното започваше да му действа, затваряше уста и избягваше присъствието на приятелите си. Всъщност всеки път, когато си го представям пиян, го виждам в спомените си сам, в нашата малка къща на улица „Аркабуз“, в пристройката, гледаща към задния двор на кръчмата „Дел Турко“ — седнал неподвижно пред чашата, каната или бутилката, вперил очи в стената, на която висяха шпагата, камата и шапката му, сякаш съзерцаваше картини, които единствено той би могъл да възкреси с цената на упорито мълчание. А по начина, по който свиваше устни под гъстите си мустаци, се осмелявах да отсъдя, че онези картини не бяха такива, каквито човек би съзерцавал или оживявал в паметта си с удоволствие. Ако е истина, че всеки човек е съпътстван от своите призраци, то призраците на Диего Алатристе-и-Тенорио не бяха нито благоразположени, нито дружелюбни, нито приятна компания. Но както понякога съм го чувал да казва, свивайки рамене по онзи толкова свойствен за него начин, едновременно примирено и безразлично, всеки истински мъж може да избере как и къде да умре, но никой не избира нещата, които си спомня.

 

 

Обменът на клюки по парадното стълбище на „Сан Фелипе“ беше в разгара си. Стълбите и терасите на църквата, граничеща с улица „Майор“ гъмжаха от хора, които говореха на групички, разхождаха се, поздравяваха познатите си или отиваха да се облегнат на перилата на прословутото стълбище, за да зяпат колите и минувачите, разхождащи се по централната улица. Там Мартин Салданя се раздели с нас; ала ние не останахме за дълго сами, защото след малко се срещнахме с Фадрике Едноокия, аптекарят от Пуерта Серада, и с преподобния Перес, който също идваше от фиестата с биковете, и ги възхваляваше възторжено. Именно преподобният, поради факта, че се бе оказал най-близо, излязъл да даде последно причастие на немския гвардеец, когото харамският бик беше изпратил да се представи пред Бога. Йезуитът разправяше подробностите по случая, отбелязваше, че в ложата си младата кралица, французойката, била видимо разстроена, а нашият господар, кралят, взел галантно ръката й, за да й вдъхне сили. Тъй или иначе, кралицата останала в Каса де ла Панадерия вместо да се оттегли, както мнозина очаквали да стори; и жестът бил толкова високо оценен от публиката, че щом кралете се изправили в края на спектакъла, хората ги дарили с бурни овации, в отговор на които Фелипе Четвърти, какъвто си беше млад и изискан, отвърнал, сваляйки за миг шапката си.

Вече съм споменавал пред ваши милости при друг случай, че в онази първа третина на века народът на Мадрид, въпреки вродената си слабост към шмекерство и лошотия, все още хранеше известна наивност относно този вид жестове на кралските особи. Наивност, която времето и крушенията щяха да се погрижат да заменят с разочарование, злост и срам. Ала в годините на тази история нашият монарх беше младеж; и Испания, макар вече проядена отвътре и със смъртни рани в сърцето, запазваше вид, блясък и обноски. Още представлявахме нещо, и продължихме да бъдем зачитани известно време, докато не останахме обезкървени, до последния войник и последното мараведи[12]. Холандия ни ненавиждаше, Англия се страхуваше от нас, турците гледаха да не ни дразнят, Франция на Ришельо скърцаше със зъби, Светият Отец приемаше крайно предпазливо нашите строги посланици в черни дрехи и цяла Европа трепереше от марша на старите легиони — които все още бяха най-добрата пехота на света, — сякаш в грохота на техните барабани отекваше гласът на самия дявол. И аз, който изживях и тези, и по-сетнешните години, се кълна пред ваши милости, че в онзи век все още бяхме това, което никой друг не е бил никога. А когато накрая залезе слънцето, което грееше над империята — от Теночтитлан до Павия, Сен Кентен, Лепанто и Бреда[13], заникът се обагри в червено от нашата кръв, но също и от кръвта на нашите неприятели; както в деня на битката при Рокроа[14], когато оставих камата на капитан Алатристе, забита в трупа на един французин. Ваши милости ще кажат навярно, че всички тези усилия и храброст ние, испанците, трябваше да вложим в сътворяването на едно прилично място за живеене, вместо да ги прахосаме в нелепи войни, лукавства, развала, химери и светена вода. И това е съвсем вярно. Но аз разказвам това, което се случи всъщност. Освен това не всички народи са еднакво трезвомислещи, за да умеят да избират изгодата или съдбата си, нито пък еднакво цинични, за да се оправдаят сетне пред историята или пред себе си. Що се отнася до нас, ние бяхме хора на нашето столетие: не бяхме избрали да се родим и живеем в онази Испания, нерядко жалка, а понякога великолепна, която ни отреди съдбата; но тя беше нашата страна. Това е злочестата родина — или както там я наричат сега, — която, независимо дали ви харесва или не, нося под кожата, в уморените си очи и в паметта си.

 

 

Именно в тази памет виждам, все едно бе вчера, дон Франсиско де Кеведо, застанал в подножието на парадното стълбище на „Сан Фелипе“. Облечен както винаги строго, в черно, като изключим бялата колосана яка и червения кръст на ордена на Сантяго върху дрехата, от лявата страна на гърдите. Въпреки че късният следобед беше слънчев, той носеше на раменете си дълъг плащ, за да прикрива накуцването си: тъмен плащ, надигнат отзад от шпагата, върху чиято дръжка бе отпуснал ръка. Бе свалил шапка и разговаряше с познати. Кучето на една дама сновеше наблизо, и докосваше от време на време облечената му в ръкавица десница. Дамата беше красива — тя стоеше до каляската си и разговаряше с неколцина кавалери. При едно от щуранията на кучето дон Франсиско го погали по главата, като същевременно отправи бърз и приветлив поглед към господарката му. Кучето се върна при нея като куриер на милувката, а дамата отвърна на жеста с усмивка и помахване на ветрилото. В отговор дон Франсиско кимна леко с глава и засука навирения си мустак с два пръста. Поет, наемен фехтувач, прославено дворцово дарование и приятел на капитан Алатристе, в разцвета на силите си, когато се запознах с него, дон Франсиско беше и галантен мъж, радващ се на успех сред дамите. Стоик, остроумен, язвителен, смел, напет въпреки куцането си, добър човек въпреки избухливия си нрав, щедър с приятелите си и непреклонен с враговете, той можеше да унищожи противника си с две четиристишия също така ефикасно, както и с един удар с шпага на хълма при Пуерта де ла Вега, покоряваше дамите с изискан жест и сонет, умееше да се заобиколи с философи, учени и мъдреци, които се наслаждаваха на увлекателните му разкази и на компанията му. Дори добрият дон Мигел де Сервантес, най-големият гений на всички времена, колкото и да деряха гърло еретиците за своя Шекспир, безсмъртният Сервантес, който вече седеше от дясната страна на Господа, защото бе предал Богу дух и се бе пренесъл в отвъдното само седем години преди събитията, за които разказвам, — беше споменал дон Франсиско като превъзходен поет и съвършен благородник в онези свои прочути стихове:

Той некадърните драскачи гони с бяс

и ще пропъди с острото си слово тез,

дето място нямат на Парнас.

Работата е там, че онази привечер сеньор де Кеведо се намираше по обичая си на парадното стълбище на „Сан Фелипе“, докато цял Мадрид се точеше по улица „Майор“, след края на боя с бикове, който впрочем не му допадаше особено. Щом забеляза появата на капитан Алатристе, който се разхождаше с преподобния Перес, Фадрике Едноокия и мен, дон Франсиско се сбогува благовъзпитано с компанията. Тогава бе невъзможно да предположа доколко онази среща щеше да усложни житието ни, поставяйки в опасност живота на всички и в частност моя, и как Съдбата се забавляваше, чертаейки чудновати комбинации с хората, с делата им и с опасностите, на които се излагаха. Ако в онази привечер, докато дон Франсиско идваше към нас с обичайната си приветлива усмивка, някой беше казал, че загадката с откритата тази сутрин мъртва жена щеше да бъде свързана по някакъв начин с нас, усмивката, с която капитан Алатристе поздрави поета, щеше да замръзне на устните му. Ала никога не се знае какво ще покажат заровете, а те винаги започват да се търкалят, преди човек да го е забелязал.

 

 

— Налага се да ви помоля за една услуга — рече дон Франсиско.

Между сеньор де Кеведо и капитан Алатристе подобни думи си бяха чиста формалност; това стана ясно от почти укоризнения поглед, който капитанът му отправи, щом чу думите му. Бяхме се сбогували с йезуита и с аптекаря и сега вървяхме покрай навесите над сергиите, разположени около фонтана при „Буен Сусесо“ на „Пуерта дел Сол“, по чиито перила сядаха безделниците и слушаха ромоленето на водата или гледаха фасадата на църквата и на Кралската болница. Те крачеха пред мен, рамо до рамо. Спомням си тъмното облекло на поета, плаща му, преметнат през ръката, до тъмнокафявата дреха, късата пелерина и пристегнатите чорапи на капитана, препасан с пояс, от който висяха шпага и кама. Така вървяха двамата в колебливата светлина на отиващия си ден.

— Премного съм ви задължен, дон Франсиско, така че няма защо да подслаждате хапа — каза Алатристе. — Най-добре ще е да преминете направо към второ действие.

Чу се тихият смях на поета. Съвсем наскоро, на няколко крачки оттам, точно по време на второто действие на една комедия на Лопе де Вега[15], дон Франсиско се бе притекъл на помощ на капитана в разгара на една тежка схватка, когато ударите на шпагите се сипеха като градушка. Това беше по време на приключението с англичаните.

— Става дума за едни приятели — рече дон Франсиско. — Хора, които уважавам. Те искат да разговарят с вас.

Беше се обърнал да провери дали аз слушам разговора; и сякаш се успокои, щом видя, че погледът ми се рееше из площада. При все това, аз следях внимателно думите му. В онзи Мадрид и в онази Испания едно будно момче порастваше бързо; и макар да бях още невръстен, бях научил много неща, защото да си наясно с всичко не носи вреда, а точно обратното. В живота не е лошо да знаеш, лошо е да показваш, че знаеш. Опасно се оказва понякога да не проявяваш дискретност и да разкриваш, че знаеш нещо повече, вместо да рискуваш да те счетат за простодушен човек, който знае малко. Винаги е добре да предугадиш музиката, преди да почне танцът.

— Струва ми се, че ще се отвори работа — казваше капитанът.

Това, разбира се, беше много меко казано. В занаята на Диего Алатристе, работата обикновено се вършеше в тъмни улички, на разстояние една шпага от противника. Да оставиш драскотина по нечие лице, да отрежеш ухото на някой кредитор или ухажор на нечия съпруга, изстрел от упор или педя толедска стомана в гърлото — всичко имаше тарифа и се изпълняваше по надлежен ред. На същия онзи площад можеха да се намерят поне дузина професионалисти, с които да се уреди подобен вид сделка.

— Да — съгласи се поетът, намествайки очилата си. — И добре платена работа, между впрочем.

Диего Алатристе изгледа продължително събеседника си. В продължение на няколко мига наблюдавах орловия му профил под широката периферия на шапката, на която се открояваше единственото цветно петно по него — едно поомачкано червено перо.

— Днес явно ви доставя удоволствие да ме дразните, дон Франсиско — каза той накрая. — … Нима искате да взема пари за услуга, направена на ваша милост?

— Не става дума за мен, а за един баща и двамата му сина, млади хора — те имат някакъв проблем. Помолиха ме за съвет.

От високото на фонтана мраморната, украсена с лазулит фигура на Марибланка ни наблюдаваше как минаваме, докато в нозете й бълбукаха водните струи, излизащи от гърлата на водоскоците. Последната дневна светлина гаснеше. Войници и всякакви самохвалковци със страховит вид, с дълги мустаци и огромни шпаги, стояха наперено наоколо, с разкрачени крака, много мъжествено и разговаряха на групички край затворените врати на магазините за платове, дрехи и книги, или си вземаха по нещо за пийване от долнопробните сергии на площада. Наоколо гъмжеше от слепци, просяци и поразголени проститутки. Някои от войниците бяха познати на Алатристе; те го поздравиха отдалеч и той им отвърна разсеяно, докосвайки леко периферията на шапката си.

— Вие участвате ли? — попита той.

Дон Франсиско направи двусмислена гримаса.

— Само отчасти. Но поради причини, които скоро ще узнаете, ми се налага да докарам нещата докрай.

Разминавахме се с други съмнителни фукльовци с щръкнали мустаци и изпълнени с подозрение погледи, които се шляеха пред решетките на църквата „Буен Сусесо“. Това място и съседната улица „Монтера“ бяха навестявани от хора, които се изхранваха с оръжието си; тук имаше всякакви побойници; чести бяха и разприте, та желязната решетка на църковната порта се затваряше, за да попречи на бегълците, подир размяната на удари с шпаги, да дирят подслон в светото място, за да се измъкнат от правосъдието; това те шеговито наричаха „уединяване“, а също и „прибягване“ до свето убежище.

— Опасно ли е?

— Много.

— Ще трябва да се бием, предполагам.

— Надявам се да не се наложи. Но ако не се справим, може да се стигне до нещо повече от обикновена размяна на удари.

Капитанът направи няколко крачки, загледан мълчаливо в камбанарията, увенчаваща манастира „Виктория“, който се издигаше зад тесните къщи в края на площада, в началото на улица „Сан Херонимо“. Невъзможно бе да повървиш из този град, без да се натъкнеш на някоя църква.

— И защо аз?

Дон Франсиско се засмя отново тихо, както преди.

— По дяволите — рече той. — Защото сте ми приятел. А също защото сте от хората, които не пропяват под чужд съпровод, каквото и старание да влагат палачите, съдебният секретар и писарят.

Капитанът плъзна умислено пръсти по яката на късата си пелерина.

— Добре платена работа, казахте.

— Точно така.

— Заради ваша милост?

— Какво искате, няма друг начин да блестя, освен като горя.

Алатристе продължи да попипва гърлото си.

— Всеки път, когато ми предложат добре платена работа, то е за да ми надене палачът примка на шията.

— Такъв е и този случай — призна поетът.

— Да му се не види, забавно издигане в професията предлагате.

— Да ви лъжа би било подлост.

Капитанът погледна развеселено Кеведо.

— И как така сте се забъркали в подобна каша, дон Франсиско? … Точно сега, когато си възвръщате благоразположението на краля, след като толкова дълго бяхте в немилост при херцог де Осуна…

— Точно в това е същността на въпроса — възнегодува поетът. — Проклето да е благодеянието, което трябва да идва на толкова горчиви глътки. Въпреки всичко съществуват ангажименти и някои обстоятелства… Заложена е честта ми.

— И главата ви, казвате.

Сега дон Франсиско погледна насмешливо Диего Алатристе.

— И тази на ваша милост, капитане, ако решите да бъдете с мен в това начинание.

Въпросното „ако решите“ беше излишно и двамата го знаеха. Въпреки това капитанът задържа умислената усмивка на устните си, огледа се на едната и на другата страна, заобиколи една зловонна купчина смет, поздрави разсеяно една дама с твърде дълбоко деколте, която му намигна от входа на една кръчма, и накрая сви рамене.

— И защо трябва да го правя?… Старият ми легион скоро тръгва за Фландрия и на мен често ми е минавало през ума да сменя въздуха.

— Защо трябва да го правите? — дон Франсиско поглади замислено мустаците си — … Честна дума, и аз не знам. Навярно защото когато един приятел е в затруднение, не остава друго, освен да се бием.

— Да се бием?… Преди миг изразихте увереност, че не се предвижда сериозен сблъсък.

Капитанът се обърна и погледна изпитателно дон Франсиско. Небето над Мадрид вече притъмняваше и първите сенки изпълзяваха насреща ни откъм мизерните улички, водещи към площада. Контурите на предметите и лицата на минувачите започваха да се размиват. Някой запали фенер в една от покритите сергии. Светлината се отрази в очилата на дон Франсиско, под периферията на филцовата му шапка.

— Така е — рече поетът. — Но ако нещо се обърка, поне удари с шпаги няма да липсват в тази работа.

Засмя се, все така тихо, и доста невесело. Сетне и капитан Алатристе се засмя по същия начин, после и двамата замълчаха. А аз, дивящ се на чутото, развълнуван поради съзнанието, че ни предстоят нови превратности и опасности, продължавах да вървя зад двете тъмни и безмълвни фигури. После дон Франсиско се сбогува и капитан Алатристе остана за малко сам, неподвижен и смълчан в здрача, а аз не се осмелявах да го приближа или заговоря. Той стоя така, сякаш беше забравил за мен, докато камбаната на църквата „Виктория“ не удари десет часа.

Бележки

[1] Sub conditione (лат.) — при условие, условно. — Б.‍р.

[2] Длъжност в католическата църква с определен доход. — Б.‍р.

[3] Компаньонка, възпитателка на млади момичета от добри семейства. — Б.‍пр.‍

[4] Квадриля — тореадорът и неговите помощници. — Б.‍пр.‍

[5] От земите край река Харама. — Б.‍пр.‍

[6] Кабра (исп.) — букв. коза. — Б.‍пр.‍

[7] Каса де ла Панадерия — Къщата с хлебарницата. — Б.‍пр.‍

[8] Пуньоенростро (исп.) — букв. Юмрук в лицето. — Б.‍пр.‍

[9] Небеса, Боже Господи (нем.) — Б.‍р.

[10] Камино Еспаньол (исп.). — букв. „Испанският път“ — пътят, изминаван от испанските войски през Европа към разбунтувалите се провинции във Фландрия. — Б.‍пр.‍

[11] Стихотворенията в книгата са преведени от Боряна Джанабетска. — Б.‍р.

[12] Мараведи — испанска монета, която в различни епохи е имала различна стойност. — Б.‍р.

[13] Градове, край които испанските войски са отбелязали някои от най-големите си победи: Теночтитлан е столицата на ацтеките, превзета от Кортес през 1521 г.‍; победата на император Карлос V над войските на френския крал Франсоа I през 1525 г.‍ при Павия; победата на войските на крал Фелипе II над френските войски при малкото градче Сен Кентен през 1557 г.‍; разгромът на турската ескадра в сражението при Лепанто 1571 г.‍ и превземането на холандската крепост Бреда след продължителна обсада през 1625 г.‍ — Б.‍р.

[14] Градче в Ардените, където през 1643 г.‍ френските войски под командването на принц Конде разгромяват испанската армия. — Б.‍р.

[15] Лопе де Вега (1562–1635 г.‍) — Драматург, най-видният представител на Златния век на испанската литература. Голям авантюрист, с бурен любовен живот, той е и изключително продуктивен. Още приживе се радва на невероятен творчески успех. Въвежда нови правила в комедиографията. Разработва основно темата за честта на човека — благородник, гражданин или селянин. — Б.‍р.