Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Набиране
Вера Бучкова
Източник
Словото

Издание: Чудомир. „Съчинения в три тома“, Подбор и редакция: Петър Пондев и Серафим Северняк. 2 том. Разкази и фейлетони. „Български писател“, С. 1969.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Сдобихме се с апартамент. Три стаички, кухня, баня и вестибюл. Купихме си го, знаете, боядисахме си го, измихме си го и се пренесохме. Като се пренесохме, естествено, почнахме да си го нареждаме: тук креват, значи, там гардероб, тук маса, там етажерка, кушетка, ковьорче и така нататък. Окачихме пердетата, постлахме килимите, наредихме новите столове и стана просто красота и уютност. Спалнята боядисана в резеда, със златни черти, всекидневната в лимонов цвят, гостната, естествено, в бордо, а кухнята бяла-беленичка като медицинска сестра. Окачихме картинки по стените, поставихме сватбения си портрет, сложихме тук-там някоя вазичка, някоя дреболия, кажи-речи, всичко се нареди перфект. В десния ъгъл на всекидневната обаче гледам, че нещо липсва. Очебийна празнина, знаете, и несъответствие. Мислих, мислих и се сетих, че имаме една стара поставка за цветя. Трикрака една, дървена, малко остаряла, но нищо. Ще я почистя, рекох си, ще я лакирам, ще купя едно хубаво цвете и ще направя сюрприз на жената.

Речено и сторено. Донесох я, почистих я, облякох палтото и тръгнах към цветарския магазин. Не щеш ли, неизминал стотина крачки, насреща ми циганин със саксия. Не напълно саксия, а долна част на стомна, значи, но цветето — феерия! Екстаз! Кичесто едно, с широки листа и цвят до цвят, цвят до цвят.

— Хей, викам, Али, Асан, Сюлейман, продаваш ли това цвете?

— Ши пурдавам, казва, бе, чорбаджи, защо да не пурдавам, гладен стои ли се?

— Колко искаш за него?

Поиска ми една порядъчна сума, аз му дадох половината и веднага се съгласи. Съгласи се, знаеш, и тръгнахме към дома. Сложихме го в ъгъла на поставката и се отдръпнах да го съзерцавам.

— Така, значи, ще я лакирам, ще сменя саксията, ще я обвия с тънка зелева хартия и прелест.

Циганинът се върти неспокойно и дума:

— Чорбаджи, молим, парите, че гладни циганчета ме чакат.

— Ей, почакай, казвам, чакай да го наглася, да му се порадвам. После трябва да ме напътиш, съвет да ми дадеш как да го гледам, как да се грижа за него. Слънце обича ли, сянка ли, много ли вода иска, малко ли?

— Ши казвам, чорбаджи, ши казвам: и слънце обича, и сянка, ама на сянка, да ти казвам, му е по-хубаво. А за вода — сипвай и не бой се!

Броих му парите и го изпратих. Щом си дойде жената, прегърнах я и я заведох при цветето.

— Ай — рече, — Буби-и — прелест, прелест! Това се казва интериор, това се казва ансамбъл. Тънък вкус имаш — рече, — знаеш какво да купиш. — и ме млясна по устата.

През целия ден с цветето се занимавахме. Аз лакирах поставката, тя го полива, обикаля го от всички страни и му се радва като дете. До вечерта обаче то започна да вехне и аз го полях пак. През нощта пак. На другия ден обаче то клюмна съвсем и стана нужда да викаме консулт. Съвещание, значи, между нас, съседката по апартамент, вратаря и млекаря.

Съседката дума:

— Почвата му е слаба. Малко нова пръст трябва и птичи тор да му се сложи. И червен конец да му се върже за уроки.

— Да — казва вратарят, — птичи тор е най-важното. Другото не е толкова важно.

Млекарят обаче зае друго становище:

— У нас — казва — по селата такива буренаци колкото щеш край плетищата и много добре си виреят. Може би попово прасе да се е загнездило в корените му и ги гризе.

— Как, казвам, така буренак, та това е рядко и скъпо цвете.

— Тук в София може да е рядко, но у нас го не смята за нищо и му думат кърлеж.

— Кърлеж ли? — ахна жена ми. — Не може да бъде! Абсурд!

— Ти много знаеш — тросна му се съседката. — Такова кичесто червено цвете и — кърлеж.

И като се обърна към мене, добави:

— Брат ми е тука — казва, — на гости ми е дошел. Той едно време се учи за агроном, но после стана ветеринарен лекар. Има голяма градина и много разбира от цветя. Ще го повикам и ще ни каже. Почакайте малко.

Пристигна по халат и ветеринарният, значи. Поклони се, избърса си очилата и като ни изслуша внимателно, кихна и рече:

— Това растение, уважаеми дами и господа, е известно с латинското название рицинус комунис, но някои му казват само рицин, а други — кърлеж. От семената му се добива рициново масло, което служи за разслабване на стомаха и пр. В по-голяма доза го даваме и на конете. То може да бъде всичко друго — не и цвете, но щом сте решили да му окажете тая чест, аз не се меся — казва, — но това е факт.

— Рицинус — изкрещях аз, — и при това комунис. Затова, значи, е червено и не иска да вирее в моя дом. Аз, който съм посветил живота си в борба с разрушителните елементи в държавата, който съм проливал кръвта си в борба с тия врагове! Аз, който… невъзможно! Недопустимо в моя собствен дом!

Спуснах се към ужасното цвете, сграбчих го да го запратя през прозореца и какво мислите? Стъблото му се измъква изведнъж из пръстта без никакво коренче, без никаква жилчица, а просто клон, цъфнал клон, откършен отнякъде и забучен в пръстта.

Сюрприз, представете си, неочакван и безобразен сюрприз.

Край
Читателите на „Сюрприз“ са прочели и: