Чудомир
Първа среща

Дума му буля Денка, подвиква му всеки ден:

— Пусни момчето да слезе от тая пуста гора, да дойде в село да види как живеят хората. Колко му остава, дорде го вземат войник, а добър ден не може да рече, както трябва. Не знае стъпка да пристъпи и с хора да се сприкаже. Гледам го есенес, сред село се люшнало хоро самодивско, а то седи отстрана и гледа като другоселче. Прати Динча, или пък ти иди при тия пусти кози, та да си дойде за неделя-две, че е диво подивяло, горкото.

А бай Рали смуче лулата, сумти и бърбори изниско:

— Динчо е малък и глупав. Ще ги пръсне из урви и долища и ще нахрани вълците с тях още първия ден. Не му е работа на него, а мен ме не бива вече. Остарях, крака не държат, очите не виждат. Здрав човек трябва за там и опитен.

— Не ти е работа, не ти е работа, а зимъс уби глиган голям като малаче. За лов да ходиш по три дена те бива, а кози да пасеш, не можеш. Идете двама с Динча тогава или се сменявайте. Той да иде сега, а ти, като се развали времето, че ме е срам от хората да ме задяват. Момче-планина сме отгледали, цъфнал като гюл вече, а сме го оставили в гората да дивее. Момини майки катаден дохаждат, питачки думи подхвърлят, време му е на момчето да послезе в село, свят да види и да се опитоми.

Бай Ради мисли, мисли, па наметна една заран стария ямурлук, откачи гегата от гредата под плевника, преметна торбата и като се прекръсти, закрачи нагоре из усойната. До пладнина стигна при кошарите, ослуша се и по звънците намери стадото, смени сина си и го изпрати в село.

Дойде си Велко, изми се, избръсна се, премени се, изопна левент снага, да му се не нарадваш. Гледа го буля Денка, поправя му пояса, къдри му отзад ризата, а той — все нещо му стяга, все му пречи и като няма тояга, не знае къде да си дене ръцете.

Походи малко из къщи, щура се из двора, мушка се из обора и сушината, а очите му все към балкана шарят. Надвечер се реши да излезе из село. Прекоси хорището, надникна в кооперативния магазин, отби се в дядовия Стайков дюкян, но не можа да стои от пушека и пак се върна рано-рано в къщи.

— Ще свикнеш, майка, — думаше му буля Денка, — ще привикнеш. Като не можеш да стоиш в кафенето, иди у лелини си Нанкини, до какини си прескочи, пък тя ще те заведе у кръстничини ти да им видиш комшийките. У тях всички момичета се събират, че е добра и много сладко приказва. И всяка събота седянка има у тях.

Ходи Велко у лелини си, отби се у сестра си, но като мина една вечер край кръстничини си и чу смехове и песни, кривна врат и забърза пак към къщи. Толкова моми събрани, да рипнат да го посрещнат, да ококорят очи връз него — де може да издържи той и да не обърка конците!

Мина неделя, търкулнаха се две, зададе се Димитровден и Велко посвикна на село. Събира се вечер с момчетата, приказва, шегува се, свири им с кавала, а един празничен ден, като се постъмни, реши и на хоро да се хване. Улови се Велко между двама акрани, потропва уж като другите, ама все някак не като тях, а скача, сякаш гаси с крака запалено стърнище. И речат ли да клекнат момците, той или ще избърза и ще увисне във въздуха, или пък ще закъснее, та ще го дръпнат тъй, че чак потурите му ще свлечат. А като дойде ред до пайдушката, веднага се пусна. Мъчна игра, пущината! И в къщи я учи, и ергените все в краката гледа, кога играят, а пак не ще и не ще. Ще му се смеят момите. И кой гледа другите, ами Лила, Лилка Койнова, палавата, дето, кога викне да пее, кой където е, там си остава като вкаменен, а удари ли някого на подбив — бягайте да бягаме!

Инак, да речеш, нито е тънка Лилка, нито дебела, нито е висока, нито е дребна, ама е здрава и набита, та да я стиснеш, ще изпращи като узряла любеница в ръцете ти. Върви ситно, ситно и едва се кърши, а извие ли глава да ти метне един поглед, ще урочасаш, ще те стрелне една глава, че три дни да ти бае баба Мита и светена вода да ти даде да пиеш, пак няма да помогне.

С такъв един поглед парна Велка една вечер на хорото и оттогава посърна момчето, повехна и ни хапка хапва, ни дума продумва. Ходи из село като магьосан, дялка из двора с ножчето, дето му не влиза в работа, и все мисли, мисли…

— Ще я срещна вечер — дума си, — като се връща от чешмата, ще я спра, тъй ще й надумам, това и това ще й реча — но мръкне ли се, тръгне към тях уж уверено и мъжки, а наближи ли чешмата, колената му омекнат, езикът му надебелее и на края нищо.

Веднъж, дваж така, най-после Велко почна сам да се гълчи:

— А бе аз ерген ли съм, или мокра кокошка, та се боя от едно момиче? Жив вълк със сопа съм убивал и ягне от устата съм му изваждал, та от Лилка ли ще се плаша? Ще я пресрещна у тях до вратника, ще я хвана за ръката, ще й взема китката и каквото ми е на сърцето, ще си го кажа. Какво страшно има?

Една вечер, когато Лилка беше за вода, Велко се престраши, намъкна се в двора им, притули се в тъмното до вратника и зачака. Чака, чака, ослушва се, а сърцето му тупа, тупа, та ще се пръсне. По едно време се чуха стъпки. Леки ситни стъпки, току до самата врата.

— Като прекрачи прага — повтаряше си бързо той, — ще изляза насреща й и тъй ще направя, това ще й реча…

Лилка обаче мина огряна от месечината на двора като царица от приказките и Велко, това ли, онова ли, па изтича, настигна я до стълбата, изрева зад гърба й като овчарско куче: „Бауу“ — и изхвръкна из вратника.

— Льох мари, майко! — изписка Лилка и изпусна стомната. След това се окопити, разбра каква е работата и се усмихна сладко-сладко, ама де ти вече Велка? Погълна го оная ми ти пуста гора, потъна в нея и дорде пропеят първи петли, той беше вече стигнал чак там горе хе, на Самовидец, при козите.