Димитър Мантов
Хайдушка кръв (4)

В КАСАБАТА

В просъница видя позлатената врата на Дивана. Дефтердарят стоеше пред нея с цяла торба свитъци, навярно чакаше знак отвътре, за да влезе. И Сойтарията Юмер (че е бей в Дивана, рядко се сещаха) чакаше да отворят вратата.

Това, че там не е бей, а Сойтария, чакането пред вратата, жаждата да узнае нещо ново, което може да се отнася и за самия нето, целия го изпълниха с такава тревога, че той се пробуди напълно.

От едната му страна бе поставено наргилето, а от другата — седефлията кипарисово сандъче, в което държеше най-важните книжа и най-скъпите си пръстени.

Откак сам султанът му го подари, той ни за миг не сваляше от показалеца на лявата си ръка — на лявата, по близо до сърцето — големия златен пръстен с черен камък.

Сега мътилката на съня заля съзнанието му и той си рече: този е камъкът на моето нещастие! И го извади от пръста си, вдигна капака на кипарисовото сандъче и го пусна вътре. Звънът, който долетя, напомни на бея за другите пръстени. Бръкна вътре, зашари с пръсти по дъното и когато шепата му се напълни, извади ръка от сандъчето.

Разтвори пръсти и видя на дланта си пъстро сияние: рубини, смарагди, аметисти, топази и бисери, заедно с различните оттенъци на златото (злато със слаб примес от бакър, злато със слаб примес от сребро). Всички пръстени се бяха сплели в един голям накит. И все пак само един тъмножълт лъч привлече погледа на Юмер бей и той си спомни за сабур, камъка на търпението. Наричаха го още саръ сабур, жълтия камък — в жълтия огън на човешката мъка, казваха мъдреците, се изковава търпението.

Както всичко, което вършеше в този ленив следобед, Юмер бей отдели пръстена с жълтия камък с отпуснато, лишено от воля движение — ръката му като че не изпълняваше ясна заповед, а само едно смътно желание.

И умът му бавно-бавно се пробуждаше.

Саръ сабур. От никого невиждания вълшебен камък.

Този пръстен само напомня за него и то не толкова с цвета си (защото кой може да каже какъв е истинският цвят на истинския саръ сабур?), колкото с името си.

На показалеца на дясната си ръка носеше пръстенпечат. От честото сваляне, за да натиска с него восъците на различни свитъци, пръстенът се бе изтънил и лесно се махаше, достатъчно бе само да наведе ръка и да опъне пръста.

Ръката му сама се наведе и пръстенът се изхлузи. Задържа се обаче на извития нокът.

Той събра двата пръстена в шепата на дясната си ръка, прихлупи я с лявата. Така правеха някои гадатели по пясък, гребнат от купчината пред себе си, и започват равномерно да разклащат ръце, разклащат и шепнат магически думи. После обърнат пръсти към земята и пясъкът изтича между тях, като очертава образи и знаци, в които е написана съдбата на оня, който стои до гледача и иска да надникне в своето бъдеще.

И аз съм един такъв купувач на думи от гледачи — мислеше си Юмер бей. И аз искам да разгадая себе си и бъдещето си. Само че този път сам ще си бъда гледач … никой да не ми се бърка, и в доброто, и в злото.

И си спомни старото поверие, че съдбата на всеки човек е написана върху челото му. Никой обаче не може да я разчете. Може би само героите в приказките, които владеят тайната на кара хедже — „черната азбука“, чиито букви притежават вълшебна сила.

Така си живее човек — с написана на челото съдба, без да знае до смъртния си час какво ще му се случи, И понеже тия знаци никой нито може да проумее, нито да премахне — а то би било и богохулство! — не ти остава нищо друго, освен да повтаряш стиховете, които се предават от поколение на поколение, за да се примиряват хората със съдбата си:

„Аз съм дълга тръстика, облегната на твоята врата; Ако искаш — вземи ме, ако не искаш — недей, но знай: аз съм написана на твоето чело…

Така говори съдбата.

Отново пръстите на Юмер бей се събраха в шепи, той загреба с тях въздуха, но си мислеше за пясъка, който изтече от ръцете на оня гадател в Стамбул преди няколко години, там, до Ай София, в сянката на един черен кипарис. Гадателят се наведе толкова ниско, че без малко не докосна с устни изтеклия между пръстите му пясък и едва чуто прошепна: «В сърцето ти има огън и студ, устата ти изрича много думи, но в тях има малко истина. Малък хълм си, а се смяташ за планина. Помни: който се харесва сам на себе си, той на никого не се харесва. Пази се от спящ лъв, куц кон и от беззъба жена. И помни още: коня, като умре, подкова оставя, човек като умре, името му остава».

Това че в сърцето му има огън и студ, Юмер бей сам усещаше.

Пред себе си признаваше, че е излишно приказлив и че с многото думи се стреми да затрупа лъжите, които другите трябва да приемат за истина.

Може би наистина беше малък хълм, който се мисли за планина.

Вярно бе, че сам се харесваше на себе си, любуваше се на себе си, затова имаше толкова малко приятели.

Но какво означават думите да се пази от спящ лъв, куц кон и от беззъба жена?

Спящ лъв … Може би султанът беше този спящ лъв, който внезапно се събуди и го згриза с едно отваряне на устата.

Куц кон… Да не е предупреждение за някакво нещастие при пътуване?

Ами беззъба жена? Не става ли дума за старица? Каква работа има той със старици?

Беззъба жена… Може и да не е старица. На малко ли жени зъбите изпадат и на четиридесет години. Има си хас това да се отнася за Бедрие ханъм! Но нейните зъби са съвсем здрави, Аллахибилляхи, съвсем са здрави!

Без да съзнава, както седеше на чардака, той се озърна. Бедрие ханъм понякога и по това време, още преди икиндия излизаше от харемлъка и идваше при него. Откак преди няколко дни дойдоха тук, в този дървен сарай сред Дервента, тя не криеше, че й се пие ракия. Донасяха им едно бардуче изстудена в герана ракия и двамата, като си го подаваха един на друг, отпиваха по няколко глътки, докато главите им се замайваха. Това беше отмъщението та Бедрие ханъм към младите жени от бейския харем, които в това време се разкъсваха от злоба в задушната стая. А за Юмер бей този час преди свечеряване беше нещо като откуп — през нощта Бедрие ханъм нямаше да го безпокои, защото още от първия месец на женитбата им така се бяха споразумели мълчаливо — за едно денонощие веднъж да се срещат и да бъдат заедно известно време.

Аллах, аллах, откъде се появи тази горещина толкова рано! Още е пролет, а търновският камък се напече като през юли, бейовете и агите побързаха да натоварят харемите и малките си деца на сереми^[1] или на биволски и волски коли и се преселиха, както всяко лято в селата си, където всеки от тях имаше по една каменна кула (ако нещо лошо се случи) и по един дървен сарай в някое прохладно място, най-често край река. Мнозина си бяха направили летни къщи в Костимялската долина — недалеч от Търново, по пътя за Шумен, където кадъните прекарваха чак до есента, а агите и през късна есен ходеха на мъжки гуляи. Кой знае, може би за да бъде войводата — аянин настрана от разгулните аги и ефендиета, летният аянски сарай бе построен съвсем на друго място в Дервента, край Янтра, където само тук-таме имаше по някоя колиба (така в Търново наричат летните къщи сред лозята или по гористи места, макар обикновено да са по на два ката, с мазета и чардаци, някои от тях по-големи и по-удобни от къщите в самия град).

Аянският сарай беше стар, ала добре уреден и близо до града — с кон на половин сахат път. Но по-добре да не става нужда да викат аянина в града. И без него могат да се оправят — кадията е умен, със звание молла, бюлюкбашията се е зарекъл да изтреби всички хаирсъзи по Балкана и сам знае къде да ги търси, а сейменбашията Кара Хасан непрекъснато снове между града и летния сарай.

Този път Бедрие ханъм сама донесе изстуденото бардуче с ракия. Беше облечена в прозрачна дреха (къде ли е умът й?) Гърдите й бяха пристегнати и повдигнати, и това толкова явно личеше! И тия сини жилки по краката… Но закачливият й глас го съживи:

— Ставай бързо, Юмер, защото идва твоята безсрамна жена!

— Моята гюлкадън! — без усилие отвърна той с усмивка, за да я поласкае. Но попита — знаеше, че тя очаква да я попита: — Защо се наричаш безсрамна?

— Една стара кадъна ми каза, че жени, които имат широко отворени очи, гъсти вежди, малък ръст, бързи движения и кръгло лице с трапчинки на бузите, са нахални и безсрамни. Такива жени са се родили след прелюбодеяние.

— Хахаха! — за да покаже колко много са го развеселили думите й, високо се засмя Юмер бей.

Тя му подаде бардучето. От разтворения й ръкав го лъхна мирис на амбра, пак се беше мила с амбер сую.^[2] Този мирис му припомни една нощ преди няколко седмици, когато с усилие се сдържа да не изпрати Бедрие ханъм обратно в харемлъка. Слава на Аллах, от известно време се е усмирила.

Той се взря в лицето й — то беше кръгло, с едва забележими тръпчинки по бузите. Тя притежаваше и останалите белези, които, както сама каза, отличават безсрамните жени. Може би е измислила всичко това, за да го подготви за още едно посещение през това денонощие?

— Ти, Бедрие, бей ханъм … — поде той. Нарече я така, защото от младите ханъми знаеше, че тя изисквала всички в харема да се обръщат към нея по този начин. В Стамбул, сред многобройните паши и везири, неговото бейско звание се губеше като песъчинка в морето, но тук, в Тирнова, беше друго.

Тя учудено го изгледа.

- … днес си хубава като месечина в четиринадесетия ден.

И я погали с опакото на дясната си ръка, с върха на пръстите — нежно, едва уловимо, както само той, когато искаше, можеше да гали.

Очите му бяха вперени в зъбите й.

Бели, равни зъби. Но само отпред.

Ами ако другите й зъби са започнали да падат? Ако тя е беззъбата жена …

— Как ти са зъбите, бей ханъм?

— Хубави са, без да дъвча сакъз. Не виждаш ли?

— Как, всичките ли? Нали веднъж ми казваше, че трябвало да ти вадят един зъб? Тя сложи ръка на челото му.

— Юмер, какво ти е?

Едва сега той напълно излезе от сънния следобеден унес.

— Така си приказвам, бей ханъм. Целият съм завладян от мързел. Умът ми плува в мързел като бъбрек в лой. Уф, да се не види и това аянство!

— Рюзгяр, Юмер …

Той само поклати глава. Не разбра какво точно искаше да каже тя, защото тази дума — една-единствена дума, означаваше и вятър, и вихър, и съдба, и времето, в което живееш. Но тази дума — една-единствена дума“ беше достатъчна да си каже сам: всичко е стегнато в един възел — времето, в което живеем, е нашата съдба и нашата съдба е да преминем като вихър…

Но това са все същите, нерадостните мисли, които го-преследват от деня на султанския гняв! Все същите!

Не успяха да го развеселят Хитърпетровците, никак не можаха. Само го караха непрекъснато да съпоставя наблюденията си от турци и българи в Тирнова и в аянството, да вижда и на едните, и на другите достойнства и недостатъците и в края на краищата да не може да каже кои и защо ще са истинските господари тук, разбира се, след доста време, след някое друго поколение, защото сега все още султанската власт тук е силна; това обаче няма да е винаги все тъй, едни или други земи, една или друга част от гяурите ще се пробуждат — те вече надигат глави! — и тогава …

Ако някой донесеше в Стамбул за тия му разсъждения, щеше да се прости и с аянството, и с главата си защото се бе осмелил да се усъмни в свещените устои на великата османска държава. Но той всеки ден имаше поводи за такива мисли. Никак не са малко три-четири месеца, за да видиш и прецениш един народ — сетивата ти са изострени, всичко ново ти прави впечатление. Понякога даже за три-четири седмици можеш да проумееш един чужд начин на живот повече, отколкото-за три-четири години, защото мине ли много време, неусетно свикваш с хората и с вещите, те стават твое ежедневие и започва да ти се струва, че винаги си живял така … че не е имало Стамбул, не е имало пембени тепсии с кетен халва, нито си правил петъчните си молитви в розовата Гюлджамия…

— Защо не пиеш, Юмер?

— Дай, бей ханъм, гюлханъм! Дай да пия!

Настъпваше часът на недоизречените думи, когато всеки мислеше за себе си и за своите грижи; когато птиците се прибираха в гнездата си, а алаиците шътаха из двора, приготвяха вечерята, беряха ранозрейки череши и крадливо поглеждаха към чардака — за да има после за какво край тенджерите и в зеленчуковата градина зад сарая да одумват господарите си и да се чудят не толкова на бея, колкото на бей ханъмата — колко ербап жена е, колко е умна и хитра, та и повяхнала вече, тя е любимата жена на аянина …

А Юмер бей отпиваше едри глътки и усещаше как ледената ракия запалва сърцето му, същото това сърце, за което гледачът по пясък му беше казал, че е пълно с лед и огън.

Бедрие Ханъм взе на свой ред бардучето.

— Дай пак, бей ханъм, гюлханъм …

Отново пи — дълга, жадна глътка.

И пак почувствува странната хладина, която — знаеше вече - само след малко щеше да се превърне в огън.

Бедрие ханъм седеше близо до него на няколко малки възглавнички. Превитите й остри колене опъваха прозрачния плат, сините жилки по краката и ръцете още по-ясно личаха и всички тези белези на промяна неволно внушаваха на Юмер бей мисълта, че и зъбите й са изпопадали. Глупава, отвратителна мисъл, която с усилие подтискаше в себе си.

Старите, познати разсъждения за това, че на четиридесет и пет години човек прекрачва прага на старостта, изпълниха цялото му съзнание и той само тъжно поклати глава. Да, така е. Тази възраст е наистина прагът на старостта — не заради това, че тялото ти започва да се променя, а заради състаряването на мислите и желанията ти. Не, не е вярно. Желанията ти даже се удвояват, но ти предварително знаеш кое как става, всичко от самото начало ти е известно. Тъкмо това знание и преглеждане за житейските дела, тези отворени за всичко очи бавно умъртвяват стремежите; все по-малко и по-малко са удоволствията ти на човек, който задоволява своето любопитство към живота.

Някъде зад високия жив плет изпръхтя кон, чу се и гласът на Кара Хасан — викаше на алаиците да кажат на ханъмите от харема да се приберат вътре, защото ще мине през двора.

Бедрие ханъм пъргаво стана и с весел блясък в очите се спусна по дървените стъпала.

Юмер бей не видя как тя застана от другата страна на сарая и се облегна там, далече от погледите на скритите в харемлъка млади ханъми. Чакаше покрай нея да мине Кара Хасан. Очите й бяха притворени наполовина, ръцете й — протегнати встрани. Пръстите й се впиват в талпената стена и когато вече само няколко крачки я деляха от сейменбашията, гърдите й изпуснаха глух, измъчен стон, който беше така добре познат на Кара Хасан.

Сейменбашията се появи на чардака със смесено чувство на гордост и страх. Напоследък Бедрие ханъм по различни начини му показваше мерака си. И той не криеше своя мерак. Те се търсеха един друг, поглъщаха се с очи. И толкова. Всичко щеше да свърши дотук. Кара Хасан знаеше това, навярно същото съзнаваше и Бедрие ханъм. Над двамата тежеше властта на Юмер бей и освен това спираше ги непристъпността на харема, където всичко се виждаше и научаваше.

Това го караше да се озлобява тайно на Юмер бей. Когато беше при него, той мълком му се надсмиваше: ти, беим, като мъж си само да пазиш сянка на жените си; и като аянин само пазиш сянка на другите, за нищо те не бива, иначе щеше ли да отвърне лице от тебе кадъна като Бедрие ханъм!

Но въпреки заплахата от бейския гняв Кара Хасан знаеше, че двамата с Бедрие ханъм още дълго ще продължават да се търсят, да се желаят един друг, да се поглъщат с очи в безплодно и безсмислено очакване.

Кара Хасан вече беше само на две крачки от Юмер бей, трябваше да стори темане и да съобщи:

— Беим, бюлюкът на потераджиите е готов. Назър ага ме изпраща да ти кажа, че утре ще тръгват.

Юмер бей само кимна.

И си рече: сега остава да ми се случи и куц кон …

Жребецът беше от най-чиста арабска порода. И на другия ден, рано сутринта бързо-бързо го отнесе на Търново.

Широките дървени стъпала на войводницата бяха току-що изметени — прясно поляната вода още личеше на тъмни кръгове.

Горе, на диванханата, нямаше никой. Откъм кафеоджака се чуваше тракане на джезвета. Кафеджията се приготвяше, навярно вече бе раздухал въглените в огнището, но дори гърбът му не се виждаше.

Вратата на присъствената стая беше отворена. И там скоро бяха премели пода.

Юмер бей постоя малко до лавицата край пармаклъка, където обикновено сядаха посетителите, за да си чакат реда, когато идваха при него. В един миг му се стори, че самият той е просител при някакъв големец, при някой от ония важни и строги стамбулски големци, и ще трябва да се унижава, да бъде весел и остроумен като истински сойтария … Но нещо се възпротиви веднага в него, той замахна с ръце и плесна длани. Така тук можеше да вика всички — от своя сейменбашия до своя кафеджия.

Откъм кафеоджака веднага се появи старият турчин-кафеджия. Той се поклони отдалече, с бързо темане.

— Двойно кафе, Мустафа!

Нямаше нужда да казва, че ще го пие с наргиле. Поръчваше ли двойно кафе, то се разбираше от само себе си. Както когато кажеше „чибук“, кафеджията знаеше, че трябва да му донесе малко черно кафе. Това беше част от салтаната на стамбулските бейове и аги — прислужниците и подчинените ти да знаят всички твои привички, да не им обясняваш всеки път.

Юмер бей тръгна към присъствената стая. Още щом се появи при отворената врата, въздушно течение го придърпа навътре — половината прозорчета бяха разтворени. Той затвори вратата след себе си и както винаги, когато оставаше сам и тази голяма, светла стая, измазана с багдадтски хоросан, почувствува се като затворник — знатен, богат затворник, за чието здраве се интересува сам падишахът, но който може само да пие тютюн и горчиво кафе, да сменя възглавниците под кръстосаните си крака и да чете до умопомрачение изписаните с черна боя по стените стихове от Корана.

Кафеджията донесе най-напред наргилето — стъклено цариградско наргиле с червен маркуч, който накрая имаше позлатено меме.

Докато Юмер бей теглеше първите нефеаи от ароматичния тютюн, кафеджията се появи пак — в едната ръка с поднос, на който дигаше тънка пара голям бял филджан, целия ошарен с вараклии цветя, а в другата — бял зарф. Най-напред постави зарфа върху сандъчето от черно дърво, а след това внимателно сложи филджана.

Всичко това ставаше както всеки друг път. Само въздухът, който се раздвижваше зад гърба на бея — от отворените прозорчета, не носеше прохлада, а направо тръпнеща студенина, сякаш настъпваше късна есен.

… Спящ лъв, куц кон и беззъба жена …

Резил е, ама никога не е виждал лъв. Беше слушал и чел за лъвове. В Стамбул имаше лъвове, някои паши и бейове, които бяха живели в Арабистан, за сеир ги донасяха в големи дървени клетки.

И нарисуван лъв не беше виждал — свещенната книга, корана, забранява да се изобразяват живи същества.

Е, как тогава да се пази от лъв, като няма откъде да се появи този звяр?

Но между нефезите ароматичен дим умът му работеше ясно, без следа от тютюнджийско утринно опиянение и той си казваше: не се прави на серсем, Юмер, не си толкова глупав, за да не разбираш какво означава това.

Още те е страх от този спящ лъв — да не се сети за тебе. Да, страх те е, не че може да те погуби — все пак веднъж се мре. Другаде се крие причината за твоята уплаха: ти вече не си годен да живееш в султанския двор.

Откак разбра силата на казаната дума, откак видя и почувствува опасността, която всяка изречена дума крие, ти вече не ще можеш да разправяш весели лакардии. Ще говориш и ще си мериш приказките, а какъв е този весел лаф, който е предварително премерен? Веселият лаф трябва да се роди внезапно, като възглас от нещо хубаво, като отклик на радостта от живота, която постоянно носиш в сърцето си. А где е тя тази твоя радост? Где е безгрижието ти? Признай си, Юмер, поне пред себе си признай, че вече не ще можещ да разправяш както преди масали за Настрадин ходжа или лакардии за изпаднали в немилост паши и везири. Сам познал нещастието и превратността на съдбата, не можеш да се надсмиваш над чуждото нещастие.

ти, гърмян заяк, лисица с отрязана опашка, сойтария, който рядко се смее и живее със свито сърце…

И какво, какво тогава остава?

Цял живот ли … търновски аянинвойвода?

Цял живот ли трябва да гледа тънките сини жилки по ръцете и краката на Бедрие ханъм; да гледа тия бели стени, да чете стиховете от корана, изписани по стените с черна боя и заградени със зелени кръгове… и от време на време да се насилва сам, да се опитва да се весели на моабетите, които търновските бейове правят ей тъй, колкото да се залъгват, че и те могат да бъдат безгрижни.

Тук, в Тирнова, е истинско блато, а там, в Стамбул, е зверилник с един спящ лъв и стотици чакали, които се въртят около него. Кой разумен човек няма да предпочете блатото?

И той усети как краката му залепват в миндера, как нещо лепкаво се появява около кръста му, плъзва и нагоре …

— Беим, ходжата е вече в джамията.

Не бе видял кога сейменбашията е отворил вратата, кога е сторил темане. Тъй е, и темане е сторил, иначе не би могло, без темане никой не влиза тук — в Юмер-бейовото „тук“…

— Кажи на кафеджията да приготви чибуците. На другите — ти знаеш какво е нужно още. И аз ще тръгна с потерята.

Кара Хасан понечи да каже нещо, но замълча. Така трябваше да постъпва в такива случаи, да замълчи, да прикрие мислите си, за да може да оправдае в тъмните ходове на съзнанието си прякорът, който толкова много му беше харесал — Кара Илан. Хитрият Кара Илан.

Нека беят си чупи главата, щом е толкова глупав.

Кара Хасан — Кара Илан беше убеден, че и този път хаирсъзкият главатар ще им се изплъзне. И тогава позорът от неуспешното преследване ще падне не върху омразния на Кара Хасан бюлюкбашия Назър ага, а върху самия аянин. Защо Юмер бей не чака в Тирнова да му донесат в мешинен чувал главата на баш разбойника? Ако ли Назър ага нищо не надрави, тогава никой няма да каже укорна дума за бея, пешкира ще опере бюлюкбашията, когото Юмер бей ще смени като некадърник.

Юмер бей учудено погледна сейменбашията. Защо още стърчи тук? Не чу ли какво му нареди?

— Беим, ами какъв силях ще запашеш? - запита сейменбашията.

Едва сега Юмер бей се сети, че всъщност нищо не е обмислил. Повече не можеше да издържи в тази стая, в този конак, в този град и затова каза, че ще тръгне с потерята.

Да, ще тръгне. И най-скъпото си оръжие ще вземе, Ще се пребори с о н я войвода.

Оборът на войводските атове се намираше до самата войводница. За конете се грижеха десетина сеизи и един баш сеизин.

Когато му съобщиха, че аянинът сам ще предвожда потерята, сеизбашията дълго оглежда атовете. Конят трябваше да е не само красив на вид, но да е и издръжлив. Също и запасният кон. Даже два запасни коня трябва да има под ръка аянинът.

Когато Юмер бей се появи на дървената стълба в средата на двора, вече го очакваше сеизбашията, като държеше поводите на един кулест ат. Няколко сеизи, наредени в полукръг около коня, щяха да помогнат на войводата да се покачи на седлото.

Водата в шадравана, близо до бинекташи^[3], тихо шумеше.

В късното утро дворът, войводницата и дърветата наоколо искряха с ярка светлина — като че багдадекият хоросан от приемната стая на войводницата се беше разтворил в небесния оджак и слънцето хвърляше бели искри над света.

С подпасано дъно на алените сукнени шалвари, със закопчан на гърдите елек от зелено кадифе, обул меки ботуши от зелен сахтиян, Юмер бей вече бе готов за път. Силяхлъкът му бе набъбнал от оръжия — два сирмени пищова, филдишлия кама и ятаган с позлатена дръжка. Четирима чауши щяха да носят пушките му — две дълги карамфилки и две шишанета, заедно с фишеците и куршумите — по една кожена торба за всяка пушка.

Рано сутринта аянинът пристигна от летния сарай съвсем, скромно облечен, със същите дрехи и остана сега, въпреки че отиваше на тържествена служба в джамията. Разправяха, така правел предишният султан, когато тръгвал на война — даже силяхдарят му бил по-разкошно облечен от него.

С тези мисли Юмер бей слезе по стълбата. Но в ума му нито за миг не се появи досещане, че всъщност целият този шум, всички тези приготовления са, за да бъде заловен един единствен човек. Защото той не вярваше, както се опитваше да го увери онова дкюме кехаята и както повтаряше след него бюлюкбашията, че хаирсъзкият главатар е успял да събере нов голям бюлюк.

Башията на сеизите направи ниско темане и без малко не изпусна поводите на кулестия ат. Теманета сториха и останалите сеизи.

Откъм кадийницата задумка даул, понесе се тънката свирня на зурни. Зурладжиите идваха да придружат шествието на войводския алай.

Сеймените изчакаха Юмер бей да се качи на своя ат и тогава по знак на Кара Хасан всички бързо се метнаха на конете си.

И алаят тръгна.

Зурладжиите, без да спират пред войводницата, завиха по улицата надолу, към Ръската.

На двадесетина крачки след тях бавно пристъпваше конят на Юмер бей. Зад него яздеше Кара Хасан, а отдире идваха четиримата чаушисиляхдари на аянина, следвани от тридесет сеймени, които яздеха в двойна редица.

Турците-сарачи от съседната чаршия на Каябаш бяха затворили дюкяните си и изпълваха улицата чак до Арнаутския хан, който се издигаше от едната страна ыа Ръстата. От другата страна на калдъръмлията мегдан, пред Чифутския хан беше нареден бюлюкът потераджии — всички спешени, застанали до конете си, само бюлюкбашията Назър ага на седлото.

Зурладжиите засвириха още по-високо и пронизително, даулите ситно задумкаха.

Старият ходжа хаджи Ибрахим се появи пред входа на джамията и богомолно вдигна ръце нагоре.

Може би защото противно на обичая си днес беше пил кафе и тютюн на гладно, Юмер бей почувствува, че на стомаха му прималява. Сърцето му биеше ускорено и всичко, което ставаше пред джамията, в самата джамия и после отново пред джамията, се разместваше в съзнанието му като пластове, които ту пропадат, ту се издигат нагоре. От речта на ходжата той възприемаше само отделни изрази, които несъзнателно си повтаряше! Смърт на бюлюкбашията Тудор!

- … и на гяурския му бюлюк!

— … и от куц кон.

— Правоверни, обрязани юнаци! Като тръстика пречупете гяурския инат!

… а нашия, турския рахатлък, нищо не може да развали. Тъй си е. Затова сме господари.

— Синове на войната, окачете тези свещени муски и побеждавайте с тях!

… и все пак не можаха да намерят з л а т о от самия гяурски войвода, да отлеят златен куршум, та веднъж завинаги да се отървем от золумлуците му.

— Ето и на тебе, бюлюкбаши!

Назър ага сам окачи муската куршум на гърдите си.

… а на мене? Няма ли да ми даде? Защо не ми дава муска? Да не мисли, че аз ще стоя настрана? И аз искам да наквася ятагана си в кръв!

— В сражение с гяурите бъдете канкардаш, братя по кръв…

… ода оладжак — и това ще бъде! Ще бъдем братя по кръв. Ще изтребим бюлюкбашията Тудор и гяурския му бюлюк. Целият му бюлюк.

Обаче кой знае защо през цялото време една каменна чалма Се мяркаше пред очите на Юмер бей — от ония, големите каменни чалми, с много извивки, които поставят над гробовете на богати правоверни. А зад чалмата прозираше мраморна надгробна плоча, с дупка по средата, направена по обичая, за да се събира в нея дъждовна вода — да пият птиците, които също са божи създания.

Каменната чалма се развиваше и завиваше, мраморната плоча ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. И изведнъж Юмер бей се досети, че всъщност започва сражение между двама войводи. Гяурският войвода и той, търновският аянин, ще се преборят с акъл и калъч.

Ода оладжан … Тъй ще бъде!

И когато потерята замръкна в Балкана и когато бюлюкбашията Назър ага направо каза, че е опасно да нощуват в гяурско селище, Юмер бей се разкая, загдето така необмислено тръгна и той. Назър ага не се отделяше от него — питаше го отгде да минат, какво да правят. Питаше го не само защото положението му на подчинен го задължаваше да постъпва така, но и с тайно облекчение, че д р у г носи цялата отговорност.

Добре, че бяха взели войнишки чадъри.^[4] Опънаха ги в равнината край една малка река и Юмер бей се настани в най-големия чадър, останал от някакъв везир, минал преди години с голяма ордия през Тирнова и наречен — „везирския чадър“.

Потераджиите бяха някак тихи, нито веднъж Юмер бей не чу висок говор. Може би тъй трябваше да постъпват, за да не привличат вниманието на гяурите — Трявна не беше далече, — но Юмер бей за пръв път в живота си се снишаваше пред гяурска заплаха и му беше тежко и мъчително. Намираше се в земя, подчинена на османлиите, сам султанът му бе дал частица от своята голяма власт, а тук трябваше да се съобразява с гяурите, като че планината беше тяхна.

Тъй е. Изглежда оттук започва властта на оня войвода и на неговия гяурски бюлюк. Сега Юмер бей допускаше, че Тодор войвода е успял да насъбере нови хаирсъзи…

Кафеджията, старецът Мустафа, някога бил ахчия. Докато Юмер бей опъваше чибука и пиеше черно кафе, той набързо стъкми огъня пред везирския чадър, насъбра жарава и извъртя един такъв сладък дюнер-кебап, че пръстите си да изядеш.

Юмер бей привърши вечерята си и отново захапа кехлибареното меме на чибука. И тогава Назър ага дойде при него с ниско темане. Шепнешком, като че се страхуваше и от собствения си глас, той доложи: дошъл е оня, който ще ни предаде хаирсьзкия главатар, иска да му дадем първата кесия злато, казва, че утре заран ще ни заведе при хаирсъзите.

— Гледай никой да не го забележи! Доведи го тук! — и Юмер бей стана от топлото си място край огнището, където кафеджията бе наредил джезветата си за новите каймаклии кафета, които беят и помощниците му щяха да изпият преди лягане.

Вътре в чадъра беше тъмно и Юмер бей запали една голяма лоена свещ. Потърси с очи где да я закрепи и като не откри друго по-подходящо място, постави я в устата на ибрика, който перде-чаушът не бе забравил да донесе тук. Рогозката, върху която аянинът щеше да спи, беше застлана с тънко вълнено чердже, а на черджето бяха сложени две възглавници на кръст. Юмер бей придърпа едната възглавница, седна и кръстоса крака.

Така го завари бюлюкбашията, когато се вмъкна при него, следван от един човек с овчи калпак, нахлупен чак до очите.

Юмер бей направи знак на Назър ага да се оттегли.

Българинът с овчия калпак се приведе в поклон и при това движение калпакът се свлече от главата му.

— Седни — посочи му беят другия край на рогозката, където бе поставен ибрикът с лоената свещ.

— Войвода ефенди, каквото казах, ще го изпълня. Ще ти предам целия бюлюк на даскал Тодор и самия даскал Тодор.

— За какво си дошъл?

— Кесията, войвода ефенди, първата кесия. Тъй се разбрахме в Тирнова с Назър ага.

— Ще я имаш. Само да не ни излъжеш.

— Как тъй ще лъжа, войвода ефенди! За такова нещо лъже ли се!

Юмер бей започна да го разпитва с тънки въпроси, които все заобикалят главното, а всъщност кратките обяснения на разпитвания, събрани в едно, дават най-ясния отговор.

И разбра: този човек лъже. Няма никакъв гяурски бюлюк. Оня войвода е сам. Сам и ранен. Как тогава се е спасил миналия път?

Той пак заразпитва кехаята със същите заобиколни въпроси, все тъй тихо и внимателно. Българинът объркано отговаряше и както бе приклекнал, ту се навеждаше, ту изправяше гръб. Тъмната му фигура през цялото време се движеше в голямата сянка, която ибрикът хвърляше върху копринения плат на везирския чадър.

Усетил, че попада в нова следа, Юмер бей хвърли в ръцете му две кесии злато и някак приглушено, почти приятелски попита:

— Кажи ми кой спаси тогава бюлюкбашията Тодор Кехаята мълчеше.

И да искаше не можеше да отвори уста. Уплаши се. Втората кесия трябваше да получи, когато посочи хайдушкия бюлюк, сред който да се намира и главатарят. Защо сега беят му дава и двете кесии? Та нали може да изчезне и повече да не се яви при тях? Тогава и даскал Тодор ще се спаси …

— Утре заран ще ти дам още една кесия!

Кехаята с трескави движения скри двете кесии в пояса си. Приведе се. Приличаше на тъмно вълмо в сянката на ибрика.

— Кажи ми … ти ли го спаси оня път?

Вълю кехая не разбра как тъй внезапно се отприщи нещо, отдавна затаявано в него. Отприщи се с една единствена дума:

— Аз…

- … За да ни го продадеш още веднъж, тъй ли? Ашколсун!

Юмер бей няколко пъти изрече похвалата, но това беше само с уста. Целият се изпълни с презрение към тази топка от човешко месо в сянката на ибрика.

— Ашколсун, ашколсун! Сега върви да се наспиш. Казах ти вече — утре ще получиш още една кесия.

Кехаята се измъкна безшумно, като притискаше калпака си към гърдите.

Като остана сам, Юмер бей се плесна по челото; ами че този човек, това дюнме е истинският Хитър Петър! Какво от това, че е зъл и намръщен? Нали целта на всяка хитрина е да измамиш другите? Не ги ли измами той? Не взе ли два пъти пари за едно и също нещо? А може би е взел пари и от о н я войвода … Тъй е. Целта на всяка хитрина е да измамиш. На гяурската хитрина. На техния Хитър Петър.

Не, те никога няма да имат свой Настрадин ходжа. Най-много някой Настрадин — Петър, както казваше, без да разбира какво говори, Кара Хасан, глупавият Кара Хасан.

Тъй, тъй е… В тези неща търновският аянин Юмер бей може да бъде излъган, но Сойтарията Юмер никога няма да се излъже. А тъкмо сега той никак не сметаше да си спомня, че е търновски аянин.

Приповдигна се, духна свещта и сянката на ибрика изчезна. Остана само мирисът на изгоряла лой.