Крум Велков
Водител (1)

ВЪСТАНИЕТО НА ИВАЙЛО В СВЕТЛИНАТА НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ

Историята на българския народ през средновековната епоха е изпълнена с множество събития, които привличат не само погледа на научния изследовател, но и на писателя в желанието му да навлезе в далечното минало, да подири корените на извървяния хилядолетен път на отечеството, познало години на успехи и слава и дни на горест и отчаяние. Между събитията, разказани на страниците на древните летописи, особено ни вълнува със своята драматичност голямото народно движение през 1277 година под водителството на Ивайло.

Тази тема е била досега предмет на немалък брой романи, драми, повести и разкази на редица изтъкнати представители на българската белетристика. Между тях се нарежда и историческият роман на Крум Велков „Водител“.

Събитията, свързани с въстанието на Ивайло, ни връщат към втората половина на XIII век, т.е. към времето, когато възстановената преди близо цяло столетие българска държава преживява политически и военен упадък и се раздира от остри вътрешни противоречия. Силно развилият се феодален строй, характерен за този период от историята на българското Средновековие, изправял в непримирим конфликт болярската аристокрация и зависимото селячество — две основни класи в българското общество. Тежък труд по полето от сутрин до вечер, данъци и ангария, военни набори поради чести войни и вътрешни междуособици — това било обичайното всекидневие на селянина и в този еднообразен и суров цикъл протичал неговият живот. А в това време малък кръг представители на управляващата светска и църковна върхушка живеели в безделие и охолство. За острия социален контраст и за многобройните задължения на селяните свидетелствуват данни от запазените от XIII-XIV век царски грамоти, където се отбелязват привилегиите на феодалите и данъците и ангариите на зависимото селячество. И нищо чудно, че при този живот в гърдите се събирала тежка мъка, че кипяла ненавист у онеправданите към заобикалящата ги действителност. Израз на това били проповедите на богомилите, че видимият свят е дело на „дявола“, а земните властници — „дяволови слуги“.

Създадено към средата на X век и разпространявано в продължение на столетия, богомилството било едно от най-силните религиозно-социални учения, проникнало дълбоко в ума и сърцата на хората, борещи се за правда и за по-добър живот.

Успоредно с богомилската ерес, която считала цар и боляри за слуги на дявола, сред селските маси и градската беднота си пробивало път обаче и едно по-друго схващане, а именно, че „владетелят“ като върховен господар на държавата е нещо по-различно от „болярите“ и че той е в състояние да се намеси и да подобри съдбата на своите поданици, като обуздае произволите на феодалните господари. Създавала се вярата в „добрия цар“, който може, стига да пожелае, да премахне неволите и неправдите. На тази вяра, типична за съзнанието на потисканото средновековно селячество в цяла Европа, не били чужди и селяните в Средновековна България.

Напрегнатата обстановка през втората половина на XIII век се усложнявала при условията на острите социални противоречия и от зачестилите вътрешни междуособици сред представителите на феодалната аристокрация. Твърде продължителна била борбата между българския цар Константин Тих (1257–1277) и болярина Мицо, който се стремял да го измести от престола. В тези междуособици се намесили и съседите на България — византийци и маджари, които гледали да се възползуват от нейната слабост, за да постигнат териториални придобивки. Особено враждебна била по това време политиката на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259–1282), който се стараел всячески да омаломощи северния си съсед, за да затвърди териториалните си придобивки в Тракия и по Черноморското крайбрежие.

С най-тежки последици за българския народ се оказали обаче започналите през втората половина на XIII век нападения на татарите. По това време татарите имали силна държава в Южна Русия, известна под името „Златна орда“. Сред тях се издигнала мощна феодална аристокрация, която живеела главно от военни набези и грабежи на околните народи. Между тези феодали бил Ногай, който притежавал обширни владения в Кримския полуостров и чиито отреди едва ли не всяка година започнали да минават на юг от Долния Дунав и да нахлуват в североизточните български земи. Без да срещат сериозна съпротива, нашествениците опустошавали всичко по пътя си, като отвличали добитък и пленници, грабели дрехи и скъпоценности. Най-тежко страдало от техните вилнения селското население, докато болярите, скрити зад яките крепостни стени по градовете, оставали невредими. Особено чести станали татарските нахлуванйя след 1271 година, когато хан Ногай влязъл в съюз с византийския император Михаил VIII Палеолог и неговите орди ежегодно преминавали Дунав. Изтощена от вътрешните междуособици, страната не била в състояние да се брани и търновският цар Константин Тих се превърнал в безучастен зрител на бедствията. Тогава именно на историческата сцена се появил Ивайло.

Ивайло бил един от хилядите български селяни, принуден да работи като ратай по болярските имения. Надарен с остър ум и будно чувство за справедливост, той често се замислял върху причините за тежкия живот на народа и у него постепенно назрявала мисълта, че единственото средство да се избавят хората от гнета е въоръжената борба срещу феодалните господари.

Под знака на типичния за времето религиозен светоглед Ивайло твърдял, че тази борба е свято дело и че сам бог го е предопределил да застане начело на угнетените. Той обещавал при това да се справи не само с болярите, но и с татарските нашественици, които опустошавали родната земя.

Настойчивите призиви на простия свинар, посрещани първоначално с известно недоверие, малко по малко започнали да увличат хората, и да проникват в умовете и сърцата им. От ден на ден нараствал броят на привържениците на Ивайло, все по-крепка ставала вярата, че той им сочи единствения и правилен път.

Така се създали предпоставките за голямото селско раздвижване, познато като „въстание на Ивайло“, пред вид решаващата роля на неговия вдъхновител и предводител.

Изтекли са вече цели седемстотин години, пълни седем века от избухналото въстание през пролетта на 1277 година в североизточните български земи, където неволите на селяните от феодалния гнет и татарските набези били най-големи. То печелело бързи успехи. На първо време, както личи от разказа на византийския историограф Никифор Григора, възбунтувалите се селяни отправили ударите си срещу болярските имения. От разграбените складове на бившите господари те се снабдили с шлемове, с копия, с ризници и така увеличили бойната си сила и техника. Препасал меч и яхнал буен кон, Ивайло се движел начело на победоносната си дружина и само при вестта за нейната поява феодалите били хвърляни в страшна уплаха.

След като болярската съпротива била сломена, дошъл ред на татарите. Въодушевени от постигнатите успехи, добили вече бойна закалка, селските дружини се нахвърлили с неудържима сила и разгромили в няколко последователни сражения вилнеещите в страната Ногайски орди. Срещнали за пръв път такъв ожесточен отпор, татарите били принудени да се оттеглят на север от Дунав и с това настъпил тъй дълго желаният отдих на изстрадалото население в североизточните български земи.

След прогонването на татарите името на Ивайло гръмнало по цялата страна. Победителят над болярите се превърнал в народен герой, в спасител на отечеството от нашествениците. От уста на уста се носела мълвата за непрестанните му успехи. Цели области започнали да се откъсват от централната власт и да преминават на негова страна. От ден на ден войската на Ивайло нараствала, множели се постигнатите победи. „Не минаваше ден — бележи византийският летописец Георги Пахимер, — без да се увеличи броят на привържениците му и без българинът да се отличи с някой нов подвиг.“

За търновския владетел Константин Тих и неговите придворни ставало все по-ясно, че по характер и размери въстанието на Ивайло крие смъртна опасност за собствените им интереси. Трябвало по някакъв начин да се спре вълната на това опасно антифеодално раздвижване, да се разгромят надигналите се селски маси. С такава задача потеглил българският цар от Търново, за да се срещне с настъпващите към столицата Ивайлови дружини. Още при първото сблъскване обаче дошла катастрофата. Константин Тих бил разбит и загинал в сражението, покосен от ръката на селския вожд. Царската войска била разпръсната, а по-голямата част от войниците се присъединили към оградите на Ивайло. Това станало през есента на 1277 година.

В ръцете на победоносните селски дружини сега започнали да падат вече и градските центрове в Североизточна България, където бедното население се присъединявало масово към прославения борец срещу татари и боляри. Навсякъде Ивайло бил посрещан с небивало въодушевление и провъзгласяван за цар. Намирали израз дълбоко вкоренената у народа представа за „добрия владетел“, който трябва да седне на престола, за да се тури край на тежкия живот и да настъпи желаната правда.

Победоносният ход на Ивайловите войски, които били вече на крачка от столицата Търново, предизвикал смъртна уплаха сред верните на Константин Тих боляри. Тревога обхванала и овдовялата царица Мария, племенница на византийския император-Михаил Палеолог, честолюбива и надменна жена, която на всяка цена се стремяла да осигури трона за малолетния си син. Разиграващите се в България събития разтревожили и цариградските управници, които разбирали добре, че мощно разгърналото се селско движение на север може да стане опасен пример за подражание и в тяхната страна. Под знака на тази заплаха Михаил Палеолог пристъпил към незабавни действия. На специално свикан за целта дворцов съвет било решено да бъдат изпратени византийски войски в България, със задача да се тури край на въстанието на Ивайло и той да бъде обезвреден. Заедно с това целта на подготвяната намеса била да се отстрани царица Мария и нейният син и на тяхно място като нов владетел на българите да се постави човек, който ще провежда провизантийска политика. Най-удобен в случая бил Иван Асен, син на болярина Мицо — някогашният противник на Константин Тих. Иван Асен живеел по това време в Мала Азия. Той бил беглец от своята родина, намирал се на византийска служба и притежавал земи, подарени му от цариградския василевс. Забравил вече своя род, той бил готов да служи раболепно на новите си господари.

След взетото решение византийските войски преминали незабавно границата и неприятелската интервенция започнала. В замяна на изгонените от пределите на страната татарски орди сега от юг се задали нови, не по-малко опасни нашественици. Объркването сред болярите и сред царския двор в Търново станало още-по-голямо. Изправена между два огъня и готова да направи всичко, за да запази властта за себе си и за сина си Михаил, Мария се решила на крайна постъпка — да влезе в преговори с Ивайло, да му отвори доброволно яките крепостни стени на престолния град и да стане негова съпруга. Проектът й бил одобрен и от онези търновски боляри, които все още били на нейна страна и се надявали, че по такъв начин ще запазят постовете и привилегиите си.

Пратениците на Мария на първо време били посрещнати, както разказва Пахимер, без особена охота в лагера на Ивайло. Селският вожд отхвърлил предложението на царицата, като заявил, че не желае да му бъде подарявана власт, която сам не е постигнал с меч и войска.

Развоят на събитията обаче го принудил да промени скоро-първоначалното си становище. Византийските нашественици настъпвали бързо от юг и ставало ясно, че ще му бъде извънредно трудно да се бори едновременно и срещу тях, и срещу враждебната нему болярска групировка, която крепяла Мария. Съществувала заплаха и от страна на татарите, които могли отново да се появят всеки момент. При това селската войска, с която действувал в продължение на близо година, била вече доста изморена, а превземането на добре укрепения Търновград не било лека задача.

При така създалата се обстановка Ивайло заявил, че е съгласен да встъпи в брак с Мария и да влезе в Търново, „за да не се пролива повече кръв в междуособната война“. Крепостта била отворена и селският вожд, начело на калените си в битки дружини влязъл в престолнината като отдавна очакван победител. Той се оженил за Мария и бил тържествено коронясан за цар на българите.

Това станало през пролетта на 1278 година. Стъпил на престола и осъществил мечтата си да стане очаквания от селските маси „добър цар“, Ивайло нямал обаче никаква възможност да се заеме сериозно с вътрешното състояние на държавата и да предприеме мерки, които биха отговорили на съкровените желания на подкрепилите ги народни маси в тяхната борба за по-справедлив живот. Още от първия час, в който на главата му била поставена царската корона, го очаквали напрегнати и тежки дни за спасение на отечеството от нашественика. На юг от Стара планина византийците продължавали действията си и заплахата за Търново ставала все по-реална. Едновременно, по силното настояване на Михаил Палеолог, който давал щедри обещания на своя съюзник Ногай, от север отново се появили татарите.

Изправен срещу два противника, които се готвели да потопят страната в кръв, Ивайло проявил цялата си бойна опитност и енергия. Главната му опора и сега били селските маси, които знаели най-добре какво ги очаква, ако вражият крак прегази родните им огнища. Заедно с това на страната на новия цар преминали и някои родолюбиви български боляри, които се тревожели за съдбата на държавата, изправена пред гибел след нахлуването на византийци и татари.

С бързи действия Ивайло се насочил най-напред срещу татарските орди. След няколко сполучливи сражения нашествениците били принудени да се оттеглят обратно отвъд Дунава. Така заплахата от север била временно отстранена.

Много по-опасни и настойчиви в своите действия се оказали обаче византийците. Михаил Палеолог, който лично подготвил намесата срещу Ивайло, не жалел сили и средства, за да проведе докрай своя план.

През пролетта на 1278 година, още докато Ивайло бил зает на фронта срещу татарите, византийците хвърлили срещу България нови войски. Една многочислена армия под ръководството на Михаил Глава преминала с кораби покрай брега на Черно море и слязла в околностите на Варна. Нашествениците успели да завземат това голямо черноморско пристанище, подир което след кървави сражения в ръцете им паднали селищата Галата, Петрич (близо до днешното село Белослав), Проватон (Провадия), Козяк (днес село Обзор) и др. Едновременно с настъплението в Североизточна България, други неприятелски части били изпратени, за да завземат градовете в Тракия между Черно море и Стара планина, както и източните старопланински проходи.

Начело на отбраната на застрашените области стоели опитни воеводи, калени в предишните боеве срещу татари и византийци. Най-упорит и мъжествен от тях бил Стан, който със своите войски по това време защищавал областта Загоре, т.е. заетите от неприятеля територии в Тракия. Други отличили се воеводи били Дамян, Куман, Кънчо и Момчил. За тях се споменава в стихотворната поема на византийския поет Мануил Фил, където се описват бойните действия на навлязлата в България византийска войска под ръководството на Михаил Глава и се отбелязва упоритата съпротива на българите.

Особено ожесточени сражения били водени с настъпването на лятото на 1276 година по склоновете на Източния Балкан и в Котленския и Върбишкия проход. С бесни пристъпи нашествениците се мъчели да завземат крепостите около Котел и Преслав, Овчата, Белград, Върбица, Девина, Грамена, Ичера и др. Навсякъде те били посрещани с упорит отпор, организиран от смелите Ивайлови воеводи.

Н все пак, макар и с цената на много жертви, византийската войска се придвижвала постепенно и окупираната от нея територия се увеличавала. В ръцете на врага паднали такива крепости като Преслав, Проватон (Провадия), Крън, Айтос и други български селища.

Скоро обаче настъпил обрат. Освободен от грижите за северната граница след прогонването на татарите, Ивайло побързал да се притече на помощ на юг и лично поел командуването на войската. Ако се вярва на разказа на Мануил Фил, при първата си среща с византийските военни отреди той претърпял несполука, но в последствие бойното щастие минало окончателно на негова страна.

На няколко пъти нашествениците били поголовно разбити, а заетите от тях селища освободени. Между тях се намирала и старата българска столица Преслав. С тревога сочи Пахимер настъпилата неблагоприятна промяна след появата на Ивайло в застрашената от византийците област. „Неговите смели битки — отбелязва той — излизаха сполучливи и онези, които се противопоставяха на неговия стихиен устрем, не бяха в състояние да удържат.“ По признанието на същия автор само при появата на Ивайловата войска византийските войници изпадали в страшна тревога и силите им се сковавали пред мисълта за предстоящото сражение.

Разтревожен от неблагоприятния ход на събитията, който вещаел край на неговите планове, византийският император Михаил Палеолог отново се обърнал за помощ към съюзника си Ногай. И отново на юг от Дунава през есента на 1278 година се появили татарите. Ивайло, който по това време се намирал в Търново, бил принуден да излезе от столицата и се отправил към застрашените от татарските набези краища. Започнала пак борба на два фронта, която раздвоявала силите на българския народ.

При новосъздадената обстановка византийските нашественици зашеметени от нанесените им тежки удари, се съвзели и настъплението им продължило. Същевременно вдигнали глава и започнали да кроят враждебни планове онези търновски боляри, които само по принуда били признали властта на Ивайло и които в никакъв случай не желаели да се примирят с мисълта, че на царския престол е седнал прост селянин. Появата на татарите и излизането на Ивайло от Търново, за да се бие срещу тях, развързали ръцете на недоволниците и им дали възможност да започнат преговори с Михаил Палеолог. Водени от омраза срещу Ивайло, групата търновски боляри предпочели да предадат страната на врага и да приемат като свой господар византийския агент, Иван Асен.

За да осъществят по-лесно замисленото си дело, те пуснали слух, че Ивайло е разбит от татарите и е паднал в боя. Като мълния се разнесла по всички краища на България зловещата новина. Населението на Търново изпаднало в страшна паника. Нямало вече кой да спре татарските пълчища, не бил жив този, който единствен можел да организира борбата за прогонване на нашественика. А между Това византийските войски продължавали настъплението си. Изправени между две опасности — от север и от юг, — търновските жители предпочели тази, която в дадения момент им се виждала по-малка: да се предадат на византийците и да пуснат Иван Асен в града. Така и станало. В късната есен на 1278 година византийските войски били вече недалеч ог столицата, а през зимата на 1279 година влезли в нея без бой.

Мария и малолетният й син били задържани и отведени под стража в Одрин, а на престола се установил византийският поставеник под името Иван Асен III.

Това бил крайният резултат от коварната политика на враждебната на Ивайло болярска групировка, която не се поколебала да си послужи с измама, за да осъществи своите намерения.

След извършената промяна византийците продължили настъплението си. Водени от пълководеца Глава, те бързали да окупират още територии от страната. В ръцете им отново паднал Преслав, както и силните крепости Ловеч и Червен. Целта на византийския пълководец била да се изолира напълно Ивайло, който по това време водел ожесточени сражения с татарите в Добруджа, и да се направи положението му безизходно. Но и сега плановете му претърпели провал. Ивайло успял да разбие татарите и да ги прогони отвъд Дунава, след което се затворил в яката крепост Дръстър (Силистра), за да дочака там ударите на нашествениците. С голяма войска Глава пристигнал пред града и го обсадил. Цели три месеца той правел опити да пробие отбраната, но усилията му останали напразни. Организирани от Ивайло, жителите на Дръстър отбивали успешно всички атаки и накрая Глава бил принуден да се оттегли.

Зимата на 1280 година преминала в подготовка за нови военни действия. Научил за случилото се в Търново и за измяната на болярите, Ивайло се готвел за решителен поход, за да си възвърне загубената власт. Отново под знамето му се стичали хиляди селяни, за които той продължавал да остава символ на упорит борец срещу феодалния гнет и вражите нашественици. Без да срещнат сериозна съпротива, селските дружини започнали да се придвижват към българската столица.

Сред болярството настъпил смут. Особено разтревожен бил жалкият византийски натрапеник Иван Асен III, поставен на трона по благоволението на Михаил Палеолог. Забързали към Цариград вестоносци, които носели настоятелни прошения за помощ. И действително такава помощ пристигнала. Изплашен от започналото настъпление и от възраждащата се мощ на Ивайло, византийският император изпратил нови войски, за да закрепи разклатените позиции на Иван Асен III и да предвари едно ново влизане на селския предводител в Търново.

Най-напред била изпратена войска от 10000 души под командуването на пълководеца Мурин. Съдбата на нашествениците обаче била печална. Посрещнати от Ивайло при крепостта Дивина, те били напълно разгромени през лятото на 1280 година (на 17 юли) и почти всички загинали, а малцината останали живи паднали в плен.

Скоро след това в страната нахлула втора византийска войска, командувана от пълководеца Априн. И нейната участ не била по-завидна. Ивайло отново се Насочил устремно срещу врага и в кървава битка някъде по склоновете на Стара планина византийците били напълно разбити. Загинали до един всички войници, загинал и самият Априн.

Сражението станало на 15 август 1280 година.

С разгрома на втората византийска войска политическите и военни планове на Михаил Палеолог рухнали окончателно. Прогонил нашествениците от родната земя, Ивайло имал вече развързани ръце да продължи прекъснатите временно действия и да влезе в столицата Търново, за да си възвърне властта и престола. Но враждебните нему боляри не скланяли глава. Те знаели добре, че след сторената измяна връщането на Ивайло ще означава край не само на привилегиите и постовете, но и на живота им. Разбрали, че след разгрома на византийската войска не могат повече да очакват подкрепа от страна на Михаил Палеолог, търновските боляри решили да действуват със собствени сили и да се обединят в името на общата борба срещу селския цар. Като най-подходящ за провеждането на подобна политика се очертал влиятелният и енергичен Георги Тертер, куманин по произход, който от ден на ден печелел все по-голямо влияние сред столичната аристокрация и постепенно успял да привлече на своя страна и местния гарнизон. Що се отнася до Иван Асен, който се крепял единствено на връзките си с византийския императорски двор, то положението му станало съвсем безнадеждно. Останал без опора сред болярството, което се ориентирало към Георги Тертер, очакващ с трепет идването, на Ивайловата войска, една нощ злополучният византийски поставеник напуснал тайно града и заедно с жена си избягал в Цариград, като задигнал и царското съкровище.

Наскоро след това по общо решение на търновските боляри на престола се възкачил Георги Тертер.

С идването на новия владетел феодалната реакция, чийто център била самата столица, се организирала по всички краища на страната. Целта била да се напрегнат пълни сили, за да не се позволи на „селския цар“ да стъпи отново на арена. И в това свое намерение българското болярство успяло. Как точно са се развили по-нататък събитията и по какъв начин застрашените феодали съумели да се справят с надвисналата заплаха, ние не знаем, поради липса на преки данни в съчиненията на Георги Пахимер и на Никифор Григора. Запазено е само кратко известие у Пахимер, че след избирането на Георги Тертер за цар Ивайло бил принуден да напусне България и да търси убежище при татарския хан Ногай, т.е. при един от най-злите си врагове, чиито пълчища нееднократно били опустошавали собственото му отечество. С какво се обяснява този неочакван ход на селския вожд, довел го в последна сметка в лагера на върлите му противници, не може да се каже със сигурност и на изследователя е предоставено поле за повече или по-малко приемливи догадки. Най-вероятно е да Се приеме, че в хода на продължителните военни действия срещу византийци и татари, развили се през първата половина на 1280 година, войската на Ивайло е била вече много изтощена и силите за по-нататъшна борба срещу болярството се оказали недостатъчни. Към това трябва да се добави, че икономическата мощ на феодалната класа оставала непокътната, тъй като, зает с войните срещу нашествениците, Ивайло не бил предприел никакви мерки за нейното омаломощаване. Болярите запазвали правата и привилегиите си, запазвали богатствата си и въоръжените си сили. Това им дало възможност в решаващия момент да се обединят здраво в името на собствените си интереси и да принудят Ивайло и неговите привърженици да прекратят борбата.

Краят на Ивайло в татарския стан е тежък епилог на неговия изпълнен с героични дела живот. Макар и да приел беглеца при себе си, Ногай не е могъл нито за миг да забрави неговата страшна за татарските нашественици слава. И както разказва Пахимер, по време на един пир, възбуден от изпитото вино и изпаднал в ярост, татарският хан се обърнал с ядни думи към Ивайло, нарекъл го свой смъртен враг и заповядал да го съсекат на място.

Така трагично, далеч от своята родина, завършил своя живот юначният вожд на селското въстание, непримиримият борец против чуждите нашественици, спасителят на отечеството през един от най-тежките периоди от историята на Средновековна България.

Споменът за Ивайло обаче не угаснал и образът му се запечатал дълбоко в съзнанието на народа. Дълго време след отиването му при татарите и след неговата смърт се вярвало, че той не е загинал и ще се върне пак, за да продължи борбата срещу угнетителите. Тази вяра живеела при това не само в душите на българските селяни, които Ивайло бил водил към победи в продължение на три години. Тя преминала границите на страната и се разпространила и сред селското население на съседна Византия. Там името на Ивайло се свързвало не само с борбата на византийските селяни срещу феодалния гнет, но и с борбата срещу османските нашественици, които нахлули в Мала Азия през втората половина на XIII век и вършели страшни набези и опустошения.

Заети със собствените си интереси, цариградските управляващи кръгове и самият император Андроник Палеолог не обръщали достатъчно внимание на появилата се османска заплаха и не полагали грижи за застрашеното население. Тогава именно на сцената като организатор на едно народно движение срещу нашествениците се появил т.нар. „Лъжеивайло“, българин по народност — както разказва Пахимер, — дошъл през 1294 година в Цариград тъкмо по това време, когато натискът на турците в Мала Азия бил твърде силен. Представил се на императора под името на Ивайло, той твърдял, че бил успял да избяга от татарския лагер и че е готов да възглави войска за прогонване на турците. Заподозрян в измама, тъй като бившата българска царица Мария казвала, че това не е нейният съпруг, „Лъжеивайло“ бил хвърлен в тъмница. Във византийската столица обаче настъпила необикновена възбуда. Щом се разнесъл слухът, че се е появил Ивайло, населението започнало да настоява да бъде пуснат българинът от затвора и да му се позволи да потегли с войски за Мала Азия. Общо било убеждението, че само името на прославения вожд е достатъчно, за да се всее уплаха сред османлиите и те да бъдат принудени да се оттеглят от завоюваните територии. Под напора на настойчивите искания Андроник Палеолог отстъпил и освободеният от затвора „Лъжеивайло“ започнал да се готви за поход срещу нашествениците.

„Щом българинът решил да потегли на поход — разказва по-нататък Пахимер, — около него започнали да се стичат множество хора от близо и далеч. Изглеждало, като че ли самата вселена и цялата земя се били раздвижили.“

В мнозинството си това били селяни, овчари и орачи, които нямали никакво оръжие и носели само криваци и тояги. Въодушевлението им обаче било голямо и само името на Ивайло било достатъчно за тях, за да повярват, че победата им в предстоящата среща с врага е сигурна. От ден на ден войската на българина се увеличавала с нови и нови селяни, прииждащи като стихиен поток. Тревога започнала да обхваща императора и неговите приближени. Оживял споменът за някогашното селско вълнение в България и за опасността събраното множество да насочи ударите не само срещу турците, но и срещу феодалните си господари. Трябвало по някакъв начин да се прекрати готвеният поход и да се разпръсне селската маса. Под предлог, че селяните са зле въоръжени и че готвеният поход може да завърши със злополука, Андроник Палеолог извикал мнимия Ивайло в Цариград и отново го хвърлил в затвора. Останали без предводител, селяните започнали постепенно да се разотиват по домовете си.

Такива са сведенията за живота на Ивайло, за ръководеното от него селско въстание, за борбата му срещу татари и византийци, за трагичната кончина на народния вожд и за спомена на подвизите му, запечатал се дълбоко в съзнанието на поколенията. Колкото и оскъдни да са тези сведения, предадени при това чрез перото на враждебно и пристрастно настроени византийски историографи, все пак и те са достатъчни, за да се очертае неговият величав образ, да се оцени по достойнство голямото му дело на борец срещу вътрешните потисници и външните врагове.

В своя роман „Водител“ Крум Велков се е спрял само на част от така разгледаните събития, като е завършил разказа си с влизането на Ивайло в Търново, с женитбата му с Мария и с наченалия се нов поход на селския вожд срещу нахлулите в страната татари. Не е тук мястото и не е нужно да се прави обстоен разбор на начина, по който талантливият наш писател със средствата на белетристиката е пресъздал този вълнуващ период от далечното ни историческо минало. Трябва все пак да се отбележи, че в основни линии той е отразил правдиво духа на епохата, съумял е да насочи погледа на читателя към главните фактори, които са запалили искрата на съпротивата сред българските селяни и са ги вдигнали на борба. Вярна е налагащата се в хода на изложението на отделните епизоди представа, че във въстанието на Ивайло са съчетани в неразлъчно единство ненавистта срещу феодалния гнет и срещу чуждоземните насилници. Изобщо в романа на Крум Велков това въстание е получило дълбоко народен характер, обрисувано е като масово движение на изстрадалите трудови хора, сплотени в името на борбата за по-добър живот и социална правда.

Както личи от думите на Крум Велков, казани във връзка със създаването на този роман, една от главните негови идеи е била да се посочи, че „водителите ги ражда народът“, че „не е ли водителят плът и кръв от народа, не е водител“. В неразривна връзка „народ“-„водач“ търси да разкрие и обясни той образа на Ивайло. Безспорно това е съдържателна и правилна концепция, която отговаря на самата действителност. Защото колкото и силен и способен да е бил Ивайло, считащ се дори за „божи помазаник“, без дейното участие на народните маси, без тяхната насочваща и будна мисъл, без буйно бликналия им стремеж към свобода и правда той не би бил в състояние да извърши това, което страниците на древните летописи ни разказват. Ивайло просто е „доловил“ духа и изискванията на момента, тъй както това става с всяка бележита историческа личност, за Да реализира поставените цели с неукротимата си енергия.

Разбира се, в романа на Крум Велков наред с безспорните и исторически засвидетелствувани факти, наред с правилната концепция за смисъла и характера на голямото народно движение на Ивайло, са налице редица подробности и моменти, за които в изворите няма никакви данни и които са плод на творческата фантазия на писателя. Това е свойствено и допустимо за всеки исторически роман и особено в случаите, когато сведенията на източниците са оскъдни и откъслечни. Важното за нас е това — да няма при измислянето на образи и събития, при вмъкването на диалози и описания рязко отклонение от историческата правда, да няма анахронизми или модернизации, които биха могли да заблудят читателя. Трябва да се подчертае, че в това отношение талантливият и дълбоко познаващ съдбата и качествата на българския народ наш писател не се е поддал на увлечения и се е постарал да остане верен на духа на епохата, да говори и разсъждава чрез своите герои така, както биха говорили и разсъждавали средновековните българи. В това се свежда според мен едно от главните достойнства на живо и увлекателно написаното изложение, чрез което неусетно се пренасяме в една отдавна отминала и все пак близка за нас и дълбоко вълнуваща ни действителност.