Серия
Хрониките на Ралмия (1)
Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)
Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Перлата на феникса

Издание: първо

Издател: ИК Фентъзи Фактор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: българска

Главен редактор: Иван Атанасов

Редактор: Румен Васев

Художник: Visara

Художник на илюстрациите: Visara

ISBN: 978-954-918-462-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1915


Отново на път

monah.jpg

След кратко, но сърдечно сбогуване с крал Арлеанн, съпругата му и принц Рианн, Алекс, Роло, Клаус и Лиянна отново бяха готови да тръгнат на път. Времето се бе смръщило и след прекрасната вечер на предходния ден сега отново валеше дъжд, който обаче не бе дружелюбен като онзи от предната вечер. Елфическият крал бе дал красиви тъмнозелени наметки на пътниците, които ги пазеха отчасти от тежките капки.

Алекс бе наметнал своята върху бронята и забеляза, че по подобен начин е облечена и Лиянна, която също бе получила лека ризница от баща си. Под наметалото тя държеше и новия си лък.

Четиримата се отправиха мълчаливо на път, спуснали качулки над лицата си в напразна надежда да останат малко по-сухи. Елфическата принцеса бе предложила на Клаус да остане в Гората на Сънищата през цялата зима, докато времето се оправи и му позволи да се върне в Планината, но джуджето веднага отказа:

— Стигнах дотук и искам да видя какво ще стане накрая.

Не след дълго прекрасният горски град бе само спомен зад гърба им, но благотворният ефект на гората се усещаше дори в непрестанния дъжд и пътниците не униваха, нито се чувстваха уморени. По пътя си често виждаха или усмихнати елфи, или препускащи кентаври, които им махаха за поздрав или ги канеха на гости, където ги гощаваха с вкусни плодове и зеленчукова яхния. Така изкараха няколко дни, след което Гората се превърна в обикновен лес, дърветата станаха по-разкривени и недружелюбни, пътеките — по-занемарени и обрасли в храсталаци и бурени, а странниците, които срещаха все по-рядко, не бяха така дружелюбни.

Времето също стана по-студено и дъждът, който се лееше над елфическата гора, се превърна в хапещ бузите сняг. Той отнемаше силите им и разпалваше стръвен глад в телата им, който едвам утоляваха въпреки наличието на вълшебната покривка и плодовите провизии на крал Арлеанн.

Нощем четиримата разпалваха огън, край който се грееха, седнали близо един до друг. Алекс и Лиянна станаха още по-близки в тези вечери и често заспиваха прегърнати, като елфата отпускаше глава върху гърдите на своя любим. В тези моменти Алекс се чувстваше едновременно силен и уязвим, съзнавайки в пълна степен важността на мисията си.

Уви, откакто излязоха от владенията на елфите, спътниците също имаха чувството, че някой не особено добронамерен — ги наблюдава. На Алекс му се струваше, че между дърветата час по час профучава злокобен черен силует, а всеки от групата от време на време усещаше безпричинен хлад, който не бе нито от биещия в лицата им леден вятър, нито от носения от него сняг.

За щастие, когато гората оредя, неприятното усещане отмина, а с него утихна и вятърът. Остана само снегът, който продължи да вали бавно и някак омайващо, предлагайки измамно спокойствие и топлина.

— Някой ни следеше — рече по някое време Клаус, — но или се е отказал, или е изостанал назад.

— И аз го усетих — потвърди Роло, — но беше дяволски добър, не можах да видя нищо повече от тъмна фигура, която се показва иззад някое далечно дърво.

— Който и да беше, не ни мислеше доброто — потръпна Лиянна. — Ти не го ли усети Алекс?

— Почувствах някакъв мраз и ми се стори, че мернах нещо черно да профучава на няколко пъти — кимна момчето, — но не бях сигурен дали не е игра на въображението.

— Сигурно всички сме просто по-изнервени и ни се привиждат разни неща — съгласи се Роло, но физиономията на Клаус подсказваше, че джуджето е убедено в това, което е видяло.

Гората обаче наистина свърши, а с нея и всичките грижи за тайнствения преследвач. Докъдето стигаше погледът на Алекс, се простираше хълмиста заснежена местност, осеяна с малки селца, от които дружелюбно и подканящо се издигаше пушек.

— Градът на Оракула е наблизо — каза Клаус. — След два-три дена сме там.

Пътят през хълмовете бе уморителен с постоянните си изкачвания и спускания, но поне имаше достатъчно селца, в чиито ханове четиримата можеха да поседнат, да утолят глада си и ако замръкнат, да си легнат в постеля.

Крал Арлеанн щедро бе дал пари на дъщеря си и затова златиците, които бяха започнали да намаляват застрашително в Каменодел, вече не тревожеха Алекс.

Както джуджето обеща, Града на Оракула не беше далеч и след два дни се появи пред тях. Той не бе много голям, но все пак значително се отличаваше от околните села. В него имаше изключително и само странноприемници, тъй като той бе изграден около Храма от предприемчиви търговци и ханджии, които посрещаха прииждащите от цяла Ралмия странници. Цените в града бяха значително по-високи отколкото в селата край него, а домакините винаги бяха коварно усмихнати, предлагайки различни услуги, сувенири и амулети.

Самият Храм в центъра на Града бе висока мраморна постройка с един-единствен централен вход, който изглежда бе постоянно залостен с метална врата. Пред нея стоеше висок стар жрец, записващ в голям пергамент желаещите да видят оракула срещу скромната сума от двадесет златици. Жрецът не направи компромис на Алекс, въпреки че момчето настоя.

— Пратен съм от Санарос — каза младежът, гневно тръсвайки русата си коса, когато научи, че свободен час има чак след седмица — по спешна задача!

— Млади момко — отговори търпеливо жрецът, — ако ще и Прокълнатия да ви беше пратил със спешната мисия да му откриете митичната Перла на Феникса, пак нямаше да ви пусна.

Алекс преглътна гневния си отговор или по-скоро се насили да затвори устата си, след като усети как Лиянна предупредително го стисва за рамото. Момчето ядосано плати исканата сума и се отдалечи, едвам сдържайки яда си.

— Така е винаги, когато има бюрокрация — обясни Роло. — Все гледат да те бавят и да ти приберат парите.

Сега четиримата трябваше цяла седмица да бездействат.

Решиха, че няма смисъл да плащат безбожните цени в града и затова отседнаха в хана на близкото село, в който срещу 5 златици им предоставиха удобна широка стая за целия им престой, като в това включиха и храната.

През тези дни Роло и Алекс подновиха тренировките си по фехтовка. Откакто бяха се видели с Клаус, двамата не бяха имали възможност да се упражняват и Алекс бе позабравил някои от основните стойки и хватки, поради което в първата тренировка безпомощно махаше с меча си насам-натам, докато Роло обикаляше около него като оса и току го бодваше по бронята. Не след дълго обаче момчето си спомни наученото и по време на учебните им битки морякът можеше само да бяга — влезеше ли в близък бой чудодейните свойства на Меча на Дракона изхвърляха сабята от ръката му.

В това време Лиянна се наслаждаваше на новия си лък, който подобно на оръжието на Алекс, имаше магически свойства и стрелите му винаги поразяваха целите, независимо дали бяха празни кратунки или листа в близките дървета.

В един от последните дни преди да настъпи дългоочакваната аудиенция при Оракула, Алекс и Роло отново тренираха. Беше привечер и отделни снежинки прехвърчаха във въздуха. Лиянна и Клаус ги гледаха отстрани — Лиянна стоеше, стискайки палци за любимия си, докато джуджето ровеше в странния си инструмент оръжие, за който почти бяха забравили.

Роло бе решил на всяка цена да си върне изгубеното предимство от последните няколко двубоя и скачаше на върха на акробатическите си възможности, търсейки начин да измори Алекс и да го накара да направи грешка. Обаче, уверено в способностите на меча и доспехите си, момчето никак не бързаше и помахваше с острието само колкото да накара моряка да заотстъпва и да се изнерви.

Дуелът вървеше с доста променлив успех — нерядко Меча на Дракона профучаваше опасно до моряка и само мълниеносните му кълба напред или назад го спасяваха от обезоръжаване. От друга страна на няколко пъти Роло успяваше да докосне с острието си доспехите на Алекс, което винаги дразнеше младежа и го караше да напада не особено обмислено, правейки грешници, които пък бяха шансът на моряка.

Увлечени в битката помежду си, а Лиянна — в гледането й, тримата не забелязаха нещо, което Клаус улови случайно. Джуджето смазваше нещо по своето особено оръжие, когато погледът му се вдигна и видя нещо странно.

Четиримата провеждаха тренировките в покрайнините на селото, за да не правят впечатление на местните и оттам имаха изглед към един много висок хълм.

Сега Клаус видя, че там е застанал човек — или поне нещо, подобно на човек, не можеше да се каже със сигурност, тъй като вече се смрачаваше, а и бе доста далече. Виждаше се обаче, че фигурата на странника е висока и наметната с дълго черно наметало, а от главата му излизаха подобни на рога израстъци.

Внезапно джуджето усети как го полазва хлад и от устата му се изтръгна вик:

— Хей!

Алекс и Роло спряха битката си, а Лиянна подскочи стресната.

— Какво? — попита морякът.

— Там — джуджето посочи с пръст, но когато останалите обърнаха очи в указаната посока, на върха на хълма нямаше никого.

— Имаше някой — прошепна Клаус, — кълна се.

— Сигурна съм — кимна меко Лиянна, — може би е горския преследвач?

— Убеден съм — поклати глава джуджето — защото някак си го усещах по същия начин. Но… не му е чиста работата.

— Важното е, че сега го няма — сви рамене Роло и внезапно вдигна свалената си сабя, спирайки я под носа на Алекс — а ти губиш, — ухили се морякът.

— Ъъ, не е честно — възрази Алекс, — аз бях спрял битката.

— Фатална грешка — изцъка с език Роло, — но вече става късно. Време е да се прибираме.

И наистина бе прав, беше се смрачило съвсем.

Когато се прибраха в хана, лорд Дакавар отново се изкачи на хълма, а червените му очи проблеснаха злобно в хладната нощ.