Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)
Сканиране
n8 (2011)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Пролог

Голямата лъжа

Ден първи: играта започва…

Грейс Барнс застана пред вратата, на която пишеше „Лучано Салваторе. Президент“, и пое дълбоко дъх. Разбира се, че ще се справи. Просто трябва да почука. Отвътре ще се чуе: „Влез“. Ще отвори вратата, ще пристъпи в кабинета и лъжата ще започне. След това просто трябва да работи при този мъж в продължение на година, да запази деловия тон и ще има парите, необходими й да започне собствен бизнес. Какво по-лесно от това!

Намести тъмните очила, провери дали не се е разпиляла прибраната й в стегнат кок коса, подръпна кафявата пола и пуловера, в които буквално тънеше. Понечи да почука, но вратата се отвори.

Тогава го видя за първи път. Веднага разбра колко е подценила Дом Салваторе, като не му повярва, че добре познава сина си. Бе я предупредил, че всяка секретарка се влюбва в Люк и обърква работата. Мислеше, че Дом преувеличава. Но бе сгрешила.

Люк Салваторе бе най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Високите аристократични скули и волевата брадичка с трапчинка придаваха завършен вид на едно поразително красиво лице. Гъстата леко къдрава тъмнокестенява коса небрежно падаше върху челото и подчертаваше привличащи с хипнотична сила очи. Мъжът застана на вратата и Грейс неволно отстъпи.

— Да видим кой е дошъл — скръсти ръце на гърдите си той.

Не притежаваше италианския акцент на баща си, но в плътния му, леко дрезгав глас, създаващ усещане за екзотични страни и знойни нощи, се долавяше подобна ритмичност.

Бавно пристъпи към нея. Грейс стоеше неподвижно и не смееше да се обади. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите, а всеки дъх й струваше усилие. Но при мисълта за „Мечтани детски играчки“, при спомена за майка си, правеща планове за деня, в който ще започнат собствен бизнес, самообладанието й се върна.

— Казвам се Грейс Барнс. Баща ви ме нае за ваша секретарка — каза тя и протегна ръка. С облекчение установи, че гласът й е спокоен и силен, а пръстите й не треперят. Ръкуваха се.

— Много ми е приятно, госпожице Барнс… Или сте госпожа? — Той пусна дясната й ръка и повдигна лявата, разглеждайки внимателно блестящия на пръста й диамант. — Все още госпожица. Сгодена, но неомъжена. И кой е щастливецът?

Тя се скова под втренчените в нея очи с цвят на горещо течно злато. Молеше се тъмните очила да скриват паниката й. Не бе предвидила подобен въпрос, а трябваше.

— Уил… Уилям — назова първото име, дошло й наум.

— Значи късметлията се казва Уил-Уилям — хитро се усмихна мъжът. — Заповядайте в кабинета ми. Искате ли чай, кафе, портокалов сок?

— Не, благодаря — сдържано отвърна тя и го последва.

— Седнете. Предполагам, баща ми ви е казал, че бях в чужбина по време на конкурса. Обяснете защо е избрал точно вас.

Не посмя да му каже истината. Дом изрично я помоли да не казва, че са се запознали на ежегодния конкурс за млади предприемачи, провеждан от компания „Салваторе“ с цел подпомагане на млади хора да започнат собствен бизнес. Тогава тя се надяваше да спечели първа награда — парична сума, която би й дала възможност да отвори „Мечтани детски играчки“. За съжаление, се класира на трето място, което бе и добре, и зле. Сумата не стигаше, за да отвори магазинчето, но съвсем неочаквано я забеляза Дом, което й даде шанс да осъществи мечтата си, макар и по доста заобиколен път.

— От баща ви разбрах, че трудно задържате секретарките си. Той сметна, че няма да имате същия проблем с мен.

— Така ли?! Защо?

— Защото възнамерявам да си върша работата.

В никакъв случай няма да пожертва мечтата си заради чара му!

— Да се надяваме — сведе глава Люк и се облегна назад. — Разкажете нещо повече за себе си.

Грейс колебливо се подчини, повтаряйки в общи линии резюмето, лежащо на бюрото му. Той наблюдаваше маниера й на говорене, движението на ръцете, прибраната коса, буквално промененото от огромните тъмни очила лице. От погледа му не убегна дори начинът, по който седеше — с изправен гръб и кръстосани глезени.

Тя се чудеше дали си личи, че е боядисала русата си коса кестенява, че тези непривлекателни дрехи са й големи, че всъщност не се нуждае от тъмни очила и че неудобният и тежък годежен пръстен е прекалено широк. Почувства се неловко. Лицемерието не прилягаше на пасторска дъщеря, но повече от всичко на света искаше да постигне целта си, затова бе прибегнала до тази временна измама.

Когато младата жена завърши разказа си, Люк не каза нищо. Внимателно дочете резюмето и замислено присви златистите си очи, сякаш открил някакво несъответствие. Тя седеше напълно неподвижно и чувстваше, че ако изгуби самообладание, ще изпусне единствения си шанс, и че ако смята да работи успешно за този мъж, трябва много да внимава.

— Добре дошли на работа, госпожице Барнс — кимна най-сетне той. — Както винаги, баща ми е преценил правилно. Ще ви покажа вашето работно място. — Стана и я заведе в приемната. — Това е новият ви дом. Седнете.

— Благодаря — промълви тя, отбелязвайки, че лекотата, с която помести стола й, трябва да е резултат на дълга практика.

— Свикнете с обстановката, изпийте едно кафе и след час ми се обадете. Ще ви запозная с работата тук и с вашите задължения. Макар че, честно казано, държа да правите едно.

— Какво?

— Каквото ви наредя — усмихна се той.

Тя колебливо вдигна поглед. Що за човек е той? На моменти сериозен, на моменти закачлив. Като се прибави външният вид, интелигентността и странното чувство за хумор, става ясно защо жените налитат като мухи на мед. Но дали съзнава чара си? Времето ще покаже.

— „Каквото ми наредите“ не фигурира в списъка на задълженията ми — възможно най-делово възрази тя. — Пояснете, ако обичате.

Очите му весело заблестяха.

— Ще опитам. О, и още нещо.

Заобиколи бюрото и застана точно зад нея. Ръката му се плъзна по копчетата на гърба й. Сякаш ток я прониза. Тя понечи да стане, но с лек натиск той я върна на стола.

— Задръжте така за момент, скъпа моя.

Последен допир и я пусна, заобиколи бюрото и се усмихна дяволито. Тя вдигна поглед и отново попадна в плен на неговите необикновени златисти очи.

— Какво правехте?!

— Една услуга: беше ви се разтворило копче, а приличате на жена, която не се чувства удобно, ако не е закопчана от горе до долу.

Без повече приказки той влезе в кабинета си и тихо затвори вратата. Интуицията й подсказа, че случилото се ще наложи начина на развитие на отношенията им — тя ще се преструва стоически на професионалист, а той ще се опитва да я извади от равновесие.

Грейс въздъхна и погледна календара на бюрото си. Една година се простираше пред очите й. Триста шейсет и пет безкрайни дни! Изглеждаха цяла вечност. Тя отвори чекмеджето и сред бъркотията откри червен маркер. Решително и с удоволствие задраска първия ден от едногодишната си присъда.

В този миг Грейс осъзна в какво се е забъркала… И колко дълга и трудна обещаваше да бъде предстоящата година.