Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Vörös Postakocsi, (Пълни авторски права)
Превод от унгарски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
trifa (2018)

Издание:

Автор: Гюла Круди

Заглавие: Червеният дилижанс

Преводач: Николина Атанасова

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: унгарска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Спаска Кануркова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1101


Първа глава
Пролетна неделя в Буда

След любовта яви се муза,

ума ми мрачен просветли.

Свободен, търся аз съюза

на дивни звуци и мечти.

Творя, сърцето не тъгува,

перото вече не рисува

край стиховете ми така

ни женски профил, ни крачка;

и няма вече пепелта да пламне,

тъгувам, ала без сълза.

„Евгений Онегин“

По Цветница на улица „Патантюш“ се появиха нови наематели: две жени, провинциални актриси, които се установиха в Пеща, тъй като не ти задържаше никакъв договор в провинцията.

Улица „Патантюш“ се бе запазила по някакво чудо в центъра на старата част на Пеща, сякаш словаците, объркали посоката, бяха пропуснали да разрушат нейните четири къщи. И тези стари пещенски сгради продължаваха да се притискат плътно една до друга с тесните си, дълги дворове, които вечер се губеха в мрака и навяваха страх. Между изтърканите каменни плочи струяха вадички, а водосточната тръба, завършваща с лъвска глава, от половин столетие бе престанала да изпълнява предназначението си. Каменната настилка под входовете отекваше глухо като че ли някъде там, долу, имаше тайни скривалища на безброй подземни обитатели, а стълбищата се виеха стръмно нагоре и се люлееха тъй застрашително, сякаш ей сега щяха да се сгромолясат. С една дума, това бяха стари, занемарени къщи, зад чиито прозорци навярно живееха също такива старци, свиреха музикални часовници, а жените бяха с болни гърди от плесента по стените. Не във всяко жилище имаше водопровод, вечер трябваше да се подвиква на портиера, за да запали лампите по стълбите. А когато навън подухнеше вятър, вратите и прозорците започнаха да скърцат плачливо. Може би в къщата е било извършено убийство и трупът, на убития вграден в стените. В някогашна Пеща често са се случвали подобни работи. И знае ли се в кое жилище се спотайва сянката на удушен сръбски търговец?

Актрисите се настаниха в дом №3, на първия етаж, тъй като втори изобщо нямаше. Едната им стая гледаше към улицата, другата — към двора, а между двете се намираше малка кухня и тесен като сандък килер. Наеха чистачка, която си отиваше рано следобед; не завързаха познанство с никого в къщата, не приемаха гости, а и те самите рядко напускаха дома си.

Клара Хорват бе драматична актриса, а Силвия Фатьол — оперетна. Бяха постигнали известни успехи в Капошвар и Мако. Госпожица Хорват бе направила впечатление в „Мона Вана“, а Силвия — в „Лудият“ и „Витязът Янош“. Директорът обаче не поднови договора им, защото госпожица Силвия бе само едно красиво и мило създание и нищо повече. Клара Хорват пък не бе нито хубава, нито мила, а само прекалено горда, защото дядо й заемал висок пост в някакво министерство. Оказа се, че и тя е недостъпна. Двете момичета от години наред живееха заедно и бдяха една над друга още от времето, когато учеха в театралната школа, оттогава не бяха се и разделяли. Дори артистите ги обвиниха в неестествена любов и сигурно тая бе причината госпожица Фатьол нито веднъж да не получи истински и искрени аплодисменти в провинцията, въпреки че имаше копринено бельо и фини чорапи, каквито нямаше никой друг в трупата. Обувките си никога не носеше повече от седмица. Връщаше ги обратно на обущаря си в Пеща. А там вече ги очакваше един възрастен господин, който купуваше от обущаря употребяваните обувки на изгодна цена. Но дори да допуснем, че не на всекиго са се харесвали мечтателните, понякога тъжни очи на госпожица Силвия, нейното чудесно малко носле, което порозовяваше винаги, щом тя започнеше да се смее или плаче, мъничките й уши и ухаеща кестенява коса, що се отнася обаче до краката й, там наистина не можеха да се явят възражения. Те бяха точно такива, какъвто си представяха дамския крак компетентните по въпроса възрастни господа или онези възторжени почитатели, които с часове вървяха по улицата подир някои стройни крака, а нощем, обхванати от дива страст, притискаха към себе си по коридорите на хотела по-елегантните дамски обувки.

И действително по онова време госпожица Силвия имаше най-хубавия крак в Унгария, само че малцина знаеха това. (Обущарят и тайнственият стар господин не влизаха в сметката.) Клара с нескривана ревност поглеждаше към мъжете, които понякога вървяха подир тях при вечерните им разходки по брега на Дунава в Буда.

Клара имаше сиви очи, кестенява с червеникав оттенък коса и някаква мечтателност в походката си. Тя винаги гледаше на света с докаченост, като човек, когото са обидили или имат намерение да обидят. С месестия си нос и брадичка, с тази коса, която се къдреше по особен начин над шията и покрай ушите й, където, на места ситните къдрици образуваха някаква чудновата мрежеста форма, сякаш копираха окосмяването на други части на тялото, с пълните си с нега, полюляващи се бедра и пухкав шал на бели и сини райета, с който обикновено се намяташе, когато изтичваше вечер до бакалина, с пищния си бюст и гладка шия, които образуваха лека гънка в деколтето на опнатата й блуза, тя приличаше на еврейка. Когато се забравеше, започваше да говори носово, отваряше твърде широко уста, постоянно навлажняваше устни и примигваше начесто с русите си мигли. Клепачите й постоянно бяха зачервени от нощен плач. Умееше да поддържа в идеален ред бележките от заложната къща и винаги знаеше кой от заложените предмети предстои да бъде продаден.

Когато се разхождаха под големите чинари по дунавския бряг в Буда, тя държеше здраво Силвия под ръка и подхвърляше иронични забележки по адрес на кавалерите. Ругаеше с истинско злорадство плешивите мъже с монокли, проявяваше съчувствие към чиновниците с изтъркани панталони, но най-гръмко се присмиваше на офицерите.

— Как жадувам поне веднъж в живота си да срещна мъж с изваяна глава, интересен не благодарение умението на бръснаря му или на заучените театрални похвати, а създаден от природата фин, благороден и exquisite! Иска ми се да познавам някой средновековен рицар или някой от старите майстори на изкуството. Някой флорентински благородник, който мисли и чувствува като поет. Или някой вестникар, изискан като венециански дож. На такъв човек бих се отдала. В края на краищата вече съм на двадесет и четири години. Крайно време е да започна любовен живот — заяви съвсем сериозно госпожица Хорват, без да се смущава, че в полумрака някой от насядалите по пейките може да чуе желанието й.

Тя хвърли наоколо един разпален поглед с пепелявосивите си очи, за да провери дали покрай Силвия не се озъртат досадни и излишни кавалери, после с известно негодувание в гласа подхвана често повтаряната от нея песен:

— Ех, защо не съм руска студентка! Защо съм се родила в Кьобаня!… Виж, в онази страна още се срещат истински мъже. Можех да стана любовница на Горки или на някой нихилист! Боже мой, какви истински и съвършени люде живеят в Русия! Достойни за любовта на една жена са даже и героите от старите романи, от книгите на Тургенев, дори и Обломов. Своеобразният им и мечтателен живот, безбрежните заснежени поля, влаковете, които прекосяват, без да спрат, територии колкото Унгария, тройките, църквите със заоблени, приличащи на луковици кубета. О, господи, в тази страна аз отдавна щях да започна любовен живот. Дори и от медицинска гледна точка е съвсем неправилно една двадесет и четири годишна здрава жена да ходи още недокосната. За какво са тогава хилядите мъже в града? Божичко, защо не мога да избера никого от тях!

Покрай двете актриси мина кавалер в панталони за тенис и жълти обувки. Госпожица Хорват го измери отгоре до долу със студено презрение.

— Бакалски помощник от Пеща — промърмори тя. — Дошъл в Буда да задиря жените. Само че на корзото едва ли ще срещне свястна жена.

В това госпожица Хорват беше права.

Обитателките на Буда не напускат домовете си преди Великден. Още не се знае каква ще бъде пролетната мода, а зимните дрехи вече са износени. В най-добрия случай по корзото ще мине някоя учителка с къса пола и елегантна походка. Многострадални и жалки отминават подгизналите от влагата зимни шапки. Обувките са деформирани от топящия се сняг. Известна свежест, изисканост и добро настроение внасят само онези жители на Буда, които през деня работят в учрежденията или магазините на Пеща. Ето, госпожиците от шапкарските салони са заучили нова усмивка, която навярно са видели днес върху лицето на някоя фина пещенска дама, минала покрай магазина им, репетирали са я на речното параходче при завръщането си, а по-късно и на корзото. Минават учители с книги в ръце, на пейката близо до хотела седи дама с тъмна шапка, забулена в черен воал, която си дава вид, че уж наблюдава водите на Дунав, а тайно с нетърпение очаква някого.

Двете актриси често проследяваха пътя на влюбените двойки от Пеща до Буда, наблюдаваха ги как пристигат с кола, как изчезват в хотела и после отново се появяват. Как дамата се качва на автобуса и докато той се кандилка по моста, тя разсеяно и малко учудено разглежда хората и всичко наоколо. Сякаш изведнъж всичко се е променило. И комините на параходите, които бълват черен дим, и веригите на мостовете, издигащи се ту нагоре, ту надолу, и широката река, която се вие в далечината, дори и дамското бельо, простряно по палубите на шлеповете, натоварени с пшеница от Бачка. Като че ли всичко това преди го е нямало! Но щом дамата пристигне в Пеща, тя тутакси забравя всичко, оправя воала си, на устните й цъфва весела усмивка, в очите й засиява пролетта…

Мъжът пък взема трамвай, поисква с отегчен от живота глас билет, ала кондукторът го уведомява, че трамваят е само до моста. „Да ви вземат мътните“ — избоботва с възмущение мъжът, слиза от трамвая и се качва на файтон. Файтонът се клатушка насам-натам, сякаш слепият кон иска да връхлети върху всеки автомобил, който среща, поводите се полюляват монотонно като тополи в селско гробище, мъжът се изсеква, избърсва очи, оглежда ръцете си, помирисва ги, после запалва цигара или пура и привидно забравил току-що преживяното, с безразличие се обляга назад. А какво учудване само би изразил този господин, ако на другия бряг в Пеща случайно отново съгледа своята дама да отминава нататък с гъвкава, очарователна походка, как спира на ъгъла, за да си купи букетче теменужки, а погледът й с вещина оглежда предметите, изложени във витрината на магазина за детски дрехи.

— Господи! — високо подхвърля в такива случаи госпожица Хорват зад гърба на дамата. — Дали е успяла да измие от себе си помадата от мустаците му?

За кратко време двете актриси си извоюваха лоша слава на корзото в Буда. Когато кавалерите се връщаха от министерствата и учрежденията и с християнско достолепие се любуваха на раззеленяващото се в ранната пролет дунавско крайбрежие — макар че не бяха вече далеко от домовете си, където ги очакваше с озлобление или сдържан гняв някоя сластолюбива или недоволна, проклинаща или изпълнена с ненавист, разплакана или всеки ден готова да предприеме решителната крачка чиновническа съпруга, — никога не минаваха край двете госпожици, без да им отправят някоя презрителна дума или насмешлив поглед, защото на всички в Буда бе известна тяхната горделивост, недостъпност и иронично, пренебрежително държане.

Стари съветници на отдели се опитваха да се доберат до някакви любопитни подробности около тези безочливи момичета. Актрисите отхвърлиха ухажването и на най-упорития кавалер в Буда — винаги гладко избръснатия юрист Макоши. Госпожица Хорват му обеща плесница, в отговор на което той пък я заплаши с полиция.

— Само да дам знак на полицая, и той ще ви отведе! — рече Макоши, най-известният тогава донжуан отвъд мостовете.

Госпожица Хорват остана поразена, хладнокръвието й изведнъж я напусна, а Макоши се усмихна пренебрежително, когато Силвия (тя почти не участвуваше в тези словесни схватки) тихо заяви:

— А ние ще пишем до „Ден“!

Мнозина между посетителите на корзото навярно си спомнят високия, синеок и красив млад вестникар с мъжествено лице, който се появи на другия ден на корзото и отдалече следваше дамите по техния път. По молба на живеещите в Буда дами Макоши отново се зае да прогони пришълките, в резултат на което госпожица Хорват действително залепи една плесница на самонадеяния кавалер, появи се полицай, вестникарят старателно записваше, вечерното издание на „Ден“ буквално се разграби по тихите улици на Буда, а дамите от корзото, които бяха страдали не малко заради изящните шапки, елегантните тоалети и изтънчената хубост на актрисите, възнаградиха горещо Макоши. Съпругата на съветника — жена с грубовато лице — покани гости на следобедна закуска; в дома на коминочистача организираха вечеря, на която кокетната, но попрецъфтяла съпруга на домакина (стопанка на много къщи) почти публично заяви, че ще уреди дълговете на Макоши, а в католическото дружество устроиха прием, на който госпожиците от Буда дадоха израз на своето внимание към Макоши, като му подариха ветрило с подписите си по него. Изобщо всички чествуваха героя, прогонил нахалните пещенски еврейки.

И наистина двете малки лястовички престанаха да се разхождат по крайбрежието под хълма Гелерт. Вече никой не следеше авантюристките, във вечерния полумрак вече никой не правеше саркастични забележки, когато от пейките самотни, копнеещи за ласки жени дебнеха с искрящи очи кавалерите и когато краката неуморно работеха под масичките на кафене „Киоск“. Всичко тръгна пак постарому. Отново всеки можеше — без да се страхува от убийствената критика на госпожица Хорват — да носи панталони за тенис, кавалерите — да ухажват за по някоя вечер поувехналата съпруга на коминочистача. Чинарите пак тихо въздишаха, параходите свиреха, слънцето захождаше зад хълмовете, котараците се гонеха по покривите на старите сгради; еснафките можеха спокойно да си мечтаят за жълтите обувки на Макоши, а в малката градинка госпожиците да очакват вечер ухажорите си: нямаше опасност да прозвучи язвителният, рязък присмех на двете пещенски еврейки.

Клара и Силвия вече не посмяха да отидат от улица „Патантюш“ в Буда, където бяха прекарали най-приятните си вечери. Сега Клара се забавляваше с изрязването на фигурки от хартия. Фигурки на мъже и жени. С цветни моливи рисуваше на мъжете мустаци и бради, а на жените — големи очи и разтворени уста. После ги подреждаше върху масата за ядене и разиграваше сцени от корзото: пиян мъж се клатушка насам-натам, на друга страна крета жадна за любов възрастна дама, подтичват кутрета, а съветникът с провисналия търбух се носи сред тълпата с вдигнат в ръката бастун. Клара винаги мислеше сериозно, но и с известна доза чувство на отмъстителност за Буда, за чудноватите й сгради, от които бе виждала да излизат странни хора, чиновници (с изтъркани дрехи) и офицери, безцелно подрънкващи саби.

— Много по-добре стана, че се махнахме от тази част на града, пропита със сажди и миризма на плесен, там нямаше да стигнем доникъде. И без това Кречени не се разхождаха по корзото — успокои тя Силвия, която като всички провинциални девойки обичаше да върви в такт с долитащата военна музика и да рее поглед в блесналите във водите на Дунава звезди. Понякога Силвия си мислеше за крал Матияш, който вероятно се е разхождал по тези места, а кой знае дали сега, в среднощен час от крепостната стена не излиза и тръгва из кривите, тесни улички някой средновековен крал със златен шлем на главата.

Наближаваше срокът за плащане на наема, Клара загрижено броеше дните.

— Вземи да пишеш на лелята — каза тя една вечер на Силвия.

— Какво ще я правим в Пеща, нали сега не сме в театъра? — запита Силвия. — Леля няма да ни даде пари само заради хубавите ни очи, щом не са тук Данчфалви или Кюртьош.

Лелята — рано овдовяла хърватка — живееше в едно село край Драва и ходеше с ботуши и шуба. Силвия Фатьол бе нейна племенница. Лелята, макар и от село, бе възторжена почитателка на театралното изкуство. Разправяха, че в имението си смъквала кожата на работниците, бродела из горите със заредено оръжие и бдяла над всеки лист, ала за театъра беше готова на всяка жертва. А до това се стигна така: когато Силвия бе актриса, от време на време помолваше директора да я включи през следващата седмица в една или друга по-богата постановка. Артистите излизаха на сцената с жълти ботуши, хусарски куртки, калпаци с пера и звънтящи саби, а артистките играеха все роли на велики жени и говореха в ямб. Навярно дори и суфльорът седеше в кабинката с шпори на ботушите си.

Силвия канеше дравската леля на тези специални вечери, вдовицата Урбанович си туряше масивните златни гердани и огромни скъпоценни камъни, обличаше тежки копринени рокли, пъхваше в пазвата си натъпкан портфейл и отиваше в Унгария да се забавлява.

Вдовицата с гарвановочерни коси, огнен поглед и гримирано лице пристигаше при нетърпеливо очакващата я трупа, изгладнелите артисти се избръсваха гладко, а директорът й продаваше своята ложа. След представлението устройваха вечеря в странноприемницата и сметката се заплащаше от вдовицата Урбанович, която караше циганина да свири през цялото време любимите й песни. Обикновено по време на вечерята тя се влюбваше в един от артистите, нареждаше му да седне до нея, хранеше го, поеше го, често му даваше и пари. Понякога любовта на чернокосата жена траеше два, друг път три дни, а през това време трупата се хранеше в странноприемницата за нейна сметка. По време на пиршествата Силвия също се сдобиваше с прилична сума, защото лелята обичаше нейната невинност. Дравската вълчица оставяше на девойката по някоя скъпоценност за спомен и успокоена, с пребледняло от оргии лице, напускаше града, за да продължи да бди — над падналите в горите й клонки.

— И в Пеща ще намерим с какво да я забавляваме — рече Клара, — остави това на мене. Ще пораздвижим старицата и ще й вземем парите.

Силвия седна и написа писмото. Не минаха три дни и вдовицата Урбанович пристигна. По нея висяха толкова много масивни гердани, като че ли имаше намерение да се забавлява в Унгария цял месец. Отседна в „Белият параход“ — собственикът на странноприемницата бе неин земляк, — после накара носача да я заведе до улица „Патантюш“. И веднага се нахвърли с гневен, остър глас върху племенницата си:

— Ах, в какъв противен град, ме подмамихте вие! Нито един свестен млад човек не срещнах по улиците, виж, комедианти с измъчени физиономии — с лопата да ги ринеш. Жените с увиснали до кръста бюстове, гърбовете им плоски, като дъски.

Едрата, облечена в бяло манто жена обикаляше из тясното жилище с тежки и кънтящи крачки, сякаш имаше намерение да стъпче цяла Будапеща.

Но Клара умееше да влиза в тон с неукротимата вдовица.

— Да, наистина, тук Миклош Зрини трудно би събрал армия.

— Зрини! — с презрение отвърна жената. — На този свят имаше само един Зрини: артистът Кюртьош. В Капошвар. Когато се провикнеше: „Исусе! Исусе!“ — сърцето ми замираше. Къде ли може да се е дянал този младеж?

Силвия се надигна живо.

— Тук е, в Пеща. Неотдавна го срещнах на улицата.

— Хубава новина — доволно отбеляза лелята и свали мантото си. — Макар че при мене, в гората, пощата идва само един път на три дни, чуя ли да се говорят лоши работи за вас, да знаете, ще престана да ви познавам. Я да те видя, Силвия.

Тя застана при прозореца, привлече момичето към себе си, подробно разгледа очите й, помириса устата й, опипа кръста й, разтвори дрехите й и накрая дружелюбно я тупна по гърба.

— Добре. Някой ден ще ти доведа онзи див дравски земевладелец. Има пет хиляди холда гори и препуска лудо двуколката си из планините. Силен е като мечка и гони пешком глиганите из храсталаците. Дори от вълци не се страхува, само жените го плашат. Но твоята снимка, онази с късите панталони, носи до сърцето си.

— Кога най-после, лельо, ще ми доведете този недодялан земевладелец? — запита Силвия.

— Почакай малко. Сега господин Дьорд е още мой приятел, не мога да остана сама в онзи див край. Имаме телефон — чудесно изобретение! — и вечер разговаряме през Драва. Ами ти, Червенушке! Ела тук! Нямам никаква вяра в червенокосите!

Госпожица Хорват се подложи на огледа с известна неохота.

— Аха! — със съмнение в гласа извика госпожа Урбанович. — Я ме погледни в очите!

Когато привърши и с Клара, тя стана сериозна и поклати глава.

— Ти вече си узряла, момичето ми. Не смея да те задържам. Омъжи се или си потърси някой порядъчен любовник.

— Къде да го намеря! Не мога да срещна мъж, който да ми харесва.

— Истина е. Жените от ден на ден стават все по-красиви, а мъжете погрозняха, станаха извратени, хилави. Някога моят дядо бе едър като дъб. Вярно, баща ми беше по-набит, но раменете му бяха широки като канара. В днешно време мъжете носят очила, бръснат се, подстригват косите си, а има ли на света нещо по-хубаво от една рошава, брадата, здрава мъжка глава? Ако аз ръководех само една година държавата, щях да изпратя всички деца в горите, сред планините. Да израсне там здраво, силно поколение от смели мъже. Нека децата се борят с вълчетата, да се катерят по дърветата чак до орловите гнезда. Аз за съжаление съм вече на петдесет години и не мога да имам дете. Но ако имах, щях всеки ден да го къпя в замръзналата Драва.

Клара преглеждаше театралните новини във вестника. Принципите на госпожа Урбанович и бяха известни.

Силвия бе подпряла замислено лакът на коляното си. Понеже бе певица, понякога й хрумваха странни мисли.

— Кажете, лельо, защо не ви харесва мисълта и аз някой ден да се влюби? — запита тя с мечтателен глас — Защо на вас да е позволено, а на нас не?

Лицето на хърватката пламна.

— Казах, аз вече съм на петдесет години, на мене всичко ми е позволено. Притежавам гори, ливади, скъпоценности, никой на света не може да ми заповядва. А ти какво си? Просякиня. Нищо си нямаш. Мислиш, че имаш глас? Или че си добра актриса? Ами! Ти си само една невинна, млада и красива жена, в това е цялото ти състояние. А когато някой ден изгубиш невинността си, ще плачеш самотна някъде, където никой няма да те вижда. Повече няма да си нужна на мъжете или ако им трябваш, то ще бъде другояче, съвсем различно отсега. Пазиш ли тънката, невидима граница, която сега те отделя от мене и от останалите жени, тя може да се превърне за тебе в съкровище. А може да не струва и колкото една захвърлена цигарена книжка. Във всеки случай хубаво е да я запазиш; защото мъжете много държат на тези работи!

За да спре пороя от думи, Клара изведнъж прегърна огромните рамене на лелята.

— Открих! Матияш Кюртьош играе във Варошлигет. Да го поканим ли на вечеря?

— Естествено — отвърна госпожа Урбанович и отново се обърна към Силвия.

— И майка ти беше побъркана, затуй я изгони баща ти. Умря в някаква провинциална болница. Ти не знаеш, защото тогава вече беше при мен. Баща ти се пропи, стана пътуващ музикант, носеше очила и нощем свиреше на пиано, докато един ден го намериха замръзнал край някакъв ров. Ти и това не знаеш, защото имах грижата да ти го спестя. Виж, аз зарадвах моя мъж с невинността си и му бях вярна, докато беше жив. Не съм му давала повод да се срамува заради мен, макар че бях хубава и млада. А той беше стар. Но аз отритвах мъжете, както дивата кобила — вълците. Жената има едно-единствено оръжие: своята невинност и вярност. Всичко останало идва по-късно. Но стига съм дърдорила. Къде каза, че е онова актьорче?

Клара сложи вестника пред лелята. Госпожа Урбанович изрови от чантата очилата си, постави ги грижливо на носа си и като заклати глава, с радостно лице прочете, че М. Кюртьош ще играе довечера в пиесата „Мъчениците от Сигетвар“ във Варошлигет.

— Хубав ли е този театър? — попита тя след кратко мълчание.

— Прекрасен — отговори Клара.

— Тогава ще облека копринената си рокля. Вземете ложа близо до сцената. Боята за коса повреди очите ми. Не зная живак ли, или кой знае какво друго има в нея. Зрението ми взе да отслабва. Но щом съм издържала досега, мога ли да се появя като някоя побеляла старуха?

Силвия отпусна глава върху ръцете си и замислено се загледа пред себе си.

— А ти не се сърди! Още не познаваш мъжете, а аз, съм, имала предостатъчно работа с тях. Мъжът е годен само за два вида консумация: или да му станеш съпруга и с вярност, любов, благост и всеотдайност да живееш с него, докато склопи очи, та дори и в сетния си миг да не мисли за друго, освен за „своята скъпа и добра жена!“, или да го ползваш само за ден или час, след което да го изриташ навън, да проветриш стаята и хубаво да се измиеш. По-голяма от низостта на мъжете е само женската подлост.

Тя сграбчи куп банкноти от портфейла си, приглади ги една до една, както правят на пазара търговците при покупката на добитък, за да проверят дали няма сред тях фалшиви, после започна да ги брои върху масата.

— Зная, че имате нужда от пари. Нека по-добре ги получите от мене, отколкото да ви ги обещае някой негодник — и да не ви ги даде. В замяна от вас искам само да бъдете почтени и целомъдрени. Довечера ще дойда да ви взема с кола!

Клара прибра банкнотите в скрина за дрехи.

— Видя ли, че не се излъгахме в старицата? — каза тя, тананикайки. — О, боже, колко е хубаво човек да е богат, да пътува надалеко, да търси истинския мъж — най-хубавия, най-добрия, най-умния. А може би е нужно само да бъде благороден като старинен пръстен, възвишен като стиховете на Данте и безстрашен като толедска сабя. Как ми се иска да възкреся някой средновековен герой, някой млад папа или поне кардинал, водач на наемници или рицар разбойник, който, седнал у дома край камината, да ми чете стихове и от време на време да отпива от златен бокал студено червено вино. У когото никога да не се появи дори една-едничка груба мисъл към мене, който да гали косите ми с фините си, бели, покрити със златни пръстени ръце, да говори малко, като че ли пренася думите си в дар и дори когато каже само: „Хей, червенушке“ — аз да разбирам какво е неговото желание. Господи, ще срещна ли някога мъжа, заради когото си струва дори да изгориш!

Силвия седна пред пианото.

— Сигурно моята майка го е срещнала, щом е изневерила на баща ми…

— Какъв е бил баща ти?

— Струва ми се, музикант в театър — отговори Силвия и двете замълчаха. Навярно си мислеха какво ли може да се обича в един артист музикант.

Силвия засвири валс от Рип ван Винкле, на няколко пъти затананика, после неочаквано скочи и прегърна приятелката си, която тъкмо приготовляваше някакви дантелени принадлежности.

— Клара, аз съм ужасно нещастна! — извика тя.

Драматичната актриса се засмя.

— Ще сключим договор и всичко ще се оправи.

— Едва ли на света има други такива безумни момичета като нас. Аз вече много пъти съм обичала в живота си, но винаги съм заповядвала на сърцето си да замълчи.

— Боже мой, защо не мога само веднъж да обикна и аз! — отвърна Клара с унесен поглед. — Все ми е едно какво ще каже старата хетера Урбанович! Или какво ще стане утре или вдругиден!

— Ти си фантазьорка. Очакваш папския канцлер Боргезе да стане от гроба си, в който лежи от триста години, и да почука в парадни дрехи на вратата ти.

— Или поне да ми определи среща в някаква сладкарничка в Буда, където пещенските пачаври се срещат с пехотинските поручици или със стажант-адвокатите. Бих стъпила там само заради някой истински кардинал.

— Ти винаги си била славолюбива, Клара. В театъра много те осъждаха за това.

Червенокосата изпълнителка на роли на наивки отметна глава като жребец.

— А защо пък, дявол да го вземе, да не бъда! Нима трябваше да се отдам на някой посредствен комедиант?

Силвия прихна. Тя винаги се смееше, когато Клара започнеше да ругае. Правеше го прелестно.

Двете се спогледаха, обзети от предишната веселост. Но Силвия бе нетърпелива. Идването на лелята винаги я настройваше към бунт.

— Любовта не пита той диригент ли е или римски папа. Лесно ти е на тебе. Сама си шиеш тоалетите.

— Защото, когато бях в театралната школа, докато другите се разхождаха с кавалери, аз се учех да шия.

— Никой не умее да пере и глади като тебе.

— Не е трудно. Само че трябва да се става в зори.

— Спиш дълбоко.

— Като готвачка.

— Ти си най-порядъчното, най-честното момиче. А какво ще правя аз, като не зная нищо друго, освен мъничко да пея — а според леля дори и това не умея! — слаба съм, често страдам от малокръвие и затова носът ми се зачервява, когато се смея, нямам вяра в себе си, нощем получавам сърцебиене и се боя от тъмнината. На двадесет години съм само, а вече съм обичала поне десетина пъти.

— Е, и кого си обичала? — закачливо запита драматичната актриса, докато вадеше кутията, за да приглади измачканите дантели.

Силвия отново седна на пианото и обхвана с длани главата си, като че ли сама се прегръщаше.

— Нощем по-лесно бих могла да ти ги изброя, защото тогава те всички ми се явяват. Идват при мен, галят ме, някои присядат на ръба на леглото, един хусар чука на прозореца ми, друг води цигански оркестър в зимната нощ; Череш, сценичният работник, в жилището на когото ходих веднъж, живееше далеч в края на града, до една кравеферма. Насреща се намираше кръчмата „При бялата роза“. По-рано в стаята на Череш живяла касиерката на кръчмата, във въздуха още се носеше миризмата на евтин парфюм и мръсно бельо. С крак ритнах под леглото кутия, пълна с червила, с каквито се мажат певачките, може би затова и не позволих на Череш да ме докосне, макар че иначе той беше хубав, но малко тъжен момък. Оттогава той винаги ме наричаше „пачавра“.

— Е, и по-нататък? — запита госпожица Клара, наведена над дантелите.

— Хусарят пък постоянно ме канеше в казармата, защото той не можеше да идва при мен. Живеех в религиозно еврейско семейство, което спеше в преддверието, а на моя прозорец имаше желязна решетка. Мисля, че на пагоните му имаше две звездички. Беше мургав, напет момък, с големи очи и елегантна походка, на челото му се белееше белег от рана, получена на дуел за една актриса. Ох, как само го обичах, очаквах го всяка нощ! Снегът се сипеше, а кучетата виеха, сякаш надушваха вълк в големия град сред равнината. Отварях прозореца и острият студ на зимната нощ нахлуваше в стаичката ми. Той ме караше да си спомням за една отдавна избледняла в съзнанието ми коледна вечер, в която баща ми седеше на масата пред шише вино, пушеше дълъг глинен чибук, а ние с мама стояхме до прозореца. Някой мина под него и баща ми каза: „Затвори прозореца!“… и това бе всичко, което си спомнях. Като че ли баща ми бе съществувал през целия си живот само за да каже: „Затвори прозореца!“ И докато всяка нощ очаквах хусаря край прозореца, често си мислех дали ако баща ми седеше сега до масата, пред половницата, щеше пак да каже същото.

— Сигурно.

— И хусарят идваше. Въпреки дълбокия сняг шпорите му звънтяха, сякаш някакво ангелче със сребърно звънче подтичваше пред него. Протягах ръце през желязната решетка на прозореца, той безмълвно се навеждаше над тях. По мустаците му имаше полепнали снежинки, но устата му бяха горещи. После той провираше своите ръце вътре и ме галеше, докъдето можеше да достигне. Обикновено не проронваше нито дума, от устата му се носеше дъх на вино, но това не ми беше неприятно. Често простивах, на другия ден гласът ми беше пресипнал, но бях много, много щастлива.

— А къде съм била аз през това време?

— Ти ли? Спеше дълбоко под пухената завивка, а аз покривах лицето ти с шал, за да не се събудиш от студения въздух. Хусарят носеше синя униформа и все настояваше да отида при него в казармата!

Клара гледаше усмихната.

— Да не е било, когато живеехме в семейство Клайн, където спяхме под дебели сини и червени пухени завивки, изпод които не се виждаше дори върхът на носа ни? Винаги сънувах, че се намирам сред планини от каша, през които не мога да си пробия път. За Коледа си бях купила оловни войници, които подредих на прозореца. Един от тях изчезна. А семейство Клайн бяха почтени хора.

— Взе го моят хусар, за спомен.

Клара вдигна дантеления шал (който довечера щеше да наметне върху раменете си) и внимателно го огледа навсякъде, за да се увери, че по него няма никакъв дефект или петънце.

— Хм — измърмори тя. — Моя оловен войник?

— Взе го. Не попита чий е.

— Никога не съм имала кукла или други играчки. Тогава, за Коледа, сама си направих подарък — кутия оловни войници. Малки витязи. Бяха много забавни, капитанът им имаше червен нос.

— Като моя, нали? — внезапно попита Силвия и хвърли скрит поглед към приятелката си.

Клара не отговори. Наведе се над ютията и затананика.

Силвия я загледа мълчаливо. В стаята се носеше силното тиктакане на един часовник с кукувица. Този часовник бе постоянният спътник в техните странствувания. Свикнаха нощем да слушат тиктакането му, макар че безброй пъти бяха впивали поглед в него с желанието да спре и те да могат да полежат поне само още десетина минути преди започването на сутрешната репетиция. Малките гарички — четвъртинките на часовете — часовникът отбелязваше с хриптящо покашлюване. Когато обаче голямата стрелка докоснеше цифрата дванадесет, от вратичката изскачаше малка кукувичка, кимваше живо и отдаваше чест на дамите, като началник на някоя от затънтените гари на този безкраен живот. Когато тръгваха за театъра, прислужницата понасяше след тях покритата е чиста бяла кърпа кошница, пълна с благоуханните им мазила. По заснежените улици припадаше синкав здрач, ледът под моста проблясваше стоманеносив, момчетата, поставили по една кънка на краката си, се въртяха в кръг, като че ли се страхуваха от светлината на луната, скрита за храстите по покрития със снежни пелени висок бряг. Театърът на малкото градче се издигаше сред обширна незастроена поляна. Понякога, в големи студове, близо до него се чуваше вълчи вой. В друг град пък театърът се помещаваше в едната половина на градското казино и актрисите следвани от прислужниците си, които носеха кошниците с тоалетите им, минаваха забързани по корзото. Под един чадър на ъгъла печаха кестени и при всяко повдигане на капака мирисът на печени кестени изпълваше улицата, където старият букинист бе изложил прекрасен английски календар, който будеше възхищението на всички в града. На една страница ездачи в червени фракове гонеха лисици, на друга — над имената на месеците препускаха с дилижанс героите на господин Дикенс, всеки можеше да разпознае сред тях чревоугодника господин Пиквик, във фрак с развети поли, и господин Уйлър. Календарът бе адресиран до господин Дьорд, собственика на странноприемницата. И ако актрисите отминаваха равнодушно край изложените върху синьо кадифе диаманти на бижутера и хвърляха само по някой бегъл поглед на цъфтящата палма в цветарския магазин, то пред сергията на букиниста те винаги спираха. Върху кутиите за писма и пликовете се виждаше красива лейди в момента, когато прескача препятствие с кон, или как вятърът развява върху стар шотландски замък семейния флаг на някой лорд. На друга кутия за писма беше изрисувана есенна гора с ята врани, накацали по клоните.

— Помниш ли — попита Силвия — колко много врани видяхме за две седмици?…

— Навярно художникът е искал да изобрази тъжна есенна вечер в изоставен господарски дом, напуснат от собственика си заради любовно разочарование, в който са останали само врани — тихо отвърна Клара и се усмихна с разбиране, като човек, който предварително знае продължението на изречените думи и края на недосънуваните сънища.

Поздравът на малкия началник-гара сега не ги подканваше към нищо. Газените лампи в градското казино днес припламват за други със своите широки, приличащи на чаши за шампанско пламъци, оркестрантите приглушено настройват инструментите си, а в полумрака на зрителната зала се мяркат само белите бонета на разпоредителките. Коленичил върху прашните дъски на сцената под светлината на почти догорели свещи, реквизиторът рисува стар кралски портрет за тронната зала. Театралният прислужник шумно отваря и затваря железните врати на гримьорните, за да разнася на артистите бира, бели нагръдници и лачени обувки…

— Трябваше веднага да се досетя… Семейство Клайн бяха толкова почтени хора — каза Клара след известно време и продължителен размисъл. — Да беше дала собствения си оловен войник, а не моя.

Силвия, грубо изтръгната от мечтите си, хвърли към своята приятелка поглед, пълен с възмущение. На езика й беше да намекне, че от години насам е делила всичко с нея, но Силвия бе нежно и деликатно същество. Наистина дядото на Клара заемаше някаква висока длъжност в министерството, но баща й бе само нощен пазач в Мариапоч.

Кой знае, кой ли можеше и да знае как някога Клара бе попаднала в театралната школа!

Силвия седна пред пианото, отметна глава назад и докато изпод пръстите й се носеше мелодията на валса, мислите й продължаваха да бродят по пътеките на миналото, когато (така й се струваше сега) тя бе тъй щастлива, както никога няма да бъде.

… Тогава Силвия имаше дълго до петите манто от синьо кадифе, с което бе покорила целия град. Отражението на шапката й, гарнирана с щраусови пера, трептеше в огледалото на цветарския магазин, когато минаваше покрай него, по воала и раменете й блестяха снежинки, в припадащата мъгла сини ореоли обграждаха фенерите, а високите и елегантни офицери по корзото, от капитана с барутен дим върху лицето, облечен в палто от черна кожа, до кадета с висока шапка, любезно й отдаваха чест.

— Ще дойдем на представлението — подвикваха те след нея.

„Боже мой, колко съм нещастна“ — мислеше Силвия, отпуснала тъжната си кестенява глава върху капака на пианото.

— Леля ти иде! — обади се зад гърба й със студен глас Клара. (Тя все още не беше забравила оловния войник). — Обличай се. Тръгваме за театъра. Виж само с каква карета се задава госпожа Урбанович!

По улица „Патантюш“ завиваше най-елегантната карета от площад „Гизела“. Бели седефени копчета красяха сивото палто на младия кочияш, който умело заметна конете с покривало на жълти и черни квадрати. Фенерът на каретата хвърляше кристални отблясъци. Когато се изкачваше по стълбите, лелята пъхтеше така силно, че двете девойки уплашено изтичаха да отворят вратата.

— Какво се е случило? — запита Силвия.

— Нищо — отвърна госпожа Урбанович, тъй силно пристегната от корсета, че не можеше да седне. Лицето й беше гримирано, очите й блестяха възбудено, една роза красеше жълтата й копринена рокля, а обиците и бяха големи колкото орехи.

— Вярно е, че не са вече модерни — каза тя пред огледалото, — защото кой в днешно време би дал три хиляди форинта за обици? Модата се нагажда към вкуса на бедните и безпарични хора, за да могат всички да си купят обици, затуй ги правят с дребни диамантени висулки. Аз съм провинциалистка — добави тя гордо, — селянка — Не познавам модата на пещенските чиновнически жени.

Естествено Клара веднага изрази възхищението си от тоалета на лелята, макар вътрешно да презираше тежките скъпоценности (На нея й се искаше да носи под ризата си само една фино изработена златна верижка, а на верижката — плосък медальон с едва забележими инкрустации около снимката на изискан рус мъж с розово лице, сини очи и червени дрехи. За други скъпоценности тя не мечтаеше.)

Госпожа Урбанович посочи черната си коса.

— Истинска е. Аз не нося перуки. Само пропадналите допълват и удължават косите си с разни други, остригани навярно от главите на приключилите живота си по болниците разпътни жени. Вярно, боядисвам я, защото още ми се иска да изглеждам млада. Не съм ли права?

— Права сте, лельо — отвърна Клара, която ловко и мълчаливо помагаше на Силвия бързо да закопчае копчетата си. Актрисите обикновено са свикнали да се обличат бързо, така че преди още лелята да започне да превъзнася пред огледалото достойнствата на гладката си кожа, Силвия вече си беше поставила бялата кожена наметка.

Госпожа Урбанович внимателно огледа племенницата си от главата до петите.

— Какви хубави крака имаш! — каза тя накрая.

— Най-хубавите в Унгария — подхвърли Клара Хорват — Всеки го знае.

Момъкът със седефените копчета свали кръглата си шапка чак до земята, вежливо поздрави дамите, помогна им да се настанят, после скочи на капрата и подкара конете с късо подрязани опашки към булевард „Андраши“.

Пътуването с каретата подействува добре на пътничките, настроението им се подобри.

През по-голямата част от пътя Клара, която бе напудрила червеникавокафявата си коса, беше държала притворени сивите си, дълбоки очи, сякаш още мислеше за оловния войник, но щом излязоха на потъналия в светлините на фенерите булевард „Андраши“, тя сякаш изведнъж дойде на себе си и започна да оглежда „вечерния панаир“ с презрително отпуснати устни.

— Лельо, вие дори не подозирате колко от тези елегантни дами, които сега се разхождат тук, не знаят къде ще спят нощес.

— Зная. Пещенските жени са развратни.

— А никак не е изключено тези весели и гладко избръснати господа точно сега да замислят някое убийство или кражба.

— На всеки сто мъже деветдесет и девет трябва да бъдат застреляни, за да настъпи отново ред в света — разпалено отвърна госпожа Урбанович.

Отвъд площад „Кьорьонд“, където булевард „Андраши“ не беше тъй шумен, срещу тях изведнъж се разнесе плющене на камшик и конски тропот. Кочияшът им рязко отби встрани.

Край тях профуча впряг от шест коня с дълги опашки. Кочияшът бе в бял панталон и кадифена шапка, а отзад на капрата на боядисания в червено огромен дилижанс, чиито фенери хвърляха надалече снопове светлина, седеше друг лакей. Навярно някога, когато още не е имало влакове, така са пътували английските лордове от Уелс за Лондон. Големите колела се въртяха тържествено, а слугите стояха на капрата като истукани. Вътре, на задната седалка на тапицирания в жълто и бяло дилижанс, седеше сериозен господин с решителен израз на лицето, е рядка черна брада и глава на татарин. При вида на профучаващите покрай него актриси в очите му, които дотогава примигваха с безразличие, изведнъж блеснаха някакви светкавици.

До него седеше, дама с теменужни очи и червеникаворуса коса, облечена в кожено палто и кръгла шапчица с воал, с лице, върху което бяха изписани скука и равнодушие, дама, която напомняше пастелните картини в старинните шотландски замъци.

Погледът на чернобрадия татарски хан предизвика истинска сензация в колата на дамите.

Госпожа Урбанович не се сдържа и почука с пръстена си на кочияша.

— Чия беше тази червена кола?

— На негово превъзходителство господин Алвинци.

— Продължавайте — неохотно каза тя, защото и сега знаеше толкова, колкото и преди.

Малко по-късно Силвия прошепна тихо на Клара:

— Лицето на дамата с теменужните очи ми е познато. Лоти Щюмер от школата имаше такова лице.

Клара махна пренебрежително с ръка:

— Много от нашите колежки станаха дори и касиерки в нощни заведения.