Стефан Д. Стефанов
Трубадур (1)

Въведение

Вече седем години, откакто се скитам без дом. Времето минава покрай мен като непознат и взаимно отместваме поглед един от друг. Не нося часовник и не се интересувам колко е часът. Последният си мобилен телефон захвърлих преди месеци в залива на Солун и не съжалявам за това. Седем години, пет месеца и осем дни, откакто обикалям по света. Не ми трябват нито часовник, нито календар.

Музиката се превърна в моя живот. Каквото било преди това — било. Започнах от Сърбия, преминах в Австрия, живях цели четиринадесет месеца в Италия и изкарах дълга и студена зима в Швейцария. В началото на третата година се спуснах отново на юг и до декември се подвизавах из Средиземноморието. Минавах ту на южния, ту на северния бряг. Талантът ми се оказа особено търсен и ценѐн на туристическите кораби. Стараех се да избягвам широките публични изяви, но парите си струваха.

След инцидента на борда на „Тридент“ се отказах от лайнерите. Това съвпадна с промяната на времето, сезонът на туристите бе приключил. Установих се в Мароко и свирих в три ресторанта поред. Когато играта отново загрубя, се спуснах още по̀ на юг. В Сенегал ме срещна неочакван познат и ме вербува за негов личен музикант в Гвинея. Имението му беше изключително богато, но на границата със Сиера Леоне. Денем се мотаех и си почивах, вечер забавлявах гостите му с изкусното си свирене, а нощем бдях за враговете му. Този режим не ми понесе за повече от четири години въпреки парите, които прибрах. Когато бандити от Сиера Леоне нахлуха в имението и избиха седемнадесет души, преди да ги спрем, аз реших, че съм се наситил на Африка.

Следващото ми убежище бе в Милано. Запознах се с Лаура и прекарах двете най-спокойни години в живота ми. Тя държеше голяма звукозаписна компания и успя да ме склони да участвам в създаването на филмова музика. Единствената отстъпка, която направи, бе да не включва името ми по никакъв официален начин, но все пак дори това й коства живота. След като загубих Лаура, намразих Милано, намразих целия полуостров и поех на север. Седем години. По време на тридесет и шестия си месец скитане усетих нещо ново — носталгия по родината на майка ми. Бях обиколил доста държави, бях видял какви ли не природни красоти, бях срещнал цял човешки Вавилон; а в главата ми бяха само Предбалканът, софийските улици и звукът на майчината реч. Без да съм пребивавал задълго в България, аз изпитах нужда да отида там; завръщане към нещо непознато. Знаех какви рискове крие това, но си стегнах багажа и хванах влака от Санкт Петербург на юг.

Пристигнах в София почти без багаж, под ново име, без да се обадя на никого. Прекарах три месеца, свирейки из различни заведения. Не говорех с никого, освен с персонала. На няколко пъти различни момичета се опитваха да ме заприказват, носеха ми питиета и пускаха целия си чар в действие. Увлякох се само два пъти. Първата нямаше с какво да я запомня — дойде при мен пияна и смела, на сутринта си замина изтрезняла и гузна. Втората обаче, Диана, промени живота ми завинаги.

Диана бе настоятелна, разговорлива и всъщност доста привлекателна. Откри ме три пъти, макар и да сменях често местата, където свиря. И за разлика от другите не се интересуваше от авантюра за една нощ. На третия опит се предадох — не отидохме в квартирата ми, а наехме стая в хотел. Колкото и да се пазех от близост след смъртта на Лаура, Диана ме изненада, задръжките ми паднаха и аз навлязох в нова връзка.

Подбутван от Диана, увеличих броя на изявите си, започнах и да пътувам из страната. Единственото, на което държах още повече от преди, беше анонимност. Диана успя да го извърти като артистична потребност и повечето собственици на заведения го приеха без въпроси. Тя, естествено, бе навсякъде с мен: возеше ме в големия си „Нисан Мурано“, уреждаше участията ми и ме настаняваше в хотели по свой вкус. Понякога си мислех, че разходите по изпълнението ми са по-големи от това, което плащаха собствениците на заведения, но Диана отказваше да го коментира с мен.

Тя беше красива, богата и само на двадесет и една. Баща й беше загинал преди повече от десетилетие, майка й беше алкохоличка и живееше в Аржентина, а Диана бе отраснала под грижата на своя кръстник и чичо. Същият този кръстник и чичо беше инвеститорът Марски — фигура извън обхвата на прожекторите, но с пръст в повечето печеливши предприятия в страната. Диана ме срещна с него само веднъж — на кафе на терасата в дома му в Бистрица. Марски не се поинтересува от миналото ми, накара ме единствено да обещая, че ще се грижа добре за кръщелницата му и че няма да я разочаровам. Излъгал съм го още тогава.

Прекарах с Диана достатъчно време, за да се опознаем и да започна да забелязвам негативите във връзката ни. Диана бе публична личност. Обичаше шумните компании, показните партита и купонясването до зори. Аз, от своя страна, се прибирах вечер в стаята и гледах телевизия или четях книга. Стигнахме до момента, в който различията ни породиха конфликт между нас. Диана ме наричаше „социопат“ и „особняк“, аз пък стигнах до определението „уличница“. Имах си причините да страня от непознати и в същото време не одобрявах как тя прекарва нощта далеч от мен, в компанията на други мъже. На два пъти охраната се бе намесвала, за да предотврати забъркани от Диана интриги. Престанахме да правим секс, спяхме обърнати с гръб един към друг. Усещах разочарованието й — тя сякаш разбираше, че този мъж без минало няма да й предложи никакво бъдеще. Аз самият знаех, че настоящото ми положение нямаше да бъде вечно. Осъзнавах, че още някоя отстъпка от моя страна би променила нещата, но не смеех да си го позволя.

В такива взаимоотношения се озовахме в град Тополово, по покана на кмета Симеонов.