Включено в книгата
Оригинално заглавие
En famille, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Хектор Мало

Заглавие: Изпитанията на малката Пиерета

Преводач: Весела Пекарева

Година на превод: 1937

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Пето

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Френска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-720-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3781


Първа глава

В един съботен ден Версайските врати на Париж бяха задръстени от коли, натоварени със сено, слама, бъчви и друг товар, който очакваше митнически преглед под палещите лъчи на слънцето. Последна стоеше и привличаше всеобщото внимание една странна кола. Приличаше на стар фургон, направен от летви и платно. Покривът беше от насмолен картон, а платното бе толкова мръсно, че едва можеше да се различи небесносиният цвят, с който някога е било боядисано. Същото можеше да се каже и за следите от надписи, които бяха останали по четирите стени на фургона. На едната от тях се беше залазило началото на гръцката дума „фото“, на другата — на немски „графие“, на третата — на италиански „тиа“; най-четлив беше надписът на френски — „фотографи“. Явно беше, че тези надписи означават думата „фотография“, а различните езици, на които беше написана — страните, през които бе преминал фургонът. Магарето, което го теглеше, също не беше от тукашните краища. Беше толкова изтощено, че изглеждаше невъзможно да тегли подобна тежест, като се взреше човек по-внимателно в него, виждаше ясно, че тази слабост е от продължително, уморително пътуване и постоянния глад. Всъщност магарето беше здраво и издръжливо. Беше по-високо от нашите магарета и имаше пепелявосив цвят, светъл корем, украсен с черни напречни линии. Крепеше се на тънки, но здрави крака. Юздите му бяха направени от върви и ширити, различни по дължина и цвят. Те се подаваха под цъфнали клончета, откъснати по пътя от грижлива ръка, за да запазят магарето от мухите и палещите лъчи на слънцето. На тротоара до фургона седеше малко момиче, около дванайсетгодишно. Лицето му беше необикновено. Такива лица се срещат само при смесване на две различни раси. Неговите смели черни очи бяха в контраст със светлите му коси и с прозрачната белота на кожата му. Сериозната линия на устата не хармонираше със слабото детско личице. Фигурата на момичето беше стройна, нежна и нервна като лицето, изпълнена с грация. Облеклото му се състоеше от стара, избеляла блузка и вехта пола. Но въпреки бедното си облекло момиченцето се държеше с достойнство.

Пред фургона беше спряла кола със сено — тъй близко, че магарето без усилие отскубваше по някой стрък, щом усетеше, че не го гледат.

— Поликарп! — мъмреше го тогава момиченцето. — Ще престанеш ли най-после?

Магарето навеждаше срамежливо глава, присвиваше очи, изпъваше уши и пак протягаше муцуната си към колата… Беше много гладно.

— Пиерета! — обади се слаб глас от фургона.

Момиченцето скочи на крака и разтваряйки завесите, влезе вътре. На пода върху тънък дюшек лежеше бледа жена.

— Желаеш ли нещо, мамо?

— Какво прави Поликарп?

— Яде чуждо сено. Много е гладен.

— Не му позволявай! Гладът не дава право да се взема онова, което не е наше, а може да си имаме и неприятности със стопанина на колата.

— Ще го пазя, а ти как се чувстваш, мамичко? Сигурно ти е много лошо? — запита с треперещ глас момиченцето.

— Не, нищо ми няма, само малко ме задушава… Ти не се плаши — отговори майката с мъка.

Тя искаше да успокои дъщеря си. Всъщност положението й беше много тежко — намираше се в последните стадии на туберкулозата. Беше още млада жена със следи от рядка хубост върху измъченото си лице. Тъмните й кротки очи горяха с болезнен блясък.

— Не искаш ли да пийнеш нещо? — попита Пиерета. — Тук наблизо има лавка, ще ти купя лимонада да се разхладиш.

— Не искам, запази парите, и без това са толкова малко. Иди по-добре при Поликарп.

Момиченцето се върна при животното и го издърпа малко назад, за да не може да достигне сеното. Магарето отначало се позаинати, но когато тя му заговори ласкаво и го поглади по муцуната, то отпусна дългите си уши с изражение на доволство и покорност. След като го успокои, Пиерета отново седна на тротоара и започна да наблюдава това, което ставаше наоколо. Във въздуха се носеше рояк мушици, по реката минаваха параходи, а на брега разтоварваха салове чрез макари, които обхващаха с железните си вериги сандъците и ги пренасяха направо във вагоните. Влаковете минаваха по моста, чиито арки закриваха изгледа към града.

Наоколо се движеха митничарите. Те вкарваха дългите си щикове в колите със сено и слама или пък продупчваха бъчвите, като опитваха съдържанието им. Всичко това беше ново и любопитно за Пиерета и тя така се захласна, че не забеляза как мина времето…

Вече няколко минути наблизо се въртеше едно момче, приблизително на нейната възраст. То беше клоун от трупата, чийто фургон бе в съседство с този на Пиерета. Момчето напразно се стараеше да привлече вниманието й.

Най-сетне то се реши да я заговори:

— Ах, какво хубаво магаре!

Тя мълчеше.

— Вероятно не е оттук?

Тя погледна момчето и като не видя нищо враждебно в него, отговори:

— То е от Гърция.

— От Гърция!?

— Да, и затова го наричаме Поликарп.

— А-а! — промълви момчето, макар и да не разбра защо едно магаре от Гърция трябва да се нарича непременно Поликарп. — А далече ли е оттук Гърция?

— Много далече.

— По-далече ли е от Китай?

— Не, по-близо е, но все пак е много далече.

— Значи вие идвате сега от Гърция?

— Не, от по-далече.

— А къде отивате?

— В Париж.

— Къде ще се установите?

— Посъветваха ни около Крепостния булевард.

Като чу тия думи, момчето плесна с ръце и проточи:

— Около Крепостния булевард ли? О-ла-ла!

— Нима там не ще има място?

— Място има, но не е за вас. Пълно е със скитници. Има ли с вас някой, който би ви защитил?

— Не. Само двете с мама сме, ти е много болна.

— Вие сама ли се грижите за магарето?

— Разбира се.

— Но тогава още утре ще ви го откраднат. И това ще бъде само началото, останалото ще бъде още по-лошо. Повярвайте ми! Навярно никога по-рано не сте идвали в Париж?

— Не, никога.

— Веднага забелязах. Но защо не се установите у Смукалото?

— Не ви разбирам.

— Това е прозвището на един човек — стопанин на хан. Дворът е много голям и вечер заключват вратата. Никак не е страшно. Всички знаят, че ако някой се вмъкне нощно време в хана, може и да получи някой куршум от ханджията.

— А скъпо ли взема?

— Зимно време — да, понеже тогава много хора се стичат в Париж, но сега не е по-скъпо от четиридесет су[1] на неделя, а и магарето може да пасе в двора, ако обича бодилите.

— Да, обича ги.

— Толкова по-добре тогава. А стопанинът не е лош човек.

— Защо го наричат Смукалото?

— За това, че по всяко време може да пие.

— Далече ли е оттук тоя хан?

— Не. Знаете ли къде е Шарон? Обзалагам се, че не знаете!

— Та аз никога не съм била в Париж.

— Ето го там — и момчето посочи на север. — Когато минете вратите, ще завиете вдясно покрай булеварда и ще попитате някого. Всяко дете би ви упътило.

— Трябва да кажа на мама. Постойте за минутка край магарето, веднага се връщам. Не му позволявайте да яде от сеното.

— С удоволствие. Ще го поразпитам за Гърция.

Пиерета влезе при майка си и й разказа онова, което чу от клоуна. Преди да излезе, тя се наклони към нея и каза тихо:

— Тук е пълно с коли, на които е написано: „Фабрика Марокур. Волфрам Пендавоан“. Такъв надпис имаше върху бъчвите.

— Че какво от това?

— Струва ми се странно да срещам навсякъде това име.

Бележки

[1] Едно су — пет сантима, сто сантима — един франк.