Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

karta.png

Първа част
1843–1848

Валпараисо

Всеки се ражда с някаква особена дарба, но Елайза Съмърс отрано откри, че притежава две — добро обоняние и добра памет. Обонянието й послужи, за да си осигури съществуването, а паметта — да си го припомня, макар и неточно, приблизително и поетично, като да бе звездоброец. Забравеното изглежда, че никога не се е случвало, ала тя разполагаше с изобилие от действителни и въображаеми спомени, поради което сякаш живееше два пъти. Елайза често повтаряше пред своя верен приятел, мъдрия Дао Циен, че паметта й е като търбуха на кораба, където се бяха запознали — необятна и мрачна, претъпкана от сандъци, бурета и чували, — защото там вътре се трупаха събитията от целия й живот. Наяве й бе трудно да измъкне нещо от този небивал безпорядък, но успяваше да го постигне насън, както я научи мама Фресия през сладостните нощи на детството й, когато действителността все още бе само загатната с тънки линии блед туш. Навлизаше в лоното на сънищата по добре познатия път, но на връщане пристъпваше крайно предпазливо и внимаваше острата светлина на съзнанието да не разкъса едва доловимите видения. Вярваше в това умение, както други хора вярват в числата и дотолкова се усъвършенства в изкуството на спомена, че бе в състояние да види мис Роуз надвесена над сандъка от марсилски сапун — нейното първо креватче.

— Не е възможно да помниш това, Елайза. Новородените са като котета, нямат нито чувства, нито памет — твърдеше мис Роуз в редките случаи, когато заговаряха на тази тема.

Ала онази жена, склонила глава над нея, в топазножълта рокля, с изплъзнали се от кока, развети от вятъра коси, се бе запечатала в паметта на Елайза и тя изобщо не възприе друго обяснение за своя произход.

— Във вените ти тече английска кръв, като нашата — увери я мис Роуз, когато Елайза порасна достатъчно, за да разбере думите й. — Само на някого от английската колония би хрумнало да подхвърли кошчето ти пред вратата на Британската компания за внос-износ. Навярно този човек е познавал доброто сърце на брат ми Джереми и се е досетил, че ще те прибере. По онова време копнеех да имам дете и сам Бог те изпрати в обятията ми, за да те възпитам в непоклатимите принципи на протестантската вяра и английския език.

— Ти — англичанка? Момиче не си въобразявай — имаш коси на индианка като мен — опровергаваше мама Фресия господарката си зад гърба й.

Раждането на Елайза бе забранена тема у дома и момиченцето привикна със загадката. В присъствие на Роуз и Джереми Съмърс не засягаше нито този, нито други неудобни въпроси, но пък го обсъждаше шепнешком в кухнята с мама Фресия. Тя обаче се придържаше неотклонно към описанието на сандъка от сапун, докато с годините мис Роуз непрекъснато доукрасяваше разказа си и най-накрая го превърна във вълшебна приказка. Според нея кошчето, намерено в кантората, било изработено от изящни ракитови клонки и подплатено с батиста, бебешката ризка била бродирана с бод рибена кост, чаршафчетата — поръбени с брюкселска дантела, а освен това Елайза била загърната в завивка от визон — нещо нечувано и невиждано в Чили. По-късно се прибавиха шест златни монети, завързани в копринена кърпа, и бележка на английски с обяснението, че макар и незаконородено, детето е от знатен род. Ала на Елайза никога не й се привидя нищо подобно. Визоновата кожа, монетите и бележката своевременно се заличиха и от раждането й не остана нито следа. По-близко до спомените й бе обяснението на мама Фресия: когато една сутрин в края на лятото отворили входната врата, намерили сандък, а в него — голо бебе, момиченце.

— Никаква завивка от визон и никакви златни монети. Бях там и помня всичко много добре. Ти трепереше от студ, увита в мъжка жилетка, не ти бяха сложили дори пелена и лежеше цялата надрискана. Беше сополива и зачервена като варен рак, а на темето ти стърчеше мъх като царевична свила. Това беше ти. Не си въобразявай, не си родена за принцеса и ако още тогава косата ти беше черна както сега, господарите щяха да изхвърлят сандъка на бунището — упорстваше жената.

Но поне всички бяха единодушни, че момиченцето се бе появило в живота им на 15 март 1832 г., година и половина след пристигането на Съмърсови в Чили, затова определиха тази дата за рожден ден на Елайза. Останалото бе валмо от противоречия и в края на краищата Елайза реши, че не си струва да прахосва сили и да се занимава с тях, защото, каквато и да бе истината, нямаше начин да се промени. Важното е какво човек прави на този свят, а не как се появява на него, често повтаряше Дао Циен през дългите години на прекрасната им дружба, макар че самият той не бе съгласен с това и му бе невъзможно да си представи собственото си съществуване, откъснато от дългата верига предци, не само допринесли, за да добие физическите и умствените си качества, но и оставили му в наследство неговата карма. Той вярваше, че съдбата му е предопределена от действията на живелите преди него роднини и затова следва да ги почита с всекидневни молитви и да се бои от тях, когато му се явят да потърсят правата си в призрачни одежди. Дао Циен можеше да изреди имената на всички свои деди, до най-далечните и достопочтени прапрадядовци, починали преди повече от век. По време на златната треска най-важното нещо за него бе да се прибере да умре в родния край, на китайска земя, за да бъде погребан при роднините си, инак душата му щяла вечно да се скита из чужди страни. Елайза изпитваше естествено предпочитание към историята с прекрасното кошче — никой здравомислещ човек не би желал да се появи в сандък от най-обикновен сапун, — но в интерес на истината не можеше да я приеме. Обонянието й на ловджийско куче бе съхранило отлично първия мирис в живота й, а той не бе на чисти батистени чаршафи, а на вълна, мъжка пот и тютюн. Втората миризма пък беше неистова козя воня.

Елайза отрасна с гледката към Тихия океан от балкона на дома на осиновителите си. Забодена на склона на един от хълмовете край пристанището Валпараисо, къщата бе опит да се възпроизведе модния тогава в Лондон стил, но условията на терена, климатът и начинът на живот в Чили бяха наложили съществени изменения с плачевен резултат. А в дъното на двора, като тумори в жива плът, изникнаха едно след друго няколко помещения без прозорци, с тъмнични врати и там Джереми Съмърс съхраняваше най-ценните стоки на компанията, за да не изчезнат от пристанищните складове.

— Това е бандитска страна. Никъде по света фирмата не харчи толкова за охрана на стоката както тук. Всичко се краде, а ако нещо се спаси от крадците, се наводнява през зимата, изгаря през лятото или пък ще го затрупа земетресение — повтаряше той всеки път, когато мулетата докарваха нов товар в двора на къщата.

Поради дългото седене до прозореца с поглед, вперен в морето, за да брои платноходите и китовете на хоризонта, Елайза дори си внуши, че появата й се дължи на корабокрушение, а не на бездушието на майка й, способна да я захвърли гола в неизвестността на мартенския ден. Записа в дневника си, че някакъв рибар я открил на брега сред отломките на разбит кораб, увил я в жилетката си и я оставил пред най-голямата къща в английския квартал. С годините достигна до заключението, че приказката не е съвсем лоша — това, което изхвърля морето, винаги е някак поетично и тайнствено. Да можеше океанът да се оттегли, оголеният пясък би се превърнал в безкрайна влажна пустиня, изпъстрена със сирени и умиращи риби, твърдеше Джон Съмърс, брат на Джереми и Роуз — той бе плавал по всички морета на света и описваше изключително живо как водата се отдръпва сред гробовна тишина, за да се върне в една-единствена чудовищна вълна, помитаща каквото срещне по пътя си. Ужасно е, казваше той, но на човек поне му остава време да побегне към възвишенията, докато при земетресение църковните камбани започват да бият и оповестяват катастрофата чак след като хората започнат да се измъкват изпод отломките.

По времето, когато се появи момиченцето, Джереми Съмърс бе на тридесет години и вече работеше за блестящото си бъдеще в Британската компания за внос-износ. В търговските и банковите среди се славеше като почтен човек — думата му, скрепена с ръкостискане, бе равностойна на подписан договор, неоспоримо качество при всяка сделка, тъй като, докато прекосят океаните, акредитивите се бавеха с месеци. Не разполагаше с богатство и доброто име беше по-важно за него от самия живот. С цената на много жертви бе постигнал устойчиво положение в далечното пристанище Валпараисо и последното, което искаше в добре уреденото си съществуване, бе новородено бебе, сякаш предназначено да обърка привичките му, ала когато Елайза попадна в дома му, нямаше как да не я приеме, тъй като видът на сестра му Роуз, стиснала майчински детето в прегръдките си, разклати волята му.

Тогава Роуз бе едва на двайсет години, но вече бе жена с минало и възможностите й да сключи добър брак се смятаха за незначителни. От друга страна, тя сама бе пресметнала и бе решила, че и в най-добрия случай бракът би бил много лоша сделка за нея — при брат си Джереми се радваше на независимост, каквато никой съпруг не би й дал. Бе съумяла да устрои живота си и не се плашеше от клеймото на стара мома, напротив, бе се зарекла да предизвика завист у омъжените въпреки преобладаващата теория, че ако жената не изпълни ролята си на майка и съпруга, й поникват мустаци като на суфражетките. Все пак децата й липсваха и това бе единствената болка, която не успяваше да превърне в победа чрез строги ограничения над въображението си. Случваше й се да сънува стаята с облени от кръв стени, подгизнал от кръв килим, опръскана с кръв чак до тавана, а по средата, разсъблечена и рошава като обезумяла, самата тя ражда саламандър. Събуждаше се с викове и след това през целия ден не беше на себе си, безсилна да се освободи от кошмара. Джереми я наблюдаваше, обезпокоен от възбудата й, с чувство за вина, че я е завлякъл толкова далеч от Англия, макар да не можеше да се пребори със себелюбивото задоволство от начина, по който двамата се бяха настанили. Тъй като мисълта за брак изобщо не бе минавала през сърцето му, присъствието на Роуз разрешаваше трудностите в домашно и обществено отношение — две важни страни на кариерата му. Сестра му уравновесяваше неговия самовглъбен самотен нрав и затова той посрещаше със снизхождение промените в настроението й и излишните й разходи. Когато се появи Елайза и Роуз настоя да я задържи, Джереми не посмя да се възпротиви, нито да изкаже дребнавите си колебания и колкото и да се опитваше да стои настрана от бебето, изгуби изискано всички битки, като се започне от първата, когато трябваше да му изберат име.

— Ще се нарича Елайза като майка ни и ще носи нашето презиме — постанови Роуз веднага щом нахрани бебето, изкъпа го и го пови в собствената си наметка.

— В никакъв случай, Роуз? Какво мислиш, че ще кажат хората?

— Това остави на мен. Хората ще кажат, че си светец, щом си приел горкото сираче, Джереми. Няма по-лоша съдба от това да си лишен от семейство. Какво би станало с мен, ако нямах брат като теб? — отвърна тя, познавайки ужаса на брат й от най-малкия намек за разчувстване.

Клюките се оказаха неизбежни и Джереми Съмърс се принуди да се примири и с тях, както и да се съгласи момиченцето да носи името на майка му, през първите години да спи в стаята на сестра му и да внесе безпорядък в дома му. Роуз разказа на всички невероятната история за скъпата кошница, оставена от незнайни ръце в кантората на Британската компания за внос-износ, но никой не се хвана, ала все пак нямаше как да я обвинят, че е кривнала, след като всяка неделя я виждаха да пее на англиканската служба, а тънката й талия сякаш противоречеше на законите на анатомията, та в крайна сметка хората си рекоха, че бебето е плод на негова връзка с някоя разпътница и затова го отглеждат като дете от семейството. Джереми не си даде труда да отрече злобните слухове. Неразумното поведение на децата го объркваше, но Елайза по някакъв начин го покори. Макар да не го признаваше, той обичаше да я гледа как си играе в нозете му привечер, когато сядаше удобно в креслото да прегледа вестника. Но помежду им нямаше прояви на нежност — той се сковаваше дори от простото ръкостискане, а при мисълта за по-близко съприкосновение го обземаше паника.

 

 

Когато на онзи 15 март новороденото се появи у Съмърсови, мама Фресия, в ролята си на готвачка и икономка, заяви, че е по-добре да се освободят от него.

— Щом родната му майка го е изоставила, значи е прокълнато и е по-сигурно да не го пипаме — рече тя, но не можа нищо да направи срещу твърдото намерение на господарката си.

Още щом мис Роуз го взе на ръце, бебето ревна с пълен глас, разтресе цялата къща и подложи на изпитание нервите на домашните. Неспособна да го укроти, мис Роуз приспособи креватче в едно от чекмеджетата на скрина си, метна отгоре му завивки и хукна да търси кърмачка. Скоро се върна с някаква жена — бе я намерила на пазара, но не й бе минало през ум да я прегледа отблизо, защото видът на едрите й гърди, издули блузата й, бе стигнал, за да я наеме незабавно. Оказа се глуповата селянка, която дойде в дома им със собственото си бебе, хилаво момченце, мърляво като самата нея. Наложи се дълго да го киснат в топла вода, за да отмият полепналата по дупето му мръсотия, и да натопят жената във ведро с разтвор на белина, за да я почистят от въшките. Двете деца, Елайза и бебето на дойката, се запревиваха от гърчове и черна диария, за каквато семейният лекар и аптекарят немец се оказаха неподготвени. Угнетена от плача на децата, предизвикан не само от глад, но и от болка или скръб, мис Роуз плачеше с тях. Най-сетне, на третия ден, мама Фресия неохотно се намеси:

— Не виждате ли, че зърната на гърдите й са гноясали? Купете коза, за да храним момиченцето и му дайте канелена отвара, инак до петък ще го изпуснем — изсумтя тя.

По онова време мис Роуз едва говореше испански, но разбра думата „коза“, поръча на кочияша да отиде да купи и отпрати кърмачката. Щом докараха животното, индианката намести Елайза направо под налетите бозки за ужас на мис Роуз, защото тя никога не бе виждала толкова противна гледка. Топлото мляко и канелените отвари скоро облекчиха положението — детето престана да плаче, спа седем часа без прекъсване и когато се събуди, лакомо заотваря уста. Няколко дни по-късно придоби сладостното изражение на здравите бебета и започна видимо да наддава. Когато забеляза, че щом козата заблее на двора, Елайза започва да души и да търси бозката, мис Роуз й купи биберон. Не искаше детето да расте с нелепата представа, че добичето е негова майка. Чревните болки бяха едно от малкото неразположения на Елайза в детството й; другите мама Фресия пресичаше с тревите и заклинанията си още при първите признаци, включително и жестоката епидемия от африканска шарка, пренесена във Валпараисо от гръцки моряк. Докато траеше опасността, мама Фресия поставяше нощем върху пъпчето на Елайза парче сурово месо, здраво привързано с червен вълнен парцал — тайно природно средство за предпазване от зараза.

През следващите години мис Роуз превърна Елайза в своя играчка. По цели часове я учеше да пее и танцува, рецитираше й стихове, които малката без усилие запомняше наизуст, заплиташе косите й и я обличаше изискано като кукла, ала ако си намереше друго развлечение или я връхлиташе главоболът, я пращаше в кухнята при мама Фресия. Момиченцето растеше ту в салончето за шев, ту в задните дворове, говореше английски в едната половина на дома, а в другата — смесица между испански и мапуче — индианското наречие на бавачката й, — един ден ходеше облечена и обута като херцогиня, а на другия, боса и загърната само в престилка като сираче, тичаше подир кокошките и кучетата. Мис Роуз я представяше на музикалните вечери, водеше я с колата да пият топъл шоколад в най-хубавата сладкарница, излизаше с нея на пазар или отиваха заедно да гледат корабите на пристанището, но спокойно можеше да прекара няколко дни подред, потънала в писане в загадъчните си тетрадки или в четене на някой роман, без да помисли за своята питомка. Досетеше ли се за нея, се спускаше разкаяна да я търси, обсипваше я с целувки, тъпчеше я със сладкиши и отново я гласеше с кукленска премяна, за да я изведе на разходка. Постара се да й даде най-пълното възможно възпитание, без да забравя какво краси госпожиците. Когато веднъж Елайза взе да се дърпа от упражненията по пиано, тя я хвана за лакътя и без да изчака колата, я повлече дванадесет пресечки по-надолу по хълма до един манастир. На кирпичената стена, над тежката дъбова порта с железен обков, личаха избледнелите от соления вятър букви: „Приют за подхвърлени деца“.

— Бъди благодарна, че ние с брат ми поехме грижата за теб. Извънбрачните и изоставените деца стигат дотук. Това ли искаш?

Детето безмълвно отрече с глава.

— Тогава по-добре се научи да свириш на пиано като порядъчно момиче. Разбра ли ме?

Елайза се научи да свири бездарно, без чувство, но благодарение на послушанието си още дванадесетгодишна акомпанираше на мис Роуз на музикалните вечери. Въпреки че измина много време, без да се упражнява, тя не изгуби умението си и доста години по-късно бе в състояние да си изкарва хляба в един пътуващ вертеп, макар подобна мисъл изобщо да не бе минавала през ума на мис Роуз, когато настояваше да я въведе в света на възвишеното музикално изкуство.

След много години, през един спокоен следобед, докато отпиваше от чашката китайски чай и разговаряше с приятеля си Дао Циен в изящната градина, създадена от тях двамата, Елайза проумя, че странницата англичанка е била много добра майка, и изпита признателност към нея за безкрайната вътрешна свобода, с която я бе дарила. Мама Фресия бе втората опора на детството й. Вкопчена здраво в широките й черни поли, докато жената шеташе, Елайза не я пускаше и направо я побъркваше от въпроси. Така запомни разни индиански легенди и предания, разбра как да разчита знаците на животните и на морето, как да разпознава навиците на привиденията и посланията на сънищата, а освен това се научи и да готви. Със силния си нюх бе в състояние да различи със затворени очи продуктите, тревите и подправките и усвояваше тяхното приложение както запомняше наизуст стихове. Скоро й разкриха тайните си и сложните креолски ястия на мама Фресия, и изисканите десерти на мис Роуз. Притежаваше рядко призвание за готварство и още седемгодишна умееше без погнуса да обели говежди език и да изкорми кокошка, да замеси без признак на умора тесто за двадесет банички и да чисти боб до безкрай, като в същото време слушаше със зяпнала уста страховитите индиански легенди на мама Фресия и живописните й преразкази на житията на светците.

Роуз и брат й Джон бяха неразделни от деца. През зимата тя прекарваше времето си в плетене на жилетки и пуловери за капитана, а той след всяко пътуване неизменно й носеше пълни куфари с подаръци и големи сандъци с книги, някои от които изчезваха в заключения й шкаф. Като стопанин на къщата и глава на семейството Джереми имаше правото да отваря писмата на сестра си, да чете личния й дневник и да държи у себе си ключове от нейните шкафове, ала не прояви никакво желание да го прави. Семейните отношения между Джереми и Роуз бяха сдържани, двамата имаха малко общо помежду си, с изключение на взаимната зависимост, която понякога им заприличваше на проява на прикрита омраза. Джереми се грижеше за потребностите на Роуз, но не й отпускаше средства за прищевки, ала и не я питаше откъде взема пари за своите приумици, приемайки, че ги дължи на Джон. В замяна тя ръководеше домакинството деловито, със замах и сметките й винаги бяха точни, без да го обременява с дребни подробности. Притежаваше добър вкус и непринудено изящество, придаваше блясък на взаимното им съществуване и с присъствието си опровергаваше широко разпространеното по тези места убеждение, че мъж без семейство е поначало безчовечен.

— Мъжът е необуздан по природа, а предназначението на жената е да съхранява моралните ценности и доброто поведение — твърдеше Джереми Съмърс.

— О, братко! И двамата знаем, че по природа аз съм по-необуздана от теб — надсмиваше му се Роуз.

 

 

Джейкъб Тод, червенокос мъж с магнетично обаяние, надарен с най-звучния глас на проповедник, разнасял се някога по тези места, слезе на пристанището във Валпараисо през 1843 г., натоварен с триста броя от Библията на испански. Никой не се учуди на пристигането му — бе още един от многобройните мисионери, плъзнали къде ли не, за да разпространяват протестантската вяра. В неговия случай обаче пътуването бе плод не на религиозен плам, а на необмисленото му любопитство. Перчейки се като всеки гуляйджия след твърде многото изпита бира, той се обзаложи на игралната маса в клуба си в Лондон, че може да продава библии в коя да е точка на земята. Приятелите му завързаха очите, завъртяха глобуса и пръстът му попадна върху някаква колония на Кралство Испания, изгубена в долната част на света, където никой от развеселените му побратими не допускаше, че има живот. Не след дълго откри, че картата е остаряла, колонията бе независима отпреди над тридесет години и вече бе гордата Република Чили, католическа страна, където за протестантските идеи нямаше място. Ала той бе дал дума и не възнамеряваше да се отмята. Беше ерген, необвързан емоционално и професионално, и необичайното пътуване веднага го привлече. Събирайки трите месеца в едната посока и още толкова в обратната, замисълът се очертаваше като дългосрочен. Сред възторжените възгласи на приятелите му и предсказанията им за неговия трагичен край в ръцете на папистите в непознатата първобитна страна, както и с материалната подкрепа на Британското чуждестранно библейско дружество, което осигури книгите и му купи билета, той пое на дълго плаване в посока към пристанището Валпараисо. Облогът предвиждаше да продаде библиите и да се прибере в рамките на една година с разписка за всеки том. В архивите на библиотеката прочете някои писма на видни личности, мореплаватели и търговци, посещавали Чили — те описваха метисов народ от малко над един милион души и чудновата природа с величави планини, стръмни брегове, плодородни долини, вековни гори и вечни ледове. Страната се славеше като най-невъзприемчивата в религиозно отношение на целия американски континент според твърденията на пребивавали там люде. Въпреки това някои благонравни мисионери се опитали да посеят протестантството и без да знаят дума на испански или някакъв индиански език, навлезли дълбоко на юг, там, където сушата се раздробява в броеница от острови. Неколцина умрели от глад или студ, или, както се подозираше, били изядени от собствените си енориаши. В градовете късметът им се оказал не по-добър. Гостоприемството, свещено за чилийците, надделяло над верската нетърпимост и от любезност им позволили да проповядват, ала без да им обръщат почти никакво внимание. Слушателите на беседите на малобройните протестантски пастори се събирали като на зрелище, развеселени от възможността да се превърнат в еретици. Но нищо не обезкуражи Джейкъб Тод, защото не заминаваше като мисионер, а като продавач на библии.

В библиотеката Тод откри също, че след независимостта си през 1810 г. Чили отворила врати за преселниците и те заприиждали със стотици, за да се настанят на дългата тясна ивица земя, обливана от край до край от Тихия океан. Англичаните бързо натрупали богатства като търговци и корабовладелци и много от тях довели семействата си и останали за постоянно. Образували малка държава в държавата със свои обичаи, религия, вестници, клубове, училища и болници, но го сторили с толкова добри обноски, че вместо да събудят недоверие, били смятани за образец на просветеност. Изпратили своя ескадра във Валпараисо, за да направлява корабоплаването в Тихия океан и така невзрачната и незначителна махала от ранните дни на републиката се превърнала за по-малко от двадесет години във важно пристанище, където хвърляли котва ветроходи от Атлантическия океан, превалили нос Хорн, а по-късно и параходите, прекосили Магелановия проток.

За уморения пътник гледката на Валпараисо, разкрила се пред очите му, бе изненада. Имаше над сто съда с флагове от половината свят. Планините със заснежени върхове изглеждаха неимоверно близки и създаваха впечатлението, че се въздигат направо от мастиленосиньото море, сред невероятното му ухание на сирени. Джейкъб Тод тъй и не узна, че под привидно мирната водна повърхност лежи цял град от потънали испански галеони и скелети на патриоти с привързани към глезените каменни блокове, пратени на дъното от войниците на капитан-генерала[1]. Корабът хвърли котва в залива сред вихрушка от хиляди чайки, размахали мощните си криле с гладни крясъци. Безброй лодки се плъзгаха умело по вълните, някои натежали от огромни още живи змиорки и лавраци, които се мятаха отчаяно на въздуха. Валпараисо, както го осведомиха, беше търговското средище на Тихия океан и складовете му бяха пълни с руда, овча вълна и алпака, зърно и кожи, предназначени за пазарите по цял свят. Няколко ладии прехвърлиха новодошлите и товара от ветрохода на брега. Когато стъпи на кея, претъпкан от моряци, докери, пътници, магарета и каруци, Тод се озова в град, притиснат в амфитеатъра на стръмни възвишения, пренаселен и мръсен като много други прославени градове в Европа. Къщите от кирпич и дърво в тесните улички му се сториха архитектурна нелепост, заплашена при най-малкия пожар да се превърне за броени часове в купчина пепел. Теглена от дръгливи кончета кола го понесе заедно с куфарите и сандъците му към Английския хотел. Минаха край сгради, добре разположени около някакъв площад, край няколко доста грубовати църкви и едноетажни жилищни постройки, обкръжени от обширни цветни и овощни градини. Преброи около стотина пресечки, но скоро разбра, че градът мами окото и всъщност представлява плетеница от улички и пасажи. В далечината съзря рибарски квартал, чиито колиби посрещаха поривите на морския вятър, а мрежите се вееха като огромни паяжини; по-нататък се простираха плодородни поля, засадени със зеленчуци и плодни дръвчета. По улиците се движеха модерни коли като в Лондон — кабриолети, фиакри, каляски, — а също и кервани мулета, водени от парцаливи хлапета, и дори волски каруци в самия център на града. По ъглите монаси и монахини просеха милостиня за бедните сред глутници бездомни кучета и блуждаещи кокошки. Забеляза няколко жени, натоварени с торби и кошове, повлекли подире си децата — бяха боси, но със забулени в черни наметки глави; имаше и много мъже с островърхи шапки, разположили се по праговете или заприказвани на групи, без да вършат нищо.

Само час след като слезе от кораба, Джейкъб Тод седеше в добре обзаведения салон на Английския хотел, пушеше внесени от Кайро пури и прелистваше британско списание с доста остарели новини. Въздъхна облекчено — очевидно нямаше да срещне трудности в приспособяването и ако харчеше разумно рентата си, щеше да живее в почти същите удобства както в Лондон. Чакаше някой да дойде да го обслужи — изглежда по тези места никой не бързаше, — когато към него се приближи Джон Съмърс, капитанът на кораба, с който бе пътувал. Съмърс бе едър мъжага с тъмна коса и изсушено като обущарска кожа лице, горд с уменията си на добър пияч, женкар и неуморен играч на карти и зарове. Бяха станали добри приятели и картите запълниха безкрайните вечери на дългото плаване и ледените бурни дни, докато заобикаляха нос Хорн на юг от света. Редом с Джон Съмърс стоеше блед мъж с грижливо подстригана брада, облечен в черно от глава до пети, когото Джон представи като своя брат Джереми. Едва ли човек можеше да срещне двама души, по-различни от тях. Джон, открит, шумен и общителен, сякаш бе олицетворение на здраве и сила, докато другият приличаше на призрак, попаднал в плен на вечна зима. Беше от хората, които никога не присъстват всецяло и които е трудно да запомниш, защото са лишени от ясни очертания, реши Джейкъб Тод. Двамата се настаниха на неговата маса свойски, без да чакат покана, като сънародници на чужда земя. Най-сетне се появи някаква прислужница и капитан Съмърс поръча бутилка уиски, докато брат му си поиска чай на жаргона, измислен от британците за общуване с прислугата.

— Как вървят нещата у дома? — поинтересува се Джереми. Говореше тихо, почти шепнешком, с малко превзето произношение, като едва мърдаше устни.

— От триста години в Англия нищо не се случва — рече капитанът.

— Простете за любопитството, мистър Тод, но ви видях да влизате в хотела и нямаше как да не обърна внимание на багажа ви. Струва ми се, на няколко сандъка имаше знак, че са пълни с библии… Или греша? — каза Джереми Съмърс.

— Така е, наистина са библии.

— Не са ни известили, че ни пращат нов пастор…

— Три месеца плавахме заедно, а не подозирах, че сте пастор, мистър Тод! — възкликна капитанът.

— Всъщност не съм пастор — отвърна Джейкъб Тод и прикри неудобството си зад облак дим от пурата.

— Мисионер значи. Предполагам, възнамерявате да се отправите към Огнена земя. Патагонските индианци са готови за покръстване. Но за арауканците забравете — католиците вече се вкопчиха в тях — подхвърли Джереми Съмърс.

— От арауканците сигурно е останала една шепа. Тези хора са обладани от желание да бъдат изтребени — отбеляза брат му.

— Това бяха най-дивите индианци в Америка, мистър Тод. Повечето измряха в бой срещу испанците. Бяха човекоядци!

— Режели парчета от пленниците, докато са още живи, защото обичали да вечерят прясно месо — подметна капитанът. — И ние с вас бихме направили същото, ако някой избие семействата ни, изгори селата ни и заграби земите ни.

— Отлично, Джон, сега пък се застъпваш за човекоядците! — отвърна брат му с огорчение. — Във всеки случай, мистър Тод, следва да ви предупредя да не се месите в делата на католиците. Не бива да предизвикваме местните. Те са крайно суеверни хора.

— Чуждите вярвания винаги са суеверия, мистър Тод. Нашите собствени се наричат религия. Патагонците — индианците от Огнена земя — са много различни от арауканците.

— И те са същите диваци! Ходят голи на този ужасен студ — рече Джереми.

— Занесете им вашата религия, мистър Тод, току-виж се научили поне да носят гащи — подсмихна се капитанът.

Тод изобщо не бе чувал за такива индианци и последното, което възнамеряваше, бе да проповядва нещо, в което сам той не вярва, ала не посмя да признае, че пътуването му е породено от пиянски облог. Отговори мъгляво, че обмисля да подготви мисионерска експедиция, но още не му е ясно откъде да намери средства.

— Ако знаех, че идвате да проповядвате на добрите хорица промисъла на нашия деспотичен Бог, щях да ви изхвърля през борда посред Атлантика, мистър Тод.

Замълчаха, когато дойде прислужницата с бутилката и чая. Беше напъпила девойка, облечена в черна рокля с колосани боне и престилка. Когато се наведе с подноса, във въздуха се разнесе омайващ аромат на сушени цветя и ютия с разпалени въглени. Джейкъб Тод не бе виждал жена през последните седмици и я загледа, зажаднял от самотата. Джон Съмърс изчака момичето да се отдалечи.

— Хей, внимавайте, чилийките са опасни — рече.

— Нямам такива впечатления. Те са ниски и трътлести, а и гласът им е неприятен — каза Джереми Съмърс, с чаената чаша в ръка.

— Моряците бягат от корабите заради тях! — не се съгласи капитанът.

— Сигурно, но не съм вещ по женската част. Не ми остава време. Трябва да мисля за сделките и да се грижа за сестра ни, ако си забравил.

— Не го забравям нито за миг, ти постоянно ми го напомняш. Знаете ли, мистър Тод, аз съм развейпрах, черната овца в семейството. Ако не беше добрият Джереми…

— Момичето прилича на испанка — прекъсна го Джейкъб Тод, без да отделя очи от прислужницата, в момента заета с поръчката на друга маса. — Два месеца съм живял в Мадрид и съм виждал много като нея.

— Тук всички са метиси, дори и висшите класи. Естествено, не го признават. Крият индианската си кръв като срамна болест. Не ги упреквам — индианците се славят като нечистоплътни, пияници и мързеливци. Правителството се мъчи да подобри расата и привлича европейски преселници. На юг на новодошлите подаряват земя.

— Любимият им спорт е да изтребват индианците, за да си присвоят земите им.

— Преувеличаваш, Джон.

— Не е нужно непременно да стрелят по тях, достатъчно е да ги пристрастят към пиенето. Но, разбира се, да ги убиват е много по-забавно. Във всеки случай ние, британците не участваме в това забавление. Нас земята не ни интересува. Защо да садим картофи, ако можем да забогатеем и без да си сваляме ръкавиците?

— За предприемчивия човек тук не липсват възможности. В тази страна всичко тепърва предстои. Ако искате да успеете, вървете на север. Там има сребро, мед, селитра, гуано…

— Гуано ли?

— Птичи курешки — поясни морякът.

— Нищо не разбирам от това, мистър Съмърс.

— Мистър Тод не мисли как да забогатее, Джереми. Занаятът му е християнската вяра, нали?

— Протестантската колония е многобройна и заможна, ще ви помогнем. Заповядайте утре у дома. Всяка сряда сестра ми Роуз урежда музикални вечери, ще бъде подходящ случай да намерите приятели. Ще изпратя колата да ви вземе в пет следобед. Ще прекарате добре — рече Джереми Съмърс на сбогуване.

На другия ден, освежен от непробудния нощен сън и продължителната баня, помогнала му да свали наслоените в душата му налепи от сол, макар и с още разлюляна походка поради корабната привичка, Джейкъб Тод излезе да обиколи пристанището. Разходи се, без да бърза, по главната улица, разположена успоредно на морето, толкова близо до брега, че се усещаха пръските на вълните, пийна нещо в някакво кафене и обядва в гостилница на пазара. Бе напуснал Англия сред ледена февруарска зима и след като прекоси безбрежната пустош от вода и звезди, объркала дори спомените му за миналите любовни увлечения, пристигна в южното полукълбо в началото на друга безпощадна зима. Преди тръгване не му мина през ум да се осведоми за климата. Представяше си времето в Чили топло и влажно като в Индия, смятайки, че това е присъщо на земите на бедните, ала се озова изложен на леден вятър, който пронизваше до кости и вдигаше вихри от пясък и боклуци. Няколко пъти се залута сред криволиците на уличките, въртеше се, обикаляше и се връщаше все на същото място, откъдето бе тръгнал. Катереше се през пасажи, измъчени от безкрайни стълбища, проврени между причудливи, окачени в нищото къщи, и от възпитание се стараеше да не забелязва домашните подробности в чуждите прозорци. Натъкна се на романтични площади с европейски вид, украсени с малки градинки, където военни оркестри свиреха музика за влюбени, и прекоси недорасли паркове, изпотъпкани от магарета. Огромни дървета растяха по продължение на важни пътни артерии, напоявани от отпадъчните води, които свободно се стичаха надолу по хълмовете. В търговската част присъствието на британците бе толкова очевидно, че на човек му се струваше, че диша въздух от други ширини. Табелите на някои магазини бяха изписани на английски и сънародниците му крачеха облечени сякаш се намираха в Лондон, с неизменните черни чадъри като погребални агенти. Щом се отдалечи от централната част, мизерията го зашлеви като плесница — хората изглеждаха недохранени, сънливи, край вратите на църквите висяха войници в протрити униформи и просяци. В дванадесет на обед забиха с все сила всички църковни камбани едновременно и мигновено глъчката утихна, минувачите се спряха, мъжете свалиха шапки, малкото излезли жени коленичиха и всички се прекръстиха. Видението продължи колкото дванадесетте удара на камбаните и веднага след това улицата закипя отново, като че нищо не бе се случило.

Бележки

[1] Върховен управител на териториална единица в Америка по време на испанското господство. — Б.пр.