Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bibsityY (2015)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Катрин Каултър

Заглавие: Съвършено непознати

Преводач: Нина Гавазова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Даниела Романова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3138

История

  1. — Добавяне

1.

Някой я наблюдаваше. Тя оправи черната перука и започна да си слага червило, като държеше огледалото така, че да вижда зад себе си.

Младият морски пехотинец срещна погледа й в огледалото и й се усмихна. Тя подскочи така, сякаш някой я бе прострелял. „Престани. Той е безобиден, само флиртува“ — каза си. Момчето едва ли беше на повече от осемнадесет години. Главата му бе обръсната, а бузите — гладки като нейните. Тя наклони огледалото, за да вижда по-добре. Жената, която стоеше до него, четеше новела на Дик Франсис. На седалката зад тях двама млади се бяха облегнали един на друг и спяха.

Седалката пред нея беше празна. Шофьорът си тананикаше „Сълзи в рая“ на Ерик Клептън — песен, която силно й въздействаше. Изглежда, единственият, който й бе обърнал внимание, бе младият морски пехотинец, който се качи на последната спирка в Портланд. Вероятно се прибираше у дома, за да се срещне с осемнадесетгодишната си приятелка. Той със сигурност не я следеше, но някой друг бе по петите й. Нямаше отново да се заблуди. Бяха я научили на толкова много неща. Не, вече никога нямаше да се излъже.

Прибра огледалото в чантичката си и я затвори. Погледна към пръста си, на който допреди три дни се намираше венчалната й халка. През последните шест месеца се бе опитвала да я махне, но не бе успяла. Едва бе намерила сили да затегне връзките на гуменките си — когато й позволиха да носи гуменки — камо ли да свали пръстена.

Скоро, помисли си тя, скоро щеше да бъде на сигурно място. Майка й също. О, Господи! Ноел, която ридаеше нощем, когато не подозираше, че някой би могъл да я чуе. Но след като тя не беше при тях, не можеха да сторят нищо на Ноел. Странно колко рядко мислеше вече за Ноел като за своя майка — не като преди десет години, когато тя бе изслушвала всичките й момичешки проблеми, бе я водила по магазините и я бе карала на тренировките й по американски футбол. Тогава правеха толкова много неща заедно. Преди. Да, преди онази нощ, в която бе видяла как баща й жестоко блъска Ноел в гърдите. Сигурно й беше счупил поне две ребра.

Бе влетяла вътре, крещейки му да остави майка й на мира, и бе скочила върху гърба му. Той беше толкова изненадан и шокиран, че не я удари. Отърси я от себе си, обърна се и й извика:

— Не се бъркай, Сюзън! Това не те засяга.

Тя го наблюдаваше и в този момент страхът и омразата, които изпитваше към него, бяха изписани на лицето й.

— Не ме засяга ли? Тя ми е майка, копеле такова. Не смей да я удряш повече!

Той изглеждаше спокоен, но това не можеше да я заблуди. По туптящата вена на врата му разбра колко е ускорен пулсът му.

— Грешката е нейна, Сюзън. Гледай си работата. Чуваш ли ме? Грешката е нейна. — Направи стъпка към Ноел и вдигна юмрук.

Дъщеря му взе от бюрото му гарафата за вода и изкрещя:

— Ако я докоснеш, ще те ударя по главата.

Сега вече той дишаше учестено и когато се обърна, лицето му бе изкривено от гняв.

— Кучка! Проклета, нахална малка кучка! Ще те накарам да си платиш за това, Сюзън. Никой не се опълчва срещу мен — особено разглезено малко момиченце, което никога през живота си не е правило нищо друго, освен да харчи парите на баща си. — Той не удари повече майка й. Изгледа и двете с неприкрита ярост, след което излезе от къщата, като затръшна вратата след себе си.

— Да, точно така — рече тя и много бавно и внимателно свали надолу гарафата. Искаше да повика линейка, но Ноел не й позволи.

— Недей, Сали — каза й тя с дрезгав глас. — Не бива. Баща ти ще бъде съсипан, ако някой ни повярва. Не мога да позволя това да се случи.

— Той си го заслужава — отвърна дъщеря й, но се подчини. Беше се прибрала у дома за уикенда от частното си девическо училище в Уорълбърг, Вирджиния. Защо да не им повярват?

— Не, скъпа — прошепна Ноел и се сгърчи от болка, — не! Вземи от аптечката синьото шишенце с хапчета и ми го донеси. Побързай, Сали. Синьото шишенце.

Докато наблюдаваше как стенещата й майка поглъща три хапчета, тя осъзна, че таблетките са там, защото баща й и по-рано я бе удрял. Дълбоко в себе си го знаеше, но никога не бе попитала, никога не бе казала и една дума.

Същата нощ майка й стана за нея просто Ноел, а следващата седмица Сали напусна девическото училище и се върна в дома на родителите си във Вашингтон с намерението да я защитава. Прочете всичката литература, която успя да открие по въпроса за насилието, макар това да не помогна.

Това бе преди десет години, въпреки че понякога изглеждаше така, сякаш се бе случило миналата седмица. Ноел бе останала при съпруга си и отказваше да потърси съвет или да прочете някоя от книгите, които Сали й носеше. Дъщеря й не я разбираше, но се стараеше да прекарва колкото е възможно повече време с нея, докато не срещна Скот Бренърд на изложението на Уистлър в националната галерия на изкуствата и два месеца по-късно се омъжи за него.

В момента не желаеше да мисли нито за Скот, нито за баща си. Въпреки бдителността й знаеше, че когато не си е у дома, баща й бие Ноел. Бе виждала синините, които майка й се опитваше да скрие от нея, а също и внимателната й походка на възрастна жена. Веднъж той счупи ръката на майка й, но Ноел отказа да отиде на лекар в болницата и нареди на Сюзън да не се бърка. Баща й просто я бе погледнал предизвикателно и тя не направи нищо. Нищо.

Пръстите й несъзнателно потъркаха бялата линия, където се бе намирала венчалната й халка. Толкова ясно си спомняше миналото — първия си учебен ден, когато бе на люлката й едно малко момченце я посочи и се засмя, защото й бе видяло гащичките.

Миналата седмица бе почти бяло петно в съзнанието й. Седмицата, през която баща й бе убит. Дните се изредиха като един много дълъг сън, от който сякаш не бе останало нищо, освен може би съвсем блед спомен с настъпването на сутринта.

Сали знаеше, че същата нощ бе прекарала в къщата на родителите си, но не можеше да си спомни нищо повече, или поне нищо, за което да се хване — просто смътни сенки, които се размиваха, а след това бавно се появяваха и изчезваха. Но те не знаеха това. Тя скоро разбра, че отчаяно се опитват да я хванат. Ако не можеха да я накарат да свидетелства, че Ноел е убила съпруга си, щяха да докажат, че самата тя го е направила. Защо не? Имаше и други случаи, в които деца убиваха родителите си. Макар много пъти да й се бе искало да го стори, тя не вярваше да го е извършила.

От друга страна, наистина не знаеше какво точно се е случило. Всичко бе едно голямо празно място, заключено дълбоко в съзнанието й. Вярваше, че е способна да го убие, но дали го беше направила? Много хора желаеха смъртта на баща й. Все пак вероятно бяха открили, че тя е била там. Да, така беше. Сали бе свидетел и те го знаеха. Обаче тя нищо не си спомняше.

Трябваше да мисли за настоящето. Погледна през прозореца към малкото градче, през което минаваха. Автобусът сякаш оставяше след себе си умора и потиснатост. Можеше да се обзаложи, че на местните това им харесва.

Пътуваха по югозападна магистрала 101. Още половин час и повече нямаше да се тревожи — поне за малко. Щеше да използва всяка минута, в която беше на сигурно място. Скоро нямаше да се страхува от всеки, който я погледне. Никой не знаеше за леля й, никой.

Когато слезе от автобуса на кръстопътя между магистрали 101 и 101А, се разтревожи, че младият морски пехотинец ще я последва. Но той не го направи. Тя стоеше, хванала чантичката си, и наблюдаваше младежа, който се обърна назад в седалката си и я погледна. Успокои се. Той просто искаше да пофлиртува, а не да я нарани. Огледа се наоколо за преминаваща кола, но отникъде не се задаваше. Тръгна на запад по магистрала 101А към Коув[1]. Магистралата не продължаваше в източна посока.

— Да?

Сали наблюдаваше жената, която бе виждала само веднъж през живота си, когато бе на не повече от седем годинки. Тя изглеждаше като хипи — беше покрила дългата си къдрава, черна коса с цветен шал, на ушите й имаше огромни златни халки. Носеше дълга до глезените пола в тъмносиньо и кафяво. Бе обута със сини гуменки. Лицето й издаваше силен характер. Имаше високи скули, остра брадичка и тъмни, интелигентни очи. В действителност тя бе най-красивата жена, която Сали някога бе виждала.

— Лельо Амабел?

— Какво каза? — Амабел гледаше към младата жена, която стоеше на прага й — жена, която не изглеждаше „евтина“ заради грима, който бе наплескала по лицето си, а просто изтощена и смъртнобледа. И уплашена. След това, разбира се, се досети. Дълбоко в себе си знаеше, че тя ще дойде. Да, знаеше, но все пак това я обърка.

— Аз съм Сали. — Смъкна черната перука и измъкна от нея фуркетите. Гъста и чуплива тъмноруса коса се разпиля по раменете й — Може би си ме наричала Сюзън? Повечето хора вече не го правят.

Амабел заклати глава, а невероятните й обици се залюляха.

— Мили Боже, това наистина ли си ти, Сали?

— Да, лельо.

— О, Бо… — Амабел бързо я дръпна към себе си, прегърна я силно, след което я бутна назад, за да я разгледа. — О, мили Боже! Толкова се притеснявах. Най-накрая чух новините за баща ти, но не знаех дали трябва да се обадя на Ноел. Знаеш каква е тя. Щях да й позвъня довечера, когато страстите се поуталожат, но ти си тук, Сали. Мисля, че се надявах да дойдеш при мен. Какво се случи? Майка ти добре ли е?

— Предполагам, че Ноел е добре — отвърна Сали. — Не знаех къде другаде да отида, така че дойдох тук. Мога ли да остана, лельо Амабел — поне за малко? Докато взема някакво решение?

— Разбира се, че можеш. Погледни се само. С тази черна перука и с толкова грим по лицето си. Но защо, скъпа?

Преди тази жена, която тя всъщност не познаваше, да я нарече „скъпа“, Сали нито веднъж не бе плакала. Сега сълзите й рукнаха. Леля й я галеше по гърба и й говореше с тих и успокояващ глас:

— Всичко е наред, мила. Обещавам ти, че сега всичко ще бъде наред. Влез, Сали, аз ще се погрижа за теб. Точно това казах и на майка ти, когато те видях за пръв път. Ти беше най-сладкото малко създание — толкова слабичка, с несигурни ръчички и крачета като на жребче и най-красивата усмивка, която някога бях виждала. Още тогава поисках да се погрижа за теб. Тук ще си на сигурно място. Ела, скъпа.

Проклетите сълзи не преставаха. Те продължаваха да се стичат по лицето й, като разваляха ужасния черен грим. Тя дори усети вкуса му и когато прокара ръка през лицето си, по нея останаха черни следи.

— Приличам на клоун от цирка — каза, като преглъщаше, за да спре сълзите, и се опитваше да се усмихне. Свали зелените контактни лещи, защото докато плачеше, от тях я боляха очите.

— Не. Приличаш на малко момиче, което се е намазало с гримовете на майка си. Точно така, свали тези грозни лещи. Ето, сега вече отново се виждат прекрасните ти сини очи. Ела в кухнята, ще ти направя чай. В моя винаги слагам по глътка бренди. И на теб не би ти навредило. На колко си години, Сали?

— На двадесет и шест, мисля.

— Какво означава това „мисля“? — попита леля й, като наклони глава и от движението златната халка на едното й ухо стигна почти до рамото.

Сали не можеше да й признае, че макар според нея рожденият й ден да бе дошъл и отминал на онова място, тя не си спомняше нито самия ден, нито някой да й е казвал каквото и да е по този повод. Дори не си спомняше дали баща й е бил там. Молеше се да не е бил. Не можеше да разкаже това на Амабел, просто не можеше. Тя поклати глава, усмихна се и се опита да излъже:

— Просто начин на изказване, лельо Амабел. С удоволствие бих пила чай с малко бренди.

Амабел настани племенницата си в кухнята, на старата чамова маса, единият крак, на която беше подпряна с три списания. Поне бе направила възглавнички за дървените столове, за да бъдат по-удобни. Тя постави чайника на газовия котлон и го включи.

— Бързо ще стане.

Сали я видя как слага пакетчета с чай „Липтон“ в чашите и налива брендито.

— Винаги първо сипвам алкохола. Пакетчетата се напояват и ароматът на чая става по-силен. Брендито е скъпо и трябва да ми стигне за по-дълго време. Това тук — повдигна бутилката „Крисчън Брадърс“ — го имам вече три месеца. Не е лошо. Ще видиш, че ще ти хареса.

— Никой не ме проследи, лельо Амабел. Много внимавах. Предполагам си разбрала, че всички ме търсят, но аз успях да се измъкна. Доколкото знам, никой не подозира за съществуването ти. Ноел не е казвала на никого. Само татко знаеше за теб, а той е мъртъв.

Амабел само кимна. Сали я наблюдаваше как се движи из малката кухня. Всичките й действия бяха точни и премерени. Изглеждаше грациозна с хипарските си дрехи. Сали погледна силните й ръце с дълги пръсти и късо изрязани и изпилени нокти, боядисани с впечатляващ светлочервен лак. В този момент си спомни, че леля й е човек на изкуството. Не намираше никаква прилика между нея и по-малката й сестра Ноел. Майка й бе руса, със сини очи и бяла, нежна и мека като кадифе кожа.

„Като мен“ — помисли си Сали. Но тя вече не бе нежна. Беше твърда като скала.

Амабел беше тъмна като циганка и докато я наблюдаваше, Сали очакваше тя да извади колода карти и да й предскаже бъдещето. Чудеше се защо в семейството на Ноел никой никога не говореше за леля й. Какво толкова ужасно бе направила тя?

Потърка бялата ивица, оставена от венчалната халка. Докато оглеждаше старата кухня със старомоден хладилник и порцеланов умивалник, каза:

— Имаш ли нещо против, че съм тук, лельо Амабел?

— Наричай ме просто Амабел, скъпа. Нямам нищо против. Ще успеем да защитим майка ти. Колкото до теб, не смятам, че би могла да нараниш дори онази малка буболечка, която пълзи по пода.

Сали поклати глава, стана от мястото си и смачка буболечката с крак. След това отново седна и каза:

— Искам просто да разбереш каква съм наистина.

Амабел само сви рамене, обърна се към печката, защото чайникът бе започнал да свири, и наля водата в двете чаени чаши. Без да се обръща, промълви:

— С хората се случват разни неща и ги променят. Вземи например майка си. Всички винаги са я защитавали, включително и аз. Защо дъщеря й да не прави същото? Ти я закриляш, нали, Сали?

Подаде й чашата. Сали започна да вади и потапя пакетчето, като правеше чая все по-тъмен и по-тъмен. Най-накрая го измъкна и внимателно го постави върху чинийката. Бе сторила точно това, което правеше майка й, когато бе млада. Отпи, задържа течността в устата си и преглътна. Чаят бе прекрасен, гъст и ароматен. Почти незабавно се почувства по-спокойна. Това бренди наистина помагаше. Вече бе сигурна, че ще бъде на сигурно място тук. Амабел щеше да се грижи за нея известно време, докато реши какво да прави.

Предполагаше, че леля й би искала да чуе всичко, но явно очакваше тя сама да пожелае да й разкаже. Сали й бе безкрайно благодарна за това.

— Често съм се чудела каква жена ще станеш — каза Амабел. — Струва ми се, че си момиче на място. Тази бъркотия — защото това е просто едно объркване — ще отмине. Всичко ще се разреши, ще видиш. — Замълча за момент, като си спомняше привързаността, която бе изпитала към това малко момиченце, дълбокото и съкровено желание да я задържи близо до себе си и да я прегръща силно. Бе учудена, че все още изпитва същото. Това не й харесваше и не го желаеше.

— Внимавай като се облягаш в края на масата, Сали. Пърн Дейвис искаше да я оправи, но аз не му позволих — знаеше, че Сали не я чува, но това нямаше значение.

— Този чай е нещо различно, Амабел. Странен е, но е хубав. — Сали отпи още една глътка, след това още една. Усети в стомаха й да се разлива топлина. Осъзна, че не бе чувствала такава топлина от повече от пет дни насам.

— Сега вече можеш да ми разкажеш. Дойде тук, за да защитиш майка си, нали, скъпа?

Младата жена отпи още една голяма глътка. Какво би могла да каже? Не отговори нищо.

— Майка ти ли уби баща ти?

Сали постави чашата си на масата и се загледа в нея. Искаше й се да знае истината, но онази нощ бе толкова мътна в съзнанието й, колкото и чая на дъното на чашата.

— Не зная — рече най-накрая, — просто не зная, но те смятат, че зная. Мислят, че или защитавам Ноел, или бягам, защото аз съм го извършила. Опитват се да ме намерят. Не искам да рискувам и затова съм тук.

Дали лъжеше? Амабел не каза нищо. Тя просто се усмихна на племенницата си, която изглеждаше изтощена. Лицето й бе бледо и измъчено, а красивите й сини очи бяха изгубили цвета си. Бе прекалено слаба — блузата и памучните й панталони висяха на нея. В този момент Сали изглеждаше ужасно стара, сякаш бе видяла прекалено много от тъмната страна на живота.

Амабел тихо промълви:

— Ако майка ти е убила съпруга си, обзалагам се, че копелето си го е заслужавало.

Бележки

[1] Коув — скалисто заливче — Б. пр.