Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Елена Павлова

Заглавие: Белязани лебеди

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: сборник разкази; стихосбирка

Националност: българска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-619-7354-21-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2758

История

  1. — Добавяне

История трета

1.

Лайт дълго мълча, преди да започне:

— Първият спомен, който имам… На дивана лежеше една жена — майка ми, но от лицето й помня само посинелите устни. Баща ми непрекъснато звънеше на Бърза помощ, диспечерката всеки път го уведомяваше, че екипът е тръгнал, но когато лекарите най-сетне дойдоха, беше вече твърде късно…

— Продължавай! — окуражително кимна психоаналитикът.

— После — погребението. Аз съм в черно костюмче, сресан, притиснал съм се до баща ми. Не мисля за мама, нея просто я няма. Не мога да свържа трупа в ковчега с нея, нали разбирате… Но ме е страх. Не мога да плача. Не знам за какво да плача… И… О, по дяволите, какво съм седнал да бръщолевя глупости!

— А как бих могъл да ти помогна, ако не ми разкажеш за проблемите си?

— Нямам нужда от помощ! — изрева отведнъж Лайт. — Не разбирате ли, нямам нужда от помощ! Просто ме оставете на мира!

Из „Без проблеми“ — Ким Нюмън

Стив сложи ръка на коляното на Марк.

— Ще донеса друга бутилка! — окашля се Ким. — Ако, разбира се, Джен желае да чуе историята до края!

— Да, моля… — Дженифър кимна. — Съжалявам, ако…

— Няма за какво да съжаляваш — Ким се засмя, докато вадеше новата бутилка от барчето. — Знаеш ли, и аз не съм искал да бъда онова, в което ме превърнаха хората! Разбираш ли — гой седна на мястото си и преметна крак върху крак, — дяволски много пъти се опитвах да променя пътя си, но обществото неизменно не ми даваше правото да го направя! Както сигурно знаеш, роден съм в Бурвил, предградие на Хопър сити. Майка ми почина рано. С баща ми се разбирахме добре, но той беше дребен техник в един от нефтопреработвателните заводи край Хопър и нямаше пари за нищо по-добро. В Бурвил се подвизаваше банда — смогерада би било силно казано — която се състоеше предимно от тийнейджъри. Нямаше магазинер, който да не си плаща редовно данъка на бандата. С малките деца разговорът беше съвсем прост — или плащаш, или те бият. Другите крадяха от родителите си. Какво можех да открадна аз, когато и бездруго едва свързвахме двата края? Така че между петата и седмата си година бях пребиван десетки пъти, докато бандитите не решиха, че мога да съм им по-полезен като преносвач на наркотици, който по този начин си изкарва за таксите. За мен беше чест — не, наистина беше привилегия да работя за бандата, защото това ми носеше не само правото да се движа свободно на територията на съседните банди, но и вдъхваше особен респект на останалите хлапета в предградието. За няколко години се нагледах и на наркомани, които са стигнали до дъното. Мисля, че това ме предпази да опитам по-късно и аз… Както и да е, бях добър ученик и често се говореше за прехвърлянето ми в някое елитно заведение, но нямаше кой да плати за това… По едно време — да съм бил десетгодишен тогава — баща ми получи предложение за работа на нефтодобивна платформа край екватора и за нас това беше златна възможност. Баба ми се съгласи да ме прибере за периода, докато татко натрупа пари на платформата. Аз също бях доволен — тогава вече разбирах какъв път съм поел като пласьор на наркотици. Радвах се, че ще мога да се измъкна от блатото! Доста наивен съм бил, Джен, не мислиш ли? — Той поклати глава и наля на всички. — Ето така в началото на учебната година аз се преместих в центъра на Хопър и постъпих в ново училище, което, както баба казваше, беше най-доброто в района…

… Младата учителка въведе Ким в класната стая и сладко се усмихна на децата:

— Е, милите ми, това е новият ви съученик, господин Нюмън! Ким, иди да седнеш ето там, на свободния чин до прозореца!

Първият час беше по обща история. Зададен бе въпрос и Ким свенливо вдигна ръка, но учителката го спря:

— Господин Нюмън, в десния ъгъл на чина имате сигнализатор, желанието си да кажете нещо ми предавайте чрез него!

— Извинете, госпожице, не го бях забелязал! — смирено кимна той. Не се чувстваше съвсем на място сред хлапетата от този скъп квартал и беше малко изненадан, когато децата го наобиколиха през междучасието и го помолиха да им разкаже за предградията. Ким прие интереса им съвсем доверчиво, за да открие само няколко дни по-късно, че е бил безсрамно измамен…

Първия път, когато му приписаха беля, той не разбра причината, протестира пред директора и беше сурово мъмрен. Втория път изчерпателното обяснение „Кой друг би го направил, освен едно бандитче от предградията?“ го накара да сведе глава.

Не можеше да свикне обаче с нещо друго — баба му също се отнасяше към него така, сякаш в следващия момент ще извърши престъпление. Може да го обичаше по свой начин, но беше дърта подозрителна вещица и Ким сподели положението с баща си още първия път, когато го видя.

— Майка ти съм я взел напук на нея — съгласи се Том простичко. — Знам я каква е тъща ми. Постарай се да потърпиш още няколко месеца — лятото вече ще имам достатъчно пари, за да се махнем оттук и двамата!

През зимната ваканция взе Ким със себе си на нефтодобивната платформа.

Да бъдеш част от сплотен екип, беше чудесно. След четири месеца в условията на необявена война Ким просто цъфтеше. Ловяха риба и се къпеха в топлото екваториално море, посетиха Африка — съвсем наблизо е, няма и стотина километра, беше казал баща му — и прекараха няколко приятни вечери под звездите…

Ким току-що се беше събудил, когато чу сирената.

Самият звук не предвещаваше нищо хубаво. Ким набързо навлече дрехите си и изтича на палубата. От входа към сондажното отделение бълваше гъст черен дим. Наоколо се суетяха работници. Том стоеше край една от водните помпи и момчето си проби път към него.

— Ударѝ една ръка, докато се опитам да помогна! — нареди му Том, остави помпата и се втурна под струите на един от маркучите. Миг по-късно вече беше влязъл в сондажното и Ким изтръпна, докато гледаше дима.

Баща му се появи след няколко минути. Носеше припаднал. Извика:

— Долу има още хора!

Останалите нерешително се тълпяха край помпите. Докторът се наведе над изнесения, но ръцете му трепереха и Ким видя колко много му трябваше, за да бие стимулиращата инжекция. Том отново излезе, стовари втория пострадал до първия, намокри се и пак влезе вътре. Изнесе може би седем или осем души, докато димът ставаше все по-гъст и по-гъст въпреки неистовите усилия на помпите.

Над сондата се появи вертолет. Работниците вече се изкачваха по въжената стълба, а Ким продължаваше да помпи, все пак баща му беше вътре и имаше нужда от помощ… Като че ли никой не се сети за Том. Той се бавеше и момчето заряза помпенето. Понечи да се втурне към сондажното, но нечии ръце здраво го сграбчиха през кръста. После помнеше само, че го носеха по въжената стълба, а той пищеше и се бореше… Малко след като вертолетът се бе отделил от платформата, тя избухна.

Върнаха го при баба му и този път нямаше шанс за съкращаване на присъдата. Тя вечно повтаряше, че мястото на хлапето е в Спецучилище — трудните за възпитаване малки престъпници били за там.

Веднъж намери на улицата часовник. Беше много красив — черен, със светещ циферблат и солидна цена. Ким мислеше да го покаже на баба си, но когато тя връхлетя върху него с обичайните упреци, той се отказа. Щеше да бъде наруган, обвинен в кражба, а и не искаше да се раздели със съкровището си.

Три или четири дни по-късно при баба му дойде майката на някакво съседско момченце и заяви, че Ким е крадец, защото си е присвоил часовника на сина й. След като изслуша поредица от неприятни епитети, бабата обеща да потърси часовника. Ким не я изчака да го направи. Още преди разговорът да е приключил, той вече беше далеч от дома си. Най-сетне свободен.

2.

Лайт замислено засмука сламката.

— И пак за белезите, нали? Не ви ли омръзна на всички да питате за това? Вечно защо това, защо онова…

— По-кротко, приятелю! — психоаналитикът дружелюбно наклони глава. — Просто ми разкажи!

— Платформата гореше. И ония изобщо не се опитваха да помогнат, нали разбирате? Да стоя и да гледам с презрителна усмивка, така ли? Та всички долу щяха да умрат… Можех ли да ги изоставя? Какви ти последствия, просто се втурнах в огъня! Смея да твърдя, че съм спасил поне няколко живота. Вярно, имам белези, но какво от това? Ето, нали виждате колко съм добричък! Може ли да свършваме вече? Хванал съм си мишка в килията и ми се ще да й извия врата! Освен това — Лайт остави сламката и се изправи, — както и да се ровите из съзнанието ми, няма да ме накарате да се чувствам какъвто не съм!

— Норман, във всеки един човек има зрънце доброта…

— Търсете го колкото щете, докторе! — Лайт разтвори ръце. — Само искам да ви дам един съвет! Ще ме вкарат в Спецучилище, но след няколко години ще изляза оттам. Гледайте да не ми падате в ръчичките… Не гарантирам, че ще умрете бързо и безболезнено!

Из „Без проблеми“ — Ким Нюмън

Ким поклати глава.

— Естествено, че постъпих глупаво. Откраднах кола. В жабката намерих пакет цигари. Свалих прозореца и запалих една. Пръстите ми трепереха. Почти прехапах филтъра. Давех се от топлия дим до сълзи в очите. Постепенно започвах да се чувствам по-добре. Човешки. Свободен. Кракът ми сам напипа педала за газта. Винаги е по-безопасно да откраднеш евтина износена кола, защото кое ченге ще тръгне да гони някаква трошка? Ченгеджийска им работа… Бях в толкова добро настроение, че даже натиснах спирачката, когато едно момче на шосето ми махна…

… Колата намали и Марк здравата се изненада, вече два часа вдигаше палец на шосето. Претича край колата и дръпна предната врата. Попита ненужно:

— Ще ме качиш ли?

Ким великодушно му посочи седалката. Марк се настани, тръшна вратата и колата постепенно набра скорост, за да излезе в най-вътрешната лента.

— Може ли една цигара? — обади се Марк.

Ким му подаде пакета. В трескавите движения на пътника си виждаше самия себе си отпреди малко. Попита:

— Закъде си?

— А ти? Накъде пътуваш?

— Накъдето ми видят очите!

— И аз съм в същата посока! — Марк запали втора цигара. — Майтапя се. До Събмит Сити трябва да стигна.

— Оттам ли си?

— Не, но имам приятел, води смогерада.

Ким бръкна в жабката и извади пътна карта.

— Добре! — той бутна картата обратно. — Потегляме на изток!

— Защо? Събмит е на запад, ако не ме лъже паметта…

— Ще сменим две-три коли и ще позаобиколим. Така ще ни търсят в обратна посока!

— Крадена ли е колата? — Марк посегна за нова цигара. — Слушай, хайде първо да спрем някъде и да ме черпиш два-три големи сандвича? Умирам от глад!

Прекараха точно седем дни по пътищата. Смениха общо четири коли. Последната беше очукана алфета с учудващо добър двигател, за която Марк с усмивка попита:

— Чудя се дали не сме свили някоя ченгеджийска кола?

По обяд на осмия ден вече бяха в Събмит. Ким не без опасения вкара колата в тесните улички на предградието. Алфетата си я биваше въпреки преклонната й възраст, но нямаше да ги запази от някой внезапен откос, а сигурно щяха да получат такъв, ако продължаха в същия дух.

Едно яйце се разби точно пред колата и Ким натисна рязко спирачката. Марк слезе, вдигнал високо празните си ръце, и извика:

— Искам да се срещна със Стив Вайс. Бяхме съкилийници. Ще се сети!

— Чакай там и не мърдай! — отвърна звънък момчешки глас.

Марк седна на капака на колата и запали цигара.

— Смотаняци! — повика ги след малко момчешкият глас. — Оставете возилото тук. Ще свиете в първата пряка вдясно, Стив ви чака!

Инструкцията беше съвсем точна. Стив ги пресрещна още пред първия вход.

— Здрасти, Марк! — сграбчи той приятеля си в мечешка прегръдка. — Добре изглеждаш! Знаеш ли, че те търсят под дърво и камък? Страхотен номер си им погодил!

— Аз съм по номерата, Стиви, знаеш ме! — Марк се сгуши в ръцете му и вдигна очаквателно лице.

Ким, с ръце в джобовете, ги изчакваше да свършат с дългата задушевна целувка. Най-сетне Марк се сети да обясни:

— Срещнах го по пътя. Казва се Ким! Бил е със смогерада. Казах си, че може да ти е от полза!

— Здрасти! — промърмори неуверено Ким.

— Добре дошъл на моя територия! — приветства го Стив. — Е, момчета, да ви запозная с моето съкровище! За колата не се безпокойте. Ще я закарат по-далечко и ще я зарежат там.

Главният щаб на смогерадата се помещаваше в луксозен апартамент. Дори само по това можеше да се съди за доброто положение на Стив и останалите. Когато влезе в жилището, Ким изпита болезнено желание да се изкъпе, да си сложи официален костюм и да заговори с аристократичен тон. Скъпата мебелировка просто го изискваше!

— Това е Жана! — представи я Стив хрипливо на влизане в хола.

Ким пристъпи сковано към кушетката, на която се бе излегнала Жана. Приклекна и целуна отпуснатата й ръка. Жана се засмя и морковеночервената й коса се залюля като развълнувано море. Беше красива. Толкова красива, че Ким просто не можеше да повярва в съществуването й. Носеше прилепнала черна рокля с дълбоко деколте, изпънато от млечнобелите й обли гърди.

— Приятно ми е да се запознаем! — измърка тя с дрезгав глас.

— Да! — успя да смотолеви Ким. — И на мен!

Марк стоеше безмълвен зад него, преизпълнен с изгаряща ревност. Стив сложи ръка на кръста му и нежно го ощипа.

— Едното няма нищо общо с другото, приятелю! — каза той. — Повярвай ми!