Серия
Реъритис Ънлимитид (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moving Target, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)
Сканиране
Слава (2010)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Пролог

Източно от Палм Спрингс

Януари

Небето беше безоблачно синьо, празно като сърцето на убиец.

Жената, която имаше три имена, се усмихна мрачно в огледалото за обратно виждане на стария си пикап. Мъжът, който я следваше с бялата тойота седан, се беше справил на магистралата, но нямаше толкова късмет на по-тесните и по-безлюдни кални пътища, които водеха към изолирания й от света дом.

Трудно е да се скриеш в пустинята. Дори да спазваше дистанция и да се опитваше да бъде невидим, той щеше да изпъква като ярка неонова реклама.

Сухата дива земя изглеждаше еднаква навсякъде, в действителност беше изпълнена със скрит живот, с изненади, които варираха от приятни до смъртоносни: пясъчни капани, които нямаха нищо общо с игрищата за голф; скали и понори.

Тя се надяваше, че малката бяла кола няма да издържи и ще се счупи някоя полуос, а после и врата на шофьора. Така щеше да й бъде спестена необходимостта да застреля онзи, който я следваше — но първо трябваше да се предположи, че вижда достатъчно добре, за да свърши това, преди тя самата да бъде застреляна.

„Остаряваш“, каза си грубо, без да се щади.

Повече от петдесет години беше успявала да надхитри и лисицата, но вече започваше да губи сили. И все пак нямаше да бъде лесна жертва. Нито пък щеше да даде без бой древната и безценна „Книга на Мъдростта“. Първо щеше да се раздели с живота си.

Пикапът се понапъна по последната четвърт миля до колибата й, защото склонът стана много стръмен. Мина покрай знака „Минаването забранено“, изписан с яркочервени букви. Камъчетата хвърчаха изпод гумите. Времето минаваше така бързо напоследък, че не стигаше да свърши всичко.

Или пък й се струваше така, защото изпитваше непоколебима увереност, че смъртта се приближава неумолимо, а времето й изтича като пясък между пръстите.

Дали така са се чувствали и потомците на първата Серена, когато е наближавало времето да се оттеглят от този свят? Дали са поглеждали към стария и похабен стан, който се е предавал от поколение на поколение тъкачки? Дали са вдигали крехки старчески ръце към совалката, за да добавят своята последна нишка към древната тъкан?

Не знаеше. И никога нямаше да узнае. Толкова много неща се губеха в буйния поток на времето. Толкова много, но не всичко. Думи, предавани шепнешком от поколение на поколение жени, й казваха, че в началото „Книгата на Мъдростта“ имала повече от шестстотин страници. Времето и отчайващо стечение на обстоятелствата намалили броя им до петстотин и седем. Тези страници събираха в себе си историята и мъдростта на Учените и Опитните, страници с красиви позлатени букви и лапис лазули, изпъстрени със зеления цвят на живота и червения на кръвта.

Нито една тъкачка от седем поколения насам не беше успяла да разчете думите, изписани с издължени и елегантни букви, които красяха „Книгата на Мъдростта“, но никой не се съмняваше в нейната висока стойност: подвързията от масивно злато беше обсипана с бижута, които бяха сърцето на сложния и загадъчен дизайн.

И сега, отново, древните страници бяха застрашени.

Като последната от дългата редица тъкачки, тя беше разполагала с цял живот, за да се подготви за точно тази ситуация. Светлината трябваше да бъде предадена в други ръце. Ако нейното време беше свършило, така да бъде. „Книгата на Мъдростта“ трябваше и щеше отново да бъде спасена от алчността на мъжете.

Скрита от погледите от нисък рид, колибата й беше сгушена в малка падинка. Дървените греди на кладенеца и на стените бяха изпечени и станали твърди като камък от безмилостното слънце на пустинята Моджаве. Въпреки че сега беше хладно, гранитните скали, които се подаваха като кости тук-там от сухата земя, щяха да бъдат непоносимо горещи само след няколко месеца. Тогава тя щеше да си пече хляб и боб в малката фурна, която си беше построила вън от колибата, и да чувства с кожата си хладния шепот на нощта.

Ако беше още жива.

Натисна спирачките всред облак прах, изгаси двигателя и грабна пакета, който лежеше на седалката до нейната. Вътре бяха скъпоценните страници, заради които беше излязла от скривалището си. Те я бяха принудили да се свърже отново с миналото си, от което толкова упорито се опитваше да избяга.

С решителността, която й беше помогнала да преживее цели осемдесет години, тя застави тънките си крака да претичат по късите стъпала, които водеха към колибата. Пясъкът скърцаше под износените й маратонки. Кривите клони на близкото дърво чернееха на фона на изгорялото небе. Горе, над главата й, ястреб кръжеше в безкрайната пустота.

Чуваше само собственото си дишане и виждаше единствено мамещата я врата на колибата. Задъхана, тя я отвори рязко, препъна се в прага и влезе точно в мига, в който бялата кола мина покрай табелата и влезе в падинката. Тя затръшна вратата на колибата и спусна стоманеното резе, дълго цял ярд. После затвори дървените капаци на двата прозореца и завинти болтовете им.

Мракът във вътрешността на колибата беше почти пълен, но тя нямаше нужда от светлина, за да намери пътя си. Като млада „вдовица“ тя беше построила колибата от камък и дърво със собствените си ръце. И сега, вече старица, познаваше всеки инч: предимствата и, слабите й страни, тайните й, всичко.

Закуцука към куката над вратата, където беше закачена пушката. Знаеше, че е заредена. Винаги беше заредена.

Здрав юмрук заблъска по вратата.

— Мисис Уивър[1]? Бих искал да говоря с вас за…

— Влезли сте незаконно в чужда земя, а аз имам пушка! — извика тя и заглуши останалите му думи.

 

 

Мъжът, застанал от другата страна на вратата, се огледа бързо наоколо си. Нямаше следа от камери, нито от дупки, през които би могла да го шпионира. Не беше и очаквал да има, но все пак трябваше да внимава. Точно защото винаги беше нащрек, беше още жив и на свобода, докато други не бяха имали такъв късмет. Нямаше също така и следа от телефонни жици, нито от антени за радио или телевизия. От собствен опит знаеше, че клетъчните телефони още не са стигнали до тази част на пустинята Моджаве. Старицата беше наистина съвсем сама.

Той се усмихна.

С елегантно и пестеливо движение, което говореше само по себе си, той пъхна ръка под якето си. В дланта му се появи револвер.

— Няма от какво да се страхувате — каза той и думите му звучаха съвсем искрено. — Не искам да ви нараня. Искам да ви направя богата. Ще ви дам два милиона долара за „Книгата на Мъдростта“. Няма ли да ме пуснете вътре, за да поговорим?

— Давам ви шейсет секунди, за да се махнете от моята собственост.

— Бъдете разумна, мисис Уивър. Два милиона долара са много пари. Много повече, отколкото би ви дал, който и да е друг за проклетата книга на друидите.

— Трийсет секунди.

— Вземете поне бизнес картата ми.

Единственият отговор, който чу, беше плъзгането на метал по метал — звук, който не можеше да се сбърка. Тя приготвяше пушката за стрелба. Той прецени дебелината и здравината на стените и камъка, изпеченото и заздравено от слънцето дърво на вратата, както и изненадващата сила на жертвата. Щеше да има нужда от специални куршуми за бронирани жилетки. За колибата. И за нея. Тази тук беше особено жилава кучка.

Като изруга високо, той се обърна, влезе в колата и се отдалечи от единственото нещо на света, което желаеше толкова силно, че беше готов да убие за него.

 

 

Вятърът се появи след залез-слънце. Невидимото движение на въздуха беше сухо и студено. Толкова студено, че човек можеше да измръзне до кости. Носеше мириса по-скоро на времето, отколкото на живота. Керосиновата лампа вътре в колибата хвърляше странни, прилични на живи същества, сенки по прозорците и стените. Стар тъкачен стан чакаше в ъгъла. Недовършена тъкан го запълваше отчасти. Макари с ярки прежди бяха закачени на стойките и чакаха мига, в който щяха да бъдат съединени в цялостна материя.

Силен, млад огън гореше дружелюбно в огнището и прогонваше ужасния нощен студ на пустинята. Жената носеше около врата си дълъг шал, който беше толкова стар, колкото и тъкачния стан. Обикновено материята на шала жулеше грубо кожата й, затова тя не го носеше много често. Оставяше го до „Книгата на Мъдростта“. Но тази нощ духът й изстиваше и шалът топлеше приятно кожата й.

Тя седеше вкочанена и смълчана пред огъня и гледаше извиващите се като змии пламъци, без всъщност да ги вижда. Виждаше само парчетата тънък празен картон, които късаше и хвърляше в огъня.

Той беше обещал да й изпрати откраднатите страници от „Книгата на Мъдростта“. Отново я беше предал, отново беше дал обещание само за да го наруши. Беше й изпратил някаква съвременна хартия, а не древното томче. Това не бяха страниците, запълнени с издължените и странно опасни букви, с древния език, който разказваше мълчаливо за отдавна изчезнали хора и места. Нямаше никакво значение, че дори тя не можеше да разчете самите думи. Достатъчно беше, че пазеше книгата и щеше да я предаде на следващата Серена.

Семейната традиция твърдеше, че „Книгата на Мъдростта“ е всъщност душата на мъж, излята върху хартията под формата на мастило, смес от дъбови сокове и желязо. Силен и властен мъж. Горд мъж. Загадъчен мъж.

Смъртоносен мъж. Ерик Мъдрия. Ерик, чиято мъдрост беше дошла прекалено късно. Но онова, което той беше научил и което впоследствие беше загубил, беше забравено, когато пазителите на „Книгата на Мъдростта“ вече не можеха да разчитат древния език.

Но дори без да разбира думите, тя знаеше, че книгата сама по себе си е съкровище, което няма цена. Струваше много повече от материята, която тя носеше в момента като шал, много повече от златото и бижутата, които красяха корицата. Защото в книгата се съдържаше знанието, което беше два пъти по-примамливо от парите. Елегантните и сложни главни букви предизвикваха ума с нещо, чието значение беше по-дълбоко от това на думите. Усещането за предишните поколения, за собствените й прадеди, за хора, които са били мъдри, и за други, които са били глупави; за светци и престъпници, за воини и вещици, за мъдреци и отшелници, за селяни и аристократи — целият опит на човечеството — извираше от богатите цветове: сапфирен, рубинен, смарагдовозелен и златен. Над всичко доминираше златото, прогонващо мрака със светлина, нямаща равна на себе си, вечна и безкрайна като времето.

А тя самата беше само плът, вече износена и смъртна.

Шум отвън я стресна и я откъсна от горчивите й мисли. Обърна се навреме, за да види как единият от прозорците се спуква и стъклото връхлита вътре. Една бутилка падна на каменния под и експлодира, а газта буквално заля малката стаичка. Последва друга бутилка, после още една, и още една и още една в безмилостен дъжд, който можеше да изгори дори въздуха.

Умирайки, тя видя материята, която я беше примамвала през целия й живот. Засмя се и протегна ръка, като да я прегърне. Съжаляваше единствено за това, че няма да бъде жива, за да види лицето на злодея, когато той разбере, че отново го е надхитрила.

Вече беше предала „Книгата на Мъдростта“ на следващия й пазител.

Бележки

[1] Уивър (англ.) — тъкач. — Б.пр.