Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкия лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lillelord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Йохан Борген

Заглавие: Малкия лорд

Преводач: Златко Попзлатев

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стоян Кайнаров

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Любка Иванова; Лев Шопов; Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2785

История

  1. — Добавяне

I
Малкия лорд

1

Вуйчовците и лелите влизаха задъхани от студа. От гърлата им струеше пара, когато преминаваха тясното преддверие, гдето стоеше прислужничка и насочваше гостите. Те влизаха шумно в големия квадратен хол с глава на северен елен над камината и килими по всички стени. Беше топло. Беше у дома.

Малкия лорд стоеше насред килима във всекидневната и слушаше зад затворената врата шума от пристигането на гостите. Знаеше добре какво става оттатък при влизането им; представяше си как поглъщат аромата на дърво, на килими, дискретния дъх на семейната вечеря, която щеше да бъде поднесена — супа от аспержи, пъстърва, печена сърна. Знаеше как камериерката Лили помага при сваляне на палтата, как вуйчо Рене кокетливо казва: „Не, много ти благодаря, моето момиче, но аз не съм толкова стар…“, а после отнася подплатеното си със зибелинова кожа палто и го окачва сам на закачалката, наляво от входната врата. В същото време пълничкият вуйчо Мартин, макар и много по-млад, оставя да му помогнат с явно задоволство: всичко, което улесняваше усилията му… Лелите разменят бързо поздрави пред огледалото, сякаш ги отправят към отразените в него образи, за да си подадат веднага след това ръка, да подхвърлят някоя дума за студа, за снега, който още се чувствува във въздуха. В своята представа Малкия лорд виждаше всичко това по-ясно, отколкото ако го бе видял в действителност. Застанал сред стаята, във фантазията си той чуваше разменяните думи така ясно и отчетливо, като че бе вече малкият домакин, който щеше да се покаже след малко, когато камериерката разтвори вратата. Това бе обикновеният ритуал. Тогава майка му, идвайки от вътрешността на дома, се явяваше пред поканените с леко закъснение, като много заета домакиня… Той стоеше в стаята и се радваше на всичко. Изпълваше го нервна радост от предстоящото празненство. Чу как отминава влакът — по посока към Скарпсну — тъкмо под прозорците, гледащи към малкия залив Фрогнер. В друг случай той би изтичал до прозореца на еркера, който бе на едно стъпало по-високо от самата стая, за да види как сипещите се искри от високия комин на локомотива танцуват в мрачния зимен следобед и гаснат след това във въздуха или по снега от двете страни на линията, а понякога стигат чак до морето, между казиното и стария фонтан с издигащото се до него орехово дърво.

Днес обаче той не се затичва към прозореца, днес няма искри. Той ще си стои в стаята, защото това е нужно. Все ще се намери някой да каже „малкият господар на дома“. Леля Кристине ще бъде първата: „Малкият господар на дома е вече на линия“ — така ще каже тя. Зашеметяващ лъх на какао и ванилия ще се понесе около нея. А може би той само си мисли така, понеже леля Кристине приготовлява „домашни бонбони“ в тясната си кухня и има собствен магазин на Конгенсгате. Всички намират, че енергията й „заслужава удивление“; някога тя е свирила на лютня и е пяла в елегантни ресторанти в чужбина. Веднъж някой бе казал, че е достойна за удивление. А може и да е… Тогава майка му ще хвърли един от ония бързи погледи настрана, с което ще предупреди, че тук има дете. Тя обаче знаеше, че детето вижда очите на леля Кристине, които стават меки като кадифе след вечерята, че гласът й преграква и че тя изхлузва обувките си под софата и се изляга, потънала в бездната на усамотението.

Малкия лорд виждаше през затворената врата как вуйчо Рене си измива тънките ръце, които доволно потрива при излизането от тоалетната, и как за момент, минавайки край огледалото, той поглажда мустаците си, намазани в краищата с помада. С малко гребенче, попаднало сякаш в ръка на магьосник — в тая ръка можеше да попадне и изчезне всяко нещо, — той сресва редките си посивели руси коси, спуска ги посредством едно от ония бързи движения, за които човешката ръка е създадена. За миг той ще застане на вратата и тъкмо когато се готви да влезе, с подчертана любезност ще направи път на леля Шарлота, която ще се втурне в хола, в шумоляща копринена рокля. А вуйчо Рене ще му подвикне на френски език: „Мое малко момче“, като повдигне тъмните си вежди, за които майка му веднъж бе казала, че ги боядисва. Той ще се наведе към него с шеговитост, която няма особен смисъл, но е така приятна именно в този момент…

След това ще дойде вуйчо Мартин, с панталон на тесни райета, поосвободил се от притеснението на жилетката, и ще подхвърли обичайната си приказка за „мъжете“, но едва след като домакинята влезе в хола.

Едва тогава — и то доста време след всички други, за да подчертае скромността си — ще влезе леля Клара, облечена в черно. Тя ще се стеснява толкова повече, колкото по-сърдечно я посрещне домакинята.

Малкия лорд стоеше сред стаята и слушаше шума на отминаващия влак. Наскоро с искрящи светлини ще затрака по релсите друг влак, пристигащ от Скарпсну. Те ще осветят за миг заливчето Фрогнер, където ледът е потъмнял, а настланият върху него сняг се е почти стопил. Тоя шум от външния свят само увеличаваше трепетното удоволствие от уютния дом, от многото хора, от аромата на печената сърна, от дискретния звън на бутилките червено вино, които бяха почнали да отварят, от меките светлини на ориенталските лампи в еркера на хола. Тези светлини трепкаха по месинга, по страшните бенгалски маски, които вече не го плашеха, по танцьорките от майсенски порцелан, замръзнали грациозно върху етажерките под мъждукащата светлина, в техния странен и вечен танц. Възрастните ги отминаваха или хвърляха разсеян поглед върху им. Но за създателя на тия творби с чудни движения, сковани в своя полет, малките фигурки са израз на полета на самия техен творец.

Малкия лорд познаваше всички, които щяха да дойдат, знаеше онова, което всеки щеше да говори, познаваше тоалетите им, и особено миризмата им; всяка от лелите той познаваше по парфюмите й. И все пак едва изчакваше оня миг, в който ще се разтвори високата врата в матовосиня и кафява украса. Някога, тръпнещ от нетърпение, той посрещаше гостите в топли, кадифени панталони. Но това бе отдавна, когато бе единадесетгодишен. Оттогава изминаха три години. Сега той носеше морскосин костюм с бяла яка, имаше светлоруси къдрици, които падаха над яката, лачени, блестящи обувки и чисти нокти; стоеше изпълнен със светлина, за да бъде оня, който приема като господар в дома, винаги еднакво спокоен, но все пак обладан от празнично настроение, тръпнещ в очакване.

Пристигащият влак се чува откъм Скарпсну. Ведно с неговото наближаване растеше и шумът под прозорците. Ето сега искрите от комина пак танцуват. Той знаеше това. Стоеше с гръб към прозореца и все пак виждаше през него, виждаше с гърба си. Шумът почваше да заглъхва по посока към града. Вратата се отвори. Ръката на Лили се мярна за миг и изчезна отново. Вуйчо Рене застана на входа и се отдръпна малко изненадан, за да даде път на леля Шарлота, която се втурна напред с шумолящите си коприни.

Малкия лорд потъва сред гостите, той е техен пленник. Шумолящите коприни на леля Шарлота се превръщат в камбанен звън, когато тя плътно го притиска до себе си. Приливът на нежност е толкова голям, че когато той вдига глава, леля Шарлота има сълзи на очите си — майка му бе казвала, че леля Шарлота толкова много е желала да има деца. При тези нежности вуйчо Рене стои зад нея. Той пристъпва, покланя се церемониално, ръкува се и произнася на френски: „Мое малко момче…“ След това шеговито повдига тъмните си вежди, сключва ръце, оттегля се към еркера и поглежда навън към Оскарсхол. Скоро — на масата — щеше да настъпи моментът да наблюдава феноменалните му пръсти, които сякаш омагьосваха всичко, до което се приближаваха — тънкото столче на винената чаша, вилицата… омагьосваха дори и когато дигнеше прозрачната си длан във властен жест, „за да каже няколко думи“… Всичко, до което вуйчо Рене се приближаваше, веднага оживяваше, блясваше. Ръката му за миг опипва иконата над портала в ориенталския ъгъл.

— Отлично място — промърморва той, както бе правил неведнъж по-рано.

Влезе вуйчо Мартин. В същия миг домакинята застана на другата врата. Малкия лорд бе разучавал дали това не е уговорка между майка му и вуйчо Мартин. Те са брат и сестра — казваше майка му. Да, така е, но как е възможно тоя дебел човек да бъде брат на майка му. Вуйчо Мартин се приближи до него. Всичко му е стегнато, изпънато, както на жената в синьо от картината на Матис, висяща на стената. („Това изкуство ли е?“) Вуйчо Мартин се приближи до Малкия лорд, поздрави през неговата глава майка му, подръпна къдриците му и каза:

— Боже господи, Суси, не е ли време да отрежеш къдрите на малкия Самсон, та и той да стане мъж?

Той знаеше какво е в момента лицето на майка му, макар че собственият му поглед беше вторачен в една точка от панталоните на вуйчо Мартин, гдето чертите се събираха като в център и след това падаха отвесно надолу. Очите на майка му са весело възбудени от здрависванията и пълни с нежност, когато гледа сина си край нея. Той знаеше какви са очите й и сега, макар в момента да зяпаше все още в тази точка от панталоните на вуйчо Мартин.

А вуйчото възкликна с престорена лекота:

— О, господи, ако желаеш да удължаваш играта на малкия лорд Фаунтлерой, докато…

Но ето и леля Валборг, прикрита от едрия си съпруг. Тя бе дребна жена и единствената, чийто поглед е на еднаква височина с погледа на Малкия лорд; тя каза: „Мартин!“ — тихо, но властно, което накара вуйчо Мартин да отстъпи автоматично и да каже: „Всеки с вкуса си“ и внезапно дружелюбно се оттегли към вуйчо Рене, като почна да разглежда смутено червената статуйка, усамотена върху черната колона под погледа на вуйчо Мартин, но когато вуйчо Рене я повдига и обръща в тънките си ръце, тя израства и започва разказа за жената, която се борела с един лебед. Да, тя се борела, но това й било приятно… о, да, вълнуващи неща.

Леля Валборг се здрависа с Малкия лорд, като позадържа ръката му в своята месеста ръка. Погледът на леля Валборг не идва отвисоко. Затова тя е като дете. Усмихна се и каза:

— Още малко и ти ще ме превишиш с цяла глава, мое момче.

При тези думи лицето й се озари в добродушна усмивка.

Малкия лорд се качи на подиума, застана с гръб към прозореца и поздрави:

— Добре дошли!

— Прибърза, мило момче — извика леля Кристине, която едва сега се показа на вратата. Тя бегло го прегърна, изпълни го с мирис на какао. Сякаш един след друг искат да го задушат: леля Шарлота с копринения си тоалет, леля Кристине с аромата на какао, вуйчо Мартин само с вида на хубаво загладения си корем…

— Ето и леля Клара — каза майка му и погледна нервно към вратата, през която в момента влезе леля Клара, в тъмен тоалет с бяла платка, с умишлено наведена глава, с лорнет, висящ на верижка. Тя веднага навлажни устните си с върха на езика, почти бял като пепел.

Малкия лорд слезе от подиума, посрещна я и угоднически запита по навик:

— О, леля Клара, нека да погледна брошката ти.

— После, мое дете, не бъди така нетърпелив. — Тия думи обаче тя придружаваше обикновено с приятелско пляскане по бузата, което показваше две неща: че е поласкана и че все още продължава да учителствува. Тя беше учителка по френски и немски, имаше права походка и беше пряма в мислите си. („Същинска граматика — каза вуйчо Мартин на вуйчо Рене зад палмата, — само че отвън не се виждат неправилните глаголи.“)

Леля Клара изведнъж измъкна малка джобна кърпа и избърса носа си. За Малкия лорд белият й, леко извит нос и малката джобна кърпа бяха едно; в следния момент ароматът на „Мария Фарина“ се разля и освежи затоплената стая. Годините бяха очертали по ръцете й чуден пейзаж, който напомняше географска карта с реки и планини. И те самите издаваха лъх на „Мария Фарина“… толкова по-различен от любимия парфюм на майка му „Боске“. Тоя парфюм майката пазеше на най-горната лавица на шкафа в собствената си стая; когато той беше още малък, като изтеглеше най-долния рафт и стъпеше върху него, с носа си достигаше точно до шишенцето с парфюма. Тогава сякаш майка му бе близо до него, до самия него, по-близо, отколкото сега, когато е в същата зала между вуйчовци и лели.

Нейният аромат бе лек и се носеше навсякъде, макар и не така свеж като аромата на леля Клара, който се пръскаше винаги щом отвореше малката си чантичка. Тогава „Мария Фарина“ се разливаше от всяка гънка.

Той се чувствуваше доволен от тия контрасти, радваше се на сигурното равновесие в неговия закрилян свят. Сега бе дошъл моментът, когато те обикалят между гостите, поглеждат се един друг, докато високата врата към столовата се разтвори от невидима ръка, която той добре познава: ръката на камериерката Лили. Домакинята тогава ще каже: „Моля, заповядайте всички на трапезата.“

Митовете са изпълнени с очакване и напрегнатост. Тук са. Всички са тук. А той ще зарадва някого с детската си привичка. Ще се приближи до леля Клара, която го очаква, и ще каже: „О, леля Клара, нека да погледна брошката ти.“

Той казва това с желание, а леля Клара отговаря по навик: „Но, мило дете, гледай ти, нима тая брошка никога не ще ти омръзне.“ Тя изтегля предпазливо златната верижка над главата си и тогава отваря първото капаче, под което се крие друго капаче, по-малко. Дига и него; показва се трето, още по-малко капаче, съвсем еднакво като първите. Той възкликва: „О-о-о“. Но дори и най-вътрешната брошка има една рязка, която показва, че и тя се отваря. Веднъж майка му бе казала, че под капачето има една снимка и тя именно била трагедията на леля Клара. Но Малкия лорд знаеше, че тук е границата, че не бива да пита дали и това капаче може да се разтвори. Той знаеше това, както и хиляди други установени неща.

В тоя щастлив момент той знаеше, че далеко, далеко съществува друг външен свят: ледът по залива Фрогнер, улиците, училището… и че съучениците му съвсем не бяха облечени така, когато имаха гости. Той знаеше тия неща, знаеше, че те чупят стъкла, че късат панталоните си. Знаеше, че в дома на Андреас няма етажерки с балерини, че в събота у тях ядат херинги и че там не се пие вино в кристални чаши. Знаеше, че някои от момчетата го наричаха „момиче“, защото имаше букли и бе облечен по-различно от тях. Знаеше, че вуйчо Мартин намекваше за това, когато говореше, че Малкия лорд трябва да стане „мъж“.

Веднъж, доста отдавна, беше десетгодишен, когато пиеха кафе, а пръстите на вуйчо Рене си играеха с тънката чашка, Малкия лорд внезапно бе изпсувал. Майка му едва ли не припадна, а леля Клара така се смути, че почна да вади и прибира езика си като човечето на стенния часовник в трапезарията. Вуйчо Мартин избухна в гръмогласен смях и викна: „Браво, млади момко!“, пъхна почервенялата си ръка в джоба на жилетката под закръгления си корем и измъкна едно десетаче; сцената се прекъсна панически, тъй като монетата трябваше най-напред да се дезинфекцира, преди да бъде пусната в касичката на Малкия лорд.

Тогава той се бе засрамил. Не от думите си, а поради това, че им бе дал възможност да надникнат в неговите тайни.

Той знаеше изрази, които не знаеха нито другите момчета, нито лелите и вуйчовците, нито майка му; цяла редица такива изрази. Имаше и ред мисли, които бяха негова тайна. У него имаше някакво второ същество, но другите не го и подозираха…

Летящата врата на столовата се разтвори сякаш под знака на магическа пръчка. Не се показа никаква ръка. Майка му покани: „Да, заповядайте, моля…“, като че и тя самата бе донякъде изненадана. Всички тръгнаха, всички минаха пред него към вратата и към привлекателния аромат, който се носеше на вълни. Той вървеше накрая и ги насочваше към мястото на блаженствата с леки движения на ръката, които те не можеха да видят. Почти несъзнателно той наподобяваше клатушкането на вуйчо Мартин, наподобяваше елегантната походка на вуйчо Рене, строгите като граматика движения на леля Клара, забързваше като леля Шарлота в нейните коприни. Подскачаше зад тях в пристъп на благодушен присмех и се чувствуваше съвсем доволен в това двояко настроение — на любезност и подигравка. И тъкмо пред вратата, като минаваше край камериерката Лили, той изплези здравата езика си и посегна да я прегърне, като в същото време побутваше напред гостите към масата, гдето свещниците разливаха матова светлина върху синкавия порцелан.

— Бе-е-е… — поблейваше беззвучно Малкия лорд зад скъпите си роднини, които сядаха вече по местата си.