Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Prinzessin und ihr Chauffeur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
malkokote (2009)
Разпознаване и начална корекция
Palnohaho (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Автор: Ина Ритер

Заглавие: Той искаше любов, а не пари

Преводач: Димитър Тодоров

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Румена“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Немска

Печатница: „Полиграфия“ АД

Редактор: Христина Иванова

Художник: Аглика Чонева-Стоилова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954-8237-12-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3801

История

  1. — Добавяне

Глава I

— Уреди ли се? — Госпожа Кристине гледаше боязливо в лицето на сина си и разбра неговия отговор, преди той да беше проговорил. — Не го приемай така тежко — продължи тя бързо и утешително положи дясната си ръка върху широките му рамене. — Някой ден все ще намериш нещо.

Холгер фон Лобвайден прехапа долната си устна.

— Сигурно, майко — каза той тъжно и окачи шапката си на закачалката. — Все някой път ще се нареди — мислим ние. И очакваме това вече половин година.

— Аз не разбирам защо хората не те назначават, Холгер. Ти си толкова работлив и способен.

— Аз нямам никакви препоръки или свидетелства. В днешните времена човек трябва да докаже черно на бяло, че може да прави нещо. Дали някога ще имам шанс? Как само бих работил, ден и нощ! Далече така няма да стигнем…

— Ще ти сваря чаша кафе — госпожа Кристине се уплаши от неговата обезкураженост. — Ти не трябва да се отчайваш, момче — молеше го тя. — В края на краищата, ти знаеш какво можеш.

— С това ние няма да можем да се изхранваме. Трябва да намеря работа или още дълго ще живея от социалните грижи? Аз, един млад, здрав мъж?

— Не е срамно да вземаш пари от държавата — помъчи се да го успокои майка му. — В края на краищата обществото ти дължи нещо.

— Ние приемаме милостиня. Може би е било грешка да мисля, че мога да постигна нещо. Може би нямам способности за нищо.

— Холгер! — В очите на майката бликнаха сълзи. — Ти не трябва да говориш така. Ти винаги си бил толкова способен…

— Сега ние загубихме всичко и никой не иска да знае за нас. Ти трябва да видиш техните лица, когато чуят кой съм. Колко са отвратителни и злобни! „Как, вие сте един княз? — имитираше той нечий фалцет. — И вие сега искате да работите? По-рано никога не сте работили, а сега навярно чакате печените гълъби да влязат сами в устата ви. Не при мен, мили княже, не при мен!“

— Говорил ли ти е някой така? — прошепна боязливо княгиня Кристине.

— Да. Аз трябваше впрочем вече да съм привикнал. Никой не вярва, че един княз би могъл да свърши нещо и да бъде полезен.

— Хората са завистливи.

— Те са толкова злобни. Но аз не мога да живея под фалшиво име. А може би това не би било така глупаво.

— За това дори не става въпрос, Холгер! Един Лобвайден не се отрича от своя произход.

— Имаш право, мамо, беше глупаво от моя страна да говоря така. Но този път вече ще си намеря някаква работа, та ако ще да стана и уличен работник. Може би повече ще се харесам на шефовете с мазоли по ръцете.

Огорчен, той гледаше ръцете си, които действително бяха много добре поддържани. Но той нямаше никаква работа и това не беше по негова вина.

— Седни, ще сваря за двама ни набързо по чашка кафе. Наистина, това е втората преварка от днес сутринта, Холгер. Затова не се сърди, но парите за домакинството…

Младият мъж стисна зъбите си, когато взе в обятията си своята нежна, изящна майчица.

— Добре е, мамо, кафето не е никак важно. Но че ти трябва заради парите да се отказваш…

— Аз никак не чувствувам липсата му — увери го майка му и дори успя да се усмихне.

Холгер знаеше по-добре. За една кана хубаво кафе майка му даваше всичко. Но не им стигаха парите, за да си купят кафе. Те се бяха отказали от всичко, от което можеха да се лишат.

Той се отпусна в едно кресло и взе вестника, за да прегледа още веднъж предложенията за работа. След всяко съобщение клатеше глава, тъй като се търсеха само хора с професионални знания: техници, химици, чиновници за канцеларии. А той не притежаваше опит в никаква професия, тъй като преди само беше управлявал тяхното имение.

„Търси се шофьор. Добри обноски и хубава външност са условията“ — прочете той. Беше даден един телефонен номер.

— А защо не? — промърмори княз Лобвайден. Той стана, когато влезе майка му с готовото кафе. — Ще отида да телефонирам — каза той.

— Намери ли нещо във вестника? — попита майка му учудена. — Нали ние проучихме основно всички обявления.

— Може би. Но това е само един опит. Двадесетте пфенига трябва да бъдат вложени. Ти изпий кафето, майчице, и ми стискай палци.

— Не искаш ли да ми кажеш за какво се касае?

— По-късно. Вероятно пак нищо няма да излезе. Аз не притежавам никакви документи или свидетелства. Но би било хубаво, ако този път се уреди…

— Момче, не избързвай. Не приемай първото по-добро място, което ти предложат.

— Щом имам такъв голям избор, нали? — попита Холгер горчиво. — Аз ще приема всичко, което мога да получа.

Майка му искаше да го настигне, но младият човек вече натискаше бравата на входната врата. „Дано само в отчаянието си не извърши някаква глупост — мислеше си княгинята. — Той не е от хората, които лесно капитулират, но безполезното търсене на работа през последните месеци напълно го съсипа“.

Тя се опита да се съвземе, и се върна във всекидневната. Понякога и за нея беше много трудно да не се отчайва от така зле изменените условия, но тя се мъчеше да се показва пред сина си с винаги спокойно лице.

Княгинята се гордееше с него, тъй като той винаги й беше създавал радости. Че сега околните така го отблъскваха й причиняваше ужасна мъка, но тя не я показваше.

Тя взе в ръка вестника и прегледа обявленията. Не намери нищо, което днес да бе пропуснала. Обявата за шофьора тя едва докосна с погледа си. Такова място не подхождаше за Холгер, за такова място не можеше да става и дума. Той беше роден да заповядва, той не беше човек, който да получава заповеди и просто да ги изпълнява. Синът й не можеше да заглуши старата горда кръв на своя род.

Холгер в това време беше стигнал до телефонната кабина на ъгъла на улицата и набра дадения във вестника номер. На високото му чело се появиха фини капчици пот, докато се вслушваше кой ще се обади. В телефонната кабина беше задушно и горещо, но още по-голямо беше неговото собствено безпокойство, което предизвикваше тази пот. Най-сетне някой взе слушалката.

— Тук е домът на Шюте — обади се един женски глас.

— Лобвайден. Обаждам се заради обявлението. В къщата ви се търси шофьор. Ще ме свържете ли, моля, с господарите?

— Уважаемата госпожица е вкъщи. Но преди вас вече двама се обадиха. Дали има смисъл тя да идва на телефона…

Потта по челото на Холгер още повече се засили.

— Кажете ми, моля, адреса — успя той да се овладее и да каже.

— Вие искате просто да дойдете? Е, да, който дойде пръв, той пръв яде, казва народът. Останалите двама трябва да се представят довечера. Кьонингщрасе, 14. Дано уважаемата госпожица си бъде още вкъщи, когато дойдете.

— Аз тръгвам веднага. И моите благодарности. Вие бяхте много любезна с мен.

Холгер фон Лобвайден не подозираше, че неговата забележка ощастливи едно малко момиче. „Този поне знае, как трябва да се държи човек — мислеше си Герда. — Дали той изглежда добре? Гласът му поне звучеше много приятно“. Тя беше любопитна да го види.

„Трябва да взема трамвая“ — мислеше си Холгер, макар и да не му се искаше да харчи пари за пътуването. Беше много важно да стигне преди другите кандидати и да може да се представи пред господарите.

Неговото мъжествено, расово лице беше много сериозно, когато по-късно той се отправи към вилата, която лежеше сред една голяма градина в най-благородно уединение. Сърцето му биеше по-силно от обикновено.

„Трябва да получа това място — мислеше си той. — Мама трябва отново да може да си позволява своето любимо кафе и малко повече масло върху хляба.“ Той позвъни и зачака. Мина доста време, докато му отворят. „Да не би да не са чули моето позвъняване?“ — питаше се Холгер.

Но той се поколеба да натисне отново копчето. „На един шофьор се полага унизено да чака и да бъде смирен“ — мислеше си той. И действително вратата веднага беше отворена. Едно момиче в черна рокля с бяла престилка го гледаше с неприкрито любопитство.

— Вие ли сте този, който позвъни преди малко? — попита тя.

— Да. Лобвайден е моето име — Холгер се поклони учтиво. — Дали ще е възможно да поговоря с някого от господарите?

— По дяволите, но вие изглеждате много добре! — избухна малката изненадана. — Такъв като вас никога не сме имали. Няма да ви е много лесно да се разбирате с уважаемата госпожица, трябва да знаете. Тя е ужасно претенциозна. Тя си мисли, че всеки от нас трябва ден и нощ да бъде на нейно разположение. А кой би издържал дълго такова нещо? Нашият последен шофьор остана само четиринадесет дни. После той захвърли всичко и си отиде.

— Моля, бих искал да поговоря с уважаемата госпожица — това клюкарствуване не харесваше на Холгер.

Малката почувствува неизказания упрек и се изчерви. „Аз му мислех само доброто — мислеше си тя, — като го предупредих. И той трябва да е видял по-добри дни. Положително няма да остане дълго при нас. Това е един истински господин, а на тях не всичко се харесва.“

— Моля, почакайте, трябва да съобщя за вас.

— Много благодаря — Холгер предпочете да остане прав. С удоволствие той би си запалил сега една цигара, но първо нямаше такава и второ, никак не беше удобно. Той се спря пред една скъпа картина и започна да я разглежда.

„Това семейство трябва да притежава огромно количество пари“ — мислеше си той. Картината беше оригинал и той можеше поне приблизително да каже нейната цена. При едно наддаване тя би донесла повече от сто хиляди марки. И тези хора бяха оставили една такава картина да стои в хола!

— Уважаемата госпожица ви кани да влезете — осведоми го влязлата Герда. — Тя е добре настроена тази сутрин, може би ще имате щастие. Ще ви стискам палци, господин Лобвайден.

— Благодаря — Холгер пое дълбоко въздух, когато последва Герда. Всяка работа беше по-добра от никаква.