Ейми Дженкинс
Меден месец (1)

1.

Седим в тази бяла лимузина, която пърпори по претъпканите в събота вечер улици. Като в Холивуд. Макар че не е Холивуд. Тази страхотна, адски шантава, разтегателна лимузина е в лондонския Уест Енд^[1] — въпреки че не е нито на запад, нито пък някъде към края. Колата е толкова разтегната, че човек недоумява как не провисва в средата и не си влачи корема по земята. Толкова е дълга, че ти се струва невъзможно да завие по ъглите в Сохо, без да помете обществото от кафенетата в канавката.

Ами я си представете нещо. Представете си, че се наложи да спре на някой ъгъл. За да не прегази някой. И когато спре, се появява някакъв млад мъж — изглежда така, сякаш идва от провинцията, съвсем свеж. Приближава се към един от отворените прозорци на лимузината, завързва разговор с хората вътре, провесва се на прозореца, все по-напред и по-напред, докато накрая не го всмучат през прозореца вътре, с главата напред. Последното, което виждате от него, са карираните му червени кецове, които изчезват от полезрението.

Защото работата е там — нали разбирате, — че лимузината не съдържа някаква самотна попзвезда, която обикаля сама страната. Вътре има повече момичета, отколкото можете да си представите. От стена до стена е наблъскана с женска плът. Млади женски сардини. Намирам се в страхотна бяла консерва с млади женски сардини. Или поне така се чувствам.

И това малоумно парче свежа мъжественост е натъпкано на мястото срещу мен, притиснато между два чифта бедра. И всички момичета в лимузината — искат да забегна с него. Така се правело в прощалната нощ.

Прощална нощ.

О, боже мой. О! Боже! Мой!, както би възкликнала сестра ми Вен — тя е на двайсет и една. Ако зависеше от мен, никога не бих си организирала прощална нощ.

„Хъни — бе казала Дела, — ако зависеше от теб, никога нямаше да се омъжиш. А виж сега.“

А виж сега. Е, почти.

Между другото, Хъни е името ми. Дела обича гальовните обръщения, но не чак толкова. Не и два пъти в едно изречение.

Затова Дела пое нещата в свои ръце и организира прощална нощ — изненада. И честно казано, доста се забавлявам. Искам да кажа, никога не съм харесвала идеята за женски купон — както никога не ми е харесвала идеята за салата за обяд, — но когато се стигне дотам, може да се окаже доста приятно. Поне не са наели стриптийзьор или пък да ме завържат и да ме натоварят на самолет за Амстердам. Дел взе под наем ластичната лимузина и покани всички, и сега се мъкнем из Лондон и пием шампанско. Или по-скоро те пият. От шампанското ме боли глава.

След една или пет бутилки всички започнаха да се правят на мачо-жени, като се увесиха на прозорците в опит да забършат някой мъж. Аз не бях толкова заинтригувана. В Уест Енд събота вечер можеш да забършеш само нещо ужасно слабо. Освен това, в момента никой не ме интересува. Не и чуждо тяло на всяка цена. Те ми повтарят, че в прощалната нощ трябва да изневериш или поне да се опиташ да го направиш. Дела каза, че французите си имали специална дума — тъкмо беше прекарала шест месеца в Париж на командировка, работи за „Марк и Спенсър“^[2]. Не можа да си спомни каква точно е френската дума, но грубо преведена означава „последна глътка въздух преди да умреш“.

— Очарователно — отвърнах аз. — Ако искате вярвайте, но не ми се изневерява.

Дела ме погледна малко разочаровано, но не чак толкова. Защото харесва Ед. Мъжът, за който възнамерявам да се омъжа. Мисли, че е свястно парче. Всъщност, според мен й е доста трудно да свикне. На всички им е трудно. Това е някаква традиция сред приятелите ми. Че винаги могат да разчитат на мен, когато нещата се прецакат. Под неща имам предвид животът.

Всички ходехме в „Екстази“, но аз бях тази, която излизаше три вечери в седмицата и умираше от яд, ако не бях в списъка на поканените. На всички ни беше трудно да ходим на работа навреме, но аз бях тази, чийто любим задължителен клуб беше в събота вечер и която накрая си изгуби работата. Всички правехме недопустимо шумни купони недопустимо късно, но аз бях тази, в чийто приземен апартамент Пол Белята Андерсън пусна професионална уредба, и аз бях тази, която беше изгонена два месеца по-късно. Всички имахме гаджета мошеници, но моето беше онзи, който отмъкна три хилядарки от банковата ми сметка и последното му местожителство бе зад решетките в Скръбс. Всички бяхме превишили лимита на кредитните си карти, но аз бях тази, на която обявиха банкрут — е, на теория. Трябваше да сключа някакво доброволно споразумение.

Но всичко това беше в периода преди Ед, а сега съм след Ед и не само преродена, но и — дъхът да ти секне, — на ръба на брачната церемония. Чувствам се малко като изтощен боксьор. Бях на ринга, година след година, рунд след рунд и сега най-накрая някой ми подхвърли хавлията. Някой под формата на симпатичен, подходящ млад мъж на име Ед. И единственото, което исках да направя, бе да се отпусна на въжетата за един блажен моменти да си поема дъх, докато мечтая за пенсиониране. Не исках треньорката Дела да ми крещи в ухото, че мога да изкарам още един рунд. И да ми пробутва някакъв похотлив длъгнест шотландец, който бяха издърпали и се опитваха да ме свалят с него. Не, благодаря, аз отивам в съблекалните. Не че имам нещо против него. Мисля, че в крайна сметка Джени го забърса.

Когато най-сетне осъзнаха, че няма да получат никакви действия на живо, момичетата се примириха. Започнаха да подхвърлят:

— Добре, с кого би изневерила, ако можеше? Тази вечер. Сега. Ако мъжът, за когото копнееш най-силно, излезеше от онзи ресторант и влезеше в тази кола? Все трябва да има някой.

Изказаха се предположения. Нали знаете, обичайните заподозрени, кинозвездите. Не стигнаха доникъде, понеже отдавна не фантазирам за мъже на целулоидна лента. Макар че малко се поколебах, когато стигнаха до Юън Макгрегър — веднъж го видях по шотландска пола на едно парти.

В този момент Дела изпищя:

— Сетих се! Любовта На Живота Ти!

Наричам Любовта На Живота Си онзи мъж, с когото прекарах невероятна нощ преди години. Историята е вече толкова стара и изтъркана, че е влязла почти в митологията. Но за нас с Дела все още ни е една от любимите.

Джени, с която се познаваме едва от година, когато се записахме на ашанга йога за един ден, попита:

— Кой е Любовта На Живота Ти?

А аз отвърнах:

— Това означава ли, че трябва да разкажа историята за Любовта На Живота Си?

Обичам да го правя, защото когато разказвам, ме обзема онова приятно чувство на озарение. Сякаш пренаписвам живота си като филм, където съм главната актриса и изведнъж започвам да се чувствам като човек, на който наистина му се случват разни неща, и докато разказвам историята, почти вярвам, че съм тази героиня. Че животът ми малко прилича на филм или може да се възприема по този начин.

— Да — възкликнаха те, — разкажи я.

Като че ли наистина искаха да я чуят. Господ да ги благослови. И започнах.

Навремето, преди около седем години, когато бях на около двайсет и една, се срещах с един на име Пауло. Беше италианец и просто се виждахме, ако разбирате какво имам предвид. Виждах всяка частица от него, но и през ум не ми минаваше да имам връзка с този човек. Беше млад, навит и суетен и някак съзрял преждевременно, въпреки че би ме убил, ако ме чуеше — със своите скули, костюми „Армани“ и навик да взема кокаин. Както и да е, просто не беше подходящ материал за връзка. Не че връзките бяха много на дневен ред на онзи етап от живота ми — но искам да кажа, че трудно водехме разговор. Проблемът не беше езиков, той говореше идеално английски, но просто не се интересувахме от нищо, което имаше да каже другият. Това бяха дните, когато си запълвах вечерите и почивните дни в необвързващи отношения с господин Неподходящ и се чудех защо никога не попадам на господин Подходящ. И това в общи линии беше историята на двайсетте ми години.

Разбирате ли, иска ми се някой да ми бе казал, че не би било зле да отделя известно време и усилия в търсене на свестен мъж с интересен живот и перспективи, при това все още бях на възраст, когато ги има в изобилие на пазара. Но кой да ти каже. Същото, както когато пуснат по магазините обувките за новия сезон и през втората седмица на септември влизаш и питаш за твоя номер, а продавачката те поглежда така, сякаш си смахната и казва, че са продали всички номера, с изключение на онези за гиганти и джуджета, а ти казваш: „Защо са свършили още през втората седмица на септември?“ А тя те поглежда така, сякаш трябва да си още по-откачена, за да мислиш, че биха пожелали да ти доставят тези обувки, и ти обяснява внимателно, ала твърдо: „Това са много модерни обувки“. Или дори: „Това са много удобни обувки“.

Виждате ли, ако не научите тези природни закони, ви се очертава живот с крайно демодирани обувки. Или живот с много неудобни обувки. Това е.

Може би сама трябваше да работя върху този въпрос с подходящия мъж. Другите го правеха. Май ме отблъскваше мисълта, че господин Подходящ нямаше да прилича на Джони Деп. Не можех да понеса вид „не-Джони Деп“. Но наистина искам някой да ми бе казал, че разсеяният тип с мечти и тръпка към наркотиците — онзи, който постоянно се озърта зад рамото ми за нещо по-завързано, — не е разумният път към онова топло, мъгляво, трийсет и няколко нещо, където припкаш с деца и кучета.

Както и да е, отклонявам се. Вечерта, когато срещнах Любовта На Живота Си, Пауло ме взе със спортната си кола — трябва да призная, че намирах спортните коли за доста замайващи. Бях като заек пред фарове. Пауло ме заведе в един шикозен италиански ресторант, доста минималистичен още тогава, никакви двойни порции. Харесваше го, защото правеха водка-мартинито както у дома. Пауло, разбира се, непрекъснато изчезваше до тоалетната. Отказах да му правя компания, отчасти защото наистина бях силно заинтригувана от храната и отчасти защото наркотиците просто не ми понасят. След това съм като пребита дни наред. Плача за глупости. Плача на „Спасители на животни“ по телевизията. Плача, когато някой спечели „Бъртдей Бонанза“ по радиото. О, боже.

И така, видях как на съседната маса занесоха порция апетитно ризото. Обожавам ризото. Прилича ми на бебешка храна за възрастни или нещо такова. Мога да се пристрастя към ризотото. За щастие, приготвянето му отнема много време и много бъркане, затова рядко опитвам да готвя ризото у дома. Преди да помисля какво правя — всъщност рядко правя такива неща, даже се изненадах от себе си, — се наведох към съседната маса и попитах: „Как е ризотото?“

Той тъкмо си беше взел една пълна вилица; дори не го бях погледнала, докато не се обърна към мен, имаше удивително сини очи на мургавото си лице, прикова ги в моите и се познахме. Нямам предвид, че го познавах, никога не го бях виждала, но се познахме, ако разбирате какво искам да кажа. Беше като удар в стомаха, беше като опитвам се да избегна сравнения с електричество, защото са толкова банални, но хората сигурно имат известно право, когато говорят за електричество. Усещането е точно такова.

И той каза:

— Игра.

Как е ризотото? Игра. Така започна. Не разбрах „играта“, затова продължих да го зяпам. В моя случай бе невъзможно да погледна встрани, защото ме беше впримчил право в душата.

— Игриво ризото — поясни той. — Играта ризото.

— Боже мой. Каква игра?

— Не знам — каквато играете напоследък, струва ми се.

В този момент установих, че е американец.

Пауло, който, както трябваше да спомена, беше на масата през цялото това време, а не в тоалетната, се покашля любезно. Винаги бе любезен, винаги бе една грамадна, добре натъпкана топка от костюмирана в „Армани“ любезност — освен когато по време на секс ми шепнеше необичайни молби в ухото — на италиански. Оказа се, слава богу, че не иска да ги прави, а само да ми ги шепне в ухото. И така, Пауло се покашля и аз се върнах в страната на живите, макар че цялата бях червена, пламнала и ми беше горещо. И двамата се върнахме към съответните си вечери и съответните хора, с които се срещахме.

Господин Сини Очи на съседната маса беше с някаква блондинка. И как иначе. Беше много непринудена, излъчваше непринуденост — настроих антената си за флуидите. Дали бяха двойка? Опитах се да засека сексуално напрежение. Но тя беше съвършено непринудена. Поръчах ризотото.

То пристигна и започнах да дъвча, макар че честно казано, изгубих апетит, но това ризото ни свързваше — беше любовно ризото, любовното ми писмо до него. Изведнъж той се наведе и каза:

— Играта бива ли я?

— Много — отвърнах аз.

И продължихме да си разменяме погледи. Стана доста напечено, затова стрелнах блондинката. И той разбра, че го питам: „Коя е тя?“

Погледна я и заяви:

— Но аз съм само един турист янки.

Сякаш — какво знам аз? Тя се усмихна.

Сега вече знаех, че живее в Щатите и че тя е жената, при която отсяда или с която се вижда в Лондон, и може би правят секс, а може би не, но нямаше никакво „ние“, което беше най-важното. Можете да попитате, откъде бях толкова сигурна, но е така. Общувахме с езика на джунглата.

В следващия миг се наведох и казах:

— Поздравления.

И тримата ме погледнаха. А аз продължих:

— Знаете ли, че само осем процента от американските граждани имат паспорти? Поздравявам ви, че сте един от тях.

Пауло отново се покашля, а Сини Очи се извини, стана и се отправи към мъжката тоалетна. Аз останах за миг, а после ми хрумна, че може би трябва да стана и да го последвам. Употребявам „трябва“ в някакъв фантастичен, вселенски смисъл — нямам предвид, че той очакваше да го последвам. И не мога да повярвам, че ми хрумна подобна мисъл, защото — наистина е така, — нямам навик да преследвам хората. Останах на място и тогава — всичко това ми отне около една наносекунда, ме осени мисълта: какво пък, мога просто да го последвам, не е противозаконно. Може да промени живота ми. Ако сега стана и отида до тоалетната, това може да промени живота ми. Това може да е моментът. Повратната точка. И ако не го направя, никога няма да разбера.

Затова станах и тръгнах към тоалетната. Когато стигнах там, повисях малко в коридора, в очакване той да излезе. Но издържах не повече от минута, преди да ме нападне съмнението и евентуалните ужасни последствия от действията ми да се стоварят върху главата ми. Ами ако бях изтълкувала ситуацията напълно погрешно? И какъв кошмар би се получил, ако той излезе и ме завари да стоя там, придобие объркан израз и просто отмине? Най-ужасното би било, че той щеше да разбере. В този момент, нали разбирате, бяхме в еднакво положение: и двамата предполагахме, но никой не знаеше със сигурност. Ако ме намереше в коридора, това би означавало, че първа съм си открила картите. А за мен това беше толкова страшно, колкото и да преплувам Ламанша през януари (тоест, страшно е дори за онези спортни типове, които плуват в Ламанша всеки ден преди чая).

И така, стоях пред дамската тоалетна и само от присъствието ми там ми се допишка — някаква Павловска реакция на онази странна дама на вратата в трапецовидна пола. Вратата на мъжката започна да се отваря и — със скоростта на светкавица — се озовах в дамската. Тогава си помислих, добре, оставям всичко в ръцете на Съдбата. Ако е писано, ще се случи, каквото и да правя. Което беше най-голямата уловка, и влязох в кабината. Имаше само една.

Бях стигнала до половината, когато вратата се отвори и някой влезе. Задържах струята за момент. Бях се научила да го правя, защото списанията съветват да се упражняваш. Било като тренировка за Г-точката. В този миг чух някакво нервно мъжко покашляне. Стоях там, разпъвана от слисване и неудобство. После собственикът на мъжката кашлица си замина. Ей така.

Излязох, като очаквах Сини Очи да ме чака навън, но него го нямаше, беше се върнал на масата и вече бъбреше. И, разбира се, съмнението отново ме налегна и взех да се чудя дали е кашлял той. Може да е бил някой келнер или някой друг. Затова се върнах на масата и Пауло, който бе прекарвал и по-хубави вечери, скочи и хукна да си пудри носа. А двамата на съседната маса сметнаха, че сега, когато съм сама, трябва да си говорят с мен. Но блондинката беше непринудена във всяко отношение и когато Пауло се върна, бяхме потънали в приятен разговор. Тя заговори Пауло, а аз не можех да повярвам на късмета си. На него му харесваше, защото ставаше дума за това колко са му хубави ръкавелите и разни такива глупости. И тогава, докато двамата със сини очи си разменяхме невъобразими погледи, си помислих: „Ще трябва да направя нещо“. Той извади пари, но Блондинката му каза, тя ще плати. Той стана, сбогува се и аз изведнъж се озовах в безтегловност, падах от небето, с разперени ръце, а безмилостната земя препускаше стремглаво към лицето ми. Фигуративно казано, разбира се. В действителност все още седях безопасно изправена на миниатюрен стол в миниатюрен италиански ресторант в центъра на Лондон. Но искам да кажа, че не можех да гъкна, а Сини Очи си тръгваше, без изобщо да проумея какво става.

И докато минаваше зад стола ми, отново се покашля, само че този път повече приличаше на сподавен смях, сподавен, но не чак толкова. Сякаш споделяхме някаква интимна шега, известна само на нас двамата. После излезе право навън. А аз продължавах да седя в шок. Блондинката се занимаваше със сметката. Погледнах Пауло, сякаш го питах дали е чул. Но той пак се оглеждаше в прозореца зад мен — обърнах се, но не се оглеждаше, а наблюдаваше Сини Очи, който махаше за такси.

Изведнъж скочих. Успях да кажа:

— Извинявай, Пауло.

После изтичах. Изскочих на улицата и той остави вратата на таксито отворена, за да се кача. И — ами да, — вече бяхме ние. В таксито. Потеглихме в нощта.