Жул Верн
Матиаш Шандор (26)

Първа глава
Крепостта Сеута

На 21 септември, три седмици след последните събития, които се бяха разиграли в провинцията Катания, един бърз кораб — „Ферато“ — плуваше при попътен североизточен вятър между крайната точка на Европа, английско владение на испанска земя, и нос Алмина, испанско владение на мароканска земя. Четирите левги от единия нос до другия, ако вярваме на митологията, са били отворени за атлантическото течение от Херкулес, предшественика на г. дьо Лесепс^[1], който разчупил с един удар на боздугана си тази част от средиземноморското крайбрежие.

Това именно Поант Пескад не би пропуснал да разкаже на своя приятел Кап Матифу, като му посочи на север Гибралтарската скала, а на юг — планината Хашо. И наистина Калпе и Абила са именно двата стълба, които още носят името на неговия знаменит прадядо^[2] Вероятно Кап Матифу би се възхитил, както подобава, на този „подвиг“, без да изпита завист в скромната си и проста душа. Провансалският херкулес би се поклонил пред сина на Юпитер и Алкмена.

Но нито Кап Матифу, нито Поант Пескад се намираха между пасажерите на кораба. Тъй като единият помагаше на другия да оздравее, и двамата бяха останали в Антекирта. Ако съдействието им се окажеше необходимо, щяха да ги извикат с телеграма и да ги докарат с един „електрик“ от острова.

Докторът и Петер Батори бяха сами на борда на „Ферато“, командуван от капитан Кьострик и помощника му Луиджи. Последната експедиция, извършена в Сицилия с цел да се открият следите на Саркани и Сайлас Торонтал, не бе дала никакъв резултат, защото бе завършила със смъртта на Зироне. Трябваше следователно да открият отново следата, като принудят Карпена да каже каквото знае за Саркани и за неговия съучастник. Но тъй като испанецът беше осъден на каторга и изпратен в крепостта Сеута, само там можеха да го намерят и да се свържат с него.

Сеута е малък укрепен град, нещо като испански Гибралтар, построен върху източните склонове на планината Хашо, и този ден, към девет часа сутринта, корабът на доктора се намираше пред неговото пристанище, на около три мили от брега.

Няма нищо по-оживено от този известен проток, който е нещо като устие на Средиземно море. Чрез него то утолява жаждата си с водите на Атлантическия океан. Оттук то приема хилядите кораби, дошли от Северна Европа и двете Америки в стотиците пристанища по огромния му периметър. Оттук влизат или излизат мощните пътнически параходи и бойни кораби, за които геният на един французин отвори врата към Индийския океан и Южните морета. Няма нищо по-живописно от този тесен канал, ограден от планини с най-разнообразни очертания. На север синеят сиерите на Андалусия. На юг по чудното високо крайбрежие от нос Спартел до тясната вдатина Алмина се издигат едни над други черните върхове на Булон, Планината на маймуните и билата на „Седемте братя“. Отляво и отдясно се виждат китни градове — Тарифа, Алжезирас, Танжер, Сеута, — прикътани в дъното на малки заливчета, разположени в подножието на планините, проснали се по ниското крайбрежие, зад което се извисяват гигантски върхове. И между тези две крайбрежия пред бързия вълнорез на параходите, които нито морето, нито вятърът могат да спрат, под бушприта на платноходните кораби, задържани понякога със стотици от западните ветрове пред входа на Атлантика, се е ширнала площ от подвижни, променливи води — тук сиви и бурни, там сини и спокойни, набраздени от малки гребени, които бележат със своите начупени линии посоката на срещуположните течения. Никой не би могъл да остане безчувствен към очарованието на тази неизразима красота, която двата континента, Европа и Африка, си противопоставят в двойната панорама край Гибралтарския проток.

Междувременно „Ферато“ се доближаваше бързо към африканската земя. Дълбоко врязаният залив, в дъното на който се крие Танжер, започна да се закрива, а скалата на Сеута все повече се откриваше, защото брегът зад нея извиваше на юг. Тази скала сякаш постепенно се усамотяваше като някакво островче, изникнало в подстъпите към носа, задържано чрез тесния провлак, който го прикрепваше към континента. Горе, към върха на планината Хашо, се показа малко укрепление, построено на мястото на римска цитадела. В него бдяха непрекъснато часови, натоварени да наблюдават протока и особено мароканската територия, в която Сеута се врязва като клин. Това е почти същото орографско разположение, каквото има княжество Монако на френска територия.

В десет часа сутринта „Ферато“ пусна котва в пристанището, или по-скоро на два кабелта от кея за дебаркиране, шибан с все сила от морските вълни. Заливът е съвършено открит, изложен на прибоя от средиземноморското вълнение. За щастие, когато не могат да пуснат котва на запад от Сеута, корабите намират втори пристан отвъд скалата, където са на завет от горните ветрове.

След като здравната служба дойде на борда и визира разрешителното за свободен достъп на сушата, към един часа следобед докторът, придружен от Петер, нареди да го закарат на брега и слезе на малкия кей в подножието на градските стени. Нямаше никакво съмнение, че е твърдо решен да залови Карпена. Но как да постъпи? Това щеше да определи, след като огледа местността и прецени обстоятелствата: било като нареди да отвлекат със сила испанеца, било като улесни бягството му от крепостта Сеута.

Този път докторът не се постара да запази инкогнитото на своето пристигане: напротив. Агентите, дошли на борда, разнесоха веднага слуха за идването на тази толкова знаменита личност. Кой не бе слушал за него из арабските страни, от Суец до нос Спартел, за учения талеб, оттеглил се вече на своя остров Антекирта в дъното на Сиртско море? Затова и испанците, и мароканците му устроиха най-радушен прием. А тъй като посещението на „Ферато“ не беше забранено, многобройни лодки не закъсняха да се приближат до него.

Целият този шум очевидно влизаше в плановете на доктора. Неговата известност трябваше да помогне на проектите му. Затова и той, и Петер не се стремяха да се скрият от въодушевлението на публиката. С открита карета, наета от най-големия хотел в Сеута, най-напред посетиха града с тесните улици, оградени от тъжни къщи, без характерен стил, с пръснати тук-там малки площадчета, където растеше някое хилаво прашно дръвче, с няколко мизерни кръчмички, една-две държавни сгради, напомнящи казарми — с една дума, нищо оригинално, като изключим мавританския квартал, където колоритът не беше напълно изчезнал.

Към три часа докторът нареди да го закарат у губернатора на Сеута, комуто искаше да направи визита — съвсем естествен акт на куртоазия от страна на един виден чужденец.

Излишно е да се каже, че губернаторът не може да бъде цивилно лице. Сеута е преди всичко военна колония. Тук живеят десетина хиляди души, офицери и войници, търговци, рибари или моряци от крайбрежното корабоплаване, разпределени колкото в града, толкова и по крайбрежната ивица на изток, която допълва това испанско владение.

По това време Сеута се управляваше от полковник Гиар. Този висш офицер имаше под своя заповед три батальона пехота, отделени от континенталната армия, за да изслужат срока си в Африка, един дисциплинарен полк, редовно установен в малката колония, две артилерийски батареи, две пионерни дружини и една дружина маври, чиито семейства живееха в специален квартал. Що се отнася до осъдените, техният брой беше почти две хиляди души.

За да стигне от града до резиденцията на губернатора, вън от крепостните стени, колата трябваше да се движи по шосето, което обслужва владението до най-източния му край.

Тясната ивица земя от двете страни на пътя, между подножието на планините и морския бряг, беше добре обработена благодарение упорития труд на жителите, които преодоляваха с трудолюбие лошото качество на почвата. Не липсваха всякакъв вид зеленчуци и овощни дръвчета; но трябва да се подчертае, че не липсваха и работни ръце.

И наистина заточениците се използуват от държавата не само в специалните работилници, по укрепленията, по пътищата, чието поддържане изисква постоянни грижи, но дори в градската полиция, когато доброто им поведение позволява да ги назначат за стражари, които наблюдават и са наблюдавани. Тези хора, изпращани в крепостта Сеута да изтърпят наказания, които варират от двадесет години до живот, могат да бъдат използувани от частни лица при известни условия, определяни от властта.

При посещението си в града докторът срещна някои от тях да се движат свободно из улиците; това бяха именно затворници, наети за домашни услуги. Но той в още по-голям брой ги видя извън крепостните стени, по пътищата и на полето.

Преди всичко се налагаше да разберат към коя от тези категории принадлежи Карпена. Защото планът на доктора трябваше да бъде съобразен с положението на испанеца — дали е затворен или свободен, дали работи у частни лица, или за държавата.

— Тъй като присъдата му е скорошна — каза той на Петер, — възможно е да не се ползува още от предимствата, дадени на по-старите затворници за доброто им поведение.

— Ами ако е затворен? — попита Петер.

— Отвличането му ще бъде по-трудно — отговори докторът, — но трябва да стане, и ще стане!

През това време колата се движеше леко по пътя, със ситния тръс на конете. На двеста метра извън укрепленията петдесетина каторжници насипваха пътя с чакъл, наблюдавани от пазачи. Едни трошаха камъни, а други ги разстилаха по шосето или ги набиваха с валяци. Затова колата трябваше да кара по оная страна на пътя, която още не бяха започнали да поправят.

Изведнъж докторът хвана Петер Батори за ръката.

— Ето го! — каза тихо той.

Един човек стоеше на двадесет крачки от другарите си, облегнал се на дръжката на търнокопа.

Това беше Карпена.

След петнадесет години докторът позна солара от Истрия в затворническото му облекло, както Мария Ферато го бе познала в малтийските дрехи из уличките на Мандераджио. Този престъпник, мързелив и негоден за какъвто и да е занаят, не можеше да бъде зачислен в никоя от работилниците на крепостта. Да троши камъни за пътищата — само за такава работа беше годен той.

Но ако докторът го позна, Карпена не можа да открие в негово лице граф Матиаш Шандор. Едва го бе зърнал в къщата на рибаря Андреа Ферато в момента, когато бе довел стражарите. Сега и той, като всички, бе научил за пристигането на доктор Антекирт в Сеута. Но Карпена знаеше, че този прочут лекар беше лицето, за което му бе споменал Зироне по време на разговора им на сицилианското крайбрежие, до пещерата на Полифем. Беше човекът, от когото Саркани им препоръчваше да се пазят, милионерът, за когото бандата на Зироне бе предприела несполучливата с и акция при Каза Инглезе.

Какво изпита Карпена, когато се озова неочаквано пред доктора? Какво бе впечатлението, отпечатано в съзнанието му с фотографическа мигновеност? Трудно би могло да се каже. В действителност онова, което испанецът внезапно усети, беше, че докторът го потиска всецяло с някакво морално надмощие, че личността му се стопява пред неговата, че чуждата, по-силна воля го завладява напълно. Напразно опитваше да се противопостави: не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини на това завладяване.

Но докторът заповяда да спрат колата и продължи да го гледа с пронизваща втренченост. Блясъкът на погледа му оказа странно и неотвратимо въздействие върху съзнанието на Карпена. Чувствата на испанеца постепенно се притъпиха. Клепачите му замигаха, затвориха се, продължавайки само леко да потрепват. После, обзет напълно от упойката, той падна край пътя, незабелязан от другарите си. Пък и никой от тях не би могъл да го изтръгне от този хипнотичен сън.

Тогава докторът нареди да продължат пътя си към резиденцията на губернатора. Тази случка му бе отнела само половин минута. Никой освен Петер Батори не бе успял да забележи това, което се случи между испанеца и него.

— Този човек е в моя власт — каза докторът — и аз мога да го принудя…

— Да ни каже всичко, което знае? — запита Петер.

— Не, да извърши всичко, което бих искал да направи, и то несъзнателно. Още при първия поглед към този негодник усетих, че мога да стана негов господар, да му отнема волята и да го подчиня на моята.

— А при това този човек не е болен.

— Да не мислиш, че хипнозата оказва въздействие само върху невропати? Не, Петер, най-неподатливи са душевноболните. Напротив, необходимо е обектът да има воля и аз бях облагоприятствуван от обстоятелствата, като открих в този Карпена натура, предразположена да се поддаде на влиянието ми. Той ще продължи да спи, докато не се намеся, за да прекратя този сън.

— Добре — отговори Петер, — но каква полза от това, щом дори в състоянието, в което се намира сега, е невъзможно да го накарате да говори по интересуващия ни въпрос.

— Положително и съвсем очевидно е — каза докторът, — че не мога да го накарам да каже нещо, което самият аз не зная. Но в моя власт е да го принудя, когато ми е угодно, да извърши онова, което пожелая да направи, без неговата воля да ми се противопостави. Например утре, вдругиден, след осем дни, след шест месеца, дори когато е в будно състояние, поискам ли да напусне крепостта, той ще я напусне!…

— Да напусне крепостта — възрази Петер, — да излезе свободно от нея?… Все пак ще трябва пазачите да му позволят! Влиянието на внушението не може да стигне дотам да му разчупи оковите, да разбие вратата на каторгата, да го накара да мине през непроходима стена…

— Да, Петер — отговори докторът, — не мога да го накарам да извърши неща, които аз самият не бих могъл да сторя, и затова отивам у губернатора на Сеута!

Доктор Антекирт не преувеличаваше. Изследванията и наблюденията на Шарко, Броун-Секар, Азам, Рише, Дюмонпалие, Модсли, Бернхайм, Хак Тък, Ригер и на още много други учени не оставят вече никакво съмнение по този въпрос. По време на пътуванията си из Ориента докторът бе успял да направи много любопитни опити и да даде богат принос от нови наблюдения в този клон на физиологията. Така че беше добре осведомен за това явление и за резултатите, които могат да се извлекат от него. Надарен с голяма сила на внушение, която бе прилагал често в Мала Азия, той разчиташе сега на нея, за да завладее Карпена — щом случаят бе пожелал испанецът да се окаже податлив на това влияние.

Но ако докторът беше вече господар на Карпена, ако можеше да го накара да действува, когато и както пожелае, като му внуши собствената си воля, все пак беше необходимо затворникът да има свобода на действие, щом настъпи момент да поискат от него извършването на едно или друго нещо. Затова беше необходимо разрешението на губернатора. А това разрешение докторът се надяваше да получи от полковник Гиар, за да бъде възможно да отвлекат испанеца.

Десет минути по-късно колата стигна при входа на големите казарми, които се издигат почти до самата граница на владението, и спря пред резиденцията на губернатора.

Полковник Гиар беше вече осведомен за присъствието на доктор Антекирт в Сеута. Тази прочута личност, благодарение на името, което й създаваха нейните способности и състояние, беше като някакъв монарх, тръгнал да пътешествува. Затова, когато той влезе в салона на резиденцията, губернаторът оказа радушен прием и на него, и на младия му спътник. Най-напред каза, че е изцяло на тяхно разположение, за да ги разведе из владението, това „късче от Испания, толкова уместно изрязано от мароканската територия“.

— Приемаме с удоволствие, господин губернаторе — отговори докторът на испански; Петер също разбираше и говореше свободно този език. — Но не зная дали ще имаме време да се възползуваме от вашата любезност.

— О, колонията не е голяма, доктор Антекирт — каза губернаторът. — Може да бъде обиколена за половин ден. Впрочем не смятате ли да останете известно време тук?

— Само четири-пет часа — отговори докторът. — Трябва да отплавам още тази вечер за Гибралтар, където ме очакват утре сутрин.

— Да тръгнете още тази вечер! — възкликна губернаторът. — Позволете ми да настоя! Уверявам ви, доктор Антекирт, че нашата военна колония заслужава да бъде разгледана основно! Сигурно сте видели и наблюдавали много нещо през време на пътуванията си, но дори само за каторгата си Сеута заслужава да привлече вниманието както на учените, така и на икономистите.

Естествено, губернаторът влагаше известно честолюбие, като хвалеше така колонията си. Но той не преувеличаваше: административната система на крепостта Сеута, еднаква с тази на каторгите в Севиля, се смяташе за една от най-добрите в Стария и Новия свят както по отношение териториалното положение на заточениците, така и на моралното им превъзпитание. Затова губернаторът настоя такъв известен човек като доктор Антекирт да отложи заминаването си, за да може да почете с посещението си различните служби на каторгата.

— Невъзможно ми е, господин губернаторе; но днес ви принадлежа и ако искате…

— Сега е вече четири часа — подзе полковник Гиар. — Виждате, че ни остава много малко време…

— Наистина — отговори докторът, — и ми е неприятно, защото ако вие държите да ми покажете вашата колония, аз пък бих искал да разгледате яхтата ми!

— Не бихте ли могли, доктор Антекирт, да отложите с един ден заминаването си за Гибралтар?

— Положително бих го направил, господин губернаторе, ако, повтарям ви, уговорената за утре среща не ме принуждаваше да отплавам още тази вечер!

— Наистина жалко — отговори губернаторът, — и никога няма да се помиря, че не съм успял да ви задържа за по-дълго време! Но внимавайте! Корабът ви е в обсега на оръдията от укрепленията ми и от мен зависи да го потопя на място!

— Репресалии, господин губернаторе? — възрази със смях докторът. — Да не би да желаете война с могъщото кралство Антекирта?

— Зная, че това би било голям риск! — отговори губернаторът със същия шеговит тон. — Но кой не би рискувал, за да ви задържи един ден повече при себе си?

Без да взема участие в разговора, Петер се чудеше дали докторът се бе доближил към целта, която искаше да постигне. Това решение да напусне Сеута още същата вечер го учудваше. Как биха успели за такова кратко време да комбинират мерките, необходими за отвличането на Карпена? След няколко часа осъдените щяха да бъдат прибрани и заключени в крепостта. При тези условия беше твърде проблематично испанецът да излезе оттам.

Но Петер разбра, че докторът следва строго определен план, когато го чу да отговаря:

— Наистина, господин губернаторе, безкрайно съжалявам, че не мога да удовлетворя желанието ви — поне за днес! Но може би ще намерим някакъв изход.

— Кажете, доктор Антекирт, кажете!

— Щом трябва утре сутринта да бъда в Гибралтар, необходимо е да тръгна тази вечер. Но смятам, че престоят ми на тази английска скала няма да продължи повече от два-три дни. Днес е четвъртък и вместо да продължа пътя си из Северно Средиземно море, нищо по-лесно от това да се върна в неделя сутрин в Сеута…

— Нищо по-лесно, наистина — отговори губернаторът, — и нищо по-любезно от ваша страна! Вероятно проявявам малко честолюбие. Но кой на този свят не е поне мъничко суетен? Уговорено значи, доктор Антекирт. До в неделя?

— Да, но при едно условие!

— Приемам го, каквото и да е!

— Заповядайте тогава да обядвате с вашия адютант на борда на „Ферато“!

— Обещавам, доктор Антекирт, обещавам… само че също при едно условие!

— Като вас, господин губернаторе, предварително го приемам каквото и да е!

— Вие и господин Батори — отговори губернаторът, — ще ми направите честта да вечеряте в резиденцията.

— Прието — каза докторът, — така че между обеда и вечерята…

— Ще злоупотребя с авторитета си, за да ви накарам да се възхищавате от великолепието на кралството ми! — отговори полковник Гиар, като стисна ръката на доктора.

Петер Батори също прие поканата, като се поклони пред любезния и предоволен губернатор на Сеута.

Когато докторът се готвеше да се сбогува, Петер разбра по погледа му, че е постигнал целта си. Но губернаторът пожела да изпрати бъдещите си гости до града. Тримата седнаха в колата и тръгнаха по единствения път, който свързва резиденцията със Сеута.

Ако губернаторът се възползува от случая, за да ги накара да се възхищават от повече или по-малко оспорими красоти на малката колония; ако им разказа какви подобрения смяташе да направи във военното и гражданското управление; ако добави, че местоположението на някогашната Абила струва поне колкото това на Калпе отвъд протока; ако заяви, че е възможно да я превърнат във втори Гибралтар, непревзимаем като своя британски близнак; ако протестира срещу дръзкото изказване на г. Форд: „Сеута би трябвало да принадлежи на Англия, защото Испания не умее да я използува и едва съумява да я запази!“; и накрая, ако прояви особено раздразнение срещу упоритите англичани, които пускат незабавно корен навсякъде, където стъпи кракът им — всичко това не беше никак учудващо от страна на един испанец.

— Да! — възкликна той. — Преди да мислят за заграбване на Сеута, нека се погрижат да запазят Гибралтар! Испания може някой ден да ги чукне по главата с тая планина!

При все че не запита как биха могли испанците да предизвикат такова геологическо сътресение, докторът не пожела да оспори това твърдение, изказано с екзалтацията на един идалго. Пък и разговорът бе прекъснат от внезапното спиране на колата. Кочияшът бе принуден да спре конете пред някакво струпване от петдесетина каторжници, препречили пътя.

Губернаторът направи знак на един от ефрейторите да дойде да му докладва. Войникът се приближи веднага към колата с уставна стъпка. После козирува, застана мирно и зачака:

Останалите затворници и надзиратели се наредиха от двете страни на пътя.

— Какво има? — запита губернаторът.

— Ваше превъзходителство — отговори ефрейторът, — намерихме един каторжник да лежи край пътя. Изглежда заспал, а не можем да го събудим.

— Откога е в това състояние?

— От около един час.

— Продължава ли да спи?

— Да, ваше превъзходителство. Безчувствен е като мъртвец. Разтърсвахме го, убождахме го, дори гръмнахме с пистолет край ухото му: нищо не усети, нищо не чу!

— Защо не повикахте лекаря на каторгата? — запита губернаторът.

— Изпратих да го извикат, ваше превъзходителство, но беше излязъл и докато дойде, не знаем какво да правим с тоя човек.

— Да го отнесат в болницата!

Ефрейторът тръгваше да изпълни това нареждане, когато докторът се намеси:

— Господин губернаторе — каза той, — ще ми позволите ли в качеството на лекар да прегледам този своенравен сънливец? С удоволствие бих го видял по-отблизо!

— Всъщност това е наистина ваша работа! — отговори губернаторът. — Някакъв си хубостник, лекуван от доктор Антекирт!… Не ще има повод да се оплаче!

Тримата слязоха заедно от колата и докторът се приближи до каторжника, който се бе проснал върху банкета^[3], на пътя. Животът у този дълбоко заспал човек се проявяваше само със задъхано дишане и ускорен пулс.

Докторът направи знак всички да се отстранят от него. После се наведе над неподвижното тяло, започна да му шепне нещо и го загледа продължително, сякаш искаше да му внуши някакво свое желание.

След това стана:

— Нищо му няма! — каза той. — Този човек просто е изпаднал в магнетичен сън!

— Наистина ли? — каза губернаторът. — Много интересно! А можете ли да го изтръгнете от този сън?

— Нищо по-лесно! — отговори докторът.

Докосна челото на Карпена, повдигна лекичко клепачите му и каза:

— Събуди се!… Искам да се събудиш!

Карпена се размърда и отвори очи, все още сънен. Докторът прекара няколко пъти ръка пред лицето му, за да раздвижи въздушния пласт, и вцепенението на каторжника постепенно се разсея. След малко той се поизправи; после, без да съзнава какво бе станало, отиде при другарите си.

Губернаторът, докторът и Петер Батори се качиха отново в колата, която продължи към града.

— Всъщност — запита губернаторът, — не беше ли пийнал този човек?

— Не вярвам — отговори докторът. — Това беше най-обикновен сомнамбулизъм.

— А как се е случило?

— Не мога да ви отговоря, господин губернаторе. Може би човекът страда от такива пристъпи. Но сега е на крака и нищо му няма вече!

Скоро колата стигна до крепостните стени, влезе в града, пресече го косо и се спря на едно площадче над кея за отплаване.

Тук докторът и губернаторът се сбогуваха много сърдечно.

— Ето „Ферато“ — каза докторът, като посочи кораба, който се полюшваше леко в открито море. — Да не забравите, господин губернаторе, че приехте да обядвате на борда в неделя сутринта!

— Както и вие, доктор Антекирт, не ще забравите, че ще вечеряте в резиденцията в неделя вечерта!

— Ще се постарая да не забравя!

Двамата се разделиха и губернаторът остана на кея, докато голямата лодка се отдалечи.

А когато се прибраха на кораба, докторът каза на Петер, който го запита дали всичко се е развило тъй, както желаеше:

— Да!… В неделя вечер с разрешение на губернатора на Сеута Карпена ще бъде на борда на „Ферато“!

В осем часа корабът вдигна котва и взе курс на север. Не след много планината Хашо, която се издига над тази част от мароканското крайбрежие, изчезна в нощната тъмнина.