Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Джеймс Олдридж

Заглавие: Довиждане анти-Америка

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: януари 1981

Редактор: Тодор Вълчев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Рецензент: Вера Ганчева

Художник: Данаил Донков

Коректор: Румяна Владимирова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2040


Глава първа

През лятото на 1955 живеехме, жена ми, аз и двете ни деца в Сен Жан-кап-фера̀ в една позапусната стара вила; казваше се „Л’Ескапад“. На хълма над нас беше „Ла Мореск“ — вилата на Съмърсет Моъм, от която се откриваше изглед към дълбокия син залив Вилфранш и откъдето старият писател можеше да гледа почти цялата истинска Ривиера на запад чак до Антиб. Другият ни съсед над нас беше от фамилията Ротшилд и вилата му беше превърната в нещо като полупразен, мраморен музей на произведения на изкуството от деветнадесето столетие. В подножието на нашия хълм лежеше Сен Жан, все още селце в ония години, макар че на единия бряг на залива се издигаше монументалната вила „Сингър“ („Сенже“ — както я наричаха французите), а на другия бряг — старият, разкошен хотел „Бристол“.

Претенциозно екзотичен декор за драмата, която разиграхме същата година на нашите веранди, тераси и градини. Думата драма вече не ми се струва особено подходяща. Това беше по-скоро очна ставка. Как иначе би могла да се нарече грижливо подготвената среща между един от съветниците на Рузвелт по китайските въпроси, чийто живот беше съсипан (като този на Алджър Хис[1]) от Комисията за разследване на антиамериканска дейност, и неговия бивш приятел, който го бе предал на комисията и го бе унищожил?

Хрумването да бъдат изправени тези двама души отново очи в очи бе тъй ужасно и същевременно така разпалваше любопитството, че когато най-напред ми го подхвърлиха, аз изпитах едновременно отвращение и възбуда, тъй като жестоките спомени от 1955 г. бяха още пресни. На уличените в антиамериканска дейност все още гледаха като на престъпници, а на хората от моето поколение е излишно да се припомня каква дивотия бяха тези години на гонения за антиамериканска дейност и каква беше съдбата на преследваните, особено на хора като Филип Лавъл — жертвата, и Лестър Терада — неговия обвинител. Това не беше най-известният случай от този род и той не би могъл да се сравнява с аферата Хис-Чеймбърс, но открай време се смяташе за твърде особен поради това, че двамата първоначално са били свързани с близко приятелство, завършило с такава омраза и накрая с един вид трагична справедливост.

Аз не бях инициатор за срещата им в Кап-фера̀, а по-скоро нещо като съветник. Жената, която я уреди, бе Дора Делорм, тя също живееше над нас на обраслия с пинии склон с резиденциите на Моъм и Ротшилд. Някога Дора беше снабдявала с парижки стоки най-големия универсален магазин в Сан Франциско, след което се бе омъжила за един от собствениците на предприятието. Беше наследила неговото богатство, което — когато тя наближаваше шестдесетте — беше събудило у нея онзи неудържим глад да общува с политически известни хора, който е тъй присъщ на някои богати американки.

На млади години Дора е била типична американска Венера, но по произход бе французойка и собственическият инстинкт на френски селянин я бе върнал във Франция на шестдесетгодишна възраст, за да живее от поземлена рента, а не от банкови лихви. Дебела, арогантна, обаятелна, умна и злонравна, тя не се спираше пред нищо. През онзи горещ юлски ден на 1955 тя дойде при мен със своя план, тъй като Пип Лавъл — жертвата на комисията — ни гостуваше. Върховният федерален съд не бе хвърлил Пип в затвора. Сенатската подкомисия се бе задоволила да го заклейми като подривен елемент, който се е занимавал с антиамериканска дейност, така че всички врати му бяха затворени, името му бе поставено в черните списъци, отнет му бе паспортът и така той бе превърнат в изгнаник. През 1952 положението бе станало толкова нетърпимо, че той бе напуснал тайно Съединените щати и бе заживял във Франция. Това означаваше да живееш ден за ден в Париж, заедно с десетки други американци, чиито имена бяха в черните списъци — хора, на които бяха отнети паспортите и възможността да се препитават.

— Да е тук, някъде наблизо приятелят ви Лавъл? — обърна се към нас Дора, след като спря пежото си и изчака да се приближим.

— Не. Отидоха с Моник в Ница — отвърнах аз.

— Добре — каза тя. — Щом е така, идвам.

Малко по малко тя измъкна месестото си туловище от колата, мина по пътечката и се настани под сенника на един градински стол. Отпусна се в него като слон в блато. По държането й разбрахме, че нещо сериозно я води към нас.

— Моля те, дай ми нещо за пиене, Айлин — обърна се тя мило към жена ми.

Винаги се стремеше да пробие дебелата стена на ирландската подозрителност на Айлин, но никога не успяваше напълно, и когато Айлин се запъти към кухнята, за да й донесе питие, Дора каза:

— Можеш ли да си представиш за какво съм дошла, Кит?

— Ако е пак за някой от тези твои пикници, и дума да не става — отвърнах аз.

Дора се засмя. Тя бе любителка на отвратителните пикници по калифорнийски, като все гледаше да избере някое труднодостъпно място, щом слонските й телеса се смаляха до размерите на монументална нимфа.

— Това няма нищо общо с пикниците — обясни тя.

— Значи има нещо общо с Пип Лавъл. Не, дума да не става — отсякох аз.

— Виж какво… — подзе предпазливо тя.

— Остави го на мира, Дора — прекъснах я аз. — Той е все още твърде уязвим, за да го забъркваш с такива хора, каквито ти каниш на гости.

— За какви хора говориш? — запита тя наивно.

— Хора, които само това чакат — като се върнат в Америка да подшушнат тук-таме, че са видели скандално известния Филип Лавъл.

— В моя дом? — възмути се тя. — Помисли си какъв скандал би било това. Ще ме сложат в черния списък.

— Признай си, че не те е грижа дали ще стане скандал, или не.

Това беше самата истина. Дора притежаваше особен род смелост и не би се побояла да се покаже във все още компрометиращата компания на човек като Пип Лавъл. Повечето от приятелите му отдавна трепереха като пихтия от онзи понятен само за американците страх, макар че не всички го бяха изоставили. Но Дора не се боеше да го покани в къщата си.

— Има една много важна причина… — започна тя загадъчно.

— Причина за какво?

— Да поканя Лавъл на вечеря.

Айлин пристигна с чаша сироп от нар, който Дора изпи на един дъх. Ирландската подозрителност, която се четеше в погледа на Айлин, накара Дора да се почувствува малко неудобно.

— Не съм се запознавала с Лавъл — каза тя, — но с Лестър Терада се знаем от години.

— Този мръсник! — процедих аз.

— Не ставай глупав — възрази Дора. — Все едно да наречеш мръсник Банко или Меркуцио, или който и да е от тези Шекспирови убийци, от които могат да ти настръхнат косите.

Дора често се позоваваше на Шекспировите герои, при това — винаги погрешно.

— Във всичко, което се случи, Терада е не по-малко трагична фигура от самия Лавъл — продължи тя.

— Доста глупаво като преценка — възразих аз. — Терада, доносникът, той съсипа Пип, за което го направиха герой. В един щат — не помня вече кой — дори определиха дата, на която ще се чествува ден на Терада.

— О, остави тези работи — каза Дора нетърпеливо. — Въпросът е там, че Терада пристига от Париж, ще ми гостува няколко дни и ме помоли да поканя Лавъл, за да могат да се видят. Почакай… спря ме тя, като видя, че ще я прекъсна. — Всъщност той идва тук специално, за да види Лавъл. Научил, че Лавъл гостува у вас, и ме запита не може ли да го поканя и да уредя срещата.

— Ти си луда! — каза Айлин.

— Така ли мислиш, мила? — опита се да я умилостиви Дора.

— Какъв смисъл има да ги събираме отново? — възнегодувах аз.

— Просто никакъв — отвърна тя. — Терада ме попита не мога ли да уредя да се срещнат. Тъкмо това се опитвам да постигна с твоя помощ. Това е всичко.

— Изключено! — казах аз твърдо.

— Защо?

— Защото това е отвратително, защото няма да е добре нито за единия, нито за другия.

— Откъде знаеш? Може би на приятеля ти Лавъл му се иска да се види с Терада.

— Съмнявам се. Мисля, че е готов да го застреля, само да му се мерне пред очите.

— Как можеш да знаеш, щом не си го питал?

Тук се намеси Айлин:

— Може би тя е права, Кит. Може би Пип не би се лишил от един малък реванш.

Аз все още се колебаех, докато за Айлин беше естествено да помисли за реванш: тя беше корав, войнствен дух, който във всяко нещо виждаше изпитание на волите, а колкото до Пип Лавъл — едва ли имаше по-благовъзпитан човек от него.

— Лавъл не е дете — настоя Дора, — така че остави го да си реши сам.

Замислих се за това предложение и за Пип, когото познавах от 1941. Сякаш разбрала, че е направила пробив в отбраната ми, Дора продължи:

— Разбира се, всичко ще стане съвсем дискретно. Самият Терада не иска това да се разчуе.

— Не се съмнявам — изръмжах аз.

Сега Терада беше уважаван, почитан, известен и вестта, че е седнал на една маса и е разговарял с предателя, когото самият той бе разобличил, би му навредила доста. Така беше в ония години. А дали всичко това не беше някаква уловка? Едва ли. Толкова пък грубо скалъпена…

— Терада казва, че сте се сближили в Ню Йорк през 1941 — продължи Дора подкупващо.

— Запознах се с двамата през 1941. Тогава те бяха много близки приятели.

— Щом е така, нека се видят отново — каза Дора.

Малко по малко бях стигнал до нейното гледище.

— Добре — съгласих се аз. — Ще кажа на Пип, но повече от това не мога да направя.

Дора стана. Беше си свършила работата, нямаше смисъл да се заседява. Когато седна в пежото, амортисьорите изстенаха.

— Терада пристига в неделя с жена си и сина си.

— Жена си и сина си! — повторих аз глупаво. — Не знаеш ли, че Терада е женен за бившата жена на Пип? И че момчето им е всъщност син на Пип?

— За жената знаех, но сега чувам кой е бащата на момчето — каза тя. Изведнъж тлъстата й бяла шия се затресе от смях. — Какви жалки глупци сме ние смъртните — добави тя и шумно потегли, преди да съм се разколебал.

Двамата с Айлин останахме за миг загледани в чакълестата алея с пресните следи от колата на Дора.

— Да бях на мястото на Пип, бих ги отровила и двамата — каза Айлин.

Целунах войнствената си жена. Продължавах да храня известни съмнения относно цялото това начинание и реших, че трябва да го премисля, преди да кажа на Пип. Трябваше да помисля за самия Пип, за бившата му жена Джуди, за сина му и за това, че вече десет години Пип живееше в емиграция като „предател“. Както и да преценявах нещата, съзнавах, че при една среща с Терада Пип ще бъде уязвимата страна, защото продължаваше да е отритнатият на дъното, а Терада все още стоеше на високия пиедестал на героя. От друга страна, дали една среща би била толкова лоша? Трябваше да се замисля внимателно за двамата, с които се бях запознал в Ню Йорк през зимата на 1941, когато направих кратък и не особено успешен в журналистическото поприще опит в „Тайм и Лайф“ и така се запознах с Филип Лавъл и Лестър Терада — колеги по стая, които ме приеха в стаята си и станаха американските ми приятели.

Бележки

[1] Алджър Хис заемал длъжност в Държавния департамент, жертва на скалъпен процес, обвинен от Уиткър Чеймбърс, че бил снабдявал СССР с поверителна информация за Вашингтон. — Б.пр.