Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (1)

Откъс първи

разказва Александър, севастократор и царев брат

Всички хроники обикновено започват със Сътворението на света, описват Вавилонското стълпотворение, Потопа, Христовото рождество и други велики събития, но аз ще започна, със земята, на която съм се родил. През нея минават много войски на различни народи, които се движат като облаци от изток на запад и обратно. Тя е средище на големи битки и велики случаи. Ще говоря и за своето време, защото това, което пиша, не е хроника, а спомен на самия мене за моя брат.

Малко преди да се родим с Йоан, латинците тръгнаха за освобождението на Гроба господен, а завладяха Цариград. После започнаха бран с всички народи в близост, също като лъва, който не търпи друго зверско леговище до своето. След много превратности на трона в Константинопол се възцари момчето Балдуин — нека никой не го бърка с Балдуин от Фландър, когото чичо ми Калоян разгроми и плени при Одрин през лето господне шест хиляди седемстотин и деветнадесето от Сътворението на света. Балдуин беше на осем години и от негово име управляваше болярски съвет, или както франките назовават своите високопоставени люде — барони.

И тъй, ромеите загубиха своя свещен престолен град, но затова пък се сдобиха с две царства и две престолнини. В Солун управляваше държава Теодор Комнин Дука Ангел, който сам се помаза за император, а в Нимфея — град, находящ се в предната половина на Мала Азия — също сам се помаза за василевс Йоан Ватаци. Двамата стръвно се мразеха и като се надпреварваха кой да влезе в Цариград, си пречеха взаимно за радост на латинците и на техния първосвещеник, римския папа.

На север от земята, в която съм се родил, издигна твърде много мощта си крал Андрей. Венгрите, или още както ги зовяха угрите, завладяха Белград и Браничево, и още Видин отсам Дунав, както и много други селища на българи и сърби. И това също беше радост за папата. Самите сърби също имаха кралство и крал на име Стефан, но то линееше в раздори и не загиваше само защото за земите му се караха останалите владетели. Много години по-късно аз се ожених за внучка на Стефана и узнах колко хитро и мъдро той бе преживял живота и управлението си. Но ако разкажа за това, то ще бъде по-нататък.

В средата на тези държави се намираше България. За нея и за нейния господар и враг Борил също малко по-късно. Сега искам да кажа, че имаше и много земя, която се владееше от всякакви знатни. Не могат да се изброят нито имената им, нито народностите им, нито званията им. Мнозина от чужденците дойдоха като кръстоносци, а се разселиха по ония земи, които им харесаха, или попаднаха под меча. Така че на полуострова имаше големи и малки пластели измежду ромеи, франки, венецианци, ломбарди, алемани, венгри, сърби, българи, фландри. Имаше барони, дукове, кателани, севастократори, графове, боляри, херцози и такива звания, които не са били чувани по-преди. Няма такъв умен човек, който може да опише всички и всичко, случило се между тях, защото те постоянно воюваха и постоянно сключваха мир, безначално и безкрайно, като самото сътворение, или по-скоро като самото разрушение. Искам да кажа, че цели области се бяха обезлюдили и разорили и победителят заемаше земя без люде, без добитък, без къщи и посеви. И той докарваше под меч и верига люде и скотове от други места, за да работят и живеят. Те работеха и живееха под меч, докато дойдеше друг с меч, за да изтрие всичко. В това се криеше някаква безначална глупост и сатанинска промисъл, защото нито людете, нито господарите ставаха по-богати или по-честити. Струва ми се, че всяко дело трябва да има за цел или узряла нива, или възвисен храм, или къща, или написано върху пергамент, дори ако щете, тихо възнесена към бога молитва. (Това научих не само от брат си Йоан, но и от всичко преживяно.) В тия дела има пръст дяволът, врагът на человеческия род, изкусителят и мъчителят, и това е всеизвестно. Тук обаче спирам задъхан като пред пустиня и мъчителна мисъл поваля бедния ми ум. Забелязал съм през дългия си живот, че понякога сатаната е много добър и полезен, стига само помощта му да отиде за добро и полезно начинание. Но за да отиде помощта му за добре и полезно начинание, се иска от човека, от една страна, да бъде добър, а от друга, толкова хитър, че да прехитри дявола, и накрая толкова силен, че да понесе цялата му яростна мъст на гръб и да не падне по очи.

С такива размисли стигам до България по времето на моето детство, когато Борил погуби чичо ни Калоян. Всеизвестно е, че той не е нито толкова хитър, нито толкова мъдър, нито толкова силен духом във връзката си с лукавия. Неговите грехове се превръщаха в грехопадения, а най-добрите му намерения — в ад за людете подвластни, за властелите му и за самия него. И за да не помисли някой, че празнодумствувам, воден от ненавист към братовчеда, който заграби трона на брат ми Йоан, ще спомена и някои от по-важните деяния на Борил.

Този човек си въобрази, че е по-достоен от вуйчо си Калоян и не само на бранното поле или в плетеницата на държавничеството, но и в ложето. Затова подло уби вуйчо си и се ожени за вуйна си. Господи, дай ми сила да не говоря без злъч и злоба за врага си! И в трите поприща на мъжеството той пропадна. Загуби всичките си битки, огради се от врагове и лицемери, дори не можа да даде наследник на рода си. И така както наемаше за битките си кумани и алемани, така както наемаше за враговете си палачи, така наемаше и мъже за съпругата си, за да не остане непразна. Но докато ненаситната и прокълната Целгуба нищо не губеше от това, а, напротив, печелеше, България загуби и мощ, и чест. Латините превзеха Пловдив и стигнаха до Маториевите гори, угрите стъпиха на Бдин, като отнеха Белград и Браничево, а Долната земя заедно с Арбанашката стана владение на Теодор Комини. Ето как лукавият пошушна някога на Борил, че е по-достоен от царя Калоян, а го направи посмешище и товар дори на отроците, париците и клириците. Но докато знатните той избиваше единично, тях — отроците, париците и клириците — погубваше на тълпи било за ерес, било за неплатени данъци, било за непокорство. Може би за мене и за Йоан беше щастие, че не останахме в Търнов не само защото по този начин спасихме живота си, но и за това, че не гледахме с очи такива безумия. Навярно Йоан щеше да намери някакво спасение, но аз… Не съм славолюбив и никога не съм помислял за трон, въпреки че и аз съм син на Стария Асен. Обичам да мисля и да разнищвам работите по съвест. Никога не съм се надлъгвал с някого, дори и с дявола, в името на нищо. Мога да ридая над смъртта на близък като жена-оплаквачка, радвам се на цвете или на дете и разговарям с всеки, стига да е умен, откровен и да има какво да каже. Доброто и злото идват до мене, както идва зефир или буря. Страхлив съм. И душата, и тялото ми лесно се прекършват. Презирам жените, а се оставих да бъда отведен в брак. Лицемерен съм. Говоря пред всички против пиянството, а вечер се напивам в стаята си. (Но това започнах да върша в по-късна възраст и особено след като загубих брат си, а с него и света.) Жадувам свят живот в монастир, а нося одежди на севастократор. Съветвам да се пости, а ям месо. Когато се моля богу, без да ща, мисля за земни придобивки. Користен съм. Когато се кая, правя го не за да се очисти душата ми, а за да не загубя царството небесно. Но тия неща са така присъщи на човешката порода, както са присъщи краските за цветето и лаят за кучето. Моята страхливост, користност, слабохарактерност, колебливост и всичките ми пороци се знаят от Йоан. Той се гаври със слабостите ми или, по-точно, е безсилието ми да ги превърна в оръжия, защото същите слабости притежава и той, но за него те са от полза и не мъчат душата му. Тук му е мястото да подчертая и своята разпиляност и себелюбие. Започнах да пиша за Йоан, а пиша за себе си покаяние и окаяние. И какво очаквам от труда си?

Но да се върна към нашето детство! Когато се чу, че пред Солун Манастър или свети Димитър — все едно — пробол с копие Калоян и царят издъхнал на върха на силата и славата си, враговете на Борил ни укриха. Укриха ни като синове на Стария Асен, като два още незакалени меча на отмъщението. И с много премеждия ни отведоха чак в Галиция. Людете в Галиция говорят като нас и вярата им е като нашата, православна, и уредбата им е близка на нашата. Така че за племето си и за езика си почти не тъгувахме. А великият княз на Галиция ни обикна. Той нямаше деца и от трите си съпруги и искаше да припознае Йоан и мене за свои синове. И казваше, че всеки от нас ще получи по едно царство. Подобни думи казваше и на княза Юрий, негов сестрин син, и на още неколцина свои роднини, които пълнеха дворците му с младост и желания. Види се, великият княз по този начин предвардяше заговорите и всички гледаха в очите му. На всички обещаваше осиновяване, но беше осиновил само Мария, дъщерята на покойния му брат, и дори я беше обрекъл на Батбай, сина на хан Токту, за да има мир с татарите.

Йоан другаруваше най-вече с княз Юрий. Кому беше нужна повече тази дружба, не зная. Брат ми навярно искаше да му засвидетелствува нежеланието си да наследи Галиция, а Юрий от своя страна го уверяваше, че ако стане един ден велик княз, ще му помогне да си върне отнетото в България. Пред мене те не говореха за тия неща, а само пиеха и гонеха момичета на коне, защото в оная страна момичетата носят ногавици и яздят. Аз също пиех, яздех и гонех момичетата, но много по-умерено. По-често ходех в църквата при река Безнаделная и разговарях със свещеника, който ме обикна като син, а аз него като баща. За тия разговори Йоан и Юрий ме подиграваха, но великият княз веднъж ме викна и ме запита не желая ли да се посветя на духовно поприще. Нямал архиепископ за Галиция, а сегашният беше деветдесетгодишен. Този човек обичаше да прави всички край себе си велики. Предложението му се узна от брат ми и от Юрий и те, когато се опиеха, започваха да се карат за мене — всеки ме искаше за патриарх на бъдещата си държава. Кавгата им беше привидна, но тъй изкусна, че ония, които не ги познаваха, я приемаха за истинска и ме съветваха час по-скоро да се покалугеря. Не се досещаха, че шегувайки се с мене, те се шегуваха и е великият княз. Но аз приемах всичко с ум и със сърце и бях готов да се отдам на вечна служба богу, ако една привечер Йоан не ми каза:

„Тази нощ нали ще дойдеш с мене?“

Винаги тръгвах с него, стига да ме повика. И така в прязнощ той ме поведе към дворците на великия княз. Те са оградени с могъщи стволове, закрепени един към друг с железа. Отдалече приличат на огромна бъчва, хвърлена в полето. Не влязохме през портите, а през едно отверстие, направено от по-напред, и това ме учуди най-много. Зад него ни чакаше притаен Юрий. Те си пошепнаха нещо с брат ми, а към мене повече не се обърнаха. Казаха ми да чакам тук, като държа конете, и аз, обзет от велика боязън, започнах да чакам и да гадая какво има да става в тази прязнощ. Те влязоха в дворците, които са също така направени от дърво и по покривите им се въртят на вятъра и проскърцват дървени петли. Смени се стражата при двореца и при крепостта, а те се бавеха. В душата ми се промъкна смъртен страх пред разсъмването. Ръката ми отпадна да държа конете. Започнах да се моля. И се молех да не посегнат на живота на великия княз, да не извършат грях и безумие към благодетеля, чиято ръка сме целували за хляба и покрива, ние, изгнаниците, дошли деца и възмъжали в гостолюбието му. Боях се не толкова за княза — нека бъда чист като пред изповедник, — колкото за душата на Йоан, и си казах в безумието на страха и отчаянието: нима и неговата душа ще слезе в геената при Иванко, който уби баща ни Асен, при ненавистния Борил, който погуби чичо ни, при оня сонм боляри, угасили светлината в мъдрите очи на другия ни чичо, царя Петър, при всички цареубийци. Тъкмо ме лъхна ужасът на ада, и те се появиха. Но бяха трима. Промъкнахме се през отверстието и яхнахме през степта към Безнаделная. Йоан мълчеше, мълчеше и Юрий, а третият яздеше пред всички и също мълчеше. Аз следвах и тримата и все се питах за какво им бях и къде отиваме. Но ги следвах.

Далече пред нас се появиха реката и хълмът с църквата. Спряха. Едва сега Йоан ми заговори:

„Иди при твоя духовен старец и му кажи да се приготви за венчавка!“

Тръгнах, обзет от още по-голям смут. След мене тръгнаха и те. На възвишението Йоан пак ме спря:

„Ако откаже на думите ти, речи му, че не бива да отказва на меча!“

Влязох в храма. Беше срещу Еньовден, а срещу Еньовден нощта е нощ на бдение и поличби. Казах на стареца, който бдеше в храма, че трябва да венчава, и той отказа. Тогава влязоха двамата — Йоан и Юрий — с мечове в ръце, което е велик грях и срам за храма и за вярата, а третият се спотаи при вратата. Те облякоха патрахила на стареца, чиято снага трепереше. Навън се понесе тропот на конете ни, които хукнаха през степта. Свещеникът каза:

„Няма ги короните венчални… и веригата…“

„Тя ще донесе короните и веригата…“ — отвърна Йоан.

И докато те говореха, аз отгатнах. Разбрах за какво съм им бил нужен и коя е невестата. Това, което ставаше пред очите ми, бе неблагодарно и срамно, и лукаво. Влезе третият, но вече без наметалото. И държеше в ръце два венеца от цветя. И държеше още въже, снето от добичето на духовника. Йоан запали всички кандила и свещи и божият дом блесна. Тогава и старецът разпозна Мария, осиновената дъщеря на великия княз, отредена за невеста на Батбай Завоевателя. Видях лицето й бледо и прозрачно, a в очите й прочетох любов. Не Йоан, а тя хвана ръката му и го поведе към олтара. А аз си мислех за гнева на великия княз, който оставаше посрамен пред себе си, пред галицките люде и пред могъщия Токту. И още си мислех, че в живота на властелите винаги има нещо, което е любов, а не е любов, което е чест, а не е чест. Бях осемнадесетгодишен и разбирах, че Йоан се жени, за да си върне трона на Търнов, а Юрий му помага, за да намали с един претендентите за наследие на Галиция. И само Мария носи у себе си любов. Тогава обикнах Мария завинаги…

Господи, боже мой и на всички твари, прости ми! Аз обикнах жената на брат ви, но не с плътска обич, не бих казал и с обичта на брат към сестра или на християнин към християнин, обикнах я, без да съм в състояние да назова как. Може би така се обичат рожба или кът, или хижа, където почиваш. Може би така се обича светица, която познаваш от житие или зография. Ти, който си всезнаещ и всевиждащ, ще разбереш естеството на любовта ми. Защото нея нощ аз я засвидетелствувах с деяние. Но ето моето самолюбие и нечестивост! Те пак подават рога. Разказвам за Йоан Асен, който се обручваше, а тъкмя думите за своето сърце.

И тъй, беловласият венчаваше Йоан за Мария или Мария за Йоан, което не е все едно. И когато разменяше венците на главите им, а те държаха двата края на брачното въже, се понесе гълчава. Откъм дворците идеха люде. Потърсих Юрий с очи, но княза го нямаше. После разбрах, че той слязъл в дворците, той разбудил великия княз и стражите, той повел към Безнаделная и бранници, и купци, и боляри, и селяни, и юродиви, и всякакъв народ, озарен от борини. И когато го похулих по-късно, в тъмницата, пред Йоан, Йоан ми каза:

„Той помогна на мене и аз му помогнах…“

Но тогава нищо не знаех. Тогава залостих вратата и я подпрях с гръб, за да се довърши венчавката, защото единствено венчавката би ни спасила. По дверите се посипаха удари на топори и копия и дървото се ломеше. Сега се случи онова, което ме беляза за цял живот. И аз съдя за позора си по него. Защото бог ме беляза не със смърт и не със смъртна болка или страдание, а с драскотина от копие и от тая драскотина на рамото се появи червенина. Тя обхвана целия ми гръб и остана там не само за този, но и за другия ми живот. Полази и по врата, и по лицето. И остана не само като грозота, но и като нечестив сърбеж, толкова силен, че понякога влудява душата ми и ме хвърля на пода като скот. Но за това после! Тази нощ държах вратата, докато не чух „амин“. Тогава пуснах и се отдръпнах в сумрака на ъгъла. Никой не нахлу. Войниците тачеха дома на бога, когото ние поругахме. Само няколко гласа ни подканиха да излезем.

Пръв се втурна навън свещеникът. Втурна се с вик за опрощение. Прегази Безнаделная и падна мокър в нозете на жребеца, който носеше върху златно седло великия княз. Но князът не го погледна дори. Тогава се появиха младоженците, хванати за ръце, смъртно бледи и смъртно усмихнати. Венците стояха на главите им и те слизаха към реката, озарени от борините на множеството. И беше много тихо. Чу се дори плясъкът на водата, когато нагазиха. Те коленичиха в самата река пред княза, сякаш искаха от водите да измият греха. И водите се лееха…

Аз останах на другия бряг. Не посмях да поискам опрощение от водите, защото по плещите ми се стичаше кръвта от копието. Свещеникът се отлепи от нозете на жребеца и се втурна към коленичилите:

„С меч… с меч под сърцето ме принудиха, велики княже…“ — викаше неистово той.

Войниците го дръпнаха. Князът пристъпи и тогава Йоан го погледна в ясния лик:

„Влез във водите… — каза той. — Влез и ни благослови като баща!“

А великият княз кресна от брега, но не смееше, кой знае защо, да влезе във водите:

„Чий баща? — кресна той. — Чий! Кажи, чий баща! И неин, и твой! Аз те бях припознал за син в сърцето си, негоднико!“

„И ето, аз наистина ти станах син, велики княже…“ — отвърна Йоан.

А Мария мълчеше, скръстила ръце на гърди, като пред своето кръщение.

„Враг си ми ти! И по-голям враг от тебе нямам! — каза князът и се обърна към бранниците. — Нагазете реката!“

Тогава и Йоан скръсти ръце на гърдите си, обори глава, коленичил, и, кой знае защо, бранниците не смееха да влязат във водите, сякаш бяха свещени. Само Юрий слезе от коня си и с борина в ръка влезе при Йоан и Мария, но те не го дочакаха, станаха и стъпиха на брега. Тогава Йоан бе уловен от бранници, а Мария поведена от майка си и от другата си майка. И двете майки тихо ридаеха…

„Отведете го в тъмница! Него! И брат му Александър! — заповяда князът, после отправи взор към Мария, която се отдалечаваше между двете си майки, и каза още: — А нея в монастира «Покров богородичен»! И да не чувам женски плач!“

В тъмницата потекоха дни, през които упреквах брат си в неблагодарност и всякаква порочност към благодетеля си. Дванадесет години великият княз ни храни от ръката си и четири пратеничества на Борил върна. А Борил му предлагаше злато колкото тежат главите ни. И увеличаваше златото, защото главите ни растяха. Понякога Йоан се шегуваше с това. Нека още натежат главите ни, тогава князът щял да ги продаде.

Йоан мълчеше в тъмницата. Не се бранеше. Само се усмихна, когато намери в пазвата ми цвете от венчалния им венец. Мълча, докато един ден ни изведе Юрий. Той влезе с десет бранници, а това означаваше много. Каза:

„Ставай!“ — и нищо друго.

Станахме и тръгнахме. Отведоха ни на градския площад. А там се бе стекъл безброен народ, като пясъка на морето. И се издигаше колело за мъчение. До него стояха двамина с бичове. Юрий прочете присъдата, а великият княз седеше пред дружината си на писан стол и до него — жена му, княгинята, и снаха му, също княгиня.

„След бичуването ще си вземе златото от Борил…“ — пошепнах аз на Йоан, а Йоан се усмихна само, сякаш: за втори път видя цветето в пазвата ми. Това цвете падна, когато ни свалиха дрипите и ни оставиха голи на поругание. То се червенееше в нозете ми, докато по мене се сипеха хули и всякаква гнилоч, която людете хвърляха. И ни вързаха за колелото, така че докосвахме ръцете си. То беше добро, защото ръката на брат струва много в тежък час. Завъртяха ни. И небето, и земята се въртяха, и човешките лица се въртяха. А бичовете засвистяха над нас и народът се развесели. Ударите броеше Юрий. Аз не стенех, не стенеше и Йоан, а и двамата знаехме — извика ли единият, и другият щеше да вика.

Събудих се от несвяст върху сламата на талига без капаци и разумих, че още сме на стъгдата. До мене лежеше Йоан и очите му гледаха небето, сякаш чакаха чудо. И сякаш от небето се откъсваха думи. Княз Юрий четеше:

„По княжа воля… Йоан и Александър… синове на българския цар Асен, прогонени от родината си и приети като сираци… погазили гостоприемството и господарския залък… извършиха безчестие, за което бяха обругани и бити… За да не помисли обаче някой, че великият княз на Галиция потъпква християнските закони и обичта между съпрузите, утвърждава в брак храненика си Йоан и дъщеря си Мария, като ги припознава за свои чеда… и се отпуска на народа вино…“

Тогава народът възкликна, а по стъгдата загромолиха колите с огромните каци. Не ги виждах. И Йоан не ги виждаше. Ние гледахме небето, после гледахме един друг в очите си и най-сетне Йоан промълви:

„Тя ще има бебе, Александре!“ — каза ми той безсрамно и аз отново отправих поглед към небесата в очакване на гръм или знамение, но небесата се синееха радостни, защото никога не е срамно една жена да има бебе…

А наоколо вече пиеха. И подаваха кани за наздравица над талигата, в която лежахме ние. Така започна пирът на първата сватба от многобройните сватби на брат ми Йоан Асен.