Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Номади (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмас қылыш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Омагьосаният меч

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: декември 2006 г.

Художник: Емил Трайков

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-321-296-1; 978-954-321-296-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1795

История

  1. — Добавяне

II

Майка на Джучи беше Борте-Фуджин от племето кондурат и самият той се женеше за кондуратки. От втората му жена Укихатън се роди Батий.

Джучи доста добре усвои степната мъдрост, която гласи: „Нека окапят ръцете на този, който не милее за роднините си.“ Казахските племена се превърнаха в опора за по-нататъшната му политика и обикновено го обкръжаваха казахски султани и батъри. Дори в народните песни и сказания, в които винаги се подчертава жестокостта и коварството на другите чингизиди, за Джучи се говори със съвсем друг тон. Той е суров, но справедлив и винаги е готов да изслуша мъдър съвет. Специално се споменава, че умее да обуздава гнева си, а това вече съвсем не е малко за един син на Чингизхан. Дори само това, че Джучи не се е стремял към пълното унищожаване на казахските племена, го е направило в очите им защитник и добър роднина. Прекалено пресни били други примери. Неслучайно през вековете се е запазил епосът „Аксак кулан — Джучи хан“, който все още се пее в степта. Разбира се, след векове, лошите постъпки на един или друг владетел понякога избледняват в народната памет, но ето че не се е заличил от нея страшният образ на Чингизхан, с който още плашат децата в степта…

Монголските завоеватели, които завзеха казахските земи, не бяха многобройни. Един на сто се падаха те спрямо коренните жители на степта Дещ-и-Къпчак и бързо се разтвориха в общата маса, като шепа сол, хвърлена в река. Не се мина и век и монголските султани по нищо не се отличаваха от казахите. Остана им единствено званието „тюре“, даващо право на султански и хански титли. Имаше ги във всеки казахски род или племе и най-жестокото боричкане за власт и влияние винаги ставаше между тях.

Първият хан на Златната орда — Батий — прекара почти целия си живот в степта Дещ-и-Къпчак. От рода къпчак беше и най-любимата му жена — Жулдъз. Неговите синове вече носеха имена, съзвучни със степта Дещ-и-Къпчак: Сартак, Тукухан, Аюхан, Улакчи. Казахски племена чергаруваха около главния път към стана на великия хан и отначало нанасяха сериозни загуби на завоевателите, които волю-неволю трябваше да се съобразяват с тях. От политическа изгода хановете на Златната орда се сродяваха със степните жители.

От брака на чингизидка и джигит от рода мангът се роди прочутият Ногай, когото наричаха инал, тоест нечистокръвен. Не го смятаха за чингизид (монголите не вземаха под внимание кръвта на майката) и нямаше право да заеме ханския престол, но цели четиридесет години той диктуваше волята си на хановете от Златната орда.

След смъртта на Батий Ногай продължи да командва войските на Златната орда, като ловко подбираше и качваше на трона хановете на ордата. Властта на Ногай свърши чак когато хан стана Тохтагул — петият син на Мунке. Като се възползва от междуродовите разпри в степта Дещ-и-Къпчак, от която Ногай черпеше сили, младият хан Тохтагул разби войските му и престарелият пълководец със седемнадесет верни воини избяга в земите на башкирите.

Заради раздорите в Златната орда и потомците на Ногай заедно с близките им родове бяха принудени да се преместят към източните предели на Казанското ханство. Тази област, принадлежала някога на волжските българи, бе нееднократно разорявана от Батий и неговите приемници. Накрая там пристигнаха войските на къпчакските завоеватели и основаха ново ханство. След тях там се преместиха близките по език и обичаи ногайлинци, които бързо се смесваха с местното население.

След като обаче заживяха в Казан, те непрестанно нарушаваха спокойствието в предишните си владения. Започнаха да изпращат при казахските родове свои хора да им напомнят за свързващите ги кръвни връзки и им предлагаха да се отделят от Абълхаир. Стигна се до там някои батъри да събират джигити и да крадат ханските табуни.

След един подобен набег побеснелият Абълхаир изпрати срещу им тридесетхиляден наказателен отряд начело с каракъпчака Кобландъ батър, който разгроми аулите на виновните, а заедно с тях и на техните съседи, за да ги отучат занапред от подобни дела.

Дори появата на Кобландъ батър всяваше ужас в сърцата на хората. Той беше човек с грамаден ръст, с огромна глава, с ръце като ковашки чукове. Многобройни песни разказваха, че костите му са по-големи от камилски, а пръстите — по-твърди от рогата на архар. Прадедите на Кобландъ батър живеели край река Тургай, а самият той бил роден там, където се сливат реките Аръс и Бадам, край подножието на планината Караспан.

Съвсем скоро се бе върнал Кобландъ батър, след като разпръсна по вятъра пепелта от ногайлинските аули. Той откара всичкия добитък от тях, като взе със себе си и множество красиви жени и девойки. Не беше срещнал съпротива, толкова неочаквано и дръзко бе нападението.

Три дни пируваха в ханския стан по случай победата, сякаш страшният батър бе опожарил не мирни аули, а най-малкото бе превзел с пристъп Стамбул. Но така беше прието в степта. Към края на празника хан Абълхаир запита за тези, които са се отличили особено по време на похода, за да разпредели по справедливост добитата плячка и преди всичко жените.

Кобландъ батър започна да изброява отличилите се в похода батъри и джигити, но изведнъж замлъкна. Той сърдито засука краищата на дългите си до ушите черни мустаци. Очите му, големи колкото длан и изпъстрени с червени жилки, се вторачиха в хана:

— Предлагам да се даде на всички батъри целият полагащ им се дял — каза Кобландъ батър. — И съм двойно доволен от младия и смел батър Саян. Беше начело на сотня и е достоен за награда. Но аз ще поискам за него, почтени хане, смърт!

Всички замряха. Вуйчо на Саян беше прочутият Акжол бий. Огромен ръст и чудовищна сила притежаваше този певец и златоуст, син на Котан жърау. Той седеше по право редом с хана и погледите на хората се насочиха към него. Като чу думите на Кобландъ батър той само побледня, но не загуби самообладание.

— За какво? — хладнокръвно попита Акжол бий, като измери с поглед Кобландъ батър от главата до петите.

— Той наруши закона на великия Чингизхан. Скара се заради пленница със славния Кара батър.

Потомците на Чингизхан във всичко следваха неговите яси. А там се казваше, че смърт чака война, който се е карал с другар заради трофеи. Това беше едно от най-тежките обвинения и нищо вече не можеше да спаси младия батър.

— С какво ще го докажеш? — все така спокойно попита Акжол бий. — Кара батър ли ти разказа или друг човек е бил свидетел на спречкването им?

Кобландъ батър наистина не бе присъствал на случката. За нея му съобщи един от ханските люде, но на батъра наистина много му се искаше тази лъжа да е истина. Какво да се лъжем, в някои случаи дори и при най-достойните надделяваха интересите на рода…

— Кара батър загина от меча на Саян при спречкването. И човека, който е видял боя, също бе посечен от батъра Саян!

— Може би Саян сам ще потвърди вината си? — замислено продума Акжол бий.

— За да признаеш пред всички вината си, трябва да си истински батър! — сурово рече Кобландъ батър.

— Ти, достойни батъре, искаш да кажеш, че славният племенник на аргъните се е превърнал в жена?

— Само жена може да се кара с другаря си заради някаква жалка пленница.

Двамата пълководци се гледаха един друг готови да се хванат за гърлата и да се затъркалят по пода в смъртна схватка. И двамата обаче притежаваха самообладанието на истински батъри и умееха да спазват приличие в присъствието на хана. Те млъкнаха, обърнаха се към Абълхаир и леко наведоха глави.

Хан Абълхаир чудесно разбираше какви чувства ръководят Кобландъ батър. Когато един човек с цялата си душа иска да очерни някого всички средства са добри. Гневът и жаждата за мъст ще му подскажат такива неща, които човек не би си и помислил при други обстоятелства. Тук вече няма значение дали младият батър е виновен или не…

Ханът изпитателно огледа своя съвет и въздъхна. Колко се беше променил неговият състав. Когато вдигнаха Абълхаир на бяла постелка над степта Дещ-и-Къпчак, го обкръжаваха съвсем други хора. На същото място, където сега седят почтените бийове от аргъните, по-рано седяха знатните люде от найманите. А отляво, където сега седят знатните къпчаци, по-рано се разполагаха батърите от племето уйсун.

Млад и невъздържан беше той в онези незабравими времена и не се озърташе предпазливо около себе си, както прави сега. Младостта прилича на пълноводна река, която не признава никакви брегове. Две години след възкачването си на ханския трон той се срещна на стръмния бряг на Тобол с другия претендент — Махмуд ходжа. Над степта се понесе грохот, когато двете войски се сблъскаха, а той собственоръчно свали от плещите главата на врага си. Жената на Махмуд ходжа, ненадминатата красавица Аганак-бике, той взе за съпруга. На никой от своите султани и батъри не отстъпи тази ясна месечина. Очите й бяха като бездънно езеро в спокоен ден, а по-бяло от сняг светеше прекрасното й лице…

Не беше съдено да се наслади на ласките й. През цялото време му се струваше, че в леглото му лежи студена змия и всеки момент ще го ухапе. Очевидно всичко беше заради това, че заповяда да убият и тригодишния й син. Но как можеше да постъпи другояче? Щеше да расте законен претендент, готов да мъсти за баща си. Ханският трон е такова нещо, че и роден син може да свърне от правия път. А как да се довериш на чужд? Щеше цял живот да живее с отворен бръснач опрян до гърлото му.

Така и умря от мъка прекрасната Аганак-бике, без нито веднъж да му покаже своето благоразположение. По-късно той разбра, че смъртта й е настъпила от специална степна трева. Тя непрекъснато пиела отвара от нея, за да не забременее.

Нима той някога бе щадил враговете си? Той превзе Хорезъм, Самарканд, Бухара, Съгнак, десетки други градове и във всеки обилно напояваше земята с човешка кръв. Наложи му се един след друг да громи непокорните казахски родове. Там, където мина, напои с кръв дори родната си степ. И сега е принуден страхливо да се озърта.

Дясната му ръка във войската е този, когото почтително наричат Акжол бий. Зад гърба си той има цялата мощ на многобройните и войнствени аргъни. А лявата му ръка е Кобландъ батър, който има зад себе си също толкова многобройните и мъжествени къпчаци.

Ако накаже със смърт този нищожен джигит Саян къпчаците ще се зарадват, но аргъните ще се почувстват жестоко обидени. Кого от тях да предпочете?

Ами ако прости на Саян? Няма ли хората да приемат такава постъпка на хана като слабост?

Цялата орда на Абълхаир чака ханската му дума. Жанъбек и Керей също чакат и ще действат в зависимост от това как ще бъде решен този деликатен въпрос…

Вече за кой ли път Абълхаир трябва да избърше потта от челото си, защото от подобни размишления му става горещо. А нали великият му предшественик никога не се е потял в такива случаи! С едно движение на веждите е изпращал на смърт хиляди хора и повече не е мислел за тях. Нима толкова са се променили времената, че дори един живот получава някаква цена?

С всеки изминат век става все по-трудно да управляваш хората. До какво ще доведе всичко това?

Докато сянката на Чингизхан витаеше над синовете и внуците му, все още можеше да чувстваш властта в ръцете си. Например същият този Мунке, който не пожали всичките си близки и далечни роднини заради собственото си утвърждаване. Той винаги мълчал и само по израза на очите му екзекутирали неугодните. Дори не трябвало да го заповяда…

Абълхаир си спомни поучителната легенда за погребението на хан Мунке… В сравнение с другите народи монголският погребален обичай има две особености. Първата е, че заедно с господаря в дълбоката гробница слиза и неговият най-любим и предан роб. Слагат го под тялото на господаря и го погребват жив. След половин ден го разкопават. Оставят го да се съвземе, да се подкрепи и отново го заравят. Това се повтаря три пъти и ако робът не се задуши, това означава, че той наистина е бил най-близкият човек на покойния. Тогава завинаги го освобождават от робство и му дават всичко каквото си поиска, защото според монголците той се явява приемник на всички грехове на господаря си. А самият господар, очистен от отговорността за всичко, извършено на земята, се отправя към отвъдния свят…

Тялото на господаря най-после се погребва окончателно. Заедно с него в гробницата пускат котел, пълен с месо, и голяма стомна с мляко, като също така слагат и огромно количество златни и сребърни украшения. Колкото по-знатен и богат е бил човекът, толкова повече скъпоценности се слагат в гроба. Когато той започне да оживява в отвъдния свят, то злите сили, които чакат този момент, ще бъдат привлечени от блясъка на скъпите вещи и няма да докоснат тялото и душата му…

Втората особеност на монголския погребален обряд се състои в това, че никой не трябва да има и най-малка представа за мястото на погребението на знатния човек. Веднага след погребението убиват всички, които са били свидетели, а след това през мястото се прекарват конски табуни, които изпотъпкват всички следи. Това се прави не толкова за защита от разбойници и осквернители на гробници, колкото заради озлобени роднини. Който не се е решавал да мъсти приживе, може да отмъсти след смъртта. Такива случаи е имало не само при монголите. Неведнъж следващите властелини са осквернявали гробовете на предшествениците си, като са ги извличали от саркофазите и са ги изгаряли. Монголите най-много се боели от такова кощунство…

И когато през 1259 г.‍ умрял хан Мунке по заповед на братята му Арък-Буги, Кублай и Хулагу били изтребени, без да се вземат предвид род и заслуги, десет хиляди души, участвали в погребението. Прекалено много хора желаели да отмъстят на покойника, за да могат да оставят жив дори един човек, който знае гроба му. Освен това според монголските вярвания колкото повече жертви има при погребението, толкова по-приятно ще бъде на покойния, особено на такъв достоен човек като великия хан Мунке.

Погребалната церемония била много по-тържествена отколкото дори тази на Чингизхан. Причината била, че принасяйки в жертва десет хиляди души, чингизидите искали да наплашат не само роднините си, но и цялото човечество. Те искали да покажат, че нищо не им струва и напълно да изтребят всичко живо на земята, тъй като тя се намира под пълната им власт.

И ето че сега най-важният потомък на тези велики хора трепери като жалко врабче над един нищожен живот! Абълхаир се изплю от яд. Нима толкова е издребняло неговото поколение? Не целият свят, а някакви султани от завоюваната казахска степ карат законния хан да се съобразява с тях — натрапват му волята си!

Без да иска, Абълхаир погледна към правнуците на хан Урус и съвсем му се развали настроението. Мустакатият красавец Жанъбек и квадратният, приличащ на гранитна скала Керей неподвижно седяха пред своите аргъни. Лицата им бяха студени като наточени кинжали…

Да, тези двамата са по-опасни от всички останали, взети заедно. Те никога няма да му простят завоюването на родовото им гнездо — Съгнак, столицата на цялата Бяла орда. Особено се ожесточиха, когато той си взе за жена правнучката на Куция Тимур, дъщерята на учения Улугбек. В техните очи това беше измяна на степта. Ако ги остави, те веднага биха напуснали с хората си неговия стан, ставайки самостоятелни ханове. Те сънуват този миг и най-лошите им врагове са уседналите бухарски и самаркандски бекове!

Той обаче никога няма да им позволи да осъществят желанието си. Никой не ги подкрепя, освен роднините им. Мълчаливата степна маса няма да ги последва, защото силна е още ханската власт над нея. Тъй че им се налага да стоят в стана и безсилно да го следят с поглед!

Но как да се угоди на тази безлика степна маса? На чия страна са сега симпатиите й — на страната на аргъните или на къпчаците? За кой ли път трябва да пресмята всичко отначало: силите, авторитета на султаните, безбройните противоречия. Опитай да не се съобразиш с думите на Акжол бий и срещу теб дружно ще въстанат аргъните, найманите, кокардите заедно с всичките си разклонения. Точно това чакат с нетърпение Жанъбек и Керей. Те отдавна вече са се сдобили със симпатиите на тези родове и минават за защитници на интересите им. Стига само леко да сгреши и те ще отведат в степта стотици аули, като пастири стадо пощръклели крави, ще оглавят многобройни родове и кой знае какво ще направят в такъв случай останалите…

Но как да откаже на къпчакския батър, още повече, че той се позовава на непоклатимия закон на предците? Сега именно къпчаците са опората на ханството и с техните боздугани са принудени да се съобразяват мнозина в степта. Те всеки момент могат да се издигнат над главите на Жанъбек и Керей. Трябва само да избере удобния момент…

Да, за хан Абълхаир е поучителен и примерът с Ногай. Когато пълководец от степта събира прекалено много власт, то ханът бързо се превръща в играчка в ръцете му. Като от огън трябва да се пази от такива хора. И се налага Абълхаир да се пази от собствените си султани от аргъните от една страна и от къпчаците — от друга. Кого от тях да подкрепи? Може, разбира се, да продължи да използва разногласията между тях, но това не може вечно да продължава. Прекалено далеч стигна разпрата…

Нищо друго обаче не му остава. Знайно е, че на света няма по-трудна задача от това да разрешиш междуродовите разпри при казахите. Защо пък и да ги разрешава? Тъкмо обратното, ще трябва да ги задълбочи. В това е спасението и изходът от създалото се положение. Трябва да изпреварва събитията, а не да чака те да го изненадат. Че нали точно с такава политика чингизидите до ден-днешен запазват властта си и влиянието си в степта? Какво ще стане, ако някой прекрасен ден се намери човек, който да съумее да сплоти всички тези разединени казахски родове и да ги насочи към обща цел? Кой ще може да устои на такъв меч?

Този меч обаче е двуостър и трябва да се използва много предпазливо, за да не се нараниш сам. Не, по-добре засега да остане в ножницата. И за в бъдеще той, хан Абълхаир, ще продължава да насъсква едни срещу други степните родове и племена, но ще трябва да го прави с по-голямо усърдие и ловкост. Той има опит, пък и пожарът гори отдавна. Остава само да му подхвърля по-сухи клонки.

По друг начин мислеше султан Жанъбек, който отдавна мечтаеше да откъсне от ордата на Абълхаир чергарските племена от степта Дещ-и-Къпчак. Той чудесно разбираше в какво трагично положение се намира хан Абълхаир. „На неговата орда й липсва миналото величие… — мислеше си той. — На югозапад отново се усилва Хорасан, ожесточава се съпротивата на народа от Маверанахър срещу набезите му и засега тайно, но все по-настойчиво изказват претенциите си тимуридите… Не е по-добро и положението на северозапад. Все повече са отделя неспокойната Ногайска орда. Расте могъществото на Казахското и на Кримското ханства, където отдавна мразят Абълхаир. Все по-често насам се заглеждат султаните от Астархан… Ами вътре в самата орда? Неимоверно високите данъци и най-различните повинности все повече предизвикват недоволство сред обикновените чергари. Всички в степта са готови да се отделят от ордата на Абълхаир. Сега е моментът да се насочи това назряло решение по желания път.“

Жанъбек беше умен политик и разбираше, че когато желанието на масата съвпада с желанието на честолюбивия вожд, то неговите замисли се сбъдват по-лесно. Пред очите на Жанъбек напоследък все по-често изникваше една и съща неотдавна видяна картина.

Той се връщаше от лов. Изведнъж чу женски плач, приличащ на воя на смъртно ранена вълчица. Жанъбек препусна с нукерите и се изкачи на хълма. Пред него в низината лежеше аул. Война нямаше, но му се стори, че врагът току-що е бил тук. Основите на юртите бяха прекършени, тук и там се търкаляше простичкото имущество на чергарите. Оцелелите стояха край убитите и ранените. Чуваха се плач и нареждания.

Когато Жанъбек пристигна, насреща му излезе белобрад прегърбен старец.

— Какво е станало тук, уважаеми? — попита султанът, забравяйки дори да поздрави.

— Кога ще свърши това?! — сурово каза старецът, гледайки султана в очите. — Съвсем скоро се преместихме тук от Едил. Там не ни оставяха на мира ногайските бийове, астарханските султани, татарските и башкирските аламани. Беше разбираемо. А тук изведнъж — вълците на Абълхаир… Не искахме да дадем джигитите си във войската му и не можахме да платим навреме тежките данъци. И ханът ни изпрати своите войници. Те разгромиха нашия аул. Грабят и убиват сякаш сме чужди. Спаси ни, сине на хан Барак…

— Как да ви спася?

— Трябва ни наше си ханство! — твърдо каза старецът. — Защо ни трябват на нас, чергарите, повинности и данъци? Всичко отива за издръжка на Абълхаировата орда. Виждаш как постъпват с нас!

Да, така беше навред — и на китайската, и на джунгарската граници. Народът разбираше вече необходимостта от създаването на свое, казахско ханство. Ябълката започваше да зрее и султан Жанъбек бе готов да действа. Старата казахска поговорка казва: „Събори старата юрта, за да издигнеш новата.“

Абълхаир имаше нужда от разприте между родовете, за да удържа своенравните чергарски племена в своята орда, той действаше по принципа: разделяй и владей. Жанъбек имаше нужда от същите тези разпри, за да разруши Абълхаировата орда.

 

 

Вратата изскърца в настъпилата тишина и в ханската юрта влезе красиво седемгодишно момче. Това беше внукът на Абълхаир, синът на неотдавна починалия Шах-Будах. С гордо вдигната глава момчето отиде направо до трона. То дори не погледна многобройните придворни: бекове, султани, емири с обшити със злато дрехи. Опря в коленете на хана своята остригана, с оставен за късмет кичур, глава.

— Оказа се, че Тарланкок не е много послушен кон — каза то, явно гордеейки се с думите си. — През цялото време искаше да ме хвърли на земята, ама не успя. Ще мине малко време и ще започне да ме слуша за всичко!

— Добре, момчето ми, сега сме заети с важни дела, така че иди си поиграй! — Абълхаир помилва внука си по главата. — Като пораснеш и ти ще трябва да гориш на този адски огън. Хайде върви, засега можеш да не мислиш за нищо!

— За какъв адски огън говориш, дядо? — момчето учудено се озърна. — Когато порасна и стана хан ще заповядам на земята да се направи рай!

Абълхаир добродушно се усмихна, но веднага се намръщи, защото улови погледа на седемнайсетгодишния Бурундук, син на султан Керей, вперен във внука му. Толкова студена омраза имаше в него, че чак тръпки го побиха. А причината беше тази, че след втория син на хана — Шах-Хайдар, законен наследник можеше да стане малкият Мохамед-Шейбани, който каза тези глупави детски думи за бъдещия рай на земята. Нямаше никакво съмнение, че след смъртта на Абълхаир именно към Шах-Хайдар и към Мохамед-Шейбани ще бъдат насочени вражеските стрели…

Ханът изведнъж прегърна със страстна нежност любимия си внук, сякаш за да го защити от враждебните погледи. Нима тези вълци могат да вдигнат ръка срещу невинен младенец? Кому е сторил някакво зло, че да изпитват към него такава злоба? Тогава обаче Абълхаир неволно си спомни как постъпи самият той с малолетния син на Махмуд ходжа. Момченцето беше на три годинки и също не можеше да направи нищо лошо на могъщия и пълен със сили хан Абълхаир!

Само един човек от присъстващите се досети, защо хан Абълхаир изведнъж започна така бурно да прегръща малкия си внук. И това беше най-големият враг на хана — султан Жанъбек. „Опасенията ти са справедливи, хане — помисли си той. — В края на краищата това дете е последният ти наследник и твоят род свършва с него. Като последно снопче суха трева ще бъде той в загасващото ти огнище… Какво пък, за седемгодишен той е достатъчно умен и обещава да стане истински хан. Но всичко е в божиите ръце и ние сме само изпълнители на помислите му…“

Въпреки природния си ум и проницателност султан Жанъбек не можеше да знае, че именно благодарение на това момче огънят в родовото огнище на Абълхаир щеше да гори още дълго.

— Хайде, върви си, милото ми! — ласкаво повтори Абълхаир. — Ако непокорният Тарланкок ти е избягал, то малко ли коне има в твоите табуни. Избери си който ти хареса…

Абълхаир вече бе взел решение, то дойде от само себе си. В никакъв случай не трябваше този спор сега да стигне до открита междуособица. Лошият мир е по-добър от хубавата разпра. Пък ако това се случи, ханът трябва да се намеси само като посредник. Нека аргъните и къпчаците сами си издават смъртни присъди. И колкото повече глави отреже на тяхна отговорност, толкова по-хубаво!

— Нима от времето на великия Майхи бий от рода на уйсуните не съществува правото на народа сам да решава въпроса за живота и смъртта на свободните джигити? — запита той и огледа сурово съвета си. — Дори Чингизхан не е нарушавал тази традиция. Как ще посмея аз, неговият потомък, да се намесвам в това свещено право на моя народ? Нека се съберат знатните и достойните люде измежду аргъните и къпчаците и нека обявят присъдата си относно батъра Саян. Вашето решение ще бъде заповед за мен!

Всички одобрително кимнаха, защото нерушима е ханската воля.

— Тъй да бъде, милостиви хане. Пак ще се съберем.

… Цели три дена спориха бийовете и аксакалите на аргъните и къпчаците. Авторитетно и важно се изказваха старейшините на едната и на другата страна, лееше се прочутото степно красноречие, чуваха се славеевите песни на мъдреци и на гадатели, но единство нямаше. И тогава, както и следваше да се очаква, започнаха да си показват един на друг първо тайно, а после и открито остри ножове. Спираше ги само това, че силите на двете страни в стана на хана бяха приблизително равни и старците съветваха да не се започва открито клане.

Работата свърши с това, че решиха отново да се обърнат към хана, който в нищо не се намеси и се държеше така, сякаш изходът на спора не го интересува. Ханският съвет се събра отново. Изход не се намираше. Всички чудесно разбираха, че ако са се сдавили два песа, то стопанинът трябва да хвърли копието си по едното, за да реши спора. В противен случай рискува да остане без двете. Но в кого от биещите се ще се забие хвърленото наслука копие? При такава бъркотия можеш да целиш едното, а да прободеш другото…

Студените очи на хан Абълхаир гледаха някъде в далечината. Той в никакъв случай не можеше да хвърли сега това копие по къпчаците.

На хана властелин му предстоеше да обяви присъдата на простия казах Саян. Но нима не простолюдин от клона барлас на степния род мангът, прочутият Тимур, неотдавна едва не обърна целия свят наопаки? Само при спомена на името му Абълхаир изтръпна.

Противоречията раздираха Златната орда. Нейните ханове сами копаеха яма под краката си, а през 1380 г.‍ на Куликовското поле Дмитрий Донски превърна тази яма в зейнала пропаст. Тогава Златната орда не падна в нея и продължи да воюва със съседите си. Куция Тимур беше този, който измърмори над Златната орда заупокойна молитва…

Именно Тимур подкрепи рода на джагатаите срещу останалите чингизиди — потомци на Джучи. През 1392 г.‍ той разруши основата на Златната орда, а през 1395 г.‍ пълчищата на Тимур навлязоха в нея откъм Кавказ и превзеха Сарай — приказната столица, основана някога от хан Батий в долното течение на Едил. Хан Тохтамъш избягал накъдето му видят очите и с това свършило могъществото на Златната орда…

Този потомък на барласите Тимур бе намерил някакъв ключ към историята. Може би всичко стана така, защото той самият беше от храбрите степни жители и знаеше как да ги управлява. Ъмпрамът — степната маса, винаги е бил загадка за управниците. Тимур Куция го обузда като див кон и препусна към славата, и много страни легнаха в краката му. Тъй че сега не става дума за един живот, чиято съдба предстои да реши Абълхаир. Става дума за нещо много по-важно. Предстои му да завоюва сърцето на тази маса и тогава, кой знае, няма ли да повтори той, хан Абълхаир, пътя на Тимур?…

На капризен пролетен вятър прилича ханската политика и тя се променя в зависимост от обстоятелствата. Топло пламъче грейна в очите на хана. „А какво ще стане, ако реша въпроса просто по човешки? — помисли си Абълхаир. — Това трябва да се хареса на обикновените хора. Каквото и да разправят, всеки владетел се опитва да завоюва тяхното доверие. В края на краищата от тях зависи съдбата на ханството…“

Вече тридесет години хан Абълхаир управляваше огромната държава и чак сега му хрумна тази проста истина. Той реши преди всичко да разпита самия престъпник и да си състави собствено мнение за вината му. Той вяло махна с ръка, разпускайки съвета…

Ханът взе сребърно звънче и леко го разклати. Чу се тих мелодичен звън и веднага се появи слаб белолик старец — Оспан ходжа, довереното лице на хана. Той безмълвно допря ръце до гърдите си и почтително сведе глава, очаквайки заповеди.

— Нека ми доведат затворника!

— Кой затворник, повелителю мой?

В очите на Оспан ходжа имаше недоумение. „Наистина, кого от тях?“ — криво се усмихна наум Абълхаир. За тези тридесет години немалко хора бяха хвърлени в занданите. Той вече беше забравил голямата им част и не знаеше живи ли са там, под земята, някои от тях, защото е по-добре да си мъртъв в гроба, отколкото жив. А занданът е гроб, влажен и студен. И като добавка към всичко — тежки ръждясали вериги на ръцете и около гърлото.

Какво пък, той още помни името на джигита, заради когото е спорът. Казва се Саян и сигурно най-скъпи са му на света животът и свободата. А за хана този живот е равен на живота на комара, който бръмчи сега край ухото му.

Саян… Къде за последен път чу това звучно име?… Да, да, точно така беше. За него му говореше Рабиа-султан-бегим. Точно този млад джигит молеше тя да бъде назначен за аталик — възпитател и довереник на втория й син Суюнчик. Защо ли така го молеше за това?…

Тогава той не изпълни молбата на Рабиа-султан-бегим, като й отговори, че докато е жив тя не трябва да се безпокои за други довереници за синовете му.

Но защо все пак той не подкрепи тогава жена си? Нима заради клюките, които достигнаха до него, клюки, с които от веки веков са пълни ханските дворци? И все пак, макар че бе сигурен в кристалната чистота на любимата си жена, клюката остави някаква следа в душата му.

Как ли изглежда този Саян?

По време на един поход го мерна, но отдалече, пък и пречеше сложеният на главата на батъра железен шлем. Жена му повече не повтори молбата си и той забрави за този човек. От тогава минаха седем години… Хан Абълхаир обърна глава към приближения си.

— Нека доведат онзи джигит, който стана причина за разпрата между аргъните и къпчаците! — заповяда той, но кой знае защо не изрече името на батъра Саян.

— Слушам, повелителю мой!

Не е ли старостта причината той непрекъснато да се връща в мислите си към миналото? Ето и сега, докато измъкнат от ямата и доведат при него този джигит със запомнящо се име, целият му блестящ и труден живот отново минава пред очите му… „Трона на Саин“, „Трона на Джучи“, „Трона на Батий“ — как ли само не наричаха това място, което той зае на седемнадесет години. Тогава станът на хана се намираше до устието на Иртиш в град Чинга Тура, където през зимата плюнката замръзва, преди да е стигнала до земята. От там започна той своите завоевания, като едно подир друго покоряваше разединените казахски ханства. Завладя цялото Приишимие, бреговете на Тобол и Нура. И без да бъде спрян от някого, стигна до планината Улътау, на чиито връх някога се развявало знамето на Джучи…

После той премести стана си в град Орда-Базар, който е бил сборен пункт за войските на Батий преди похода на запад. Призна го цялата степ Дещ-и-Къпчак и той се обърна към четирите краища на света: на изток, оттатък Иртиш; на север, оттатък Есил; на запад, оттатък Жаик и Едил, и на юг, оттатък Сърдаря. Най-близо и най-богато беше Междуречието — Маверанахър. Там потомците на Тимур все не можеха да си поделят оставеното им от дядото наследство и той реши да им помогне за тази трудна задача. Прекалено голяма територия беше завзел на времето Тимур Куция. Съгнак, Сузак, Аркук, Аккурган и други градове им взе ханът, като значително намали бремето на техните грижи. По такъв начин Средна Азия се оказа поделена между потомците на Шейбани и потомците на Тимур. Той взе при всички случаи по-добрата част…

Какво още му предстои да направи през отпуснатото от съдбата време?… Моголистан! Шест месеца път на дължина и на ширина е тази богата страна. От джунгарите на изток до Ташкент и до Туркестан на запад, от Синьо море Балхаш на север до зелените долини на Кашгария на юг… Кашгария, Седморечието, приказният Турфан — има ли по-богати земи? А ги управляват ханове от рода на Джагатай и болшинството им поданици са от казахски родове.

Не е лошо да помни, че за аргънските бийове и за султаните от неговия стан, за същите Жанъбек и Керей, Моголистан се явява опора, тил. Ако потомците на хан Урус, Жанъбек и Керей, стигнат до решението да създадат самостоятелно казахско ханство и решат да напуснат неговия стан, то те непременно ще отидат в Моголистан. А какво ще правят, когато и Моголистан влезе в неговата велика държава? Да, това ще бъде хубав и здрав намордник за вълците, които гледат към гората!

 

 

Едва чуто скръцна резбованата врата, влезе бледия Оспан ходжа, а след него двама нукери с извадени мечове въведоха арестувания джигит.

— Заповедта ви е изпълнена, повелителю мой!

Абълхаир все още гледаше някъде в далечината. Той бавно обърна глава и изведнъж побледня като мъртвец…

Като две капки вода приличаше синът му Суюнчик на стоящия пред него човек! Същите гъсти черни вежди, гърбав нос, бадемови очи. И естествена, като на барс, мекота на движенията. Синът му Суюнчик засега няма само мустаци, иначе биха могли да минат за родни братя.

Ето защо толкова настойчиво го молеше красивата му жена Рабиа-султан-бегим да назначи за аталик на малкия Суюнчик този красавец! Обзе го страшна ярост. Веднага се събудиха всички подозрения и се превърнаха в увереност. Само слепият не би разбрал каква е тук работата! Този джигит трябва да умре незабавно. Днес! Сега! Още тук, пред него!

Ръката на Абълхаир сама посегна към дръжката на дългия хорасански кинжал, закачен за колана му. Тихо, без никакви усилия се изваждаше той от канията.

Саян разбра съдбата си по промененото лице на хана. Погледът му не се откъсваше от ханската ръка, хванала дръжката на кинжала. Младият батър прехапа устни и погледна Абълхаир право в очите.

Ханът също го гледаше свъсено. Той си спомни древния закон. „Имаш право да отсечеш главата, но първо си длъжен да чуеш какво ще каже езикът на осъдения!“ Така бяха завещали предците, а откъде другаде да черпиш мъдрост, ако не от тях?

— Признаваш ли това, в което те обвиняват?

Хан Абълхаир сам не позна гласа си. Беше някак слаб, треперещ, думите с труд излизаха от гърлото му. А джигитът мълчеше, сякаш ханът не говореше на него. Гневът отново нахлу в главата на Абълхаир.

— Говори, ти казвам!

Сега ханът крещеше и очите му станаха червени от придошлата кръв. Джигитът леко наведе глава:

— Не. Може и да съм виновен за нещо, но не за това, за което казва Кобландъ батър. Помня воинските заповеди и не съм го извършил…

Джигитът говореше тихо, но с достойнство. Гласът му накара Абълхаир да се съвземе. „Може и да съм виновен за нещо…“ Е да, хан Абълхаир разбира цялата отрова, заключена в тези думи. Оскърбено е мъжкото му достойнство. И ако парне езика на този наглец с нажежено желязо, кой знае какво още ще си каже той…

— Нима смяташ, че каракъпчакът Кобландъ батър ще се опетни с лъжа?

Джигитът отново го погледна в очите:

— На теб, повелителю, трябва да ти е известно по-добре защо каракъпчакът Кобландъ батър постъпва така…

„Какво значи това?…“ Абълхаир втренчено погледна вързания джигит. Да, този не е от глупавите. Той чудесно знае защо точно него са наклеветили враговете. И разбира се, цялата степ отдавна знае, че в ханския стан има джигит, на когото ханският син Суюнчик прилича много повече, отколкото на баща си.

„Ама и Кобландъ батър си го бива! Знае колко са изострени отношенията ми с аргънските султани и ми пробутва този джигит — вместо факла към сухи дърва. Неслучайно аргъните така упорито се застъпиха за този юнак. И колко самодоволно се усмихваха Жанъбек и Керей! Не, не, гневът е подобен на побесняла река, която помита всичко по пътя си. Колкото по-силно бушува, толкова по-плитка ще потече след това. Прибързаното решение, и то под влияние на гнева, е първият враг на повелителя.“

Абълхаир бавно свали ръка от кинжала:

— От кои си ти?

— Мангът съм, от рода барлас.

Ханът отново впи поглед в лицето на младия батър. В очите му проблеснаха някакви непонятни за непосветените пламъчета… В края на краищата и това не е изключено. Нали Рабиа-султан-бегим някога му бе казала, че малкият Суюнчик прилича на роднините й по майчина линия. А те всички са мангъти. И обикновено всички джигити от рода барлас имат гъсти рунтави вежди. Нима този джигит е виновен, че се е родил с такива вежди, каквито има и синът му? Та нали и самият той, хан Абълхаир, прилича в лице на уседналите узбеки — роднини по майчина линия?

А защо не провери тези слухове, когато ги чу за първи път? Какво му каза тогава старият мъдър везир Сари-гип-Шиман от рода мангът? „Съпругата на хана повелител Абълхаир, който е море от радост и добродетелно слънце, е правнучка на великия и незабравим Тимур, а също така дъщеря на учения Улугбек, и трябва да бъде извън всякакво подозрение!“ После старецът помълча и добави вече с обикновен тон: „Това е нужно и за двете страни. Особено сега, хане мой, когато трябва да възцарим вашия син Шах-Хайдар на трона в Самарканд…“

Какво ще спечели сега, ако възобнови тези слухове? Нима се подобриха оттогава отношенията му с потомките на Тимур Куция? И какво ще кажат в степта, ако заповяда да екзекутират този джигит? Ще кажат, че, подозирайки жена си, е заповядал да убият невинен човек. Ъмпрамът не прощава такива работи. Хорската мълва очерня по-лошо от сажди. Дори ако се побоят да го кажат открито, то със сигурност ще си го помислят. И ще започнат да пеят песни за това край всеки огън. Ще го прославят за вековете, ще го направят за посмешище. Може ли смешен човек да бъде хан!?

Но как да прости всичко на този джигит, още повече, че Кобландъ батър чака удовлетворение? Нима може просто да си премълчи, все едно нищо не е разбрал? В такъв случай ще минеш в очите на хората за глупак. Или, още по-лошо, ще те сметнат за страхливец, който позволява на всеки коняр от простолюдието да се настанява в съпружеската му постеля!

Не, този джигит ще умре! Но това ще стане така, че хем никой няма да вини хана за нищо, хем честта му ще бъде спасена. Освен това ще се страхуват повече. И нека си говорят шепнешком във всеки дом. Съвсем друг ще бъде шепотът: плах, страхлив, без следа от подигравка. Такъв шепот никога няма да навреди на властелина!

Как по-рано не му хрумна това най-просто решение? Нима за първи път използва подобно средство? Лицето на хан Абълхаир просветля и той погледна джигита вече с топла бащинска загриженост.

— Добре, ще решим съдбата му, след като мине поменът за султан Шах-Будах — каза Абълхаир. — Защо да помрачаваме с още една мъка тези траурни дни? Отведете го, после ще видим какво да правим с него!

Джигитът безмълвно се обърна към изхода и нукерите тръгнаха да го извеждат. Но преди да излязат ханът силно и ясно каза:

— Само внимавайте да не му се случи нещо! Отговаряте с главите си за неговата безопасност!

Приближените сведоха глави:

— Слушаме, повелителю!

 

 

Абълхаир определи поменът за умрелия си първороден син Шах-Будах за след три дни. Според древния степен обичай поменът с нищо не напомня за погребението. Той се отбелязва с голямо пиршество, на което, сякаш е жив, присъства починалият. При това не е прието да се тъгува. Организират се конни игри и надбягвания, състезания между борци и певци.

И този път бяха поканени всички знаменити хора. Приказваше се само за предстоящото състезание между известните по цялата степ певци разказвачи: къпчака Казтуган жърау и аргънския импровизатор Котан жърау, бащата на самия Акжол бий. Език от огън и зъби по-остри от меч имаше Казтуган жърау, макар самият той да беше, както казват казахите, по-дребен от полска врана. Котан жърау беше на повече от деветдесет, но гласът му звучеше както и преди петдесет години. За съдия на състезанието беше поканен великият Асан-Кайгъ, стогодишен мъдрец и прорицател, чиято слава беше останала през вековете. Той беше потомък шесто коляно на самия Майхи бий, великия законодател, и още приживе в степта го почитаха като светец…

Размишлявайки за предстоящия помен Абълхаир отново извика Оспан ходжа, отдаде няколко важни разпореждания и едва накрая, сякаш между другото, каза:

— А с онзи джигит ще се оправим на другия ден след помена, освен ако…

Оспан ходжа целият се напрегна. Този тон му беше добре познат.

— … Ако този джигит сам не посегне на себе си. Често се случва виновните да го правят, страхувайки се от предстоящия съд. Той има горд поглед и едва ли ще му се иска да се излага на позор…

Устните на Оспан ходжа едва се помръднаха:

— Да, възможно е да се случи, повелителю…