Серия
Инспектор Конрад Сейер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evas øye, (Пълни авторски права)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)
Сканиране
dune (2016)
Корекция
VaCo (2016)

Издание:

Карин Фосум. Окото на Ева

Превод от норвежки: Валентина Ибришимова

Оформление на корица: Борис Драголов

Редактор: Ганка Петкова

© ИК „Емас“, 2007


На баща ми

Това беше дървена барака.

Много малка къща с червени черчевета и светли завеси на прозорците. Той спря на известно разстояние, ослуша се, но не чу нищо друго, освен кучето, което ръмжеше до него, и тих повей в старите ябълкови дървета. Почака още малко, усети как влагата от тревата прониква в обувките, сърцето забавяше ритъм след преследването през градината. Кучето го гледаше в очакване и душеше в тъмнината. От огромната муцуна излизаше пара, ушите потрепваха, вероятно долавяше шумове отвътре, които той не можеше да чуе. Обърна се към вилата зад тях, там, където прозорците светеха топло и уютно. Никой не ги беше чул, дори кучето, докато лаеше. Долу на пътя стоеше колата му, двете колела на тротоара, вратата — отворена.

Тя се страхува от кучето, учуди се той. Наведе се и хвана нашийника, след което се приближи бавно към вратата. Такава малка къща едва ли има заден изход или пък ключалка. Сигурно се е усетила внезапно, в момента, в който вратата се е затворила — тя беше влязла право в капана. И нямаше изход. Нямаше никакъв шанс.

 

 

Съдебната палата представляваше седеметажна сива бетонна сграда във формата на полукръг. Разположена точно до градската главна улица, служеше за стабилна защитна стена срещу мразовития повей от реката. Бараките в задната част оставаха на завет. През зимата това беше благодат, но през лятото се задушаваха на неподвижния горещ въздух. Над входа фасадата беше украсена с твърде модерна Темида, която от разстояние, например от бензиностанцията на „Статойл“, приличаше повече на вещица, яхнала метла.

Полицията и областният затвор разполагаха с горните три етажа и с бараките отзад.

Вратата изскърца сърдито. Госпожа Бренинген се сепна и сложи пръст в книгата на „предразположеност към наднормено тегло“. Заместник полицейският началник Сейер влезе в приемната с една жена. Изглеждаше изтощена, брадичката беше раздрана, палтото и блузата — разкъсани, устата й кървеше. Госпожа Бренинген обикновено не гледаше. След седемнадесет години в приемната на Съдебната палата беше видяла да влизат и излизат всякакви хора, но този път се загледа. Затвори книгата, след като отбеляза мястото със старо автобусно разписание.

Сейер хвана жената подръка и я поведе към асансьора. Тя вървеше с наведена глава. Вратите се затвориха с трясък.

Сейер имаше непроницаемо лице и никой не разбираше какво мисли. Това го правеше да изглежда груб, но в действителност беше само резервиран, а зад суровото изражение се криеше по-скоро мила душа. Не сипеше топли усмивки наляво и надясно, а ги използваше само като разрешително за достъп, в случай че му потрябваше. Похвалите му бяха запазени за малцина. Той затвори вратата и кимна към един от столовете, изтегли половин метър хартия от държача над мивката, намокри го с топла вода и й го подаде. Тя избърса устата си и се огледа. Офисът беше по-скоро празен, но погледът й спря върху детските рисунки на стената и на малка тестена фигурка на трол върху бюрото. Това издаваше, че отвъд голите стени той всъщност живее собствен живот, фигурката представляваше полицай в лилава униформа, много отпуснат, с корем до коленете и твърде големи обувки. Не приличаше кой знае колко на модела, който в момента седеше срещу нея със сериозен сив поглед. На бюрото имаше касетофон и компютър с марка „Компак“. Жената ги погледна тайно и скри лице в мократа хартиена кърпа. Той й даде време. Намери касета в шкафа и написа на бялото поле: Ева Мари Магнус.

— Страх ли те е от кучета? — попита той приятелски.

Тя вдигна поглед.

— Преди може би. Вече не. — Смачка хартията на топка. — Преди се страхувах от всичко. Сега не ме е страх от нищо.

 

 

Реката течеше пенливо и разделяше студения град на два сиви парцала. Беше април и студено. Точно там, където достигаше центъра, близо до градската болница, започваше да бучи и криволичи, сякаш шумът от трафика и промишлените предприятия по брега я безпокоеше и стресираше. Извиваше и колкото по-навътре в града навлизаше, се въртеше във все по-силни потоци: покрай стария театър и Народния дом, покрай железопътната линия и надолу от едната страна на площада до старата борса, която сега представляваше ресторант „Макдоналдс“, на път към пивоварната, боядисана в красиво пастелно сиво и наред с това най-старата в страната. Продължаваше към „Кеш&Кери“, моста магистрала, огромната промишлена зона с няколко автомобилни предприятия и последно старата крайпътна кръчма. Тук реката най-накрая си отдъхваше и се вливаше в морето.

Беше късен следобед, слънцето гаснеше и не след дълго пивоварната щеше да се превърне от скучен колос в замък с хиляда свещи, отразяващи се в реката. Градът изглеждаше красив едва когато беше тъмно.

Ева следеше с поглед момиченцето, което тичаше по брега на реката. Разстоянието между тях беше десет метра и тя внимаваше да не става по-голямо. Денят беше сив и малко хора се разхождаха, от бързо течащата река идваше леденостуден повей. Ева се огледа за хора с кучета. Ако видеше куче, пуснато свободно, не можеше да диша спокойно, преди да отминат. Не видя нито едно. Полата се вееше около краката й, а вятърът проникваше безпрепятствено през плетения пуловер, затова се бе обгърнала с две ръце. Ема тичаше доволно напред, макар и не особено грациозно, понеже беше твърде тежка. Дебело дете с голяма уста и ъгловато лице. Червената й коса се удряше във врата, а от влагата изглеждаше мръсна. Съвсем не беше красиво и спретнато момиченце, но не го знаеше и вървеше безгрижно, танцувайки, без оттенък на елегантност и с онзи апетит за живота, който има само едно дете. „Четири месеца до началото на училище“, помисли си Ева. Един ден ще се види отразена в критичните погледи из училищния двор, за пръв път ще забележи своите неелегантни обноски. Но ако беше силно дете, ако приличаше на баща си, онзи, който си намери друга и изчезна, тя никога нямаше да мисли за това. За това обаче мислеше Ева Магнус, докато вървеше. Както и за палтото на закачалката в антрето вкъщи.

Ева познаваше всяко камъче по пътя, бяха минавали оттук безброй пъти. Ема хленчеше, защото не искаше да се разделя със стария навик да се разхождат бавно покрай реката, докато Ева можеше да мине и без това. От време на време детето изчезваше надолу към водата, забелязало нещо, което заслужава проучване отблизо. Ева следеше като сокол. Ако падне във водата, нямаше кой да го спаси, освен нея. Реката беше бърза, водата — леденостудена, а момиченцето — тежко. Тя потрепери.

Сега малката, намерила плоска каменна повърхност долу до водата, помаха и извика майка си. Ева слезе. Имаше място точно колкото да седнат и двете.

— Не бива да сядаме тук, мокро е. Ще хванем цистит.

— Опасно ли е?

— Не, но е болезнено. Пари и непрекъснато ти се пишка.

Въпреки това седнаха. Наблюдаваха водовъртежите и се чудеха на това движение.

— Защо се образува течение във водата? — попита Ема.

Ева трябваше да помисли малко.

— Ами, Боже мой, не разбирам. Сигурно е свързано по някакъв начин с дъното, има толкова много неща, които не знам. В училище ще учиш за това.

— Винаги когато не можеш да отговориш, казваш така.

— Да, но е вярно. Във всеки случай ще попиташ госпожата. Учителките знаят много повече от мен.

— Не вярвам.

По водата бързо се носеше празна пластмасова бутилка.

— Искам я! Нали ще ми я вземеш?

— О, не, уф… Остави я, това е боклук. Замръзвам, Ема, хайде да си тръгваме!

— Още малко.

Момиченцето си дръпна косата зад ушите и постави брадичка на коленете, но косата — щръкнала и непослушна — падна отново върху лицето.

— Много ли е дълбоко? — кимна към средата на реката.

— Не, въобще не — отвърна Ева тихо, — осем-девет метра, мисля.

— Много е дълбоко.

— Не, не е. Най-дълбоката точка в света се намира в Тихия океан — продължи тя замислено. — Една падина, дълбока единадесет хиляди метра. На това казвам аз много дълбоко.

— Не бих се къпала на такова място. Ти знаеш всичко, мамо. Не вярвам, че госпожата знае тези неща. Искам розова ученическа чанта.

Ева потрепери.

— Хм… Те са хубави, но много бързо се замърсяват. И кафявите не са лоши. Кафявите кожени чанти, виждала ли си ги? Такива, каквито носят големите?

— Аз не съм голяма. Сега ще бъда в първи клас.

— Да, но ще пораснеш, а не може всяка година да си с нова чанта.

— Но нали сега имаме повече пари?

Ева не отговори. Въпросът я накара да погледне през рамо назад, беше придобила този навик. Ема намери пръчка и бръкна с нея във водата.

— Защо се образува пяна? — продължи с въпросите тя. — Жълта гадна пяна.

Започна да удря с пръчката по повърхността.

— Да питам ли в училище?

Ева все още не отговаряше. И тя беше поставила брадичка на коленете си, мисълта й се рееше, а Ема почти изчезна от периферното й зрение. Реката й напомняше за нещо. В черната вода виждаше лице. Кръгло лице с малки очи и черни вежди.

Легни на леглото, Ева!

Какво? Защо?

Прави каквото ти казвам. Легни на леглото!

 

 

— Може ли да отидем в „Макдоналдс“? — неочаквано попита Ема.

— А?… Да, разбира се. Отиваме в „Макдоналдс“, там поне е топло.

Изправи се леко замаяна и хвана детето за ръка. Разтърси глава и погледна отново в реката. Сега лицето беше изчезнало, не се виждаше нищо, но тя знаеше, че ще се върне и вероятно ще я преследва до края на живота й. Изкачиха се по пешеходната улица и тръгнаха бавно към града. Не срещнаха никого.

Ева усещаше как мислите й кръжат в различни посоки към места, за които тя най-малко искаше да си спомня. Шумът от реката създаваше неясни картини. Очакваше да изчезнат и най-накрая да я оставят на мира. А времето минаваше. Ден след ден се бяха превърнали в шест месеца.

— Ще ми вземеш ли хамбургер с подарък? Струва тридесет и седем крони, а още нямам Аладин.

— Да.

— А ти какво ще ядеш? Пиле?

— Още не знам.

Отново се загледа в черната вода. Само при мисълта за храна й се гадеше. Яденето не я интересуваше особено. Този път наблюдаваше как сиво-жълтата пяна на повърхността се надига и спада.

— Вече имаме повече пари и можем да ядем каквото искаме. Нали, мамо?

Ева мълчеше. Спря внезапно и стисна очи. Нещо сиво-бяло изплува на повърхността. Полюляваше се отпуснато, притиснато до речния бряг от силното течение. Толкова напрегна погледа си, че забрави момиченцето, също втренчено във водата.

— Това е човек! — прошепна Ема. Долепи се до ръката на Ева с ужасени широко отворени очи. Няколко секунди останаха заковани и наблюдаваха пропитото разложено тяло, което се носеше между камъните с главата напред. Лежеше по корем. През рядката на тила коса се виждаше петно. Ева не усети ноктите, които се врязаха в кожата й през пуловера, докато гледаше сиво-белия труп с руса сплъстена коса. Не си спомняше да го е виждала преди. Но гуменките, раираните гуменки в синьо и бяло с дебела подметка… Почувства в устата си силен вкус на кръв.

— Това е човек! — повтори Ема, този път още по-тихо.

Ева изпитваше желание да крещи. В гърлото й се надигаше вик, но не можеше да излезе.

— Удавил се е. Горкият, удавил се е, Ема!

— Защо изглежда така ужасно? Като желе.

— Защото… — заекна, — защото е минало много време.

Захапа устната си толкова силно, че я цепна. Олюля се от вкуса на кръв.

— Трябва ли да го извадим?

— Луда ли си? Това е работа на полицията.

— А ще им се обадиш ли?

Ева обгърна с ръка широките рамене на детето и, препъвайки се, тръгна към пътя. Пак погледна бързо през рамо, сякаш очакваше нападение, но не знаеше откъде ще дойде. До шосето към моста имаше телефон. Затърси монети из джобовете на полата, докато влачеше малката след себе си. Намери пет йоре. Гледката на полуразложения мъж изникваше пред погледа й като лош знак за всичко, което би последвало. Най-сетне се бе успокоила, времето покри с прах всичко, а кошмарът избледня. Сега сърцето биеше лудо и неконтролируемо под пуловера й. Ема мълчеше. Последва майка си с уплашени сиви очи.

— Чакай тук. Ще се обадя да го приберат. Недей да ходиш никъде!

— А няма ли да ги изчакаме?

— Не, няма.

Вмъкна се в телефонната кабина и се опита да потисне паниката. През главата й светкавично пробягаха няколко идеи, но тя ги отхвърли една по една. После бързо взе решение. С потни пръсти мушна монетата от пет йоре в пролуката и припряно набра номера. Отговори баща й. Звучеше уморен, сякаш беше спал.

— Ева е — прошепна тя. — Събудих ли те?

— Да, но и без това трябваше да ставам. В скоро време ще спя по цяло денонощие. Случило ли се е нещо? — Притеснена ли си? Усещам, че си притеснена, нали си те познавам.

Гласът му бе сух и дрезгав, но същевременно с острота, която винаги беше обичала. Все едно жило я връща към действителността.

— Не, нищо не се е случило. С Ема сме навън и ще хапнем. Просто минавахме покрай един телефон.

— Дай да я чуя тогава!

— Ами, всъщност… тя е долу до реката.

Проследи цифрите по екрана на телефонния автомат, докато течеше отброяването. После хвърли бърз поглед към Ема, залепила се за стъклото на вратата. Носът й стърчеше като буца марципан. Дали чуваше какво си говорят?

— Нямам достатъчно дребни пари. Но скоро ще ти дойдем на гости. Ако искаш.

— Защо шепнеш така? — попита той подозрително.

— Шепна ли? — изненада се тя на малко по-висок глас.

— Прегърни малката от мене. Имам нещо за нея, като дойдете.

— Какво?

— Нова ученическа чанта. Нали има нужда от чанта за наесен? Реших да ти помогна с този разход. На теб никак не ти е лесно.

Само ако знаеше какво й е. Все пак отговори високо:

— Много мило, татко, но тя иска съвсем определена чанта. Може ли да се замени?

— Да, но аз купих каквато ми казахте — розова кожена чанта.

Ева се опита да снижи гласа си до нормален тон.

— Трябва да затварям, татко! Парите свършват. Грижи се за себе си!

Чу се щракване и връзката прекъсна. Броячът беше спрял.

Ема наблюдаваше напрегнато.

— Веднага ли ще дойдат?

— Да, ще изпратят кола. Ела да хапнем. Ще се обадят, ако трябва да говорят с нас, но не мисля, че ще се наложи. Поне не сега, може би по-късно, но ще се свържат. Ние нямаме нищо общо с това, нали?

Говореше трескаво, останала почти без дъх.

— Хайде да почакаме, докато дойдат, моля те.

Ева поклати глава. Пресече улицата на червено, дърпайки детето след себе си. Двете прекосиха града. Контрастът между тях беше голям: Ева — висока, слаба, с тесни рамене и дълга тъмна коса, Ема — дебела, едра и кривокрака, с леко полюляваща се походка. И двете замръзваха. И градът замръзваше от студеното течение на реката. Ева си помисли, че в този град няма никаква хармония и никога няма да бъде истински щастлив, защото е разделен на две. Двете страни се бореха за престиж. Северната страна с църквата, киното и най-скъпите универсални магазини, южната — с железопътната линия, евтините центрове, кръчми и „Винения монопол“[1]. Последният беше много важен и осигуряваше постоянен поток от хора и автомобили по моста.

— Защо се е удавил, мамо?

Ема се вторачи в лицето на майка си и зачака отговор.

— Не знам. Сигурно е бил пиян и е паднал в реката.

— Може да е ловил риба и да е паднал от лодката. Трябвало е да има спасителна жилетка. А той стар ли беше, мамо?

— Не чак толкова стар. Колкото татко ти вероятно.

— Татко поне може да плува — облекчено въздъхна малката.

Стигнаха до зелената врата на ресторант „Макдоналдс“. Ема я отвори със сила. Миризмата на хамбургери и пържени картофи я поведе с обичайния и апетит навътре в заведението. Мъртвецът в реката беше забравен, забравени бяха всякакви проблеми. Коремът на Ема куркаше, а Аладин беше наблизо.

— Отиди да намериш маса — подкани я Ева. — Аз ще поръчам.

Тя отиде в ъгъла, както обикновено. Настани се под цъфналото бадемово дърво от пластмаса. Ева се нареди на опашката. Опита да се отърси от изплуващата в съзнанието й картина, но тя се връщаше натрапчиво. Дали Ема ще забрави, или ще разкаже на всички? Може да започне да сънува кошмари. Никога повече не бива да говорят за случилото се. Накрая й се искаше да вярва, че никога не се е случвало.

Опашката се придвижи леко напред. Ева загледа разсеяно младежите зад щанда с червени козирки и червени ризи с къс ръкав. Работеха с бясно темпо. Изпаренията от храната образуваха стена зад касите; миризмата на мас, на печено месо, разтопен кашкавал и всевъзможни подправки нахлу в носа й. И въпреки това те оставаха незасегнати от тежкия въздух, тичаха наляво-надясно като работливи червени мравки и се усмихваха енергично при всяка поръчка. Наблюдаваше бързото движение на ръцете и краката. Никак не приличаше на нейния работен ден. По-голяма част от времето тя стоеше в средата на ателието със скръстени ръце и наблюдаваше враждебно някое голямо платно. Понякога гледаше умоляващо. В хубави дни гледаше агресивно, изпълнена с авторитет и превъзходство. Рядко се случваше да продаде картина.

— „Хепи мийл“ — бързо поръча тя. — И пиле с две коли. Бихте ли сложили и един Аладин, защото тя още го няма. Моля ви!

Момичето се залови за работа. Ръцете се въртяха, печаха, пакетираха и сгъваха светкавично бързо. Ема изпъна врат от ъгъла, за да проследи с поглед майка си, когато тя най-накрая тръгна нестабилно с подноса. Изведнъж краката на Ева се разтрепериха. Свлече се върху стола и загледа с недоумение момиченцето, което вече нетърпеливо отваряше малката картонена къща. Търсеше подаръка. Последва оглушителен изблик.

— Падна ми се Аладин, мамо!

Вдигна фигурката над главата си, за да я покаже на цялото заведение. Всички се обърнаха да я видят. Ева скри лице в ръце и изхълца.

— Лошо ли ти е?

Ема стана страшно сериозна и скри Аладин под масата.

— Не, не… Просто не съм съвсем във форма. Скоро ще ми мине.

— Да не ти е мъчно за умрелия?

Тя подскочи. Но отвърна:

— Да, мъчно ми е за умрелия. Сега обаче няма да говорим за него. Никога! Чуваш ли ме, Ема! С никого! Иначе само ще се натъжим.

— А той дали има деца?

Ева си разтърка лицето. Вече не беше сигурна в бъдещето. Загледа се в пилето, в панираните кафяви парчета, изпържени в мас, и почувства, че не й се яде. Картините заприиждаха отново. Виждаше ги през клоните на бадемовото дърво.

— Да — отговори тя накрая, като пак разтърка лице, — той най-вероятно има деца.

* * *

Възрастна жена забеляза синьо-бялата обувка между камъните, докато разхождаше кучето си. Точно както Ева и тя се обади от телефона до моста. Когато полицията пристигна, стоеше на брега малко смутена, с гръб към трупа. Пръв от колата излезе полицейският служител Карлсен. Виждайки жената, се усмихна учтиво и погледна любопитно към кучето й.

— Китайско голо куче — обясни тя.

Наистина беше интересно жалко кутре, твърде розово и сбръчкано. На главата имаше гъст сноп от мръсножълта козина, а иначе, както уточни жената, беше голо.

— Как се казва? — попита той любезно.

— Адам.

Той кимна и се усмихна, а после се наведе, за да вземе инструментите от багажника. Известно време се мъчиха да извадят тялото и накрая, като успяха, го положиха върху брезент. Не беше никак тежък, но така изглеждаше след престоя във водата. Жената с кучето се премести настрани. Служителите работеха тихо и внимателно, фотографът снимаше, един съдебен лекар приклекна до брезента и започна да води бележки. За повечето смъртни случаи причините бяха банални и те не очакваха нищо ново. Вероятно някой пияница се е катурнал във водата — вечер имаше много такива под моста и по алеите. Беше някъде между двадесет и четиридесетгодишен, слаб, но с бирено коремче, рус и не много висок. Карлсен нахлузи гумена ръкавица на дясната си ръка и повдигна внимателно края на ризата.

— Пробождания с нож — констатира той кратко. — Няколко. Да го обърнем.

Прекратиха разговора. Чуваше се единствено шумът от гумени ръкавици, които се свалят и слагат, щракването на фотоапарата, нечие дихание и шумоленето от разстилането на полиетилена до трупа.

— Чудя се — промърмори Карлсен, — дали най-сетне не сме намерили Айнарсон?

Портфейлът на жертвата така и не намериха, ако изобщо е имало такъв. Часовникът обаче си стоеше на ръката му — евтин часовник с много „екстри“ като например циферблати за времето в Ню Йорк, Токио и Лондон. Черната каишка се беше отпечатала върху подутата китка. Трупът, престоял дълго време във водата, бе изминал дълъг път по течението на реката, затова мястото, където го откриха, не представляваше голям интерес. Въпреки това извършиха някои проучвания, търсиха около брега за евентуални следи, но намериха само празна пластмасова кана със замръзнала вода и празна цигарена кутия. Горе на алеята се бяха събрали доста хора, предимно младежи, които изпъваха вратове и се опитваха да зърнат трупа върху брезента. Разлагането бе започнало отдавна. Напълно обезцветена, кожата се беше отделила от тялото, най-вече на краката и ръцете, сякаш е носил твърде големи ръкавици. Беше изгубила цвета си. Очите, някога зелени, сега бяха прозрачни и без цвят, косата — окапала на големи туфи, а лицето — подпухнало, така че чертите не се виждаха Раци, риби и насекоми в реката се бяха почерпили щедро. Пробожданията от нож от едната страна зееха като големи прорези в сиво-бялата кожа.

— Преди ловях риба тук — обади се момче, застанало на алеята. През своя седемнадесетгодишен живот никога не бе виждало мъртвец. Не вярваше истински в смъртта, както не вярваше и в Бог, защото никога не се беше сблъсквало нито с едното, нито с другото. Скри брадичка в яката на якето си и отпусна рамене напред. От този момент всичко беше възможно.

* * *

Докладът от аутопсията пристигна четиринадесет дни по-късно. Заместник-началникът Конрад Сейер свика шест души на заседание в конферентната зала, която се намираше в бараките зад Съдебната палата. Поради липса на помещения в последно време построиха няколко офиса, скрити от погледите на гражданите. С изключение на нещастните души, които влизаха в по-близък контакт с полицията, повечето хора никога не ги бяха виждали.

Доста факти вече бяха разкрити. Знаеха самоличността на мъжа. Това, всъщност, разбраха веднага, защото на халката му бе гравирано името на съпругата му Юрун. Архивна папка от октомври предходната година съдържаше информация за изчезналия Егил Айнарсон, на тридесет и осем години, с адрес улица „Росенкранц“ 16. За последен път бил видян на пети октомври в девет часа вечерта. Имаше съпруга и шестгодишен син. Папката, все още тънка, щеше да стане по-дебела. Наскоро направените снимки, макар и не особено приятни, щяха да я издуят. При изчезването му бяха разпитани много хора — съпругата, колеги, роднини и приятели. Никой не разказа нищо важно. Той не беше любимецът в семейството, но пък нямаше и врагове или поне не научиха за такива. Имаше постоянна работа в пивоварната, всеки ден се прибираше за вечеря, а по-голяма част от свободното си време прекарваше или в гаража, където поправяше любимата си кола, или с приятели в кръчма в южната част. Кръчмата се казваше „Кралско оръжие“. Изглежда, Айнарсон бе станал нелепа жертва на отчаян насилник, търсещ пари за наркотици. Хероинът бе завзел сериозно града, нещо, за което имаше големи предпоставки на това студено ветровито място. Или Айнарсон е имал някаква тайна. Вероятно дължеше пари.

Сейер примижа над доклада и се почеса по врата. Винаги го впечатляваше как специалистите от Съдебна медицина представят на чертеж полуразложена маса от кожа, коса, кости и мускули, успешно превръщайки я в цял човек. Възраст, килограми, телесни мерки, здравословно състояние, боледувания и операции, състояние на зъбите и наследствени предразположения.

— Остатъци от кашкавал, месо, чушки и лук в коремната кухина — обяви той високо. — Май е ял пица.

— Тези неща виждат ли се след половин година?

— О, и още как. Освен ако рибите не са се възползвали от всичко. И това се случва.

Мъжът с добре звучащото име изглеждаше доста солиден. Караше четиридесет и деветата си година, беше си разгърдил ризата и вените и сухожилията прозираха под кожата, така че тя приличаше на импрегнирано дърво. Имаше насечено и леко ъгловато лице, високи и широки рамене, здравият му тен създаваше впечатление, че не само се поддържа много добре, но ще остане все така запазен. Косата беше права, много къса и стоманеносива, почти като метал, а очите — големи и ясни, с цвят на мокра слюда. Сравнението направи жена му Елиза преди много години. Той смяташе, че се е изразила много хубаво.

Карлсен, от друга страна, беше с десет години по-млад и слаб. На пръв поглед изглеждаше конте без тежест и излъчване, със засукани мустаци и високо пригладена назад коса с впечатляващ обем. Най-младият и най-неопитният сред тях, Йоран Сут, се мъчеше да отвори пакетче гумени бонбони с човешка форма и тропически вкус, без да вдига много шум. Сут имаше гъста, чуплива коса, набито мускулесто тяло и здрав цвят на кожата. Всяка част от тялото му сама по себе си представляваше наслада за окото, ала в комбинация нямаха такъв добър ефект. Той не беше наясно с този комичен факт. До вратата седеше шефът на отдела, Холтеман, тих и безцветен, а зад него жена, също полицейски служител, със светла, късо подстригана коса. До прозореца седеше Якоб Скаре, отпуснал ръка върху рамката на прозореца.

— Как е госпожа Айнарсон? — попита Сейер.

Той винаги се интересуваше от засегнатите. Знаеше, че тя има малко момче.

Карлсен поклати глава.

— Изглеждаше малко объркана. Попита дали в крайна сметка ще й изплатят застраховката, а после избухна в пристъп на отчаяние, защото е помислила първо за парите.

— Защо не е получила нищо досега?

— Защото досега нямаше труп.

— Ще се свържа с компетентните лица — ангажира се Сейер. — От какво са преживявали последната половин година?

— От социални помощи.

Сейер поклати глава и запрелиства доклада. Сут мушна в устата си зелено гумено човече, от което само краката останаха да стърчат навън.

— Автомобилът — продължи Сейер — е открит на бунището. Ровихме се в боклука дни наред. В действителност той е убит на друго място, вероятно на брега на реката. После убиецът се е качил в колата и я е закарал до бунището. Наистина е съвсем невероятно Айнарсон да е преседял в реката половин година и тялото да не е изплувало по-рано. Извършителят доста дълго е живял с надеждата то никога да не се появи. Но сега попадна в капана. Предполагам, че разкритието ще си го бива.

— Дали не се е заклещил някъде?

— Не знам. И това също е странно, защото на дъното има само пясък, а и неотдавна го почистваха. Има вероятност да е бил притиснат до речната стена и да не е могъл да се движи по течението. Между другото, изглеждаше сравнително добре, както и предполагахме, че ще изглежда.

— Автомобилът беше измит, а отвътре изчистен с прахосмукачка, таблото — излъскано — добави Карлсен. — Навсякъде восък и почистващи препарати. Излязъл е от вкъщи, за да я продаде.

— Дори и съпругата му не знаеше на кого е щял да я продаде — припомни Сейер.

— Тя не знаеше абсолютно нищо, но при тях това се оказа нещо нормално.

— Някой, който да е звънял и да го е търсил?

— Заявил доста ненадейно, че е намерил купувач. Сторило й се е странно. Живял е много пестеливо, за да купи тази кола, после я е поправял с месеци, гледал я е като домашен любимец.

— Не е изключено изведнъж да са му потрябвали пари — предположи Сейер и стана. Започна да се разхожда из стаята. — Трябва да открием този купувач. Интересно е какво се е случило между тях. Според жена му в портфейла е имал сто крони. Ще се наложи да претърсим колата отново. В нея е седял човек и е шофирал няколко километра. Този човек е убиец. Би трябвало да е оставил следи.

— Колата е продадена — вметна Карлсен.

— За това не помислих.

— Девет часа̀ вечерта е доста късен час за оглед на кола — намеси се Скаре, къдрав южняк с открито лице. — По това време през октомври е ужасно тъмно. Ако купувам кола, ще я огледам на дневна светлина. Дали не е нагласено? Един вид капан.

— Ами да. Когато се изпробва кола, се излиза извън главни пътища. Далече от хора.

Сейер се почеса по брадичката с късо изрязаните си нокти.

— Ако е убит на пети октомври, значи е престоял в реката шест месеца. Отговаря ли на състоянието на трупа?

— Точно това е проблемът на съдебните медици — обясни Карлсен. — Не било възможно да се установи времето. Снорасон разказа за жена, намерена след седем години. Тялото й било цяло. Случило се е в Ирландия, в някакво езеро. Говорим за седем години! Леденостудената вода действала като чист консервант. Но все пак нека приемем, че действително се е случило на пети октомври. Извършителят е бил много силен, ако съдя по външността на жертвата.

— Да разгледаме и прободните рани.

Избра снимка от папката, отиде до дъската и я закрепи върху нея. Снимката показваше гърба и врата на Айнарсон, кожата беше внимателно измита и пробожданията се бяха разраснали до кратерообразни ями.

— Изглеждат странни. От петнадесетте намушквания половината са по гръбнака, гърба и таза, а останалите в дясната част на тялото, точно над бедрото. Нанесени са от горе на долу с голяма сила от човек, който си служи по-често с дясната ръка. Ножът е имал дълго тясно острие. Изключително тясно, за да сме точни. Има вероятност да е рибарски нож. А това очевидно е странен начин за нападение. Но ние си спомняме как изглеждаше колата, нали?

Неочаквано тръгна към Сут и го издърпа от стола. Пликчето с бонбоните падна на пода.

— Нужна ми е жертва, ела насам! — подкани Сейер.

Избута служителя пред себе си към бюрото, застана зад него и хвана пластмасовата линия.

— Възможно е да е станало приблизително така. Това е колата на Айнарсон. — Положи младия служител по корем. Брадата му опря в ръба на масата. — Капакът е вдигнат, защото проверяват двигателя. Убиецът бута жертвата по корем и я притиска надолу с лявата ръка, докато му нанася петнадесет удара с дясната. ПЕТНАДЕСЕТ ПЪТИ. — Вдигна линията и я заби в гърба на Сут, докато броеше на глас: едно, две, три, четири — отмести линията и я заби отстрани в тялото, Сут се усука леко, сякаш го беше гъдел — пет, шест, седем, а после пробожда слабините…

— Не! — Сут се изправи ужасен със събрани крака.

Сейер спря и бутна „жертвата“ леко напред, за да я изпрати обратно на стола. Същевременно се мъчеше да прикрие усмивката си.

— Ножът е вдиган многократно. Петнадесет пробождания и много кръв. Трябва да е бликала и да е изцапала дрехите, лицето и ръцете на убиеца, както и колата, и багажника. Шокиращо е, че е преместил колата.

— При всички случаи го е направил в състояние на афект — заяви Карлсен. — Това не е обичайно убийство. Възможно е да са се скарали.

— Може да не са успели да се споразумеят за цената — усмихна се Скаре.

— За да прибегне човек до убийство с нож, трябва да има голям проблем — каза Сейер. — Много по-трудно е, отколкото си мислиш. Но да предположим, че престъплението действително е било планирано и престъпникът е извадил ножа в подходящия момент, например, когато Айнарсон е с гръб, наведен над двигателя.

Затвори очи, сякаш искаше да си представи картината.

— Наложило се е да нанася ударите отзад, затова не е успял веднага. Много по-трудно е да засегнеш жизненоважни органи по този начин. А вероятно Айнарсон е издържал на много удари, преди да издъхне. Със сигурност е било ужасяващо: убиецът нанася удар след удар, а жертвата продължава да вие, от което той се паникьосва и не спира. Може случаят да е такъв. Те винаги си представят не повече от два удара. Но в колко от престъпленията, които сме разглеждали, убиецът се е задоволил с толкова? Веднага се сещам за един случай със седемнадесет пробождания, друг — с тридесет и три.

— Но двамата са се познавали, нали?

— Не се знае доколко. Е, имали са, разбира се, някаква връзка. — Сейер седна и прибра линията в шкафа.

— Ами, ще трябва да започнем отначало. Необходимо е да изясним кой е искал да купи колата. Използвайте списъка от октомври и започнете с първото име. Може да е някой от колегите му.

— Същите хора, така ли?

Сут го погледна въпросително.

— Пак ли ще задаваме нескончаемо същите въпроси?

— Какво искаш да кажеш? — Сейер повдигна вежди.

— Би имало смисъл да издирим нови лица, независимо че отговорите биха могли да са същите. Все пак нищо не се е променило, нали?

— Не се ли е променило? Ако не си следил събитията внимателно, ти напомням, че намерихме човека. Заклан като прасе. А ти твърдиш, че нищо не се е променило.

Опитваше се да потисне арогантния тон.

— И все пак едва ли ще получим различни отговори само поради тази причина.

— Това — преглътна бавно Сейер — предстои да разберем, нали?

Карлсен затвори шумно папката.

* * *

Сейер постави папката със случая Айнарсон в архива до случая Дурбан. Сега щяха да си правят компания, помисли си той. Мая Дурбан и Егил Айнарсон. И двамата бяха мъртви, но никой не знаеше защо. Облегна се назад в стола и вдигна дългите си крака върху бюрото, потупа се по гърба и успя да си измъкне портфейла. Намери снимката на внука си Матеус, притисната между шофьорската книжка и свидетелството по парашутизъм. Малкият, току-що навършил четири години, познаваше повечето марки коли и вече бе преживял първото си сбиване с болезнена загуба. Беше страхотна изненада — денят, в който той замина за Форнебю, за да посрещне дъщеря си Ингрид и зет си Ерик, които се връщаха от тригодишен престой в Сомалия. Тя като медицинска сестра, а той като лекар към Червения кръст. Изрусена и със златист тен, тя стоеше на най-горното стъпало на самолетната стълба. За една част от секундата му се стори, че вижда Елиза, както изглеждаше, когато се срещнаха за първи път. В ръцете си носеше малкия. Тогава той беше на четири месеца, шоколадовокафяв, със ситни къдрици и с най-черните очи, които някога бе виждал. Помисли си, че като цяло сомалийците са красив народ. Погледа снимката известно време, преди да я прибере. Сега в бараката беше тихо, както и във високия блок в съседство. Пъхна два пръста под ръкава на ризата и се почеса по лакътя. Кожата се белеше. Под нея се виждаше нова розова кожа, която също се белеше. Грабна якето от облегалката на стола и заключи. После се отби за секунди на рецепцията при госпожа Бренинген. Тя мигом остави книгата настрана. И без това беше стигнала до обещаваща любовна сцена и искаше да я запази за момента, в който ще е под юргана. Размениха няколко думи, той кимна леко и се отправи към улица „Росенкранц“ и вдовицата на Егил Айнарсон.

* * *

Първо се погледна бързо в огледалото и прокара пръсти през късо подстригания перчем, който остана в същото положение. Беше по-скоро ритуал, а не го правеше от суета.

Сейер използваше всяка възможност да излезе от офиса. Мина през центъра с ниска скорост както обикновено. Караше стара и бавна кола, голямо синьо „Пежо“ 604, и никога не бе имал причина да я смени. На заледена настилка все едно караше шейна. След малко отдясно останаха цветните жилищни сгради — розови, жълти и зелени. Слънцето ги огряваше и те изглеждаха приветливи. Строени през петдесетте години, имаха особена атмосфера, каквато липсваше на новите къщи. Дърветата бяха израснали високо, а градините бяха плодородни или поне щяха да бъдат напролет. Но все още беше студено, не се очертаваше пролетта да дойде скоро. Времето дълго се задържа сухо и купчинки мръсен сняг стояха като боклук върху канавките. Огледа се за номер 16; бързо разпозна зелената, добре поддържана къща. Входната алея беше задръстена от колелета с помощни колелца, всевъзможни камиончета и пластмасови играчки, каквито децата безразборно измъкват от мазета и тавани. След дълга зима чистата асфалтова настилка винаги изглежда привлекателна. Паркира и звънна на вратата.

Минаха няколко секунди, преди тя да отвори. За полата й се държеше слабо момченце.

— Госпожо Айнарсон — той се поклони леко, — дали мога да вляза?

Кимна му едва доловимо и не съвсем охотно, но пък не общуваше с много хора. Той стоеше твърде близо и тя усети миризмата му — смесица от кожено яке и дискретен афтършейв.

— Не съм научила много повече от есента — каза тя неуверено. — Освен че е убит. Но за това сякаш бях подготвена. Защото, като видях как изглежда колата…

Прегърна с една ръка детето, сякаш искаше да защити и двамата.

— Но вече сме го открили, госпожо Айнарсон. Не мислите ли, че нещата ще се променят малко? — замълча и зачака.

— Бил е някой идиот, който е искал пари — поклати глава, объркана. — Портфейлът му беше изчезнал. Казахте ми, че портфейлът му е изчезнал. Нищо, че е имал само сто крони. В днешно време хората убиват и за дребни пари.

— Обещавам да не ви отнемам много време.

Тя отстъпи и тръгна навътре през антрето. Сейер спря, преди да влезе в хола, и се огледа. Винаги го изумяваше, даже ужасяваше, колко си приличат хората. Личеше си по стаите и по мебелировката. Едно и също навсякъде, разположено еднакво симетрично, с телевизора и видеото като своеобразен център спрямо останалата покъщнина. Тук семейството пропълзяваше, за да се сгрее. Госпожа Айнарсон имаше розова кожена гарнитура и бял килим с дълъг косъм под масата. Беше стая, обзаведена с женски маниер. Живяла сама шест месеца, вероятно бе използвала времето, за да се отърве от всякакъв мъжки почерк, ако въобще е имало такъв. Предишния път, както и сега, той не забеляза никакви следи на липса или любов към мъжа, когото намериха в черните води на реката, надупчен и сив като стара гъба. Отчаяние предизвикваха практически неща. Като например как щеше да преживява тя, как щеше да излезе от положението и да намери друг мъж, когато няма възможност да наеме бавачка. Тези мисли му развалиха настроението. Загледа се в снимката от сватбата над канапето. Беше твърде помпозна с изрусената млада Юрун, а до нея Айнарсон, тънък и дълъг, гладко избръснат като за първо причастие, но с редки мустачки. Двамата явно са позирали старателно пред посредствен фотограф, заинтересован повече от това как изглежда всеки поотделно, а не заедно един до друг.

— Останало е малко кафе — несигурно го покани тя.

Той прие. Щеше да е добре да държи нещо, дори да е дръжката на чаша. Момченцето изтича след майка си към кухнята, но се спря до вратата и го погледна скришом. Беше слабо дете, с леко луничав нос и много дълъг бретон, който постоянно падаше над лицето. След някоя и друга година щеше да заприлича на мъжа от сватбената снимка.

— Забравих как се казваш — заговори го Сейер предразполагащо.

За момент момченцето не искаше да каже името си, завъртя обутото си в гуменка краче върху линолеума и се усмихна срамежливо.

— Ян Хенри.

Сейер кимна:

— Ян Хенри, вярно. Мога ли да те попитам нещо, Ян Хенри? Събираш ли значки?

— Имам двадесет и четири. Закачени са на шапката ми.

— Донеси я да я видя — Сейер се усмихна — и ще ти дам още една. Със сигурност нямаш такава.

Малчуганът зави зад ъгъла и тръгна към детската стая. Върна се с шапката на главата. Беше му голяма. Свали я с голяма тържественост.

— Много гадно боде отвътре — обясни детето, — и затова не мога да я нося.

— Виж! Полицейска значка. Даде ми я госпожа Бренинген в участъка. Много е хубава, нали?

Момчето кимна утвърдително. Започна да търси почетно място върху шапката за малката жълта игла, отстрани без колебание значка с Кристин и Хокон[2] и закачи новата точно в средата. Майката влезе и се насили да се усмихне.

— Отиди в стаята си, трябва да си поговоря с този човек.

Малкият си сложи шапката и изчезна.

Сейер отпи от кафето и загледа госпожа Айнарсон; тя пусна две бучки захар в чашата си, от ниско, за да не пръска. Беше си свалила халката. Пътят на косата й беше тъмен, а обилният грим около очите й придаваше сърдито изражение. Всъщност беше сладка, малка и спретната. Вероятно не го знаеше. Вероятно като повечето жени беше недоволна от външния си вид. За разлика от Елиза, помисли си той.

— Все още търсим купувача, госпожо Айнарсон. Точно както и преди. По неизвестна причина той е решил да продаде колата, макар никога да не го е обсъждал с вас. Излязъл е, за да я покаже на някого и не се е върнал. Може някой да е проявил интерес към колата, да го е спрял на улицата или нещо подобно. Може някой да е търсил точно такава кола и затова да се е свързал с него. Или някой е търсил него, именно него, а не колата, но я е използвал като претекст. Подмамил го е да я продаде, вероятно с пари в брой като уловка. Знаете ли дали е бил притиснат от липса на пари?

Тя поклати глава, докато дъвчеше раздробената бучка захар.

— И преди ме питахте същото. Не, не беше в тежко положение. Имам предвид, не чак толкова. Все пак всички се нуждаят от пари, ние не бяхме много добре финансово. А сега е дори още по-лошо. Не мога да дам малкия на детска градина. Освен това имам мигрена — започна да масажира внимателно слепоочието си, сякаш да покаже, че той трябва да се отнася внимателно към нея или в противен случай би получила травма в главата. — Заболяването ми пречи да работя добре, сама съм с детето и всички останали проблеми.

Той кимна съчувствено.

— Известно ли ви е да е играл комар или да е взел заем, да речем от някой познат, и да му е било трудно да се издължи?

— Не, нямаше дългове. Не беше кой знае колко умен, но пък и не е правил гафове. Справяхме се някак. Имаше работа. Парите ги даваше за колата, а от време на време и за някоя чаша бира. Понякога беше много устат, но не бе достатъчно обигран, за да се замеси в нещо…, нещо незаконно. Или поне аз мисля така. Бяхме женени осем години и смятам, че го познавам. Имам предвид познавах. И не искам да седя тук и да дрънкам за Егил, нищо че е мъртъв — тя пое дълбоко въздух.

— Не си ли спомняте някой от приятелите му да е проявявал желание да вземе колата?

— О, да, със сигурност имаше мнозина. Но той не искаше да я продава. Дори не искаше да я даде под наем.

— А ще си спомните ли обаждания по телефона в дните преди изчезването му, които евентуално са свързани с продажбата?

— Не.

— Как се държа вечерта, преди да излезе?

— Преди отговорих на този въпрос. Както обикновено. Върна се от работа в три и половина. Беше първа смяна. Яде пица „Мексикана“, пи кафе и цял следобед лежа в гаража.

— Лежа?

— Под колата. Стягаше я. Беше обсебен от тази кола. След това я изми. Аз не излязох от къщата и не забелязах нищо, преди той да влезе, точно по средата на „Казино“, и да каже, че има среща, за да показва колата.

— Не спомена име?

— Не.

— Нито мястото на срещата?

— Не.

— И вие не попитахте ли защо ще я продава?

Тя докосна бързо косата си и поклати глава.

— Не му се бърках за колата. Дори нямам шофьорска книжка. Беше ми все едно каква кола ще имаме, стига да има някаква. А и той не каза, че ще я продава, само щеше да я покаже на някого. И не е задължително да е на убиеца. Може да е срещнал някого, да е взел човек на стоп или нещо такова. Какво знам аз?! Нашият град е пълен с откачалки заради хероина, не разбирам как не можете да спрете това. Помислете за Ян Хенри. Ще израсне тук, а няма много високи оценки, в това отношение прилича на баща си.

— Високите оценки — усмихна се Сейер — идват с течение на времето. Май трябва да порасне още няколко години. Издирвахме въпросния купувач чрез вестниците и телевизията — припомни й той, — но никой не се свърза с нас. Никой не посмя. Или онази вечер, когато вашият съпруг е излязъл от вкъщи, е излъгал, или купувачът е действителният убиец.

— Излъгал? — погледна го обидена. — Ако си мислите, че е имал тайни, грешите. Не беше такъв. Нито пък имаше друга жена. Не се интересуваше от жени, ако трябва да съм честна. След като е казал, че отива да покаже колата, значи е истина.

Отговорът й, прост и рязък, успя да го убеди. Той се замисли за момент и видя детето да се промъква тихо в стаята. Седна на пода зад гърба на майка си и примигна срещу Сейер.

— Ако помислите за по-ранен период, имаше ли нещо не наред? Да кажем, шест месеца преди да изчезне и до момента, когато открихме колата на сметището. Да се сетите за някакъв случай или период, когато е изглеждал различен, например притеснен? Или нещо друго? Телефонни обаждания? Писма? Да се е връщал по-късно от работа или е спал лошо през нощта?

Юрун Айнарсон сдъвка още една бучка захар. Забеляза как мислите й се връщат в миналото. Клатеше глава при един или друг спомен, после го отхвърляше и продължаваше към следващия. Айнарсон младши дишаше безшумно. Имаше големи уши, каквито са обикновено ушите на децата.

— Една вечер имало свада в кръчмата. Е, сигурно се случва постоянно и не е било нищо особено, но някакъв тип бил толкова пиян, че собственикът се обадил в полицията, за да го приберат в ареста. Всъщност бил един от приятелите на Егил от пивоварната. Егил тръгнал след тях и ги помолил да го пуснат. Обещал да го закара до вкъщи и да го сложи да спи. Така и направили. Онази нощ се прибра в три и половина и дори си спомням, че се успа на следващата сутрин.

— Така ли? А научихте ли какво се е случило?

— Не, само че е бил смъртно пиян. Другият, не Егил. Егил беше с колата, а на следващия ден беше първа смяна. А пък и аз не попитах; тези неща не ме интересуват.

— Смятате ли, че беше състрадателен човек? Било е много мило от негова страна. Не е бил длъжен да си прави труда.

— Не беше кой знае колко състрадателен, след като ви интересува. Забелязваше малко неща около себе си. Останах изненадана от реакцията му, признавам. Да спасява пияница от арест. Но дори и да съм останала учудена, те все пак бяха приятели. А и честно казано, не съм мислила много за случая, не и преди да ме попитате.

— Кога приблизително се случи това?

— О, не, не си спомням. Малко преди да изчезне.

— Седмици? Месеци?

— Не, може би няколко дни.

— Няколко дни? Сетихте ли се за този случай при разговора ни през есента? Тогава споменахте ли го?

— Не мисля.

— А пияният приятел, госпожо Айнарсон, знаете ли кой беше?

Тя поклати глава, хвърли бърз поглед през рамо и видя детето.

— Ян Хенри! Казах да стоиш в стаята си!

Ян Хенри стана и гузно излезе от дневната. Тя наля още кафе.

— Името, госпожо Айнарсон — подкани я Сейер тихо.

— Не, не си спомням. Те са толкова много, в тази кръчма ходи дяла тайфа.

— Но той се е успал на следващия ден, нали така казахте?

— Да.

— А в пивоварната точно отчитат часа на влизане.

— Аха.

Той се замисли за момент.

— Когато ви върнаха колата от техническата проверка, вие я продадохте.

— Да. Не разполагам с пари дори за книжка и я продадох на брат ми. Имах нужда от средства. Продадох и колата, и инструментите в багажника. Гаечни ключове и един крик. И дял куп вехтории, които не знам точно за какво служат. Обаче нещо липсваше. Беше изчезнало.

— Какво?

— Сега не мога да се сетя. Брат ми пита за него, така че търсихме, но не открихме нищо. Не мога да се сетя какво беше.

— Опитайте се! Сигурно е важно.

— Не, не мисля, че беше важно… не си спомням какво беше. И в гаража търсихме.

— Обадете се в участъка, ако се сетите. Можете ли да попитате брат си?

— Няма го в момента, пътува. Но все някога ще се върне.

— Госпожо Айнарсон, благодаря за кафето! — той се изправи.

Тя скочи изведнъж, леко зачервена и объркана, защото той си тръгваше ненадейно. Изпрати го до вратата. Поклони й се за довиждане и се отправи към паркинга. Преди да мушне ключа в ключалката на вратата, видя как момченцето обработва енергично една леха. Гуменките му бяха в ужасен вид. Сейер махна с ръка.

— Няма ли с кого да си играеш?

— Не — детето се усмихна притеснено. — А ти защо не си с полицейска кола, когато си на работа?

— Хубав въпрос. Ами всъщност се прибирам вкъщи. Живея малко по-нагоре по улицата и сега не е нужно да се връщам до участъка, за да сменям колите. — Помисли малко и попита: — Някога возил ли си се в полицейска кола?

— Не.

— Другия път, когато дойда да говоря с майка ти, ще дойда с полицейска кола. Тогава може да се повозиш с мен, ако искаш.

Момчето се усмихна широко, но с известно колебание, вероятно от горчив опит.

— Обещавам ти, няма да е след много време! — увери го Сейер.

Настани се зад волана и подкара бавно по улицата. В огледалото видя малката ръчичка да му маха.

Все още мислеше за детето, когато минаваше покрай хиподрума от лявата страна и „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ от дясната.

— Господ да ти е на помощ, Конрад, ако следващия път не си със служебната кола.

* * *

Ема строеше ферма на пода в хола.

Животните стояха подредени в прави редици — светлочервени прасета, крави на червени и бели петна, кокошки и овце. Тиранозавърът наблюдаваше сцената, а главата му с малкото мозък стигаше точно до покрива на хамбара.

През равни интервали тя се затичваше към прозореца, за да провери нетърпеливо дали колата на баща й не е вече там. Всеки втори уикенд тя отиваше при баща си и винаги очакваше този момент с голяма радост. Ева също чакаше, седейки напрегната на канапето. Искаше да изпрати детето, за да помисли на спокойствие. Обикновено използваше тези уикенди за работа. Сега обаче беше напълно парализирана. Всичко беше различно. Бяха го открили.

Ема не бе споменавала мъртвеца няколко дена, но не означаваше, че го е забравила. По лицето на майка си долавяше, че не бива да говорят за него и макар да не й беше ясно защо, се съобразяваше.

На статива в ателието беше опънато платно. Основата бе положена — черна, без никакво загатване за светлина. Не можеше да го гледа. Първо трябваше да уреди толкова други неща. Докато седеше на канапето, се ослушваше напрегнато като Ема за червеното „Волво“, което всеки момент щеше да свие към двора. Във фермата всичко си беше на мястото, с изключение на зеленото чудовище, надвиснало застрашително зад хамбара. Изглеждаше странно.

— Не мислиш ли, че този динозавър не отива на фермата ти, Ема? А?

Ема нацупи устни:

— Да, знам. Дошъл е на гости.

— А, да. Как не се сетих!

Ева прибра колене към себе си и ги покри с дългата пола. Опита се да не мисли за нищо. Ема седна отново на пода и едно по едно премести прасенцата под корема на свинята.

— Има една бозка по-малко. Едно остава без храна.

Хвана с два пръста едно прасенце и загледа майка си въпросително.

— Е, понякога се случва. Тези прасенца умират от глад. Някой трябва да ги храни с биберон, а фермерът никога няма време за това.

Ема се замисли.

— Сигурно ще го дам на Дино, защото и той трябва да яде.

— Те не ядат ли само трева и листа?

— Не и този, той е месояден — обясни Ема и притисна прасенцето към острите зъби на зеленото чудовище.

При това практично решение Ева поклати глава скептично. Децата никога не преставаха да я учудват. Точно тогава колата спря на двора. Ема изчезна светкавично бързо към коридора, за да посрещне баща си.

Тя вдигна бавно глава, когато той се появи на вратата. Някога този мъж беше светлината в живота й. До него Ема изглеждаше по-малка и спретната. Те си отиваха — и двамата червенокоси и с излишни килограми. Двамата се обичаха и тя беше много щастлива от този факт. Никога не го бе ревнувала, дори и от новата жена в живота му. Голямата й мъка беше, че я изостави, но след като го направи, му желаеше само щастие. Беше лесно.

— Ева! — той се усмихна. — Изглеждаш уморена.

— Имах да свърша доста неща — тя приглади полата си.

— Творби на изкуството? — попита той без никаква ирония.

— Не, конкретни битови неща.

— Сериозно ли е?

— Много по-лошо, отколкото си представяш.

Той се замисли за малко над отговора й и сбърчи чело.

— Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи.

— След време сигурно ще се наложи.

Гледаше я сериозно, а детето висеше на крачола му. Малката беше толкова тежка, че изгуби равновесие. Той изпитваше огромно съчувствие, но нейният свят, светът на художника, му бе напълно чужд. Въпреки това тя представляваше важна част от живота му и винаги щеше да бъде.

— Вземи си чантата, Ема, и прегърни мама за довиждане.

Тя изпълни нареждането охотно. После двамата тръгнаха. Ева отиде до прозореца, проследи колата с поглед, докато се вля в уличното движение и отново седна с крака на канапето и глава, отпусната на облегалката. Затвори очи. В стаята беше приятно, полутъмно и много тихо. Дишаше възможно най-равномерно и спокойно и се наслаждаваше на тишината. Трябваше да улови този миг изцяло, да го запомни и да го запази за себе си. Знаеше, че няма да трае дълго.

* * *

След като си наля голямо уиски, Сейер изгони от стола кучето. Беше седемдесеткилограмов мъжки леонбергер, на пет години, но с детско поведение. Носеше името Колберг. Всъщност не се казваше така, защото в развъдника за породисти кучета го записаха под друго име — според тяхната система. Използваха заглавия на песни от репертоара на Бийтълс. Започваха с първата буква на азбуката, а когато се роди Колберг бяха стигнали до Л. И така той получи името Лъв ми ду[3]. Сестра му се казваше Люси в небето[4]. Сейер простена при мисълта.

Кучето го послуша, изсумтя тежко и легна в краката му. Голямата глава се отпусна на ходилата му, от което краката му в чорапи за тенис се изпотиха. Сърце не му даваше да ги отмести, а и понякога му беше приятно, особено зимно време. Отпи от уискито и запали ръчно свита цигара. Дажбата му беше чаша уиски и една-единствена цигара на ден. Понеже пушеше малко, веднага усети как сърцето му заби по-бързо. При хубаво време отиваше до летището и скачаше с парашут. Не го смяташе за порок, за разлика от Елиза. Но вече от осем години беше вдовец, а дъщеря му бе голяма и добре осигурена. Самият той не проявяваше безразсъдна смелост — скачаше само при благоприятно време и никога не опитваше рисковани маневри. Просто му харесваха голямата скорост и цепенето на въздуха, това, че няма почва под краката, главозамайващата гледка, разкриващата се перспектива — къщите и дворовете под него с красивите форми в меки цветове, прорязани от осветената пътна мрежа като лимфна система на великански организъм. Също и жилищните квартали с подредените в прави редици червени, зелени и бели къщи. В интерес на истината човек е същество, което се нуждае от системи в живота си, помисли си той и издуха дима към лампата над него.

Егил Айнарсон също е имал система с подредения си живот, работа в пивоварната, съпруга и син, постоянна група от приятели и кръчмата в северната част. Постоянен режим година след година — от вкъщи в пивоварната, вкъщи, в кръчмата и пак вкъщи. Колата с всичките й части за чистене, смазване и затягане. Седмицата се превръща в месец, месецът — в година. И нищо в досието. Нищо драматично не разтърсва живота му, минава през училищната скамейка, без да привлича особено внимание, взима причастие, продължава с инженерно образование в Гьотеборг за период от две години. По-късно никога не го използва. Става работник в пивоварната. Чувства се добре и печели достатъчно. Така и не стига до големи постижения в живота си, но няма и големи проблеми. Обикновен човек. Жена му е свястна и си изпълнява задълженията. И изведнъж някой го намушква с нож. Петнадесет пъти. Как е възможно човек като Айнарсон да предизвика такива силни чувства, чудеше са Сейер. Продължи да си пие уискито, а мислите му кръжаха хаотично. Естествено, че е правилно да попълнят списъка с нови имена, хора, за които не се бяха сетили и с които да говорят, при което би било възможно да погледнат на случая от съвсем нов ъгъл и в нова светлина. Мисълта му винаги го водеше към колата. „Опел Манта“, модел 88. Изведнъж решава да я продаде. Някой, неизвестно кой, е проявил интерес към нея, както може да се предположи. Не е пуснал обява във вестник, не е споменал пред друг, че иска да я продава. Бяха го проверили. Пак дръпна от цигарата и за няколко секунди задържа дима. От кого я беше купил? — запита се той изведнъж. Точно този въпрос не си беше задавал никога. А може би трябваше. Скочи и хвана телефонната слушалка. Щом иззвъня от другата страна, той се сети, че часът не е особено приличен. Госпожа Айнарсон отговори след второто позвъняване. Изслуша го, без да задава въпроси, а после помисли известно време:

— Договор за покупко-продажба? Да, със сигурност е в домашния архив, но ще трябва да почакате малко.

Той изчака. Чу шум от отваряне и затваряне на шкафове и ровене из документи.

— Едва се чете — оплака се тя.

— Опитайте, моля ви. Ще се отбия да го взема утре, ако ви затруднява да го разчетете.

— При всички случаи улицата е „Ерик Бьоренсен“. Май пише Микелсен. Не мога да прочета малкото име, нито номера на улицата. Освен да е пет, да, мисля, че е пет. Или шест. Улица „Ерик Бьоренсен“ 5 или 6.

— Това е достатъчно. Благодаря!

Записа данните в тефтерчето до телефона. Беше важно да не пропусне нищо. Ако не е разбрал къде, щеше да отиде с колата, поне щеше да разбере откъде е дошла. Това също беше важно.

* * *

Още един ден клонеше към залез, когато Карлсен се върна от стола с два сандвича със скариди и кока-кола. Тъкмо захапа едната филия и Сейер се появи на вратата. Заместник-началникът, по-аскетичен, носеше сандвичи с кашкавал и бутилка минерална вода, както и вестника под мишница.

— Може ли да седна?

Карлсен кимна, топна скарида в майонезата и я лапна.

Сейер придърпа стола, настани се и хвана парче кашкавал от сандвича. Нави го на тръбичка и захапа единия край.

— Извадих случая Мари Дурбан от шкафа и го донесох — съобщи той.

— Защо? Да не би да има някаква връзка?

— Вероятно не. Но в нашия град не стават често убийства, а тези две се случиха само в рамките на дни. Айнарсон е посещавал „Кралско оръжие“, а Дурбан е живяла триста метра по-надолу. Не е зле да разследваме по-подробно. Виж!

Изправи се, отиде до картата на града върху стената и извади две червени карфици. С голяма точност, почти без да търси, постави едната върху блока на улица „Турденшиолд“, а другата — върху „Кралско оръжие“. После седна отново.

— Погледни картата! Три на три метра, това е цялата градска община.

Хвана настолната лампа на Карлсен и насочи светлината към картата.

— Мая Дурбан е намерена убита на първи октомври. Айнарсон е убит на пети октомври. Или поне се налага да предположим, че е тогава. Градът ни, вярно, е запуснат, но не газим в трупове. Само виж колко близо една до друга са карфиците!

Карлсен зяпна. Карфиците светеха като две червени събрани очи върху черно-бялата карта.

— Да, прав си. Но нали не са се познавали, доколкото знаем?

— Много неща не знаем. Знаем ли изобщо нещо?

— Е, чак такъв песимизъм! За начало да вземем ДНК проба от Айнарсон и да я сравним с тази на Дурбан.

— А, не! Все пак не плащаме ние.

Известно време продължиха да се хранят, без да разговарят. Двама мъже, които се харесваха в голяма степен, но мълчаливо. Не вдигаха шум около този факт, но подхранваха взаимните си симпатии с голямо търпение. Карлсен беше с десет години по-млад. Имаше съпруга, на която трябваше да угажда. Затова Сейер стоеше в сянка, убеден, че на колегата му стига семейството, а той го смяташе за свята институция. На вратата се появи жена и прекъсна мислите му.

— Две съобщения — подаде му тя малка бележка. — Освен това се обади Андреасен от ТВ2. Пита дали не искаш да се явиш в предаването „Очевидец“ във връзка със случая Айнарсон.

Сейер замръзна и запримигва с очи.

— Ами… това не е ли по-подходящо за теб, Карлсен? Ти си по-фотогеничен.

Карлсен се ухили. Сейер не понасяше да се явява публично. Беше едно от изключително малкото му слаби места.

— Съжалявам, на семинар съм, не помниш ли? Ще отсъствам десет дни.

— Попитай Скаре. Със сигурност страшно ще се въодушеви. Ще му помогна с каквото мога, само и само да не се озова под кварцовата лампа. Иди му кажи.

Тя се усмихна и изчезна, а той се захвана да чете бележките. Погледна си ръчния часовник. Старите щяха да се отбият в Ярлсберг през уикенда, ако времето се задържеше така хубаво. Плюс да се обади на Юрун Айнарсон. Първо спокойно приключи с храната и върна стола на мястото.

— Ще се разходя малко.

— Боже мой, как остана тук цял половин час! Върховете на обувките ти се покриха с мъх.

— Грешката на повечето хора е, че стоят затворени по цял ден. В тази сграда не се случва нищо, не мислиш ли? Или сигурно греша?

— Не, напълно си прав. Но пък и теб дяволски те бива да си намираш задачи навън. Имаш истински талант за това, Конрад.

— Важното е да използваш въображението си — назидателно обясни Сейер.

— Всъщност… чакай малко!

Притеснен, Карлсен бръкна в джоба на ризата си.

— Получих от жена ми бележка за покупки. В час ли си с женските работи?

— Изпитай ме.

— Тук пише…, след свинска плешка… пише пентилайнърс. Да знаеш какво е това?

— Не можеш ли да се обадиш вкъщи и да питаш?

— Тя не вдига.

— Питай госпожа Бренинген. На мен ми звучи като чорапогащник или нещо подобно. Успех! — той се изкиска и изчезна.

 

 

Седна в колата и прокара пръсти през косата си. И тогава се сети. Излезе, заключи и тръгна към една от служебните коли, защото искаше да си изпълни обещанието към малкия Айнарсон. Най-вероятно в момента Микелсен е на работа, като повечето хора. Затова първо се насочи към улица „Росенкранц“. На малката морава пред къщата Юрун Айнарсон простираше пране. Бризът развяваше закачливо пижамка с щампа на Том и Джери и тениска с картинка на Досил. Той се появи пред къщата точно когато тя измъкваше черни бикини с дантела. Остана неподвижна с бикините в ръка, без да е съвсем сигурна какво да прави с тях.

— Имах малко време и дойдох — обясни той учтиво. — Но първо си довършете работата.

Тя бързо простря останалото пране и вдигна легена под мишница.

— Малкият не е ли вкъщи?

— В гаража е — посочи надолу по алеята. — Обичаше да стои при баща си… преди. Гледаше как се грижи за колата. Все още ходи там понякога, седи и зяпа в стената. Ще излезе след малко.

Сейер обърна поглед към гаража с две отделения в същия зелен цвят като къщата и след миг я последва вътре.

— Какво искахте да ми кажете, госпожо Айнарсон? — попита я директно. Стояха пред вратата на хола. Тя остави легена на пода и отмести няколко кичура изрусена коса, паднали върху лицето й.

— Обадих се на брат ми. Той е в Ставангер на панаир на железарски стоки. Ставаше дума за работен гащеризон. Нали се сещате, един зелен полиестерен, с много джобове. Обличаше го, когато се занимаваше с колата, и винаги го оставяше в багажника. Потърсих го, защото се сетих, че е много скъп. Бил удобен да се използва и като платнище, ако колата откаже по път и се налага да се лежи под нея. Така каза той. Брат ми го искаше и за тази цел. Не го намерих в колата и потърсих в гаража. И там го нямаше. Просто е изчезнал. Както и един голям фенер.

— Попитахте ли за него при нас, в полицията?

— Не, но нали полицията няма право да взима вещи от колите, без да уведоми?

— Не, разбира се. Но за по-сигурно ще проверя. Винаги ли го вземаше със себе си?

— Винаги. Беше много прибран по отношение на колата. Никога не тръгваше на път без допълнителна туба бензин, без моторно масло, препарат за миене на стъкла и туба вода. И зеления работен гащеризон. Може и аз да съм взела фенера, ако ми е трябвал. Случва се да изгори бушон. Инсталацията тук е направо отвратителна, трябва да се смени изцяло. А сегашната градска управа е най-некадърната, откакто се помня. Веднъж годишно увеличават наема и разправят, че пестели за балкони. Докато съм жива, няма да го видя. Да… да, просто исках да съобщя, че е изчезнал работният гащеризон.

— Това е много ценна информация — похвали я той. — Добре, че се сетихте!

Било е ценно и за убиеца, помисли си той, да навлече гащеризона върху окървавените си дрехи.

Тя се изчерви чаровно и отново взе легена. Беше огромен, пластмасов, в тюркоазен цвят, и когато го опреше на бедрото си, както направи и сега, заемаше доста странна и изкривена поза.

— Обещах на малкия едно кръгче с колата. Позволявате ли да го взема от гаража?

Тя го погледна учудена.

— Да, да. Само че ние ще излизаме по-късно. Не се бавете.

— Само едно малко кръгче.

Той излезе и тръгна към гаража. Ян Хенри седеше на работна пейка до стената и си клатеше краката. Гуменките му бяха изцапани с масло. При вида на Сейер първо се стресна, но после се зарадва.

— Днес съм с колата. Майка ти разреши да те повозя малко, ако искаш. Ще можеш да пуснеш сирената.

Детето скочи от твърде високата пейка и направи няколко крачки напред, за да си възвърне равновесието.

— „Волво“ ли е?

— Не, „Форд“.

Ян Хенри се затича напред и Сейер видя колко неестествено слаби и бели са краката му. Малкият се загуби съвсем на предната седалка и беше трудно да му се сложи колана според изискванията, но се налагаше. Едва виждаше навън, когато изпънеше шия. Сейер запали колата и сви по главния път. Известно време беше много тихо, чуваше се само жуженето на мотора и от време на време профучаването на някоя кола в лявото платно.

Момченцето беше мушнало пръсти между бедрата си, сякаш се страхуваше да не се удари по невнимание.

— Липсва ли ти татко, Ян Хенри? — тихо попита Сейер.

То се обърна и го погледна учудено, сякаш за първи път някой се сещаше да го попита.

— Страшно много — отговори просто то.

Замълчаха отново. Сейер караше в посока воденицата, даде десен мигач и се насочи нагоре към водопада.

— Толкова е тихо в гаража — обади се неочаквано момчето.

— Да. Жалко, мама не може да поправя коли, нали?

— Аха. Татко стоеше там и потягаше колата постоянно. Когато имаше време.

— И мирише много хубаво на масло и бензин. — Сейер се усмихна.

— Беше ми обещал гащеризон — продължи детето. — Като неговия. Но не успя да ми го купи, преди да изчезне. Имаше четиринадесет джоба. Щях да го обличам, когато си смазвам колелото. Нарича се монтьорски костюм.

— Да, така се казва. И моят е такъв, но е син и на гърба пише ФИНА. И не съм сигурен дали е с четиринадесет джоба. Осем или десет, най-много.

— И сините са много хубави. Има ли ги в детски размери? — попита малкият твърде умно за възрастта си.

— Не знам, но ще проверя.

Отбеляза си наум задачата, зави надясно и спря. Оттук се виждаха сградите на Ен Ер Ко[5], които бяха разположени идилично край реката. Посочи към прозорците, примигващи на слънцето.

— Ще ги подразним ли малко със сирената?

Ян Хенри кимна.

— Натисни тук! Да видим колко са жадни за новини там, долу! Може да изскочат навън с микрофоните.

Сирената започна да вие тихо, после се усили и проряза тишината. Звукът се удари в хълма на отсрещната страна и се върна обратно. Вътре в колата не се чуваше толкова силно. Но навън воят продължаваше и на един от осветените прозорци се появи първото лице. После още едно. Вратата на верандата в края на сградата се отвори, излезе човек и вдигна ръка срещу слънцето.

— Сигурно си мислят, че има убийство — предположи малкият.

Сейер се изсмя, наблюдавайки колко много хора с пребледнели лица наизлязоха от сградата.

— Май трябва да се поуспокоим. Я виж дали ще можеш да я изключиш!

Детето успя. Очите му светеха от възторг, а бузите му бяха поруменели.

— Как работи?

— Ами, първо се прави електронен въртящ се кръг, който създава четирипосочен импулс, той от своя страна се усилва и се пуска по високоговорител.

Ян Хенри кимна.

— Варира от осемстотин до хиляда и шестстотин оборота. Така силата на звука нараства, за да се чува все по-добре.

— Във фабриката за сирени?

— Да, точно. Във фабриката за сирени. В Америка или Испания. А сега, Ян Хенри, ще си вземем сладолед.

— Да, полага ни се сладолед. Нищо, че не хванахме нито един престъпник.

Отново поеха по главния път и завиха наляво към центъра на града. Сейер спря до хиподрума, паркира и бутна момченцето пред себе си към павилиона. Наложи се да му помогне с опаковката, залепила се здраво за сладоледа. Седнаха на слънчева пейка. Ядяха шумно. Малкият си беше избрал крем сладолед, червено-жълт с шоколад отгоре, а Сейер, както винаги — ягодов. Никога не беше виждал причина да променя избора си.

— Ще се връщаш ли на работа?

Със свободната си ръка Ян Хенри избърса сока и захарта от брадичката си.

— Да, но първо ще отида при един човек. На улица „Ерик Бьоренсен“.

— Престъпник ли е?

— О, не! — Сейер се усмихна. — Май не е.

— Ама ти не си напълно сигурен. Може ли да е престъпник?

— Да…, не… може да се окаже такъв. Затова отивам при него. По-скоро, за да се убедя, че не е. И да го зачеркна от списъка. Ние правим така до момента, когато в списъка остане само едно име.

— Сигурно много ще се стресне, като те види с тази кола.

— Да, несъмнено. Всеки се стряска. Интересно е, че всички хора имат гузна съвест за нещо. И когато неочаквано се появя на вратата, виждам как се мъчат да се сетят за какво ли ги търся. Не е хубаво да се смея на тази реакция, но понякога не мога да се сдържа.

Момченцето кимна, доволно, че е в компанията на умен полицай. Изядоха сладоледите и тръгнаха обратно към колата. Сейер взе хартиена салфетка от павилиона, избърса устата на детето и му помогна да си сложи колана.

— Мама и аз ще ходим в града, за да вземем видеокасети. За всеки по една.

Сейер увеличи скоростта и провери радиовръзката.

— Какво ще гледаш? Филм за престъпници?

— Да. „Сам вкъщи“ 2. Първата част съм я гледал два пъти.

— С автобус ли пътувате сега, когато нямате кола?

— Да, по-дълго време пътуваме, но не е голям проблем, защото имаме много време. Преди, с татко… когато имахме кола, за секунди отивахме и се връщахме.

Бръкна с пръст в носа си и взе да тършува.

— Татко много искаше да има „Бе Ем Ве“. Беше ходил да го гледа. Едно бяло. Само ако онази жена беше купила „Опел“-а!

За малко Сейер излезе от пътя. Сърцето му подскочи силно, но бързо се овладя.

— Какво каза, Ян Хенри? Че не слушах много внимателно.

— Една жена. Искаше да купи нашата кола.

— Той говорил ли е за това?

— Да. В гаража. Онзи ден, последния ден, когато беше вкъщи.

— Жена?

Сейер усети тръпки по гърба.

— А той спомена ли името й?

Погледна в огледалото и смени платното. Притаи дъх.

— Да, беше записал името на една бележка.

— Така ли?

— Ама аз вече не го помня, беше толкова отдавна.

— На бележка? Ти видя ли я?

— Да, видях я. Беше в джоба на гащеризона му. Лежеше под колата, а аз седях на пейката както обикновено. Май не беше точно бележка, а лист. Или по-скоро половин лист хартия.

— Казваш, че си я видял. Той извади ли я от джоба си?

— Да. От предния джоб. Прочете името, а после…

— После я върна обратно в джоба?

— Не.

— А, хвърли я?

— Не помня какво направи — призна детето тъжно.

— Ако се напънеш и помислиш, дали ще се сетиш?

— Не знам.

Детето погледна сериозно полицая, защото започна да разбира колко е важен въпросът.

— Ако се сетя, ще ти кажа — обеща то.

Стигнаха до зелената къща.

— Знам, че трябва.

— А пък ако се сетиш нещо за тази жена, независимо какво, кажи на мама да ми се обади.

— Добре. Ако се сетя… Обаче беше отдавна.

— Да, така е. Но ако се постараеш и мислиш за едно и също нещо всеки ден, може да се сетиш за момент, който си мислиш, че си забравил.

— Чао.

— Доскоро — махна Сейер.

Обърна колата и видя в огледалото как момченцето се затича към къщата.

„Трябваше да се сетя, че детето знае нещо“, помисли си той. „Постоянно е стояло с баща си в гаража. Никога ли няма да се науча!“

* * *

Жена.

Мислеше за това, докато паркира до Съдебната палата и извървя няколкото метра до улица „Ерик Бьоренсен“. Възможно е да са били двама. Жената да го подмами да излезе, а мъжът да е свършил мръсната работа. Но защо?

На улица „Ерик Бьоренсен“ № 6 се намираше предприятие, където продаваха санитарни стоки. Затова Сейер влезе на № 5 и откри Й. Микелсен на втория етаж. Беше вкъщи, защото бе безработен. Мъж на около двадесет и пет години със скъсани на коленете дънки.

— Познавате ли Егил Айнарсон? — попита Сейер, наблюдавайки реакцията му. Седнаха от двете страни на кухненската маса. Микелсен избута настрана купчинка с тото фишове, солница и брой на „Ние, мъжете“.

— Айнарсон? Звучи ми наистина познато, но не знам защо. Айнарсон. Прилича на исландско име.

Едва ли криеше нещо. Беше загуба на време да седи на маса, покрита с карирана мушама, за да стигне до задънена улица.

— Мъртъв е. Открит е в реката преди няколко седмици.

— А-а-а-а, да!

Мъжът разтърка тънката златна халка на ухото си и разтърси глава.

— Четох във вестника. Убит е с нож. Да, да, в такъв случай се сещам за Айнарсон. Започнахме да живеем като американците, отвсякъде ни залива тяхното влияние, ако ме питате.

Сейер нямаше такова намерение. Мълчеше и наблюдаваше любопитно младото лице. Опънатата на опашка права коса му отиваше изключително. Много малко успяваха да изглеждат толкова спокойни, все едно всичко е наред. Боже, колко малко бяха!

— Само че аз не го познавах.

— Не знаете ли каква кола е имал?

— Кола? О, не, откъде да знам?

— Имал е „Опел Манта“, осемдесет и осма година. Необичайно добре поддържана. Купил я е от вас, преди две години.

— По дяволите! Това ли е той?

Микелсен поклати глава замислено.

— Ами да, затова ми звучеше познато. Гадна работа.

Заигра се с кутия никотинови дъвки, завъртя я върху масата и я вдигна отново.

— Как се добрахте до това?

— Подписали сте договор, както е нормално. Бяхте ли пуснали обява във вестника?

— Не, карах колата с обява на стъклото. Тези пари ги похарчих отдавна. Минаха два дни и той се обади. Комичен тип. Беше спестявал цяла вечност и плати в брой.

— Защо искахте да я продадете?

— Не исках. Останах без работа и се наложи да я продам.

— Сега нямате кола, така ли?

— Имам. Стар „Ескорт“, купих го на търг. Но почти не го карам, нямам пари за бензин, докато вземам социални помощи.

— Да, разумно е от ваша страна.

Сейер се изправи.

— Не, никак не е разумно, ако ме питате!

Двамата се усмихнаха едновременно.

— Помагат ли? — Сейер кимна към пакета с дъвки.

Младежът се замисли за момент:

— Ами да, горе-долу, но човек се пристрастява към тях. А и са скъпи. И имат отвратително гаден вкус, все едно дъвчеш фас.

Сейер си тръгна, зачеркна името на Микелсен от началото на списъка и го записа последно. Прекоси улицата. Усети топлината от слънцето през коженото яке. Беше най-хубавото време. Лятото беше далече, но той мислеше за него: мечтаеше за вилата на Сандойа, за слънце, море и солена вода, за вкуса от всички предишни лета и хубавите ваканции. Същевременно изпитваше слаба тревога заради горчивия опит през летата с дъжд и вятър, които не бяха никак малко. Но пък през слънчевите лета намираше покой, тогава сърбежите не бяха толкова силни.

Затича се нагоре по ниските стъпала и бутна силно вратата. Кимна леко към госпожа Бренинген на рецепцията. Като цяло тя беше хубава жена, лъчезарна и приятелски настроена. Не че тичаше след жени, макар и сигурно да беше добре да го прави. Това щеше да почака, а междувременно се задоволяваше само да ги гледа.

— Интересна ли е? — посочи с глава книгата, която тя четеше между служебните задачи.

— Да, може да се каже — усмихна се тя. — Интриги, власт и страсти.

— Прилича на нашата работа.

Предпочете стълбището, затвори вратата и потъна в стола на „Кинарпс“, купен с пари от джоба му. Изправи се отново, взе от архива папката с делото Мая Дурбан, седна и се зачете. Загледа се в снимките й. На първата тя беше все още жива — хубава, апетитна, с кръгло лице, черни вежди и тесни очи. Много късо подстриганата коса й отиваше. Привлекателна, весела жена, чиято усмивка издаваше в голяма степен какъв човек е — дръзка, провокативна усмивка, оформяща малки трапчинки на бузите. На другата снимка лежеше по гръб на леглото с широко отворени очи и поглед, насочен към тавана. Лицето не изразяваше нито ужас, нито изненада. Не изразяваше нищо — приличаше на безцветна маска, която някой беше свалил и захвърлил на леглото.

Папката съдържаше и няколко снимки на апартамента: приятни стаи, подредени с женски вкус. Съдържаха хубави вещи, но нямаше дантела и пастелни тонове. Направиха му впечатление ярките цветове на мебелите и килимите — червено, зелено, жълто — цветове, каквито би избрала силна жена. Нищо не подсказваше какво се е случило. Нямаше нищо счупено или преобърнато, сякаш е извършено тихо и спокойно. И напълно неочаквано. Тя го е познавала. Сама му е отворила вратата и си е свалила дрехите. Първо са се любили, нищо не говореше, че е станало против волята й. После нещо се е пречупило. Пропадане, загуба на разсъдък. Силен мъж е в състояние да отнеме живота на дребна жена за секунди. Той знаеше, че само няколко ритника стигат. А и никой не чува, че викаш, когато те задушават с пухена възглавница. Остатъците от сперма, открити в жертвата, бяха минали през ДНК анализ, но нямаше къде да ги провери, защото още не разполагаха със собствен регистър. Щяха да разгледат подадената в парламента молба напролет. От този момент всички щяха да са много предпазливи, замесят ли се в нещо нередно. Всичко, оставено зад гърба им, можеше да се изстърже и подложи на ДНК тест с вероятна граница на грешка едно на седемнадесет милиарда. Известен период обсъждаха възможността да поискат правителствено разрешение да призоват и изследват всички мъже в градската община на възраст между осемнадесет и петдесет години, но се оказа, че трябва да извикат хиляди мъже. Проектът щеше да струва няколко милиона и навярно щеше да отнеме няколко години. В общи линии съдебният министър гледаше на предложението с необходимата сериозност, докато не научи подробностите около случая и жертвата. Мари Дурбан не беше оценена на такава сума. Той го разбираше до известна степен. Понякога си представяше бъдеща система, при която всички норвежки граждани още при раждането щяха да бъдат подлагани автоматично на тест и да бъдат вписвани в регистъра. Тази възможност му разкриваше шеметни перспективи. Продължи да чете разпитите. За съжаление не бяха много — трима колеги, петима съседи от жилищния блок и двама познати — мъже, които твърдяха, че са я познавали бегло. А накрая нейната приятелка от детство с неясните обяснения. Изглежда се бе измъкнала твърде лесно, изглежда знаеше повече, отколкото искаше да каже. Беше невротичен тип, но все пак честна. Никога не бе имал причина да я задържа в полицията. А и защо й беше да убива Дурбан? Приятелките не се убиват, мислеше Сейер. И все пак тя му беше направила голямо впечатление, тази дългокрака художничка с красива коса — Ева Мари Магнус.

Бележки

[1] „Винен монопол“ — държавна фирма, получила монополно право за търговия с алкохол в Норвегия. — Бел.пр.

[2] Кристин и Хокон — брат и сестра от норвежките народни приказки. — Бел.пр.

[3] Лъв ми ду — от песента на Бийтълс „Love me do“ — „Обичай ме“ от албума „Please me“ (1963 г.). — Бел.пр.

[4] Люси в небето — от песента на Бийтълс „Lucy in the Sky with Diamonds“ (1967 г.). — Бел.пр.

[5] Ен Ер Ко — (NRK, Norges rikskringkasting) — националните радио и телевизия на Норвегия. — Бел.пр.