Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (1) (Повест)

1

Един стар човек караше стара каруца. Кулестият раванлия Гюлсаръ също беше стар кон, много стар…

Пътят за платото бе стръмен и мъчително дълъг.

Сред сивите голи хълмове зиме вечно бушуват виелици, а през лятото е горещо като в ад.

За Танабай тоя баир винаги е бил истинско наказание. Не обичаше той бавното каране, просто не можеше да го понася. На младини, когато доста често му се случваше да отива в районния център, всеки път на връщане препускаше с коня по стръмното. Не го жалеше, шибаше го с камшика. Ако пък пътуваше с други, и то на волска кола, скачаше в движение, грабваше дрехата си и тръгваше пеш. Вървеше яростно като в атака и спираше чак след като се изкачеше на платото. Там, поемайки въздух с отворена уста, изчакваше пълзящата в ниското таратайка. От бързото ходене сърцето му бързо биеше, остра болка пронизваше гърдите му. Но нищо, по-добре така, отколкото да се влачи с воловете.

Покойният Чоро обичаше понякога да дразни приятеля си:

— Искаш ли да знаеш, Танабай, защо не ти върви? Защото си нетърпелив. Бога ми. Все напираш напред. Искаш световната революция да стане незабавно! Но каква ти революция, един нищо и никакъв път през баира над Александровка, и него не можеш да изтърпиш. Всички хора като хора, карат си спокойно, а ти скочиш, па хукнеш нагоре, сякаш вълци те гонят. И какво печелиш? Нищо. И без това седиш там и чакаш другите.

И в световната революция сам няма да отлетиш, така да знаеш, ще чакаш, докато всички стигнат.

Но това беше отдавна, много отдавна.

Тоя път Танабай дори не забеляза, като мина Александровския баир. Свикнал е, значи, старее. Караше ни бързо, ни бавно. Караше, както се кара. Сега винаги тръгваше на път самичък. Нямаше я вече дружината, с която пътуваше на времето по тоя шумен път. Едни загинаха във войната, други измряха, трети седят в къщи, доживяват си старините. А младежта се вози на леки коли. Няма да се мъкне с него с тая жалка кранта.

Колелата трополяха по стария път. И дълго още щяха да трополят. Пред него се простираше степта, а по-нататък, отвъд канала, трябваше да мине и полите на планината.

Танабай отдавна вече забелязваше, че коня нещо не го бива, губи сили, но зает с тежките си мисли, много не се безпокоеше. Та толкова ли е страшно, че конят се е поизморил из пътя? Случвало се е и по-лошо. Ще го откара, ще издържи…

Пък и отде да знае, че старият му раванлия Гюлсаръ^[1], наречен така заради необикновения светложълт цвят на косъма, е изкачил Александровския баир за последен път и сега го вози последни версти. Отде да знае, че главата на коня е замаяна като от опиум, че в помътнения му поглед земята плува в цветни кръгове и се люлее, докосвайки небето ту с единия, ту с другия си край, че от време на време пътят внезапно пропада в тъмна бездна и му се струва, че там, накъдето отива и където трябва да има планини, плува червеникава мъгла или дим.

Тъпа, продължителна болка присвиваше отдавна изтощеното сърце на коня, дишането му в хамута ставаше все по-затруднено. Изкривеният встрани ремък се врязваше в гърдите му, а от лявата страна под хамута постоянно го бодеше нещо остро. Трябва да беше трън или връх на гвоздей, излязъл от кечената подплата на хамута. Разраненият стар мазол на плешката нетърпимо го пареше и сърбеше. А краката все повече натежаваха, сякаш вървеше по мокра разорана нива.

Но старият кон продължаваше да тегли пряко силите си, а старият Танабай му подвикваше сегиз-тогиз, подръпваше поводите и мислеше ли, мислеше. Имаше за какво да мисли.

Колелата трополяха по стария път. Гюлсаръ все още вървеше с неговия си раван, все със същия особен ритъм на лекия тръс, който нито веднъж не обърка, откакто за първи път стъпи на крака и неуверено препусна през пасището подир майка си — едрата гривеста кобила.

Гюлсаръ беше раванлия по рождение и заради своя знаменит раван бе имал в живота си много хубави и много горчиви дни. По-рано никому не би дошло на ум да го впрегне в каруца, това щеше да бъде кощунство. Но, както се казва, жадният кон и мътна вода пие.

Ала всичко това бе минало, останало бе далеч назад. Сега раванлията вървеше към своя последен финиш с последни сили. Никога толкова бавно не бе вървял към финиша и никога толкова бързо не се бе приближавал. Последната черта през цялото време беше на една крачка от него.

Колелата трополяха по стария път.

Усещането за неустойчивостта на земята под копитата смътно събуди в угасналата памет на коня ония отдавнашни летни дни, онова мокро меко пасище в планините, оня удивителен и невероятен свят, в който слънцето цвилеше и скачаше от връх на връх, а той, малкият глупчо, се втурваше подир слънцето през пасището, през рекичката, през храсталаците, докато жребецът-водач със злобно присвити уши не го догонваше и не го връщаше назад. Тогава, през ония отдавнашни дни, му се струваше, че табуните вървят нагоре с краката като в дълбочината на езеро, а неговата майка, едрата гривеста кобила, се превръщаше в топъл, млечен облак. Той обичаше оня миг, в който майка му изведнъж се превръщаше в нежен, пръхтящ облак. Цицките й ставаха твърди и сладки, млякото се пенеше по устните и той се задавяше от изобилие и сладост. Обичаше да стои сгушен под корема на своята едра гривеста майка. Колко упойващо и силно беше това мляко! Целият свят — слънцето, земята, майка му — се побираше в една глътка мляко. И наситил се вече, той можеше да глътне още една глътка, после още една, още една…

Уви, тия дни бяха малко, съвсем малко. Скоро всичко се промени. Слънцето на небето престана да цвили и да скача от връх на връх, то изгряваше точно на изток и неотклонно вървеше на запад, табуните престанаха да ходят с краката нагоре, изпотъпканото пасище жвакаше и потъмняваше под копитата, а камъните в плитчината звънтяха и се пукаха. Едрата гривеста кобила се оказа строга майка, тя силно го хапеше по шията, когато прекалено много й досаждаше. Млякото вече не стигаше. Трябваше да се яде трева. Започваше оня живот, който продължи много години и сега приближаваше към своя край.

През целия си дълъг живот раванлията никога не се бе връщал в това завинаги отминало лято. Той вървеше под седлото, трепеше крака по различни пътища, под различни ездачи, а пътищата все нямаха край. И чак сега, когато слънцето отново подскочи от мястото си и земята се разклати под краката му, когато пред очите му причерня и всичко се размъти, отново му се привидя онова лято, което толкова дълго не се беше връщало. И планините, и мокрото пасище, и табуните, и едрата гривеста кобила сега блестяха пред очите му със странно трептене. И напрегнал всички сили, той отчаяно бързо раздвижи крака, за да се измъкне от дъгата, да се отскубне от хамута и стръките и да стъпи в тоя отминал свят, който изведнаж отново се беше открил пред него. Но измамното видение всеки път се отдръпваше и това беше мъчително. Майка му го викаше както в детството с тихо цвилене, табуните профучаваха както в детството, докосвайки го с хълбоците и опашките, а той нямаше сили да преодолее блестящата мъгла на снежната виелица. Тя се развихряше все по-силно, шибаше го с твърдите си опашки, набиваше сняг в очите и ноздрите му и облян в гореща пот, той трепереше от студ и оня недосегаем свят безшумно потъваше, изчезваше в снежните вихри. Ето вече изчезваха планините, пасището, реката, табуните избягаха и само отпред като неясно петно изпъкваше сянката на майка му, едрата гривеста кобила. Тя не искаше да го остави. Зовеше го. Той зацвили с всички сили, зарида, но не чу гласа си. И всичко изчезна, изчезна и виелицата. Колелата престанаха да трополят. Престана да го боли раничката под хамута.

Раванлията спря, олюля се. Очите го боляха. Странно, главата му бучеше безкрайно.

Танабай метна поводите на предницата, тромаво слезе от каруцата, поразтъпка изтръпналите си крака и мрачно се приближи до коня.

— Ех, дявол да те вземе! — тихо изруга той, като гледаше раванлията.

Конят стоеше, провесил от хамута голямата си глава с дълга отслабнала шия. Ребрата му бавно се движеха нагоре-надолу, издувайки слабите мършави страни. На времето светложълт, златист, сега беше станал сиво-жълт от пот и кал. Сивосинкави струйки пот се стичаха като сапунени ивици от кокалестия кръст по корема, по краката, по копитата.

— Уж не го карах да препуска — измърмори Танабай и се разбърза. Разхлаби хамута, развърза ремъците, разпрегна го. Мундщукът беше в гореща лепкава слюнка. Той избърса с ръкава на кожуха си муцуната и шията на коня. После се спусна към каруцата да събере остатъците от сеното, нагреба едва половин наръч и го хвърли в краката на коня. Но той не докосна храната, целият кон се тресеше в ситни тръпки.

Танабай поднесе на раванлията стиска сено.

— На, яж, не бива така!

Бърните на раванлията леко мръднаха, но не можаха да поемат сеното. Танабай го погледна в очите и се намръщи. Не можеше да види нищо в дълбоко хлътналите очи на коня, полузатворени от набръчканите проскубани клепачи. Те бяха угаснали и празни като прозорци на изоставен дом.

Танабай тревожно се огледа — в далечината се виждаха планини, наоколо гола степ, а из пътя не се мяркаше жива душа. В това време от годината пътниците тук са рядкост.

Старият кон и старият човек стояха сами на безлюдния път.

Беше краят на февруари. Снегът в равнината се бе стопил и само в долищата и камъшовите дерета все още се виждаха в закътаните леговища на зимата гърбовете на последните преспи. Вятърът донасяше лек мирис на застоял сняг и земята все още беше замръзнала, сива и безжизнена. Неприветлива и печална е каменистата степ в края на зимата. Танабай усети студ в гърдите пред тази гледка.

Вдигнал разрошената си сива брада, той дълго гледа на запад под протрития ръкав на кожуха си. Слънцето бе увиснало сред облаците над края на земята. По хоризонта бавно се разливаше вече бледият, мъглив залез. Нищо не предвещаваше лошо време и все пак беше студено и тягостно.

„Да знаех, да не бях тръгвал по-добре — вайкаше се Танабай. — А сега ни напред, ни назад, стой в открито поле. И коня май за нищо ще затрия.“

Да, май че трябваше да тръгне утре заран. Денем и да се случи нещо по пътя, все може да срещне някой минувач. А той тръгна чак след пладне. Бива ли така, и то в такова време?

Танабай се качи на височинката, за да погледне дали не се задава от далечината някоя кола. Нищо не се виждаше и не се чуваше нито от едната, нито от другата страна. Той се затътри към каруцата.

„Не биваше да тръгвам!“ — отново си помисли Танабай и за сетен път се упрекна за вечното си бързане. Ядосваше се и на себе си, и на всичко онова, което го накара преждевременно да си тръгне от дома на сина. Разбира се, трябваше да пренощува и да остави коня да си почине. А той!…

Танабай сърдито махна с ръка. „Не, за нищо на света нямаше да остана. Пеш щях да си тръгна! — оправдаваше се той пред себе си. — Бива ли така да се говори с бащата на собствения ти мъж! Какъвто и да съм, все пак баща съм! Гледай я ти нея… Защо му трябвало да става член на партията, щом като цял живот си останал пастир, пък и на стари години го изгонили… А и синът му е един… Мълчи, не смее очи да вдигне. Рече ли му — откажи се от баща си, ще се откаже. Мухльо! И той началство ще ми става. Е, какво има да се приказва! Други станаха хората, други…“

На Танабай му стана горещо, разкопча яката на ризата и дишайки тежко, започна да обикаля около каруцата, забравил и кон, и каруца, и настъпващата нощ. Никак не можеше да се успокои. Там, в дома на сина си, той се въздържа, реши, че е под достойнството му да се препира със снахата. А сега изведнъж кипна, сега би й наговорил всичко, за което с огорчение си мислеше из пътя: „Не си ме приемала ти в партията и не си ме гонила ти! Отде ще знаеш ти, снахо, какво е ставало тогава? Сега им е лесно да корят. Сега всеки е грамотен, на почит и уважение. А ние за всичко трябваше да отговаряме, и още как да отговаряме. И за баща, и за майка, и за приятел и неприятел, и за себе си, и за кучето на съседите, за всичко на тоя свят трябваше да отговаряме. А дето са ме изключили, то си е моя мъка, снахо! Ти не се бъркай!“

— Ти не се бъркай! — продължаваше да повтаря той на глас, като тъпчеше край каруцата. — Не се бъркай! — повтаряше все едно и също. И най-обидното, най-унизителното беше, че освен това „ти не се бъркай“ май нищо повече не можеше да каже.

Непрекъснато обикаляше около каруцата, докато не му мина през ум, че трябва нещо да се направи. Няма да стои тук цяла нощ я!

Гюлсаръ стоеше във впряга все тъй неподвижно, безучастен към всичко, прегърбен, със събрани крака. Приличаше на вдървен, на умрял.

— Какво ти става? — Танабай притича до него и чу тих, провлечен стон. — Задряма ли? Лошо ли ти е, старче? Лошо ли ти е? — Той опипа бързо студените уши на раванлията и пъхна ръка под гривата. Там също беше студено и влажно. Но най-много се уплаши, като не усети тежестта на гривата. „Съвсем си остарял. Окапала ти е гривата, лека е като перушина. Всички остаряваме. Всички ни чака един край“ — с тъга си помисли той. Танабай застана нерешително, без да знае какво да направи. Ако остави коня и каруцата и тръгне пеш, към полунощ ще стигне до вкъщи, до своя кантон в прохода. Той живееше на базата с жена си, в съседство с пазача на водното стопанство, който живееше на километър и половина по-нагоре край реката. Лете Танабай наглеждаше сенокоса, зиме пазеше купите сено, та случайно овчарите да не ги разграбят преди време.

Миналата есен отиде веднъж в управлението по работа, а новият бригадир, един млад агроном от пришълците, му каза:

— Идете в конюшнята, аксакал, избрали сме ви друг кон. Старичък е наистина, но за вашата работа го бива.

— Какъв е? — наостри се Танабай. — Пак ли някоя кранта?

— Там ще ви го покажат. Такъв един кулест. Трябва да го знаете, казват, че на времето сте го яздили.

Танабай отиде в конюшнята и когато видя в обора раванлията, сърцето му се сви от болка. „Ето че пак се видяхме“ — помисли си той, като гледаше измъчения кон. Но нямаше сили да откаже. Взе коня със себе си.

В къщи жена му едва позна раванлията.

— Танабай, ама това същият Гюлсаръ ли е? — учуди се тя.

— Той е, същият, какво чудно има — измърмори Танабай, като се стараеше да не гледа жена си в очите.

Нямаше смисъл да се впущат в спомени, свързани с раванлията. Имаше си Танабай грях на младини, имаше си. И за да избегне неприятния разговор, грубо й каза:

— Какво стоиш, сгрей яденето да хапнем, гладен съм като вълк.

— Ама на, гледам го и си мисля — отвърна тя, — значи, това е то старост. Ако не ми беше рекъл, че е същият Гюлсаръ, нямаше и да го позная.

— Какво чудно има? Да не мислиш, че ние с тебе по-добре изглеждаме? Всичко с времето си.

— Та и аз същото думам. — Тя замислено поклати глава и се усмихна добродушно: — Може би пак ще тръгнеш по нощите със своя раванлия? Ще ти позволя.

— Ами! — неловко отвърна той и се обърна с гръб към жена си. На шегата с шега трябваше да отговори, а той от стеснение се качи под покрива на плевнята за сено. Дълго се мота там. Мислеше си, че е забравила старото, а излезе, че не е.

От комина бълваше дим. Жена му топлеше за вечеря изстиналия обяд, а той все още се туткаше със сеното, докато тя не му викна от вратата:

— Слизай, че яденето пак ще изстине.

Повече не отвори дума за миналото, пък и защо ли!…

Цяла зима и цяла есен Танабай се грижеше за раванлията, хранеше го с топли трици и рязано цвекло. Гюлсаръ, кажи-речи, нямаше зъби, само корени бяха останали. И тъкмо му се струваше, че е вдигнал коня на крака и да се случи такова нещо. Какво да го прави сега?

Не, той нямаше сили да остави коня насред пътя.

— Е, какво, Гюлсаръ, така ли ще стоим? — Танабай бутна раванлията с ръка, той се олюля и пристъпи от крак на крак. — Я почакай, аз ей сегичка…

Той повдигна с дръжката на камшика празния чувал от дъното на каруцата, в който беше откарал на снахата картофи, и извади едно вързопче. Жена му беше омесила хляб за из пътя, а той го беше забравил, не му беше до ядене. Танабай отчупи половината от питката, надроби я в полата на бешмета си и поднесе залъците на коня. Гюлсаръ шумно вдъхна мириса на хляба, но не можа да хапне нищо. Тогава Танабай започна да му дава с ръка. Набута в устата му няколко залъка и конят започна да дъвче.

— Яж, яж! Може и да издържим, а? — Танабай се развесели. — Лека-полека може да стигнем, а? Пък после не е страшно. После ние с бабичката ще те излекуваме — приказваше той. По треперещите му ръце се стичаше слюнка от бърните на коня, а той се радваше, че слюнката става по-топла.

После хвана раванлията за поводите.

— Дий! Няма какво да стоим. Дий! — заповяда той решително.

Раванлията потегли. Каруцата заскрибуца, колелата бавно затрополиха по пътя. И те бавно тръгнаха — старият човек и старият кон.

„Няма вече сили — мислеше си Танабай, като крачеше по банкета. — На колко си години, Гюлсаръ? На двадесет, а може и на повече. Май че си на повече…“