Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (1) (или Честита баня)

Не е ясно защо хората се радват на Новата година, вместо да плачат.

Като си помислиш, този празник всъщност е печално събитие в нашия кратък живот. Защото всички ние правим още една крачка към фаталния край. А самата процедура по посрещането на Новата година прави крачката още по-голяма. Вместо да спят и да си пазят здравето, хората цяла нощ преяждат и вдигат гюрултия. В чест на този съмнителен празник се организира масово унищожение на алкохол и борбата с него се води до последната капка.

Посрещането на Нова година винаги е забулено с тайнственост и надежда за щастие. Именно на Нова година понякога стават съвсем невероятни неща, каквито никога не могат да станат в една обикновена, никаква нощ.

Нашата не твърде вероятна и въпреки това достоверна история започна на 31 декември, десет часа преди Новата година.

В един нов-новеничък микрорайон в покрайнините на Москва, в блоковете, еднакви като бирени шишета, с две думи, във вечните бели едро- или дребнопанелни блокове кипеше трескава подготовка за посрещането на Нова година. Във всички апартаменти се въртяха баници, правеха се салати, печаха се пуйки (а където не бяха намерили пуйка, печаха други важни птици), разбиваше се майонеза за мезетата, водката и шампанското се изнасяха по балконите и, от ясно по-ясно, елхите — естествени или синтетични — се украсяваха с лъскави шарени играчки.

Блок 25 на Трета Строителна днес празнуваше двоен празник — и Нова година, и новите жилища. А щом жилищата са нови, значи обитателите им са се нанесли съвсем скоро. Едно счупено, друго потрошено, всичко разхвърляно къде ли не, струпано едно връз друго, мебелите сложени как да е, половината полилеи незакачени, в едни апартаменти — пердетата вече на прозорците, а в други — още по куфарите. Нов блок, нов дом, нов живот, нов късмет.

Сигурно затова хирургът Евгений Лукашин — среден на ръст, със средна заплата (че колко да му плащат на човек, задето реже живи хора?), на средна възраст (към четирийсетте), — замаян покрай пренасянето, седеше в новия си апартамент (№12) в опасна близост с една красива млада жена, която се казваше Галя. Симпатичната му майка — Марина Дмитриевна — благоразумно се укриваше в кухнята.

— Женя — лукаво почна Галя, — искам да ти предложа нещо съвсем неочаквано.

Лукашин беше искрено заинтригуван.

— Ти ме плашиш!

— Хайде да посрещнем Новата година заедно!

Лукашин обаче не беше от най-досетливите.

— Че нали я посрещаме заедно!

— Не ме разбираш. Хайде да бъдем съвсем заедно и да не ходим у семейство Катанян! — На Галя много й се щеше да се прехвърли от крилото на приятелките в крилото на съпругите.

На вратата се звънна. Майката, която до този момент следеше разговора — за едно съвременно жилище е характерна и съвременна звукопроводимост, — недоволно се надигна и отиде да отвори.

— ЧНГ предварително, Марина Дмитриевна — весело й каза охраненият бузест Павел Судаков, приятел на Евгений Лукашин още от училище. Явно се канеше да влезе, но Марина Дмитриевна самоотвержено му препречи пътя.

— Я по-тихо! Какво си се развикал?!

— Защо, какво има?

— Кой звъни? — чу се отвътре гласът на Лукашин.

— Съседката иска глава кромид! — високо отговори майка му, а Павел се стъписа и включвайки се неволно в играта, прошепна:

— Какво става у вас?

— Ела утре, Павлик, моля ти се! — примоли се Марина Дмитриевна.

— Утре не мога. Довечера хващам самолета за Ленинград.

— Приятно пътуване тогава! — И Марина Дмитриевна тръшна вратата направо под носа му.

Нахалният Павел веднага звънна пак.

Този път Марина Дмитриевна първо преметна синджирчето и чак тогава открехна вратата.

— Не те ли е срам? — остро го попита тя.

Павел объркано надникна през пролуката.

— Кой е този път, мамо? — долетя гласът на Лукашин.

— Телеграма от вуйна ти Вера! — без да й мигне окото, излъга родната му майка.

— От деца ни учехте никога да не лъжем, Марина Дмитриевна! — упрекна я Павел.

— Има случаи, когато може да се поизлъже! — обясни му Марина Дмитриевна.

— Ама Саша и Миша ни чакат в банята! Аз тръгвам за летището направо оттам!

— Днес ще минете без Женя! Я ми кажи, ти какво ще правиш в Ленинград?

— На Ира й бавят командировката. Обади ми се да отида за Нова година. — Павел вече шепнеше съвсем тихо. — Няма да кажа на никого… ама какво става все пак?

— Засега е тайна… Ще разбереш… когато му дойде времето. — Личеше си, че й доставя удоволствие да го дразни.

— Женя никога не е крил нищо от мен!

— Върви на баня! — Марина Дмитриевна пусна резето и се върна в кухнята, в подслушвателния си пункт.

Междувременно Лукашин все още не разбираше хитрия план на Галя.

— Нали се разбрахме да посрещнем Нова година със семейство Катанян. Как така няма да идем! Нали си направила коктейл от раци. Между другото, откъде ги намери?

— Бяха пуснали в нашия бюфет!

— Много си падам по раците!

— Значи идеално ще си ги хапнем самички! — намекна Галя.

— Къде ще ги хапнем? — наивно попита Женя.

— Хич не загряваш! — нежно каза Галя. — Ще празнуваме тук, у вас.

— И кого ще си поканим? — попита тъпият Лукашин.

— Никого, точно там е номерът! — търпеливо отвърна Галя.

— Ами мама? Тя с нас ли ще празнува?

— Майка ти ще излезе. Ще сготви, ще сложи масата, аз ще й помогна, естествено, а после ще отиде на гости. Имаш страхотна майка!

Като чу как Галя се разпорежда със съдбата й, майката само леко въздъхна.

— Много си ми умна — въодушеви се Лукашин, който едва сега осъзна всички плюсове, които щеше да му донесе реализирането на Галиния план. — Как можах да не се сетя за такава възможност?

— Все някой от двама ни трябва да се сеща!

— Знаеш ли… твоята идея започва много да ми харесва! Ще си пийна, ще добия кураж в предразполагаща обстановка и ще ти кажа нещо, което отдавна се каня!

— Какво по-точно? — с надежда попита Галя.

— Изчакай Новата година! — Лукашин явно не се осмеляваше да й направи предложение, нещо му пречеше.

— Хайде-хайде, никога няма да се престрашиш! — подметна Галя.

— Старите ергени са с комплекси. Веднъж исках ръката на една жена. Тя пък да вземе да се съгласи. Но като си представих, че ще се нанесе в тази стая и цял живот ще ми се мотае в краката, загубих кураж и избягах в Ленинград.

— И от мен ли ще избягаш? — Галя откачи китарата от стената.

— Къде ще избягам от тебе! — В гласа на Лукашин прозвънна обречена нотка. — Всичко вече е решено — окончателно и безвъзвратно. Толкова време се крепих и най-сетне рухнах.

Галя се усмихна победно, очите й светнаха.

— Женя, кога се пее?

— Кога се пее ли?… Ами на манифестация…

— И още?

— В операта…

— Не, не!

— Де да знам… като си пийне човек, и пее…

— Глупчо! — нежно каза Галя. — Да не знаеш кога се пее…

— Когато човек изобщо не може да пее…

— Хората пеят, когато са щастливи! — подсказа му Галя и му подаде китарата.

Лукашин загря, че наистина е щастлив, погледна нежно Галя, хвана китарата и застана пред прозореца. Навън се белееха снежните поля на Подмосковието — още не бяха успели да ги застроят. Лукашин тихо запя. Гласът му беше слаб, съвсем обикновен, малко попресипнал, но приятен. Напоследък такива доморасли бардове се навъдиха под път и над път.

Няма тук да има никой,

само здрачът. Зимен ден,

през пердетата надникнал,

ще процежда дъх студен.

 

И парцали — бели, мокри,

прелетели като пух.

Сняг и покрив подир покрив.

Покрив, сняг — и никой друг.

 

Скрежът пак ще ме зачеркне

и унинието в мен

ще ме завлече полека

в друг отминал зимен ден.

 

Но внезапно в тишината

повей чужд ще затрепти.

Като бъдеще позната

в този дом ще влезеш ти.

 

Ще се появиш на прага

в нещо бяло като сън —

в дреха, дето най приляга

за снежинките навън.^[1]

— Чий е текстът? — попита Галя и се притисна до него.

— На Пастернак. — Лукашин остави китарата и… целуна момичето.

Целувката беше дълга. Галя се откъсна от обятията му и изскочи в антрето. Лукашин хукна подир нея.

— Женечка, закъснявам! — Галя играеше за голямата печалба. — Знаеш ли още колко задачи ме чакат.

Лукашин нервно се повъртя из антрето, после свали от закачалката бялото кожухче на Галя, подаде й го и… капитулира. Извади от джоба си ключодържател, на който се полюшваше някакъв ключ. Явно ключ не само за апартамента, но и за сърцето му.

— Вземи този ключ и ела към единайсет да посрещнем Новата година! Обичам те и искам да бъдеш моя съпруга!

Галя взе ключа и тържествувайки вътрешно, лицемерно подметна:

— Нали ще ти се мотая в краката!

Лукашин чистосърдечно си призна:

— Точно това искам!

— Да донеса ли раците?

— Не разбрах най-важното: съгласна ли си, или не? — Лукашин очевидно не беше голям специалист в женската психология.

— Нали взех ключа! — Галя го целуна бързо и тръгна навън.

— Ами семейство Катанян? — викна подир нея щастливият досадник.

От стълбите долетя весел глас:

— Ще минат и без нас!

Леко шашардисан от станалото, Лукашин влезе в кухнята, където шеташе Марина Дмитриевна.

— Мамо, аз май ще се женя…

— Така излиза — съгласи се майка му.

— Как ти се струва Галя, харесва ли ти?

— Ти ще се жениш за нея, няма аз — уклончиво отвърна Марина Дмитриевна.

— Но нали си ми майка! — парира Лукашин.

— Важното е да не го забравиш след сватбата!

— Значи Галя не ти харесва… — огорчи се синът.

— Не мога да кажа, че съм възхитена, обаче иначе не е глупава, възпитана е… И освен това… сега ако не се ожениш, няма да се ожениш никога…

— Аз съм само на трийсет и шест!

— Не е възпитано от твоя страна да ми напомняш за възрастта ми — усмихна се майка му, — но аз няма да ти се разсърдя, нали съм страхотна майка! Ще оправя всичко и ще ида на гости!

— Какво толкова й харесва у мен? — мислеше си Лукашин на глас. — Аз съм толкова по-стар, а пък тя е красавица…

— И аз се чудя как те е избрала, като си такъв глупак!

— Защо да съм глупак? — обиди се Лукашин наужким.

— Защо й разказа за Ленинград? Като правиш предложение на една жена, няма да си спомняш за други!…

— Аа, ясно. Сега разбрах как се прави предложение — зарадва се Лукашин. — Павел ли идва одеве?

— Да. Заминавал за Ленинград. Но аз го изгоних да не ти пречи.

Лукашин си погледна часовника.

— Сигурно ме чакат. Дали да не отида и аз на баня?

— Не виждам нищо лошо, ако си чист за Новата година! — каза Марина Дмитриевна.

На излизане Лукашин заговорнически намигна на майка си.

— Само недей да казваш на Галя за банята. Тя може да го разбере погрешно — нали си имаме вана.

Майка му въздъхна.

— Страх ме е, че с твоя характер ще бъдеш под чехъл.

Лукашин вече беше открил чантата си — от нея стърчеше брезова метличка, същата като на Павел.

— Значи ще споделя общата мъжка участ, мамо!…