Дийн Кунц
Студен огън (18)

2

Единствената шейсетватова крушка на тавана не осветяваше всички ъгли на тясното помещение. Джим обиколи много скришни местенца с фенер, огледа отоплителните тръби, надникна зад всеки от двата комина на камините, търсейки… онова, което бе разкъсало тавана на банята, каквото и да бе то. Представа нямаше какво очаква да открие. Освен фенера носеше зареден пистолет. Нещото, което разруши тавана, не падна в банята — значи трябва да е на тавана над нея. Но тъй като живееше заобиколен с възможно най-малко вещи, Джим нямаше какво да държи тук горе, под покрива, така че имаше малко скришни места. Скоро се успокои, че тези високи помещения се населяват само от паяци и малка колония оси, които си бяха построили гнездо в една етажерка.

Но пък оттук нямаше как да се избяга. Освен отвора в пода, през който се бе качил, единствените други отвори в стените на тавана бяха шахтите за вентилацията в стрещуположните стрехи. Всяка от тях бе около шейсет сантиметра дълга и тридесет висока, покрита с плътно прилепнали кожуси, които можеха да се махнат само с отверка. Но и двата бяха непокътнати.

На места подът бе покрит с дъски, но другаде освен изолация, нищо не покриваше голите дъски, които бяха също така гредите на таваните на стаите на долния етаж. Ходейки приклекнал по успоредните подпори, Джим се приближи внимателно до отвора в тавана на банята в спалнята си. Надзърна през дупката към посипания с боклуци под, където бяха стояли с Холи.

Какво, дявол да го вземе, се бе случило?

Като се примири най-сетне, че тук, горе, няма да открие никакъв отговор на въпросите си, той се върна до отвора и слезе в килера за бельо на втория етаж. Нагъна стълбата-хармоника към тавана на килера, която едновременно бе капак на отвора, и го прихлупи плътно отвсякъде.

Холи го чакаше в антрето.

— Е?

— Нищо.

— Знаех си, че няма нищо.

— Какво стана тук?

— Като в съня.

— Какъв сън? — тревожно попита Джим.

— Каза, че и ти си сънувал мелницата.

— Сънувам я.

— Значи знаеш за сърцето, което бие в стените.

— Не.

— И как стените се променят.

— Не, нищо такова не знам, за Бога! В съня си се намирам в горната стая на мелницата, там има свещ и дъждът бие по прозорците.

Тя си припомни колко се бе изненадал, като видя как таванът над тях се разраства и се променя по странен начин.

— В съня — рече той — имам чувството, че се задава нещо страшно, нещо ужасяващо и отвратително…

— Врагът — прекъсна го Холи.

— Да! Каквото и да е това. Но никога не идва, не и в моите сънища. Винаги се събуждам, преди да дойде.

Той прекоси коридора и влезе в голямата спалня, а тя го последва. Застанал край очуканите мебели, които бе избутал от вратата, той съзерцаваше в почуда гладкия таван.

— Видях го — каза той, сякаш Холи се канеше да го обвини, че е лъжец.

— Зная, че го видя — отвърна тя. — И аз го видях.

Обърна се към нея и дори в обречения джъмбоджет DC-10 не бе изглеждал толкова отчаян.

— Разкажи ми сънищата си, искам да чуя всичко, до най-малката подробност.

— По-късно ще ти разкажа всичко. Хайде първо да си вземем душ и да се облечем. Искам да се махам оттук.

— А-ха, добре, и аз искам.

— Предполагам се досещаш какво трябва да направим.

Двоумеше се.

— Вятърната мелница — отговори тя вместо него.

Той кимна.

Изкъпаха се заедно в банята за гости, но само за да пестят време — а и защото в момента бяха прекалено нервни, за да остават сами. Холи предположи, че в друга ситуация преживяването щеше да й се стори доста еротично. Но то се оказа изненадващо платонично, особено след развихрилата се снощи страст.

Докосна я едва, когато излязоха изпод душа и се подсушаваха набързо с хавлиите. Приведе се към нея, целуна ъгълчето на устата й и каза:

— В какво те забърках, Холи Торн?

 

 

По-късно, докато Джим стягаше набързо куфара, Холи се разхождаше наоколо, но не посмя да се отдалечи повече от кабинета, който се намираше в съседство със спалнята. Стаята имаше запуснат вид. Тънък слой прах покриваше бюрото.

Кабинетът бе скромен като цялата къща. Евтиното бюро явно е било купено на разпродажба в магазин за канцеларски мебели. Останалата мебелировка се състоеше от две лампи, въртящ се стол на колелца, две етажерки на пода, отрупани с опърпани томове, и работна маса, гола като отдавна неизползваното бюро.

Всичките книги, около двеста на брой, бяха все за религия: дебели истории на исляма, юдаизма, будизма, дзен-будизма, християнството, таоизма, синтоизма и други; събрани съчинения на Тома Аквински и на Мартин Лутер; „Учените и техните богове“; Библията в няколко варианта; Коранът; Тора, заедно със Стария завет и Талмуда; Трипитака на будизма, Зенд-Авеста на зороастризма и Ведите на браманизма.

Въпреки необикновената завършеност на колекцията на тази част от личната му библиотека, най-интересното нещо в стаята беше галерията от снимки, която заемаше две стени. От тридесетината фотографии с размери 20 x 50 см няколко бяха цветни, но повечето бяха черно-бели. На всичките присъстваха все едни и същи трима души — невероятно красива брюнетка, добре изглеждащ мъж с решително лице и лисеещо теме и дете, което положително беше Джим Айрънхарт. Тези очи. На едно място Джим бе сниман с двойката — очевидно родителите му — когато е бил още бебе, увит в одеялце, но на другите снимки бе поне четиригодишен и на нито една — на повече от десет години.

Когато е бил на десет години, разбира се, родителите му са починали.

На някои снимки малкият Джим бе с татко, на други — с мама, и Холи предположи, че липсващият родител е все този, който фотографира. На няколко ги имаше и тримата. През годините майка му ставаше все по-изумително красива; косата на бащата оплешивяваше все повече, но с течение на времето той изглеждаше все по-щастлив; а Джим, подобно на майка му, също се разхубавяваше все повече.

Често на заден план се виждаше някоя туристическа забележителност. Джим на шест годинки с двамата си родители пред Рейдио Сити Мюзик Хол. Джим на четири-пет години с баща си на крайбрежната алея в Атлантик Сити. Джим и майка му пред табела „Национален парк Големия каньон“ и панорамна гледка на заден план. Цялото семейство пред замъка на спящата красавица в сърцето на Дисниленд, когато Джим е на седем-осем години. Бийл стрийт в Мемфис. Окъпаният в слънце хотел „Фонтенбло“ в Маями Бийч. Тераса, от която се открива гледка към връх Ръшмор. Бъкингамският дворец в Лондон. Айфеловата кула. Хотел „Тропикана“, Лас Вегас. Ниагарският водопад. Те като че ли са били навсякъде.

И винаги, независимо кой държеше фотоапарата, тези на снимката изглеждаха неподправено щастливи. Нямаше ни едно лице, замръзнало в неискрена усмивка или уловено с нетърпеливото изражение „хайде, свършвай вече глупавата“, което се среща в повечето семейни фотоалбуми. Тук-там не просто се усмихваха, а се смееха. Освен това и тримата обичаха допира — на нито една снимка не стърчаха като истукани. Обикновено ръцете им бяха сплетени, а имаше снимки, на които бяха прегърнати, понякога дори се целуваха по бузите или непринудено изразяваха привързаността си по някакъв друг начин.

В момченцето от снимките не можеше да се открие и следа от понякога тъжния възрастен, в който щеше да се превърне; Холи разбра, че ненадейната смърт на родителите му го е променила из основи. Безгрижният ухилен хлапак от снимките си бе отишъл завинаги.

Но една черно-бяла снимка направо я порази. Господин Айрънхарт седеше на стол с висока облегалка. Седем-осем годишният Джим седи на коленете му. Облечени са в смокинги. Госпожа Айрънхарт е изправена зад съпруга си, сложила ръка на рамото му, облечена в шикарна вечерна рокля с пайети, която подчертава възхитителната й фигура. Обърнати са точно срещу фотоапарата. За разлика от другите снимки, тази е внимателно нагласена и на заден фон има само изкусно набрана завеса — очевидно това бе дело на професионален фотограф.

— Бяха прекрасни — каза Джим, застанал на прага. Дори не бе чула как се е приближил. — Никое дете не е имало по-страхотни родители.

— Доста сте пътували.

— А-ха. Все пътуваха нанякъде. Обичаха да ми показват нови места, да ме учат. Искам да ти кажа, че от тях щяха да излязат прекрасни преподаватели.

— Какво работеха?

— Татко беше счетоводител в „Уорнър Брадърс“.

— Филмовото студио?

— Да-а. — Джим се ухмихна. — Живеехме в Лос Анджелис. А мама — тя искаше да стане актриса, но все не й даваха много роли. Тъй че работеше най-вече като посрещаше гостите в един ресторант на Мелроуз авеню, недалеч от „Парамаунт“

— И бяхте щастливи, нали?

— Винаги.

Тя посочи снимката, на която и тримата бяха облечени официално.

— Особен повод?

— При случаите, които трябваше да празнуват сами, като годишнина от сватбата, все държаха и аз да участвам. Винаги ме караха да се чувствам специален, желан, обичан. Когато бе направена тази снимка, бях на седем години и помня, че онази вечер крояха големи планове. Казваха, че щели да бъдат женени сто години, и с всяка измината година да стават все по-щастливи, да имат още много деца, да притежават голяма къща, да видят всяко кътче по света и да посрещнат смъртта заедно, докато спят. Но само три години по-късно вече ги… нямаше.

— Съжалявам. Джим.

Той сви рамене.

— Мина много време. Двадесет и пет години.

После погледна часовника си.

— Да вървим. Имаме доста път до фермата, а вече е девет часа.

 

 

В мотела в Лагуна Хилс Холи бързо се преоблече в дънки и блуза на сини карета, после опакова остатъка от багажа си. Джим прибра куфара й в багажника на колата си.

Като връщаше ключа от стаята и плащаше сметката, усещаше как я следи с поглед иззад волана на форда си. Щеше да е разочарована, разбира се, ако не му доставяше удоволствие да я гледа. Но всеки път, като поглеждаше към него през прозореца, той стоеше съвсем неподвижно и имаше такъв хладен и безизразен вид зад слънчевите си очила, че неотклонното му внимание я смущаваше.

Питаше се дали постъпва правилно, като отива с него в долината Санта Инес. Като излезе от тази канцелария и се качи при него в колата, той ще е единственият човек на света, който ще знае къде се намира тя. Всичките и бележки за него бяха в куфара й — можеха да изчезнат с нея. И тогава ще бъде просто сама жена, която е изчезнала по време на отпуската си.

Докато чиновникът дописваше формуляра за плащане с кредитна карта, Холи обмисляше дали да се обади на родителите си във Филаделфия, за да ги извести къде и с кого отива. Но така само ще ги притесни и ще трябва да си говори с тях още половин час, докато ги убеди, че абсолютно нищо лошо няма да й се случи.

Освен това вече бе решила за себе си, че светлата половина на Джим е по-важна от тъмната, а и вече му се бе врекла. И ако от време на време той малко я плашеше… е, това бе, на първо място, част от начина, по който я привличаше. Усещането за опасност, което излъчваше, сякаш изостряше неговата магнетичност. Но по душа бе добър човек.

Бе глупаво да се притеснява за безопасността си, след като вече се бе любила с него. За жената — но мъжът никога не може да почувства това истински — първата нощ на сексуално отдаване крие един от моментите на най-голяма уязвимост в една връзка. Приемайки, разбира се, че се е отдала не само поради изпитваната физическата необходимост, но защото го обича. А Холи го обичаше.

— Обичам го — обяви тя на глас и сама се изненада от думите си, защото вече бе убедила себе си, че излъчването му е породено до голяма степен от изключителната му мъжка грациозност, животинския магнетизъм и тайнствеността, която го обгръщаше.

Чиновникът, който бе десет години по-млад от Холи и следователно по-склонен да вярва, че любовта е навсякъде и е неизбежна, се ухили.

— Не е ли прекрасно?

Докато подписваше квитанцията, Холи му отвърна:

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед?

— Защо не?

— Е, всъщност не беше чак от пръв поглед. Познавам го от дванадесети август, което прави… шестнадесет дни.

— И още не сте женени? — пошегува се младежът.

Когато излезе навън и седна в колата до Джим, Холи рече:

— Като стигнем дотам, накъдето сме тръгнали, нали няма да ме накълцаш с трион и да ме заровиш под мелницата?

Той очевидно усети, че се чувства уязвима и не се обиди, а отвърна с шеговита сериозност:

— О, не. Под мелницата вече е претъпкано. Ще трябва да те разхвърлям на парченца из цялата ферма.

Тя се разсмя. Трябва да е пълна глупачка, че да се страхува от него.

Той се приведе и я целуна. Целувката бе прекрасна.

Като се отдръпнаха един от друг, той каза:

— Поемам не по-малък риск.

— Искам да те уверя, че досега никого не съм насякла на парченца.

— Говоря сериозно. В любовта много не ми е провървяло.

— Нито пък на мен.

— Този път ще бъде различно и за двама ни.

Отново я целуна, този път по-кратко, но целувката бе по-сладка, а после запали колата и тръгна да излиза от паркинга.

В отчаян порив за живот умиращият циник у Холи й напомни, че Джим не бе изказал гласно обичта си. Бе изразил чувствата си много внимателно, но все пак не пряко. Може и да се окаже, че не е много по-свестен от другите мъже, на които се бе доверявала през живота си.

От друга страна, тя самата също не му бе казала, че го обича. Признанията й бяха не по-пламенни от неговите. Може би все още изпитваше в известна степен необходимост да се предпазва, и затова й се бе сторило по-лесно да разкрие сърцето си пред служителя в мотела, отколкото пред Джим.

 

 

Спряха в един денонощен магазин да си купят кифли с боровинково сладко и кафе и отпрашиха на север по магистрала „Сан Диего“. Улиците бяха опразнени след вторнишкото сутрешно задръстване, но на места колите все още запълваха всичките платна и се движеха като охлюви към деликатесен ресторант.

Удобно сгушена на предната седалка, Холи разказа на Джим четирите си кошмара, както му бе обещала. Започна с първия сън в петък вечер, когато бе сляпа, и завърши със снощния парад на призраци, който бе най-чудноват и страшен от всичките.

Той не прикри удивлението си от факта, че е сънувала мелницата, без дори да знае за съществуването й. А в неделя вечер, след катастрофата на полет 246, го бе сънувала там като десетгодишно момче, при положение че няма как вече да е знаела, че тогава мелницата е била за него познато място и е прекарвал в нея много време.

Но повечето от въпросите му бяха свързани с най-скорошния кошмар. Без да отмества поглед от пътя, той попита:

— Коя е жената от съня, след като не си била ти?

— Не зная — отвърна Холи и лапна последната хапка от боровинковата кифла. — Не разбрах коя е.

— Можеш ли да я опишеш?

— Видях само отражението й в прозореца и затова се опасявам, че не мога да ти кажа Бог знае какво.

Допи последната глътка кафе от пластмасовата чашка и се замисли за миг. Да си представи картините от съня й беше по-лесно, отколкото би било редно, защото сънищата обикновено бързо отлитат от паметта. Образите от този обаче изплуваха пред очите й доста ясно, сякаш не ги бе сънувала, а ги бе срещала на живо.

— Имаше широко лице и излъчваше повече женствена красота, отколкото хубост. Раздалечени очи, пълни устни. Бенка високо на дясната скула — не мисля, че е било петънце на стъклото, просто малка кръгла точица. Къдрава коса. Позната ли ти е?

— Не. Не бих казал, че се сещам коя е. Кажи ми какво видя на дъното на езерото, когато блесна светкавицата.

— Не съм сягурна.

— Опиши го колкото можеш по-добре.

Та размисли за миг, сетне поклати глава.

— Не мога. Лацето на жената си спомнх що-годе лесно, защото когато го видях в съня, разпознах какво е — лице, човешко лице. Но онова, което лежеше на дъното на езерцето… то беше нещо непознато, не съм виждала никога такова. Не знаех какво гледам, и го зърнах за толкова кратко, и… ами, вече го няма. Има ли наистина на дъното на това езеро нещо странно?

— Доколкото знам — не. А дали не е било потънала лодка — лодка с гребла, или нещо от тоя сорт?

— Не, изобщо не приличаше на това. Беше много по-голямо. Да не би преди време в езерото да е потъвала лодка?

— Дори и да е потъвала, не съм чувал за подобно нещо. Все пак е измамно наглед. Човек би си помислил, че като е до мелницата, значи е плитко, но това е дълбоко, дъното е на десетина-петнадесет метра. Никога не пресъхва, а и в сушави години водите му не намаляват, защото под него има артезиански, а не просто напоителен кладенец.

— Каква е разликата?

— Напоителен е този, който се пробива в земята, когато се прави обикновен кладенец и нещо като резервоар, или пък през него минават подземни води. Артезианските кладенци се срещат по-рядко. Не пробиваш земната повърхност, за да търсиш вода, понеже тя избива сама под високо налягане. Да речеш да го запушиш е умряла работа.

Грохотът на автомобилите вече започваше да утихва, но Джим не се възползва от отворилата се възможност да се престрои в другата лента и да се плъзне покрай по-бавно движещите се коли. Отговорите й бяха за него по-важни, отколкото бързането.

— А в съня, като се изкачи по стълбите — или онази жена като се изкачи по стълбите — видя, че насред стаята стои десетгодишно момче и някак си разбра, че съм аз.

— Да.

— Сега съм много по-различен, как ме позна?

— Най-вече заради очите ти. Не са се променили много през всичките тези години. Не може човек да ги сбърка.

— Има много синеоки хора.

— Сериозно ли говориш? Миличък, в сравнение с другите сини очи, твоите са като гласът на Синатра, сравнен с този на патока Доналд.

— Ти си предубедена. Какво видя в стената?

Последва ново описание.

— Живо в камъка? Става все по-странно и по-странно.

— Не си спомням скоро да съм скучала — съгласи се тя.

След кръстовището с междущатско шосе № 10, движението по магистрала „Сан Диего“ съвсем намаля и Джим най-сетне прояви някои от шофьорските си умения. Управляваше колата както първокласен жокей язди добре охранен кон и успява да го накара да се представи по онзи брилянтен начин, който печели състезания. Фордът си беше най-обикновен автомобил без никакви допълнителни приспособения, но откликваше на командите му, сякаш на самата машина й се искаше да е порше.

След малко Холи започна да задава своите въпроси:

— Как така си милионер, а живееш толкова скромно?

— Купих къща, изнесох се от апартамента си. Напуснах работа.

— Да, но евтина къща. А мебелите ти само дето не са се разпаднали.

— Имах нужда от усамотението на собствения си дом, за да размишлявам и да си почивам между отделните… задачи. А не от фамозни мебели.

След като известно време помълчаха и двамата, Холи попита:

— И ти ли си падна по мен, както аз се прехласнах по теб — в мига, в който те видях, още в Портланд?

Той се усмихна, но без да отклонява поглед от магистралата.

— „Вие също, госпожице Торн.“

— Значи си признаваш! — доволно възкликна Холи. — И е било подкана.

Заобиколиха Лос Анджелис от западния му край и чак до Вентура едва ли не се надбягваха с времето, но после Джим пак започна да намалява скоростта. С всеки изминат километър шофираше все по-спокойно.

Отначало на Холи й се стори, че се прехласва по гледката. След Вентура шосе 101 се виеше край прекрасни плажни ивици. Минаха покрай Питас Пойнт, после Ринкън Пойнт и плажовете на Карпинтерия. Синьото море сякаш се издигаше нагоре, а лазурното небе се привеждаше надолу и спокойствието на знойния летен ден се нарушаваше видимо само от бялото платно на сърф, който се плъзна към брега сред нежните вълни.

Но сърцето на Джим Айрънхарт също не бе много спокойно и Холи почувства, че пак е настръхнал, едва когато осъзна, че той изобщо не забелязва пейзажа. Бе намалил скоростта не за да се радва на гледката, подозираше тя, а за да забави пристигането им във фермата.

Като излязоха от магистралата, свърнаха към Санта Барбара, пресякоха града и се насочиха към планините Санта Инес, Джим вече видимо помръкна. Даваше на разговорливите й реплики все по-кратки и по-разсеяни отговори.

Щатско шосе 154 водеше от планините към заоблени ниски хълмове и полета, обагрени в златисто от изсъхналата лятна трева; тук-там се виждаха калифорнийски дъбове, скупчени по няколко наведнъж, и коневъдни стопанства със спретнати бели огради. Но това не бе атмосферата на кипяща селскостопанска дейност, която цареше в Сан Уокин и в други долини — тук-там имаше добре поддържани лозя, но пръснатите наоколо ферми изглеждаха в по-голямата си част като имения на богаташи от Лос Анджелис, които се оттеглят тук от света, и чиято основна грижа е не толкова сериозното отглеждане на посеви, колкото създаването на живописна обстановка.

— Преди да се отправим към фермата, ще трябва да спрем в Ню Свенборг, за да купим това-онова — каза Джим.

— Какво по-точно?

— Не зная. Но като спрем… ще разбера от какво имаме нужда.

На изток се появи езерото Качума и изчезна покрай стъклата на колата. Заобиколиха Солванг от запад и навлязоха в самата долина Санта Инес. Преди Лос Оливос завиха на изток по друго щатско шосе и най-сетне се озоваха в Ню Свенборг — най-близкия град до фермата на семейство Айрънхарт.

В началото на двадесети век група преселници от датско-американски произход, родом от средния Запад, се установили в Санта Инес Вели, като много от тях възнамерявали да създадат общности, които да съхранят датския фолклор и обичаи и, като цяло, датския начин на живот. Най-добре се бяха справили в Солванг, за който Холи бе писала материал — благодарение на очарователната старинна датска архитектура, магазини и ресторанти, градчето се бе превърнало в голяма туристическа атракция.

Ню Свенборг, чието население не надхвърляше и две хиляди, бе също толкова старателно, изцяло автентично и настоятелно датски като Солванг. Потискащи бели здания с бели каменни покриви в пустинен стил, овехтели постройки от картонени плоскости с небоядисани предни веранди, които напомняха на Холи на някои части от земеделските области в Тексас, и бели викториански къщи с просторни веранди, целите в кичозни орнаменти, се издигаха редом с подчертано датски къщи с облицовани наполовина в дърво стени, сламени покриви и прозорци от оловно стъкло. Из града бяха пръснати пет-шест вятърни мелници, чиито ветропоказатели се очертаваха на фона на августовското небе. С една дума, една от онези калифорнийски смесици, които понякога раждаха неочаквана очарователна хармония; само че в Ню Свенборг тя не се бе получила и се създаваше впечатление за дисонанс.

— Прекарах цялото си юношество тук — каза Джим, докато караше бавно по тихата сенчеста главна улица.

Холи реши, че потиснатостта му се дължи колкото на Ню Свенборг, толкова и на трагичната му семейна история.

Това обаче бе до известна степен нечестно. По улиците имаше големи дървета, очарователните улични фенери сякаш бяха донесени направо от Стария свят и повечето тротоари се виеха грациозно, павирани с овехтели тухли, носещи отпечатъка на времето. Около една пета от града бе извадена направо от носталгичен роман на Брадбъри, но останалата част сякаш принадлежеше на филм на Дейвид Линч.

— Хайде да пообиколим стария Свенборг — предложи Джим.

— Май трябваше да ходим във фермата.

— Тя е само на три километра северно от града.

Що се отнася до Холи, това бе само още един аргумент да побързат. Вече се бе уморила да пътува.

Но явно нещо друго го караше да иска да й покаже града, не толкова желанието да забави пристигането във фермата на Айрънхартови. Холи се съгласи без повече протести. Всъщност с интерес очакваше да чуе какво се готви да й каже. Бе разбрала, че му е трудно да говори за себе си и понякога правеше лични разкрития по косвен, дори небрежен начин.

Минаха покрай аптеката на Хандал в източния край на Главната улица, където местните жители носеха рецептите си, освен ако предпочитаха да се разходят тридесет километра до Солванг. Хандал бе още единият от двата ресторанта в града, който предлагаше (според Джим) „най-хубавата сода отсам 55-та“. Освен това беше поща и единствен в града павилион за вестници. Начупеният островърх покрив и позеленелият меден купол му придаваха привлекателен вид.

Без да изключва двигателя, Джим спря пред библиотеката на Копенхаген Лейн, намираща се в една от по-малките викториански къщи със значително по-малко безвкусни орнаменти от повечето други. Сградата бе прясно боядисана, с добре поддържани храсти отпред, а на алеята към главния вход на висок меден пилон се вееха американското знаме и флагът на Калифорния.

— Учудващо е, че в толкова малко градче изобщо има библиотека — каза Джим. — И слава Богу. Толкова често идвах тук с велосипеда, че, ако събереш всички изминати километри, сигурно ще излезе, че съм обиколил половината земно кълбо. Когато родителите ми загинаха, книгите бяха мои приятели, съветници, психиатри. Те ми помогнаха да запазя разсъдъка си. Госпожа Глин, библиотекарката, бе страхотна жена и знаеше точно по какъв начин да говори с едно свенливо, объркано хлапе, без да се държи снизходително. Тя ме развеждаше из най-екзотичните места на света и из отдавна отминали времена.

Досега Холи не го бе чувала да говори с такава топлота и да описва нещо дори наполовина толкова романтично. Ставаше ясно, че свенборгската библиотека и госпожа Глин са оказали дълго и ползотворно въздействие върху живота му.

— А защо не влезем да й се обадим? — предложи Холи.

Джим се намръщи.

— О, сигурен съм, че вече не работи тук, а най-вероятно дори не е сред живите. Изминаха двадесет и пет години от времето, когато започнах да идвам тук, и осемнадесет, откакто напуснах града и постъпих в колежа. След това изобщо не съм я виждал.

— Възрастна ли беше?

Той се замисли за миг.

— Доста — отвърна на въпроса й и сложи край на разговора за носталгичните посещения, като включи форда на скорост и потегли по улицата.

Минаха покрай градините Тиволи, малък парк, който бе смехотворно подобие на съименника си. Никакви фонтани и музиканти, никакви танци, игри или бирарии. Имаше само няколко рози, някоя и друга леха с късни летни цветя, пожълтяла тук-там трева, две градински пейки и добре запазена мелница в далечния край.

— Защо крилете не се движат? — попита тя. — Подухва вятър.

— Вече нито една мелница не изпомпва вода и не мели зърно — обясни й Джим. — Механизмите им отдавна са застопорени.

Като отминаха парка, изтърси:

— Веднъж тук снимаха филм.

— Холивудско студио ли?

— Забравих.

— Как се казваше?

— Не помня.

— Кой участваше?

— Никой известен.

Холи си отбеляза наум за филма, подозирайки, че продукцията е била за него и за града по-важна, отколкото казваше. Нещо в начина, по който го изтърси, както и пестеливите му отговори насочиха вниманието й към неизречения подтекст.

Най-после, вече в южния край на Свенборг, минаха бавно покрай гаража на Зака — голяма ламаринена барака, кацнала върху циментов подиум и прилична на оранжерия — пред която бяха паркирани две прашни коли. Ламаринената постройка не бе виждала четка от много години. Безбройните пластове боя се бяха олющили неравномерно и образуваха шарена мозайка, инкрустирана с ръждиви петна, която непреднамерено довършваше илюзията за защитна окраска. Напуканият асфалт отпред бе целият на дупки, засипани с чакъл, а наоколо растяха трева и бурени.

— Бях с Нед Зака в едно училище — рече Джим. — Тогава гаража притежаваше баща му, Върнър. Никога не е бил предприятие, от което човек да може да забогатее особено, но изглеждаше по-добре от сега.

Огромните плъзгащи се врати като на самолетен хангар бяха отворени и вътрешността сякаш бе изпълнена със сенки. В тъмнината проблясваше задната броня на стар шевролет. Макар гаражът да бе мръсен, нищо в него не намекваше за евентуална опасност. И все пак, като надникна в тъмните дълбини на ламаринената барака, Холи изпита най-необичайната тръпка на света.

— Нед беше подло копеле, гаднярът на училището. Когато си пожелаеше, можеше да превърне живота на децата в истински ад. Живеех в постоянен страх от него.

— Много лошо, че тогава не си владеел Тае Куон До, защото иначе можеше да му скъсаш задника.

Не се усмихна, а просто хвърли през нея поглед към гаража. Изражението му бе неестествено и неспокойно.

— А-ха. Много лошо.

Когато Холи отправи отново поглед към постройката, видя мъж по дънки и тениска, който изникна от мрака на помещението — мина бавно зад шевролета, бършейки с парцал ръцете си. Беше точно зад границата, до която достигаха слънчевите лъчи, та тя не можа да го види как изглежда. След още няколко крачки той заобиколи колата и отново изчезна в мрачината, едва ли по-реален от привидение, което си мернал на осветеното от луната гробище.

Изведнъж Холи почувства по някакъв начин, че човекът в ламаринената барака е Нед Зака. Чудно, бил е страшна фигура за Джим, не за нея, но стомахът й се сви и дланите й се овлажниха.

После Джим натисна съединителя и отминаха сервиза, насочвайки се обратно към града.

— Какво точно ти правеше Зака?

— Всичко, което му хрумнеше. Беше най-типично садистче. Оттогава е бил няколко пъти в затвора. Но разбрах, че се е върнал.

— Разбра? Как?

Сви рамене.

— Просто го почувствах. Освен това той не е от онези, които се оставят да ги пипнат в големите далавери. Дяволски късмет. Попада в пандиза от дъжд на вятър, но винаги за кратко. Тъпанар е, но е хитър.

— Защо искаше да отидеш там?

— Спомени.

— Повечето хора, когато са на носталгична вълна, зачитат само хубавите спомени.

Джим не й отговори. Още преди да пристигнат в Свенборг, се бе затворил в себе си като костенурка, която се крие в черупката си. Сега вече го бе обзело същото онова странно, изключено от реалния свят настроение, в което го бе заварила вчера следобед.

Разходката породи в нея не усещане за сигурността и приятелските отношения, които царят в малкия град, а чувството, че е захвърлена отвъд ръба на нищото, без връзка с околния свят. Намираше се в Калифорния, най-населения щат в държавата, на около деветдесетина километра от Санта Барбара. Чувството за изолация бе по-скоро психологическо, отколкото реално, но все пак витаеше над Холи.

Джим спря пред „Сентрал“ — преуспяващ център, който се състоеше от бензиностанция за гориво със съмнителен произход, магазинче за спортни стоки, което предлагаше на рибарите и лагеруващите в къмпинга разни необходими вещи, и добре зареден денонощен магазин, в който се продаваха хранителни стоки, бира и вино. Холи напълни резервоара на форда на колонките за самообслужване, а после отиде при Джим в спортния магазин.

Вътре беше претъпкано със стоки, които изпълваха до крайност рафтовете, висяха от тавана или бяха струпани направо на покрития с линолеум под. На полица до вратата се въргаляха огромни, подобни на рибешки очи топчета изкуствена стръв. Миришеше на гумени ботуши.

Джим вече бе натрупал на щанда два скъпи надуваеми летни спални чувала, петролна лампа и бутилка гориво, грамадна хладилна кутия, два големи фенера, комплекти резервни батерии за тях и още няколко неща. На касата, която се намираше в съседство, брадат мъж с очила вече маркираше покупките, а Джим чакаше сметката с изваден портфейл.

— Мислех, че отиваме в мелницата — рече Холи.

— Точно там отиваме. Но ако не предпочиташ да спиш на голия дървен под без каквито и да било удобства, всички тези вещи ще ни бъдат необходими.

— Не знаех, че ще преспивам там.

— Нито пък аз. Докато влязох тук и се чух да искам всички тези неща.

— А не можем ли да нощуваме в мотел?

— Най-близкият е чак в Санта Инес.

— Разходката ще е приятна — отговори Холи, която далеч предпочиташе пътуването пред перспективата да пренощува в мелницата.

Там по всяка вероятност щеше да бъде много неудобно за спане, но това бе само част от причините за неохотата й. В крайна сметка кошмарите и на двамата бяха свързани с това място. Освен това, откакто бяха пристигнали в Свенборг, тя изпитваше смътното усещане за някаква… заплаха.

— Но там ще се случи нещо — рече Джим. — Не зная какво. Просто… нещо. В мелницата. Усещам го. Ще… получим отговори на някои въпроси. Но това може и да изисква малко време. Трябва да сме подготвени да чакаме и да се въоръжим с търпение.

И макар че самата Холи бе предложила да посетят мелницата, изведнъж вече не искаше никакви отговори. Този път смътното предчувствие, че бъдещето крие трагедия, кръв, смърт и тъмнина беше нейно собствено.

Джим пък от своя страна като че ли бе отхвърлил оловния товар на одевешната си тревога и неочаквано бе изпаднал в луд възторг.

— Хубаво е, че сме се упътили натам. Изпитвам го осезателно, Холи. И знаеш ли какво точно имам предвид? Казват ми, че сме предприели правилната стъпка, като сме дошли тук, и че да, може би над нас тегне някаква заплаха и ще ни се случи нещо, което ще ни уплаши до смърт, дори може би ни очаква съвсем реална опасност, но и още нещо, което ще ни окуражи.

Очите му блестяха въодушевено. Никога не го бе виждала такъв, дори когато се любиха. По какъвто и неясен начин да го докосваше тази висша сила, в този миг осъществяваше връзка с него. На Холи не й беше трудно да види безмълвното му ликуване.

— Усещам… как се задава странно тържество, фантастично откритие, някакво откровение…

Продавачът си бе свалил очилата и се бе отместил от касата, за да им покаже бележката за цялата сметка.

— Младоженци ли сте? — ухилен до уши ги попита той.

В съседния денонощен магазин купиха лед за хладилната чанта, портокалов сок, диетична сода, хляб, горчица, салам с маслини и пакетирано сирене на филийки.

— С маслини — унесено отбеляза Холи. — Не съм яла такъв сигурно от четиринадесетгодишната си възраст.

— А какво ще кажеш за това? — попита той и грабна кутия сладки с шоколадова глазура и ги сложи при другите покупки в пазарската кошница. — Сандвичи със салам, шоколадови сладки… и чипс, разбира се. Що за пикник без чипс. И малко кифлички със сирене. Чипс и кифлички със сирене, те вървят заедно.

Холи не го познаваше такъв — държеше се почти като момченце и сякаш нищо не му тегнеше на раменете. Все едно се готвеше за малко приключение с приятели.

Питаше се дали собствените й тревоги са оправдани. В крайна сметка Джим бе този, чиито предчувствия все се оказваха точни. Може би в мелницата наистина ще открият нещо фантастично, ще разгадаят какво го кара да спасява живота на определени хора, дори ще се сблъскат с висшата сила, за която все говори. Сигурно Врагът, въпреки способността си да преминава от кошмарите в реалния свят, не е чак толкова ужасяващ, колкото изглежда на пръв поглед.

На касата, докато служителят опаковаше покупките и им връщаше ресто, Джим каза:

— Секунда, сетих се за още нещо.

Втурна се към дъното на магазина. Като се върна, носеше два жълти бележника и тънък черен флумастер.

— Довечера ще ни потрябват — обясни той.

Като натовариха колата, излязоха от паркинга пред „Сентрал“ и потеглиха към фермата на Айрънхартови, Холи посочи бележниците и дъските.

— Това пък за какво ни е?

— Представа си нямам. Просто изведнъж разбрах, че ще са ни необходими.

— Бог, както винаги, е загадъчен и неясен.

Последва мълчание, после той рече:

— Вече не съм толкова сигурен, че точно Бог ми говори.

— О? И какво те накара да си промениш мнението?

— Ами, да речем, въпросите, които повдигна онази вечер. Ако Бог не е искал малкият Ник О’Конър да умира, защо просто не е предотвратил експлозията в шахтата? Защо ще ме праша чак на другия край на континента и ще ме „хвърля“ върху момчето, както се изрази ти? И как така му хрумва да промени съдбата на хората в самолета, да помилва още сто живота, и то само защото аз така съм си наумил? Всички тези въпроси съм си задавал и аз самият, но ти не се примири с лесните отговори, които ми бяха достатъчни.

В края на града отдели за миг поглед от платното, усмихна й се и повтори един от въпросите, с които го беше заяждала вчера:

— Бог е неориентиран?

— Човек би си казал…

— Какво?

— Е, ти беше толкова сигурен, че виждаш Божията ръка във всичко това, че едно не толкова екзалтирано обяснение на нещата сигурно е малко разочароващо. В подобна ситуация бих очаквала да бъдеш поразстроен.

Той поклати глава.

— Не съм. Знаеш ли, винаги ми е било трудно да приема, че Бог действа чрез мен — идеята ми се струваше напълно откачена, но живеех с нея, защото не намирах по-логично обяснение. И все още не съм открил, предполагам, по-добра причина, но ми хрумна друга възможност.

— Каква?

— Засега още не ми се иска да говоря за това — отвърна той, а слънчевите лъчи и сенките на дърветата се процеждаха през прашното стъкло и играеха по лицето му. — Преди да го изложа пред теб, искам пак да го премисля, за да съм сигурен, че е логично, защото вече знам, че е трудно да се убеди съдник като теб.

Изглеждаше щастлив. Истински щастлив. Въпреки тъгата, която излъчваше, Холи адски го бе харесала още първия път, когато го видя. Бе съзряла надежда зад гнева, нежност зад привидната грубост, и по-добър човек под обвивката на не толкова дружелюбния, но в сегашното му възторжено настроение й бе по-лесно от всякога да му се радва.

Щипна го игриво по бузата.

— Страхотен си.

Докато се отдалечаваха от Свенборг, на Холи й хрумна, че в очертанията си градчето изглеждаше изпълнено с мрачни тайни. Но отгоре — пътят се изкачваше по хълмче и тя се обърна да погледа града — изглеждаше не зловещ, а по-скоро уплашено настръхнал, сякаш в дъното на душата си жителите му знаеха, че в златната земя наоколо се крие нещо ужасно, което само чака момента да ги погълне всичките.

Може би ги плашеха само пожарите. Както и на много други места в Калифорния, неподвластните на човешките усилия земи, където нямаше вода, бяха изпепелени от слънцето.

— Красиво е — рече Холи, поглъщайки с поглед бледите хълмове, блесналите в злато поляни и лъщящите на слънцето храсталаци. Но дори и короните на дъбовете — те растяха на относително по-влажните места — бяха полуизсъхнали, със сребристозелени листа. — Красиво е, но е като торба барут. Как ли се справят с пожарите?

Но още преди да довърши въпроса си, пътят зави и отдясно на тясното провинциално шосе се откри почерняла ливада. Храстите и тревите се бяха превърнали в сиво-бели жилки пепел сред катраненочерните сажди. Пожарът ще да е минал оттук съвсем скоро, през някой от последните дни, защото августовският въздух още бе запазил леката миризма на изгоряло.

— Огънят не е стигнал далеч — отбеляза Джим. — Изгорели са най-много десет акра. Хората тук реагират бързо. В града има голям доброволен отряд, и горско управление, което разполага с наблюдателни постове. Ахо живееш тук, не привикваш с опасността — просто след известно време осъзнаваш, че е възможно човек да се справи с нея.

Думите му звучаха достатъчно убедително, пък и беше живял тук седем-осем години, тъй че Холи се опита да подтисне пирофобията си. Но дори и след като отминаха обгорялата ливада, не можеше да прогони от съзнанието си образа на огромната долина нощем, цялата обхваната от червено-оранжево-бели пламъци, които се вихрят като торнадо и поглъщат всичко, което им попадне на пътя.

— Фермата на семейство Айрънхарт — стресна я гласът на Джим.

Докато колата забавяше ход, тя погледна към лявата страна на шосето.

На около тридесет метра се издигаше селска къща, а пред нея имаше обгорена от слънцето ливада. Не принадлежеше към никой конкретен архитектурен стил — беше простичка и уютпа двуетажна постройка, облицована с бели алуминиеви плоскости, с червени керемиди на покрива и с широка порта. Човек спокойно можеше да си каже, че е пренесена направо от Средния запад и просто е поставена тук върху нови основи, защото в щатите, които се славеха като житницата на страната, имаше хиляди такива.

На стотина метра вляво от къщата се издигаше неголям хамбар, който завършваше със старинен, потъмнял ветропоказател, поставен точно на върха на заострения покрив.

Отзад, между двете сгради се виждаше езерцето, а постройката на оттатъшния му бряг веднага привличаше погледа. Вятърната мелница.