Алисън Пиърсън
Скъпа, няма не мога (8)

8
Проблеми с никненето на зъби

Вторник, 4.48

От стаята на Бен се чува вик. Вик на ужас. За трети път тази нощ или за четвърти? Отново му никнат зъби. А вече надвишаваме препоръчителната доза парацетамол. Вероятно ще бъда показана в световните новини като „Майка чудовище дрогира пеленаче, за да се наспи“. С право се казва разбит сън — непоправимо загубен. Пропълзяваш обратно в леглото и се опитваш да сглобиш пъзела на съня въпреки липсващите парчета. Може би ще заспи. Дано да заспи отново. Винаги се случва по това време, когато навън просветва и ти започваш да се пазариш отчаяно с Бог: „Мили Боже, ако само направиш така, че да си заспи, аз ще…“

Аз ще какво? Ще бъда по-добра майка, повече няма да се оплаквам, ще се възползвам от всяко зрънце сън отсега до последния си дъх.

Експерименталното скимтене на Бен от типа „там ли си“ отстъпи на ария на Павароти с пълно гърло. (Nessun dorma означава никой не спи, нали?) В книгата пише да оставиш бебето да плаче, но Бен не я е чел. Не разбира, че след около четирийсет минути непрекъснат плач ще се успокои. В книгата пише, че Бен може би има проблеми с привързаността — според мен просто е разбрал, че мама, която отсъства през деня, е на разположение за среднощни гушкания.

Мозъкът ми има желание да се надигна от леглото, но тялото ми се влачи отзад като мрачен тийнейджър. До мен Ричард лежи по гръб с кръстосани върху гърдите ръце и издава кралски въздишки. Спи като бебе. (Откъде, по дяволите, се е взел този израз?)

Докато изкачвам стълбите, краката ми все едно че са от олово. През прозореца на площадката различавам силуетите на редиците от къщи отвъд градината ни с техните плашещи слепи очи. Някой ранобудник светва кухненската лампа и стаята пламва в жълто като клечка кибрит. Прозорците излагат на показ доста добра представа за материалното състояние на хората вътре — нашият район е разположен на североизток от лондонското Сити и много от обиграните финансисти като мен са дошли да живеят тук и са се закопали със старите викториански къщи, които имат нужда от основен ремонт. Къщите ни са без пердета на прозорците, собствениците им предпочитат да разчитат на скъпо реставрирани капаци, докато по-бедните ни съседи все още се задоволяват с истински завеси или скриват личния си живот зад найлонови пердета. През седемдесетте двойки като нас в името на съвременното се освобождаваха от всички стари викториански елементи в обзавеждането — камини, корнизи, вани с крачета във формата на животински лапи, а сега ние в името на нов вид мода плащаме цяло състояние, за да ги върнем в първоначалния вид. (Случайно ли е, че хвърляме все повече пари за ремонт и обзавеждане на домовете си — домове, в които прекарваме все по-малко време, защото сме навън в печелене на пари за френските хромирани кранове и дъбовите дюшемета? Сякаш домът се е превърнал в нещо като сцена с декор, на която се надяваме да играем един ден.)

Горе заварвам Бен да тресе решетката на креватчето си. Ухилва се и изпуска една лига, която потича по брадичката му и скача като бънджи до чатала на пижамата му, където остава да блещука в тъмното.

— Хей, ти. Кое време е, а?

Изваждам го от креватчето и завладян от радостта да ме види, той ме ухапва по врата. Ох.

Никога не съм искала момче. След Емили подозирах, че тялото ми може да прави само от нейния вид и във всеки случай щях да се радвам повече, ако имах още едно момиче — красиво, спокойно, изкусно устроено като часовников механизъм. „Момчетата са толкова обсебващи“, каза Канди на един обяд с колежки миналата година по това време. Коремът ми беше толкова голям, че управителят трябваше да донесе стол, защото не можех да се мушна в сепарето като всички останали. Всички се смяхме. Нервен, непокорен смях, но с нотки на триумф, както когато келтите са разбрали, че господството на римляните е към своя край. Но после, три дни по-късно, ми го подадоха в родилната зала. Него! Толкова малко същество, изправено пред необятната и невероятна задача да стане мъж, и аз го заобичах. Заобичах го на мига. А той не можеше да ми се насити. Все още не може. Майката на едногодишно момченце е като филмова звезда в свят без критици.

Изведнъж е станал толкова тежък, моят бебчо — малкото му тяло се е наляло с момчешка маса. Бедрата са стегнати и пълни като боксова ръкавица. Занасям го до синия стол, хващам ръката му и започвам да тананикам любимата ни песен.

— Лавандулово синьо, дили, дили, лавандулово зелено.

Когато стана крал, дили, дили, ти ще бъдеш кралица.

Майките я пеят от векове и все още никой няма ни най-малка представа какво означава. Пеенето на приспивни песнички е малко като самото майчинство — нещо, което се прави инстинктивно в тъмното, въпреки, че целта му ти е пределно ясна.

Усещам как Бен се отпуска и натежава в ръцете ми, докато теглото му накрая не се разпределя равномерно върху гърдите ми. Трябва да прецениш много точно момента и да улучиш кога дрямката е преминала в дълбок сън. Ставам и пристъпвам крадешком към креватчето, като го спускам надолу до последната секунда. Ето. Алилуя! И тъкмо когато си мисля, че ми се е разминало, той внезапно отваря очи. Долната му устна потреперва също като на Рик, който съзира загубената си любима в „Казабланка“, после цялата му уста образува едно развълнувано „О“ и дробовете се подготвят за нов писък.

(Децата не приемат нищо на доверие. Отнасят се към честността с презрението на тиран. Не ти отпускат никакво време в замяна на получените прегръдки, нито амнистия за дългите нощни часове, прекарани в носене и люшкане. Можеш да ставаш при всеки рев сто пъти и на сто и първия те все още ще те изправят пред военния съд за дезертьорство.)

— Добре, добре. Мама е тук. Няма нищо. Още съм тук.

Връщаме се обратно на синия стол, хващам ръката на Бен и започваме приспивния ритуал отначало.

 

 

5.16:

Бен накрая заспа.

 

 

5.36:

Емили ме моли да й чета книга, озаглавена „Малката мис Работливка“. Не.

 

 

7.45:

Пола отново е на работа и, слава Богу, се чувства много по-добре. Помолих я за не забрави тортата „Телетъбис“ за рождения ден на Бен в петък и о, свещи. Да не купува много бисквити, в случай че другите майки са вманиачени на тема захар. (Миналата година Анджела Брънт издаде декрет за забрана на стафидите.) Пола ми иска голяма сума в брой, достатъчна за прием на открито в Бъкингамския дворец, но не се осмелявам да възразя.

 

 

8.27:

Толкова ми се спи, че когато стигам до Бродгейт, купувам две двойни кафета от „Старбъкс“ и ги поглъщам на екс като водка. Четох някъде, че хората, които страдат от недостиг на сън, са в полубудно състояние, нещо като чистилище между съня и събуждането, където в мозъка се носят сюрреалистични картини. Като да си попаднал за постоянно във филм на Дейвид Линч. Това трябва да е причината Род Таск вече да не ми се струва само дразнещ австралийски грубиян и да е заприличал на невъзмутимия Денис Хопър, който се смее като побъркан. Седя зад бюрото си, дегизирана със стар чифт очила, които държа в чекмеджето, за да създавам впечатление на усилена мозъчна дейност, сетне избирам изискващата най-малкото мозъчно усилие задача, при която и да сбъркам, няма да има последствия. Няма проблем, стига да не купувам и продавам нищо. Получила съм двайсет и девет имейла. Не вярвам на очите си, когато прочитам първия.

От: Джак Абелхамър, Фондация „Селинджър“

До: Кейт Реди, ЕМФ

Катрин,

Не мога да ви опиша какво облекчение изпитвам, че проблемът, който възникна през празниците, е решен. Несъмнено и за вас моментът не беше добър.

Страхотни новини за „Токи Ръбър“ и патентоването на новия му продукт. Изумително възстановяване на акциите. Възхищавам се на хладнокръвието ви при работа под напрежение. Навярно можем да го отпразнуваме, когато дойдете в четвъртък? В края на улицата има чудесен нов ресторант с морски деликатеси.

Поздрави, Джак

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Какво ще кажеш да отскочим до „Кории и Бароу“ за една-две бутилки, така че да ни арестуват за неприлично поведение и да пропуснем шибаното заседание?

Изглеждаш ужасно.

К ххххх

 

 

От: Кейт Реди

До: Джак Абелхамър

Не ми трябва да се напия, за да се държа неприлично. Имам нужда да прекарам една седмица в леглото.

С много обич и целувки К хххххх

 

 

От: Кейт Реди

До: Канди Стратън

СПЕШНО! Кажи ми, че току-що получи онова съобщение.

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Какво съобщение?

 

 

От: Кейт Реди

До: Канди Стратън

Относно напиването и неприличното поведение. Бързо. ПОБЪРЗАЙ!

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Съжалявам, мила. Сигурно си го изпратила на някоя друга късметлийка.

 

 

От: Кейт Реди

До: Канди Стратън

Всъщност на клиент в Ню Йорк. Мъртва съм. Моля, не носете цветя.

 

 

От: Канди Стратън

До: Кейт Реди

Мили Боже! ОЩЕ СЕГА ИЗПРАТИ ДРУГО.

Уважаеми господине, моята зла изтормозена близначка, която също се казва Кейт Реди, току-що ви е изпратила откачен и обиден имейл, на който ви моля да не обръщате внимание.

Няма значение, не се притеснявай. Абелхамър нали е американец? Не забравяй, че ние нямаме чувство за хумор.

 

 

15.23:

Ръководителите на екипите започват да пристигат за заседанието по стратегията в офиса на Род Таск. Клепачите ми се затварят като на кукла. Единственото нещо, което ме държи будна, е мисълта, че Джак Абелхамър ще заведе дело за сексуален тормоз. Янките са вманиачени по „неуместното поведение“. Още нямам отговор на имейла. Надявам се, че ще причисли моя към очарователната британска ексцентричност и посланието ми ще отиде в забвение. Потънала в кошмарни видения, не забелязвам приближаването на Силил Хармсуърт. Като протяга кльощавия си пръст, шефката на „Личен състав“ ме бодва на мястото, където тази сутрин Бен заби зъбите си. Имам чувството, че беше поне преди три живота.

— Имаш нещо на шията, Катрин.

— О, това ли. Бебето ме ухапа.

Двама мъже, седнали на масата, започват да се подсмихват над минералната си вода. Силия ми смигва с усмивка, каквато е цъфнала на лицето на Злата царица, когато подала отровната ябълка на Снежанка. Извинявам се и се втурвам в дамската тоалетна, следвана от Канди. Тук осветлението е ужасно, но в огледалото виждам по средата на шията си нещо, което прилича на любовно ухапване от тийнейджър вампир. Опитвам с фон дьо тен. Безрезултатно. Опитвам с пудра. Проклятие. Ухапаното е изпъкнало като вулкана Етна.

Канди влиза, развявайки коректор, и започва да го полага на шията ми.

— Ей, Бавният Ричард ли ти направи тази смучка? Това е прекрасно, скъпа.

— Не, бебето, на което му никнат зъби. Скъпият ми съпруг го проспа, но за малко не го ухапах, за да го събудя.

 

 

В офиса на Таск колегите ми мъже правят онова, което обичат най-много — имат събрание. Ако това събрание мине наистина добре, ако го протакат достатъчно дълго, то утре ще могат да се възнаградят с още едно. С малко късмет, липсата на напредък на събрание 1 може да бъде разгледана на събрания 3, 4 и 5. Когато за първи път дойдох в Ситито като стажантка, предполагах, че събранията се правят, за да се вземат решения. Отне ми няколко седмици, за да разбера, че те са арена за показ, еквивалентът на демонстрация на сила при горилите, каквато сме виждали по телевизията в научнопопулярните филми за дивата природа. Понякога, когато наблюдавам как мъжете се домогват до власт, почти чувам коментара зад кадър на Дейвид Атънбъро, който обяснява значението на биенето по гърдите и пощенето на въшките.

— И ето, в самото сърце на градската джунгла, виждаме как Чарли Бейнс, млад мъжкар от американския клон, приближава водача с бойни белези Род Таск. Наблюдавайте позата на тялото на Чарли, начина, по който показва подчинението си, докато отчаяно се стреми към одобрението на по-старшия мъжкар в стадото…

Повечето жени, които познавам тук, имат силна непоносимост към подобно поведение. По разбираеми причини ние пропускаме размахването на пишките в корпоративните писоари, нито пък намираме за привлекателна идеята да се подмазваме на някакъв пърхотлив търтей на бара след работа. Откровено казано, откъде енергия? Също като послушните, ученолюбиви момичета, каквито сме били в училище, и сега все още смятаме, че ако дадем всичко от себе си и си свършим навреме работата, тогава:

А) ще възнаградят труда ни заслужено и

Б) ще се приберем вкъщи преди седем.

Лекото вибриране на телефона в джоба ми показва, че съм получила съобщение. От Канди е.

Въпр.: Колко мъже са нужни, за да завият 1 крушка?

Отг.: 1. За да я държи и да чака, докато земята се завърти под него.

Сподавеният ми смях привлича погледите на всички около масата, освен на Канди, която се прави, че се изтрепва да записва предложенията на Чарли Бейнс за нещо, което той нарича организационно подобрение.

Прегледът на месечните доклади продължава до безкрай. Вече губя битката с изпадането в безсъзнание, когато изведнъж забелязвам скрийнсейвъра на компютъра на Род с коледна картинка. Мисля си колко е успокоително да се заровиш в снега, колко е приятно да потънеш в неговото студено и дружелюбно небитие. Сещам се за капитан Оутс и Южния полюс: „Просто тръгвам навън, пък ще видим.“

— Ти току-що се върна, Кейти — срязва ме Род с писалка, насочена като стреличка към мен.

Осъзнавам, че сигурно съм си говорила на глас като някаква побъркана жена, която кръстосва улиците, увита в найлонови торби за смет, и непрекъснато коментира параноичния си вътрешен свят.

— Извинявай, Род, цитирах капитан Оутс.

Всички мениджъри едновременно обръщат погледи към мен. В долния край на масата, на един език разстояние от Род, чистокръвните ноздри на асистента ми Гай се разширяват в очакване на първия полъх от унижение.

— Помните капитан Оутс — подсказвам на шефа ми. — От експедицията на Скот до Южния полюс. Този, който излезе от палатката и се отправи на сигурна смърт.

— Типично за жител на Острова — изсумтява Род. — Безсмислена саможертва. Как наричаха това, Кейти, чест?

Сега всички ме гледат и се чудят как ще се измъкна. Хайде! Кейт до мозъка, Кейт до мозъка, чуваш ли ме?

— Всъщност, Род, експедицията до Южния полюс не е лош модел на управление. Какво ще кажеш да го приложим към най-зле представилия се фонд? Онзи, който изсмуква ресурсите ни? Вероятно трябва да го изпроводим навън в снега.

При предложението за съкращаване на разходите, очите на Род заблестяват с влажен свински блясък.

— Хм. Не е зле, Кейти, не е зле. Гай, разучи положението.

Втренчените в мен погледи се отклоняват. Този път бях на косъм.

 

 

19.23:

Допълзявам вкъщи само за да заваря Пола сърдита. Сърденето на бавачката може да се спусне така внезапно, както морска мъгла и да бъде два пъти по-опасно. Познавам, че случаят е от сериозните, защото се е заела да чисти кухнята. Единственото, което ми се прави, е да се строполя на дивана с чаша вино и да видя дали някои от познатите ми герои от „Ийстендърс“^[1] са все още живи. Не съм гледала сериала от юни, достатъчно време, за да паднат цели династии на Албърт Скуеър, а Фил Мичъл да е направил поне още две бебета на бившите съпруги на покойния си брат. Вместо това трябва да лавирам около събитията от деня със заострена предпазливост. Похвалвам съдържанието на кутията за обяд на Емили, обещавам утре да купя етикети за имената с уверението, че не е проблем (де да беше); после опитвам досадно културно подмазване, като споменавам една звезда от сапунени сериали, която току-що е родила и заема цели седем страници в новия брой на „Хелоу!“, който Пола чете.

Двете бременности съсипаха краткосрочната ми памет, но ми оставиха странната и мигновена способност да се сещам на момента за всички имена на бебета на знаменитости. Това, че знам имената на децата, да речем, на Деми Мур и Брус Уилис (Румър, Талула) или на Пиърс Броснан (Дилан, също името на първото отроче на Зита-Джоунс/Майкъл Дъглас и на второто на Памела Андерсън) не ми е от полза в работата, но е вдигало на няколко пъти в критични моменти акциите ми пред Пола.

— Дилан започва да става много популярно име — забелязва Пола.

— Да — съгласявам се аз, — но помисли си за момиченцето на Уди Алън и Миа Фароу. Бяха я кръстили Дилан и накрая поиска да си смени името.

Пола кима.

— И второто го кръстиха с някакво глупаво име, нали?

— Сачъл^[2].

— Да, вярно — разсмива се Пола и аз се присъединявам — безграничната глупост на звездите е едно от най-големите народни удоволствия. Виждам, че сръднята започва да й минава, когато сглупявам да насиля късмета си и питам Пола дали е успяла да намери торта „Телетъбис“.

— Не мога да помня всичко — отвръща тя и напуска сцената, развявайки невидимото си черно наметало. Докато предната врата все още трепери, откривам причината за сърденето, оставена отворена на плота. В „Ивнинг Стандард“ има статия за заплащането на бавачките и техните невероятни привилегии — луксозни коли, частно здравеопазване, карти за фитнес, езда, ползване на самолети.

Езда? Мислех си, че постъпваме добре, като оставяме Пола да използва колата ми, докато аз пътувам с автобуса. Каквото ще да става, няма да позволя да бъда изнудвана да плащам повече. Вече сме на границата на възможностите си.

 

 

20.17:

Казвам на Ричард, че трябва да увеличим заплатата на Пола. Може да добавим и уроци по езда. Следва ужасна кавга, в която Рич изтъква, че като добавим данъците и осигуровките й, които ние плащаме, Пола всъщност взема повече пари от него.

— И чия е вината? — питам аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Знам го твоето нищо, Кейт.

 

 

По време на вечеря седим на няколко сантиметра един от друг на кухненската маса и едва се сдържаме да не избухнем отново. Ричард е сварил спагети и е направил салата от домати и авокадо. Завързваме предпазлив разговор за децата — неутолимия апетит на Бен, новата мания на Емили по Мери Попинс — и аз започвам отново да го харесвам, когато навивайки спагети на вилицата си, той споменава, че сам е направил соса този следобед. Това е едновременно и достойно за възхищение, и ужасно обезсърчаващо. Не мога да го понеса.

— Как намери време да направиш специален сос? Ами чиниите? Предполагам, че след това ще се захванеш с грънчарство. Защо, по дяволите, не свършиш нещо по-неотложно? Например да подновиш разрешителното за паркиране.

— Новото разрешително е в колата — отвръща той, — ако мадам отдели няколко секунди от програмата си, за да погледне.

— О, ние сме идеалният съпруг, така ли?

Чува се скърцане на метала по дървото, когато Ричард дръпва стола си от масата.

— Отказвам се, Кейт. Молиш ме да ти помагам, а когато го правя, ме презираш за това.

Някак си не мога да формулирам отговор. Казаното е болезнено грубо и в същото време неоспоримо. Жените често се шегуват, че се нуждаят от съпруга, която да се грижи за тях, и не е лъжа — всички имаме нужда от съпруга. Само че не очаквайте да благодарим на мъжете, които приемат ролята на въртокъщници, задето ни я отнемат.

— Кейт, трябва да поговорим.

— Не сега, Рич, трябва да се изкъпя.

 

 

Все още нямам масла за баня. Намирам стар пакет лавандулови соли в дъното на шкафа. Обещават да „успокоят и мотивират“. Добавям малко от пяната на Бен „Пиратът Пит“, която оцветява водата в униформено синьо.

Покатервам се в горещата синя лагуна и се отпускам назад с любимото си четиво — ако трябва да съм откровена, единственото през последните години. По-добър, от какъвто и да е роман, „Справочник на имотите“ на Джеймсън представлява лъскава брошура, пълна със снимки на желани имоти в продажба из британските острови. Можем да заменим нашата съборетина за, да речем, преустроена мелница в Костуолдс или за замък с джобен размер в Пийбълшър. (Къде е Пийбълшър? Струва ми се малко далечко.) Снимките са невероятни, но най-ми допадат описанията. На страница 18 има къща в Бъркшир, която може да се похвали с пристроен кабинет с цилиндричен таван и градини с плодни дръвчета. Какво значи цилиндричен таван? Не съм съвсем сигурна, но го искам. Ами плодните дръвчета! Представям си как се разхождам из облицованата с дървена ламперия библиотека, където ще има току-що откъснати цветя във високи вази по пътя към кухнята, славеща се със смесицата от традиционни шкафове и кухненски уреди последен модел. Застанала до печката — не за да готвя, за тази цел ще използвам двойната фурна „Неф“ — ще надписвам дати на етикети за сладко, сварено от набраните ябълки от обширната градина, докато децата ми ще играят доволно в детския кът, тапициран с вкус.

„Порното на Кейт.“ Така нарича брошурата Ричард, когато се натъкне на някой брой, скрит нарочно под моята страна на леглото. Има право. Всички тези апетитни снимки, поместени, за да доставят радост на очите и да можеш да си представяш какво би било да живееш така, без всъщност да ти се налага да водиш този начин на живот. Колкото по-потисната се чувствам от собствената си къща, толкова по-всепоглъщаща става страстта ми по тези имоти.

Мисълта за Ричард ми напомня спречкването ни заради соса и трепвам, когато се сещам за моето участие в него. Непресторената му доброта и здрав разум са достатъчни, за да предизвикат точно обратното в мен. Защо? Ричард смята, че глезя Пола и позволявам да й се разминат безнаказано неща, които никой работодател не би възнаградил с щедро заплащане и снизходителност. Смята я за доста умно двайсет и пет годишно момиче от Кент, което се държи много мило с децата ни и в същото време се опитва да ни измъкне всяко пени, което може. Мисли, че тя нарочно степва чорапите му, ако я помоли да свърши нещо извън служебните й задължения. Мисли, че тя има твърде много власт в къщата ни. Прав е. Обаче Рич не се притеснява за гледането на децата както мен — мъжете мислят за гледането на децата с портфейлите си, жените го чувстват с утробата си. Телефоните може и да са станали безжични, но майките никога няма да станат.

Когато погледна Пола, виждам човека, който е с децата ми през всичките часове, през които аз не съм с тях — човека, на когото разчитам да ги обича, да се грижи съвестно за тях и да внимава за първите симптоми на менингит. Ако тя оставя къщата разхвърляна, ако прави на въпрос изпразването на миялната, защото в нея са и съдовете на възрастните, не само на децата, ако не ми връща точно ресто от супера и „губи“ касовите бележки, тогава аз ще си замълча.

Говори се, че проблемът на жените професионалисти от моето поколение е, че не знаят как да се държат със слугините. Не е вярно. Бедата на жените професионалисти от моето поколение е, че ние самите сме слугини — неизменно благодарни за всяка помощ в домакинството, която ни излиза през носа, докато се борим да запазим „господарската“ си работа.

Когато се върнах на работа след първото си раждане, дадох дъщеря си на детска градина. На около десет минути пеша от нас има детска градина и аз харесах пъргавата слънчева шотландка, която я ръководеше. Но постепенно някои неща започнаха да ми правят лошо впечатление. В тясната стая за най-малките бяха наредени дванайсет креватчета. — Бях се самонавила, че стаята е уютна, когато я разгледахме първия път, но всеки ден, когато оставях Емили, тя все повече ми приличаше на румънско сиропиталище, обзаведено с хуманитарни дарения. Когато попитах Мойра как могат малките да заспят с целия този шум от по-големите деца в съседното помещение, тя сви рамене и каза: „О, накрая свикват.“ После глобите. Ако вземеш детето си по-късно от шест и половина от Детския кът, ти таксуват десет лири за първите десет минути и петдесет лири за по-голямо закъснение. Винаги закъснявах след шест и половина. Срамът ме заливаше като жлъчката в стомаха ми по време на спринта от метрото до градината.

Заобиколена от още трийсет деца, Емили прихващаше всяка заразна болест, която върлуваше. Първата й настинка започваше от октомври и траеше до края на март, а бебешкият й нос беше пълен с гнойни сополи. След като бяха допуснали разпространението на инфекцията, от детската градина изключително много държаха да оставим болното си дете вкъщи, без да намаляват таксата. Спомням си как с часове разговарях от работата с агенции в търсене на бавачка, като се преструвах, че говоря с клиенти, или молех приятели за помощ. (А аз мразя да моля за услуги; мразя да се чувствам задължена.) През едно горчиво утро се наложи да оставя Ем в къщата на жена, която познаваше друга позната от следродилната ми група, и която живееше в Кроуч Енд. В края на деня тя ми докладва, че Емили е плакала през цялото време, с изключение на един час, когато гледали „Спящата красавица“, която явно й действала успокоително. В онзи ден дъщеря ми казала първото си изречение: „Иска вкъщи.“ Само че аз не бях там, за да го чуя, нито бях вкъщи, където тя така отчаяно искаше да се прибере.

Така че не, Пола може да не е идеална. Но има ли нещо идеално? Мама, която да си остане вкъщи, да се откаже от живота си и да го положи под малките крачета да го стъпчат. Бихте ли го направили? Мога ли да го направя? Не ме познавате, ако си мислите, че съм способна на това.

 

 

Излизам от ваната и намазвам с хидратантен крем люспестите розови петна на ръцете, в сгъвките на коленете и зад ушите, загръщам се с хавлията и отивам в кабинета да проверя съобщенията, преди да си легна.

От: Джак Абелхамър

До: Кейт Реди

Катрин, не си спомням да съм споменал пиене, но неприличното държане звучи страхотно. Леглото за една седмица би било проблем — може да се наложи да разместя програмата си. Може би все пак ще се спрем на морските деликатеси?

С обич, Джак

С обич? От крупен клиент? О, Боже, Кейт. Виждаш ли какво направи и докъде я докара?

Да не забравя:

Да изрежа ноктите на Бен, благодарствени писма за Коледа? Да се оплача в съвета, че не са прибрали елхата. Да унижа противния Гай пред Род, за да му покажа кой е шефът. Да се науча да изпращам съобщения! Рожденият ден на Бен — да намеря торта „Телетъбис“. Балетно трико (розово, не синьо!). Подарък — танцуваща Тинки Уинки или образователна дървена играчка? Танцуваща Тинки Уинки И образователна дървена играчка. Обувки за Емили / да я науча да чете. Да се обадя на мама и на Джил Купър-Кларк, НЕПРЕМЕННО да се обадя на сестра ми — защо Джули винаги ми е така ядосана? Единственият човек в Лондон, който не е видял новия филм — „Магическия тигър“, „Огнедишащия дракон“? Междусрочната ваканция. Кога и къде? Да поканя приятели на неделен обяд. Да купя ядки и босилек и да направя собствен сос за спагети; да се запиша на готварски курс („Лейте“ или друг подобен). Брошури за лятната почивка. Да взема на Исус?!?! топка за игра. Пари за стълбищна пътека. Крушки, лалета, балсам за устни, Ботокс^[3]?