П. Г. Удхаус
Големи пари (1)

1.

През един ранен майски следобед, в часа, когато лондончани спират работа, за да се подкрепят с няколко скромни хапки, трапезарията на Клуба на Търтеите на Доувър Стрийт изпълняваше една от най-приятните си функции — служеше за сборно място между двама приятели още от школско време. Домакин на обяда беше Годфри, лорд Бискъртън, син и наследник на шестия граф Ходсдън, а гостът — една от някогашните му неразделни дружки Джон Берсфорд Конуей.

Така се случи, че лорд Бискъртън трябваше да отиде тази сутрин до Ситито, за да обсъди със своя банков управител една дреболия във връзка с превишаването на кредита си, и не щеш ли — налетя на Бери Конуей. Бяха минали три години от последната им среща и в изражението на Негова светлост от другата страна на масата имаше нещо от гальовно-укорителния поглед на влюбен в професията си укротител на бълхи, отправен към звездата на трупата, отклонила се за малко от сцената.

— Удивително! — възкликна той.

Лорд Бискъртън беше млад мъж с коса в гамата „наситен морков“ и нещо, което може да се нарече опит за мустак със същата поразителна окраска. Той прочувствено заби вилица в пържената си писия:

— Господи, направо съм сразен! Нямам думи. Втрещен съм като тази писия. Ето ни двамцата — хора, които някога бяха истински сиамски близнаци. Нашето приятелство беше безмълвна проповед за Братската обич. И да пукна, ако сме се виждали от онова лято, когато Бритъл Фъстъка спечели Юбилейното състезание. Не мога да проумея.

Бери Конуей се размърда притеснено на стола си.

— Изглежда просто сме се разминавали.

— Но как? — Лорд Бискъртън беше решен да разследва случая, докато блесне цялата истина. — Ето това искам да знам. Как? Аз ходя навсякъде. Надбягвания, ресторанти, театри… Просто невероятно е, че не сме се срещнали по-рано. Повечето хора ще ти кажат, че е доста трудно да избегнеш среща с мен. Горките, направо им тровя живота. „О, милостиви божке! — сумтят под сурдинка. — Пак ли ти?“ И се втурват в обратната посока, но там отново ги чака моя милост. Защо точно ти си останал незасегнат?

— Проработил е късметът на семейство Конуей, предполагам.

— Както и да е, защо тогава не ми се обади? Трябва да си знаел къде съм. Телефонът ми го има в указателя.

Бери потърка челото си.

— Не обикалям много напоследък — отвърна той. — Живея в предградията, във Вали Фийлдс.

— Да не си се оженил? — разтревожи се лорд Бискъртън.

— Не. Живея с една стара помощница на семейството. Някога ми беше бавачка. Тя си мисли, че и сега е такава — лицето на Бери помръкна. — Сутринта, като излизах, я чух да вика след мен дали съм си сложил вълнената камизолка.

— Не думай! — лорд Бискъртън вдигна вежди. — Подобни интимни детайли! Всички бавачки го правят. Моята например — лорд Бискъртън трепна при тоя спомен — веднъж ме млясна на перона на гара Падингтън и така ми скапа престижа в училище за цял срок. Защо не избягаш от старата напаст? Пенсионирай я.

— Да я пенсионирам! — Бери се изсмя. — С какво? Май е по-добре да ти кажа, Бисквита. Причината да не се вясвам никъде, да живея в предградията и да не се виждам със старите си приятели, е че не ми провървя. Сега съм без пукнат грош.

Бисквитата се опули.

— Без пукнат грош?

— Е, това е малко преувеличено. За да съм съвсем точен, сега съм по-добре, отколкото през последните две години, защото наскоро започнах работа като личен секретар на Фрисби, американския финансист. Но той ми плаща само по няколко лири на седмица.

— А не трябва ли един секретар да знае стенография и всичките му там гадости?

— Научих стенографията.

— Божи мили! Ти ме срина! — изпръхтя Бисквитата. Като че ли това разкритие изведнъж го накара да осъзнае трагедията в цялата й мрачна светлина. — Трябва да си бил яко притиснат до стената.

— Така е. И ако не беше една свястна душа, един човек, който с нищо не ми беше длъжен, да ми заеме двеста лири, сигурно щях да гладувам.

— Но какво, за бога, се е случило? — недоумяваше Бисквитата. — В училище ти приличаше на млад милионер. От джобовете ти течаха реки. Един сандвич с мармалад за теб и един за приятеля бяха нищо и никакво. Къде отидоха всичките тия пари? Как го загази?

Бери се поколеба. От известно време водеше доста самотен живот и мисълта да довери проблемите си на едно съчувстващо ухо му се видя съблазнителна.

— Наистина ли искаш да чуеш историята на моя живот, Бисквита? — попита той печално. — Сигурен ли си, че няма да те отегчи?

— Скъпи ми друже! Цял съм в слух. Искам да знам всичко. Започвай от началото. Детство, семейна среда, заложби, наследени вероятно от някой прародител — хайде, давай смело.

— Добре, сам си го поиска, да не забравиш.

Бисквитата размишляваше.

— Когато се запознахме, ти беше, ако не се лъжа, на около четиринадесет. Един нагъл хлапак с дълги крака и червени уши, но си струваше да бъдеш култивиран заради невероятното ти богатство. Как се сдобиваше с него? Честно, надявам се!

— А, идваше от леля ми. Случи се така. Бях единствено дете…

— Единствено, но предостатъчно, струва ми се.

— Майка ми починала, когато съм се родил. Никога не съм познавал баща си.

— Понякога ми се иска и аз да не бях познавал моя — каза Бисквитата. — Шестият граф на моменти си го бива, но има случаи, когато може наистина да ти скъса нервите. Защо не си познавал баща си? Май си бил доста странно хлапе, а?

— Загинал е при железопътна катастрофа, когато съм навършил три години. И тогава леля ме осиновила. Нейният съпруг тъкмо бил умрял и й оставил цяло богатство. Ето откъде извираха тия реки, за които казваш, че са текли от джобовете ми в училище.

— Трябва да си бил ужасно объркан на три години — каза замислено Бисквитата. — Порядъчно зле беше и на четиринадесет, но на три сигурно си можел да разтрепериш и кон.

— Напротив. Хана често ми е казвала…

— Коя е Хана?

— Хана Уисдъм. Старата ми бавачка.

— Разбирам. Оная, дето се безпокои за вълнената ти камизолка. За момент си помислих, че въвеждаш нов персонаж.

— Та Хана често ми е казвала, че съм изглеждал като ангелче в кадифеното си костюмче. Имал съм дълги златни къдрици…

— Това е отвратително — прекъсна го строго Бисквитата. — Нито дума повече. Има някои неща, които не трябва да се споменават в присъствието на джентълмени. Продължавай направо с историята. На преден план излиза богатата леля. Какво се случи по-нататък?

— Гледаше ме като принц. Изпрати ме на училище и после в Кеймбридж. Непрекъснато ме обграждаше с лукс и изтънченост.

Бисквитата се намръщи.

— Очевидно тук някъде трябва да има някаква уловка. Но да пукна, ако я виждам. Досега от всичко, което каза, ми потекоха лигите.

— Уловката — каза Бери — е следната. През всичките тези щастливи безметежни години, когато ти и аз сме се замеряли със стрелички и домати без една-едничка грижа на тоя свят, моята леля, както става ясно в настоящия момент, е профуквала капитала си като поркан до козирката моряк. Не знам дали някога не е финансирала проект за получаване на злато от морска вода, но ако не го е направила, то това е единственият съществуващ такъв, който е пропуснала. Всеки, щом му хрумнело някое налудничаво начинание, притичвал при нея, размахвайки бумагите, и тя рипвала веднага към чековата си книжка.

— На жените — заключи мъдро Бисквитата — не трябва никога да им се дават чекови книжки. Често го повтарям. Будали, всичките до една.

— Тя почина преди две години и ми остави всичко, което притежаваше. А то се заключава в три тона акции в мними компании. Здравата бях накиснат.

— Гадост — поклати глава Бисквитата. — Сто процента гадост.

— Адвокатът на леля ми, казва се Атуотър, се случи като по чудо един от ония, дето сегиз-тогиз се пръкват, само за да докажат, че в края на краищата човешката раса не е обречена. Имаше рибешки очи и лице като дървесна кора и когато идваше на вечеря у нас, всеки път, щом речах да си отворя устата, ме скастряше като някой от ония джентълмени в старото училище. Зае ми двеста лири, за да се изправя на крака, цели двеста лири. Ако някога имам син, ще бъде кръстен Ебънизър Атуотър Конуей.

— По-добре да нямаш син — посъветва го Бисквитата.

— Тези пари направо ми спасиха живота. Като обикалях Лондон цели три месеца, успях да си намеря работа. А нощем се потях над машинописа и стенографията. Най-накрая някакъв тип, който се занимаваше с внос и износ, ме взе за секретар. Той се пенсионира преди месец и най-почтено ме прехвърли на този Фрисби, който му е приятел. Тъй че ето как се случи така, че Фрисби сега е собственикът на бедното ми черно тяло. И ето защо — додаде Бери — живея в предградията… А най-противната част от всичко това е, че точно когато дойде катастрофата, тъкмо щях да тръгвам по широкия свят на един търговски кораб. Разбира се, трябваше да се откажа.

Бисквитата го гледаше втрещено:

— Искаш да кажеш — изхриптя той, — че си ме отбягвал, само защото си го закъсал? Срамувал си се от бедността си? Никога не съм чувал по-голяма тъпотия.

Бери се изчерви.

— Лесно ти е да говориш. Не можеш да общуваш с хора, които са много по-богати от теб.

— Кой не може?

— Никой не може.

— Е, аз го правя цял живот — каза лорд Бискъртън — и, ако даде Господ, ще продължа да го правя, докато остарея и посивея. Идвало ли ти е наум, човече, че аз не съм по-богат от теб? Ами че да, знам що е това пари само от хорските приказки.

— Не може да бъде!

— Може, може. Ако искаш да знаеш що е истинска нищета, драги мой, хвърли един поглед на моето семейство. Аз съм разорен. Моят старец е разорен. Леля ми Вира е разорена. Някаква проклета епидемия. Дължа на всеки продавач в Лондон. Баща ми не е вкусвал месо от седмици. А що се отнася до леля Вира, вдовица на покойния полковник Арчибалд Мейс, паднала е дотам, че да пише захаросани статии за вечерните вестници. Нали се сещаш — ония на последната страница, в които се разказва, че някъде винаги има слънце и ние трябва да сме щастливи като птичета в листака. Ами така де, тая жена е стигала дотам, че да иска, представи си, назаем от мен. От мен, драги! На това му се вика просешка тояга.

Той се засмя отново, развеселен от спомена. После, като си гребна от плодовата салата, отново стана сериозен и мъдро посочи поуката:

— Това трябва да ти говори, момко, че в днешно време изобщо не те грее, ако си граф. Загубена работа. Ако някога се опитат да те направят такъв, светни им един в окото и бягай. Бягай колкото ти държат краката. А да си син и наследник на граф е едно стъпало по-надолу.

— Но аз винаги съм си мислел, че се къпеш в пари, Бисквита. Имаш онова огромно имение в Съсекс…

— Точно в това е белята. Прекалено е огромно. Изяжда всички семейни доходи, драги. Често срещано явление. Гледаш снимка в „Провинциален живот“ на някой си граф, заел небрежна поза в североизточната галерия на имението си в Лоумшир и си викаш: „Гледай го гадината. Късметлия!“ А не знаеш, че докато апаратът щрака, горкичкият стар безделник се вайка, че галерията плаче за боя, но откъде да се вземат тия пари. А като прибавиш Поземления данък, Данъка общ доход, Данъка добавена стойност и всичките му данъчета и ето, че под фамилния дюшек не е останала и троха.

Той въздъхна и потъна в размисъл.

— Ще ми се да можех да намеря някакъв начин да спечеля малко пари — поднови след малко изповедта си Бисквитата. — Нещо не ми върви на конните състезания. И в бриджа също. Но трябва да има някакъв метод. Огледай се и ще видиш, че е фрашкано с богати наглеци. Те са успели да се сдобият. Оня ден четох някаква книга, в която се разказва как един тип отишъл при друг — абсолютно непознат, с вид на богаташ — и му изшептял в ухото, първия тип, де: „Ще ви кажа една дума, сър! Аз знам вашата тайна!“ Казал го на втория тип, нали разбираш. При което оня пребледнял като платно и го издържал в разкош и охолство до края на живота му. Дойде ми на ум, че има нещо в тая история.

— Да, има, около седем години, струва ми се.

— Добре де, ако се реша да опитам, ще ти се обадя. И ако ме изпратят в Бастилията, ще ми идваш на свиждане в Деня за посетители и ще ми четеш морал през решетките.

Той си хапна от сиренето и се върна на по-предишен момент от разговора.

— Какво беше онова, дето го рече, че си се канел да отпрашиш по широкия свят на търговски кораб? Спомена, че тъкмо когато гръмнал бушона, точно това си възнамерявал да правиш. Прозвуча ми малко откачено. Защо ще правиш тигели из моретата на търговски кораб?

— Искаше ми се да ида някъде и да преживея приключения. Нали знаеш онова на Киплинг? „О, как искам да поема към Рио, да поема, да поема към Рио. О, как искам…“

— Ш-шт! — Бисквитата беше скандализиран. — Драги ми приятелю, не можеш да рецитираш тук. Това е срещу правилата на Клуба. Строга възбрана на комитета.

— Ония дни говорих с един човек — продължи Бери със замечтан поглед, — който тъкмо се върнал от Аризона. Разказваше ми за пустинята Мохаве. Правел проучвания там. Накара ме да се чувствам като орел в клетка.

— Като какво?

— Орел в клетка.

— Защо?

— Защото разбрах, че никога няма да мога да избягам от Вали Фийлдс и да видя нещо забележително.

— Нали видя мен — недоумяваше Бисквитата.

— Помисли си само за Големия каньон!

Лорд Бискъртън затвори очи и се замисли послушно.

— Мисля си. После какво? Дай нещо по-голямо.

— Имам ли шанс да видя някога Големия каньон?

— Защо пък не?

Бери се сгърчи.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита той.

— Разбира се, че те слушам — отвърна разпалено Бисквитата. — Не съм пропуснал нито дума. И твоето изявление ми се видя несвързано и безсмислено. Както го разбирам, ти желаеш да поемеш към Рио. И се вайкаш, че не можеш. А защо да не можеш? Рио си е на мястото и можеш да поемеш към него в който и да е сезон, предполагам.

— Ами Атуотър и парите, които ми зае? Не мога да му ги върна, ако не продължа да печеля, нали? А как ще печеля, ако си зарежа работата и тръгна по света на търговски кораб?

— Искаш да му върнеш парите? — подскочи Бисквитата.

— Разбира се, че искам.

— В такъв случай няма какво повече да се каже. Ако възнамеряваш да пропилееш живота си във връщане на заеми — изрече Бисквитата строго, — ще си останеш без поемането.

Последва мълчание. Върху лицето на Бери падна сянка.

— Понякога просто не знам какво да правя със себе си. Не ти ли се е случвало и на теб?

— Никога. В Лондон си ми е добре.

— А на мен не ми е. Онзи човек, който се е върнал от Аризона, ми разказваше как се правят проучвания в пустинята.

— А, без мен.

— Кръстосваш под палещото слънце, спиш под звездите и дълбаеш дупки в твърдата скала…

— Каква гадост. И предполагам, няма къде да се подкрепиш с едно питие. Е, ако това е от ония неща, които си пропуснал, имал си късмет, момчето ми. Да, дяволски късмет. Без значение дали се чувстваш като скарида в желе.

— Не съм казвал, че се чувствам като скарида в желе. Казах, че се чувствам като орел в клетка.

— Все тая.

— Съвсем не е все тая.

— Добре де — каза Бисквитата миролюбиво. — Нека бъде твоето. И означава ли това, че не можеш да намериш дори и неколкостотин лири? Тия акции на леля ти съвсем ли не струват?

— Само похабена хартия.

— И какви бяха тия акции?

— Не си спомням всичко. Имаше пет хиляди, вложени в нещо, което се наричаше федерална бояджийница и още три хиляди в някаква си Компания за развитие на ала-ба-ла… А-а, и една мина. Забравих мината.

— Какво! Наистина ли притежаваш мина? Значи добре си си постлал.

— Но и това е боклук, както всичко останало, което леля ми е купила.

— Каква мина?

— Не знам как може да се опише, защото в нея няма нищо. Започнало е с идеята да бъде медна мина, струва ми се. Казва се „Сбъднат сън“, но ми звучи повече като кошмар.

— Бери, приятелю — каза Бисквитата, — повтарям ти най-настоятелно, че добре си си постлал. Не знам защо хората са толкова луди за мед. Както и да е, установен факт е, че народът тича през глава да купува медни мини. Това, което трябва да направиш, и то моментално, е да я продадеш, да върнеш на Атуотър парите (ако наистина си решен на тая лудост), да ми заемеш колкото ти се струва редно заради идеята и после ще си свободен да поемеш накъдето си искаш и да правиш каквото ти е угодно.

— Но аз пак ти повтарям, че в „Сбъднат сън“ няма никаква мед.

— Какво от това, тоя свят е пълен с балами, нали? Тежко й на Англия, ако дойде ден, когато не можеш да намериш някой будала и да му пробуташ мина, па макар и боклук. Казваш, че в твоята няма нищо? Голяма работа! Моят старец веднъж купи акции в петролен кладенец, и не само че нямаше петрол, ами изобщо нямаше и кладенец. На бас, че ако се поогледаш, ще намериш поне дузина тъпоглавци, които ще изгарят от нетърпение да ти дадат неколкостотин лири за мината.

Бери това и чакаше. Винаги му е трябвало малко, за да си разпали въображението.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се, че мисля.

Очите на Бери светнаха.

— Ако можех да намеря някого, който да ми даде достатъчно, за да се издължа на стария Атуотър, не бих останал тук и ден повече. Ще се кача на първия кораб за Америка и ще поема на запад. Представям си го, Бисквита. Километри пустиня с планини, които си менят формата всеки път, когато ги погледнеш. Следи от фургони. Червени скали. Мъже със сомбреро и сини гащеризони.

— Най-вероятно всички до един страхотни негодници — рече Бисквитата. — Не им се пречкай, това е моят съвет. Ама ти оставяш ли ме? — попита той, като видя Бери да става.

— Страхувам се, че трябва. Ще се връщам на работа.

— Вече?

— Полага ми се само един час за обяд, а днес не е ден, подходящ за нарушаване на правилата. Старият Фрисби пак има киселини и му е криво.

— Е, тръгвай, щом трябва — примири се Бисквитата. — И не забравяй какво ти казах за мината. Де да имах и аз леля, която да ми е оставила такова нещо. В живота си съм имал само две лели. Едната е Вира, за която вече споменах. Другата, Карълайн, се помина преди няколко години, като ми дължеше две лири и шест пенса за едно такси.

2.

След като се раздели неохотно със стария си училищен другар, Бери Конуей влезе в метрото, което щеше да го отведе обратно в Ситито, за да поднови обичайната си работа. Точно в този момент Т. Патърсън Фрисби, неговият работодател, седеше в офиса си на Падинг Лейн 6 и говореше по телефона със сестра си Джоузефин.

Т. Патърсън Фрисби беше дребен мъж и имаше вид на направен от някаква кожена материя и след това накиснат в саламура. Изражението му издаваше яд. Сестра му винаги го дразнеше, особено по телефона, когато естествената й склонност да бръщолеви глупости се засилваше. Освен това големият финансист страдаше и от болки в храносмилателния тракт, за които Бери беше споменал в разговора си с лорд Бискъртън.

Фактът, че очакваше тези болки, ни най-малко не го грееше. Всъщност даже прибавяше към физическата болка и угризения на съвестта, които бяха еднакво неприятни. Цяла медицинска колегия лекари бяха казали на мистър Фрисби да избягва печена патица и в повечето случаи той беше достатъчно силен да следва заръката. Но миналата нощ копнежът му стана прекалено неудържим. Беше се натъпкал най-дивашки и безразсъдно. И днес дойде неизбежното възмездие. А като капак Джоузефин го търсеше по телефона.

— Ало? — изрече мистър Фрисби и думата прозвуча като вопъл от ада.

Взе една таблетка пепсин от шишенцето на бюрото и я подхвърли към устата си — не с жизнерадостния енергичен жест на някой сърдечен монарх, който ръси щедро към тълпите, а мрачно и неохотно, като някой, който е принуден да даде монета на досаден просяк. Знаеше, че стомашните му сокове няма да му дадат мира, докато не си получат лекарството и затова им го даваше.

В този свят, пълен с хиляди прекрасни неща, е жалко, че се налага да говорим за стомашните сокове на мистър Фрисби, но дълг на историка е да вижда живота без маска и грим.

— Ало? — изрече мистър Фрисби.

Отвърна му един ясен сопран:

— Патърсън!

— Ъ-ъ?

— Ти ли си?

— А-ха.

— Слушай.

— Слушам.

— Добре, слушай тогава.

— Слушам, нали ти казах. Давай по същество. И говори бързо, за бога. Знаеш, че струва четиридесет и пет долара за всеки три минути.

Защото мисис Муун говореше от апартамента си на Парк Авеню, Ню Йорк. И макар тя да си плащаше, пилеенето даже и на чуждите пари беше агония за мистър Фрисби. Той самият притежаваше двадесет милиона долара и ги обичаше до последния цент.

— Патърсън! Слушай!

— Какво има?

— Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам.

— Е, слушай. Отивам в Япония следващата седмица с Хенри Бесъмър.

Мистър Фрисби издаде тих вопъл. Лицето му, което малко приличаше на дърт кон, се изкриви от болка. По принцип той одобряваше отиването на сестра си в Япония, като се има предвид, че Япония е още по-далече и от Ню Йорк. Това, което го терзаеше е, че трябва да прахосва парите си, за да му го съобщи. Картичка от Токио с кръстче върху един от прозорците на хотела, означаващо „Това е моята стая“, щеше да бъде съвсем достатъчна.

— Това ли е всичко, за което се обаждаш? — попита той с напрегнат глас.

— Не. Слушай.

— Точно това правя.

— Става дума за Ан.

— О, Ан? — изсумтя мистър Фрисби, демонстрирайки, че намира тази тема за по-приятна. Интересът му към проблемите на сестра му беше доста хладен, но що се отнася до дъщеря й, това беше съвсем друго. Нея той харесваше. Не я беше виждал от няколко години, тъй като преместването на центъра на търговските операции го бе откъснало от родната земя, но той си я спомняше като хубаво момиче с приятен жив темперамент.

— Наистина, Патърсън, направо съм полудяла заради Ан.

Мистър Фрисби изсумтя отново, този път, за да изрази мнение, че не й е трябвало много.

— Патърсън!

— Да?

— Слушай.

— Точно това…

— Казах, че съм направо полудяла заради Ан.

— Това го чух.

— Знаеш ли какво направи тя миналата седмица?

Мистър Фрисби придоби изражението на човек, който току-що е установил, че седи върху мравуняк.

— Как, дявол да го вземе, мога да знам какво е направила миналата седмица? Да не съм ясновидец.

— Отказа на Кларънс Дъмфри, синът на Мортимър Д. Дъмфри. Каза, че бил тъп пън. А Кларънс е най-милият младеж на света. Нито пие, нито пуши, а след време ще има милиони. А знаеш ли какво е казала на момчето на Бъруош?

— Кое е момчето на Бъруош?

— Тумбли Бъруош. Знаеш го. Дуайт Н. Бъруош. Казала му, че ще се ожени за него, ако цапардоса по носа полицай.

— Ако направи какво?

— Ако цапардоса полицай.

— Какъв полицай?

— Какъвто и да е. Казала му, че има свободен избор. За полицая, де. Естествено, Тумбли отказал. Той не би направил такова нещо. Ето такива ми ти работи. Отчаяна съм, че някога ще се ожени и установи. И непрекъснато съм под напрежение дали няма да забегне с някой неподходящ. Тя е толкова ужасяващо романтична. Обикновените млади мъже за нея явно не са достатъчни. О, не, за бога! Онзи ден я попитах какъв мъж иска и тя каза нещо средно между Д. Е. Лорънс^[1] и Линдбърг^[2] и то ако изглежда като кинозвезда. И тъй като аз отивам в Япония, отваря се чудесната възможност да я изпратя в Англия за лятото. Може пък, ако прекара един сезон в Лондон, да срещне някой симпатичен младеж.

Мистър Фрисби едва не се задави.

— Слушай! — изрече напрегнато, без да отчита възможността да бъде наречен плагиатор. — Ако мислиш, че можеш да ми я насадиш…

— Разбира се, че не. Ергенски дом като твоя би бил съвсем неподходящ. Тя трябва да има всички шансове да се среща със симпатични хора. Искам да пуснеш обява във вестниците за жена с титла, която да я придружава. Някоя лейди, с която ще може да живее и да обикаля нагоре-надолу.

— А-а! — въздъхна облекчено мистър Фрисби.

— И внимавай каква титла ще избереш. Мисис Хенри Бесъмър ми казваше, че пускала обява и намерила лейди еди-коя си, а тя се оказала просто вдовицата на кмета на някакъв град в Ланкашир, където кралят ходил да открива общинската палата или нещо си там. Запомни, че най-добре е да имат малко име — лейди Агата еди-коя си, лейди Агата еди-що си. Това означава, че са родственици на херцог или граф.

— Добре.

— Много е объркано, разбира се, но нищо не може да се направи. Как ти е лумбагото?

— Какво беше това?

— Не ставай глупав. Тая болежка я имаш от сто години.

— Искам да кажа, че не те чух какво каза.

— Как ти е лумбагото? Л като лук, У като ужас, М като майонеза, Б като…

— Боже опази! — ревна мистър Фрисби разстроен. — За това ли си пилееш парите? По-добре е.

— Какво?

— По-добре… по-добре… ПО-ДОБРЕ! Д като дивотия, О като овца, Б като банкрут, Р като разсипник, Е като експлодирам! За бога, жено, затвори тоя телефон, преди да се е наложило да се преместиш в приюта за бедни.

Няколко минути след като врявата и виковете бяха заглъхнали, мистър Фрисби седя оклюмал и неподвижен. После протегна ръка към маншетите си, които беше оставил зад мастилницата. Небрежен в облеклото, той наблягаше повече на удобството, отколкото на елегантността, затова обикновено ги сваляше преди да седне да работи. И както винаги му се случваше в моменти на духовно напрежение, тяхната гладка повърхност го предразположи към литературна изява. Това, което е бележникът за поета, ето това бяха маншетите за Т. Патърсън Фрисби.

Той взе единия от въпросните достижения на човешкия гений и с трепереща ръка записа следната мисъл: Джоузефин е душевадка.

Размишленията в тази насока изглежда го поуспокоиха. Но съвсем не беше задоволен. Облиза молива и между думите „е“ и „душевадка“ добави безподобна.

Ето, така е много по-добре. По-силно. По-въздействащо. Прозата на един писател може и да извира от сърцето му, но рядко не се нуждае от оглаждане, от някой лек щрих за подсилване на краските.

Доволен най-накрая, че е дал най-доброто от себе си, той премести стола с няколко сантиметра и възобнови заниманията си.

Беше работил по негови изчисления около четвърт час, когато му съобщиха, че пак го търсят по телефона от Ню Йорк. След минута, прелитайки над три хиляди мили суша и море, до ушите му долетя мелодичният глас на младо момиче.

— Ало! Чичо Патърсън?

— А-а.

— Ало, ало, чичо Патърсън. Ан е на телефона.

— Познах.

— Не е ли странно, че се чува толкова ясно! — занарежда гласът весело. — Като че ли…

— … си в съседната стая — въздъхна мистър Фрисби. — Знам. Давай нататък. Какво има?

— Какво има?

Мистър Фрисби изстена тихо.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита, като отправи поглед нагоре към Господ, на когото според него не би трябвало и през ум да му минава да позволи такива изтезания за добрия човек.

Ан се засмя звънко.

— А, нищо специално. Намирам се на приказка, така да се каже. Просто ми се говори. Никога не съм се обаждала по трансатлантическата линия. Не е ли страхотно да си помислиш, че струвам на мама около десет долара на сричка? Чичо Патърсън?

— А-ха?

— Как е лумбагото ти?

— Дявол го взел лумбагото ми!

— Дано, чичо, дано — каза тя състрадателно. — Как е, все пак?

— По-добре.

— Чудесно. Мама говори ли с теб?

— А-ха.

— Божичко! Каква сметка я чака! Каза ли ти, че ме праща в Лондон?

— А-ха.

— Пътувам на „Мавритания“ в петък.

— А-ха.

— Как е в Лондон?

— Кофти.

— Защо?

— А защо не?

— Е, за мен ще е като райска градина — каза Ан решително. — Тука не мога да срещна някого, на когото баща му не е мултимилионер, а не знам защо е така, но богаташките синчета са най-тъпите творения на земята. Смотаняци, всичките до един. Освен това ги познавам още от деца. Не разбирам как може едно момиче да изпита топли чувства към някого, на когото се е нагледала още откакто е бил сополиво хлапе в костюмче а ла лорд Фаунтлерой. Искам да срещна нещо различно. Искам романтика. Не може да няма романтика някъде по света. Не мислиш ли, чичо Патърсън?

— Не!

— Е, аз пък мисля. Този, когото търся, е един от ония мъже от книгите, които срещат момичето за пръв път, вперват поглед в него, възкликват „Това е Тя!“ и го взимат в прегръдките си. И няма да ми пука, дори ако е хамалин и няма два гроша в джоба си. А, между другото, чичо Патърсън, мама казва, че ако се омъжа за неподходяща партия, докато съм в Англия, ще те държи строго отговорен. Мислех си, че ще искаш да го знаеш.

— Затвори слушалката! — изрева мистър Фрисби със страховита мощ.

Той тръшна слушалката със замах, погледна маншетите си, като че ли обмисляше кратък портрет на племенницата си, усети се слаб за подобно усилие и взе още една таблетка пепсин от шишенцето. После се подпря на брадичката си и впери очи напред към бъдещето, което сега му се виждаше по-черно от всякога.

Припомни си с горчивина, че се зарадва, когато сестра му се омъжи. Тогава си беше сложил дяволски неудобен костюм и колосана яка и я беше завел до олтара. Зарадва се и когато бебето Ан се роди. Изръси се без да съжалява за една сребърна кана за кръщавката. А сега бяха минали години и ето какво се случи!

Знаеше каква ще е интерпретацията на сестра му на тези думи — „строго отговорен“ и „неподходяща партия“. И знаеше как ще се прояви неудоволствието й, ако дъщеря й, докато уж е под негов контрол, осъществи брачна връзка, която тя не одобрява. Ще дохвърчи в Лондон като вятър и ще му се разкудкудяка…

Нещо избухна в ухото му като бомба. Телефонът беше избрал възможно най-неподходящ момент да иззвъни отново. Мистър Фрисби подскочи като уплашен кон и изплува от дълбините.

— Ало? — продума задъхано.

— Там ли сте-е-й? — попита един глас. Беше женски и мистър Фрисби, с остатъците от кавалерството си, потисна обичайния отговор на този въпрос. Отрасъл в страна, където цивилизовано се казва „Ало“, той не можа да се научи да приема спокойно въпроса дали е там.

— Мистър Фрисби на телефона — отвърна рязко.

— О? — рече гласа. — Добър ден, сър. Чудя се ще можете ли да ми кажете дали мастър^[3] Бери си е сложил вълнената камизолка?

Финансистът преглътна с мъка.

— Дали ще мога… Какво казахте?

— Не сте ли мистър Фрисби, дето мистър Конуей работи?

— Имам секретар на име Конуей.

— А ще ви затрудни ли много да го попитате дали си е сложил вълнената камизолка? Виждате ли, изведнъж стана доста хладно за това време на годината, а той от дете е толкова деликатен.

Ако пророкът Йов^[4] в този момент беше влязъл в стаята, Т. Патърсън Фрисби щеше да му стисне ръката и да каже: „Добри човече, знам точно как си се чувствал“. Ако имаше нещо, което особено мрази в този свят, пълен с гадости, то това е да търсят персонала на личната му линия. И когато се касаеше за информация относно наличието или отсъствието на части от бельото им, то ножът влизаше твърде дълбоко в раната.

— Задръжте така — каза с нисък напрегнат глас.

После натисна едно копче на бюрото си. Това действие произведе първо едно „зъррр“ и непосредствено след това личният му секретар бодро прекрачи прага.

Малко хора биха взели Бери Конуей за личен секретар. Нямаше вид на такъв. Разбира се, не е лесно да формулираш прецизни и стегнати правила за това какъв точно трябва да бъде видът на секретаря, но се очаква да бъде… е, в по-широк план… секретарски. Леко бледи бузи и очила с рогова рамка биха били съвсем уместни.

Бери Конуей отстъпваше доста сериозно от този образец. Беше слаб и атлетичен. Видът му беше като на боксьор средна категория, който всяка сутрин си взима студена вана и си пее в нея. Имаше доста прилична физиономия и стройна мускулеста фигура. Това винаги предизвикваше у мистър Фрисби, дори и в отсъствието на стомашни болежки като сегашните, някакво неясно неодобрение. Подсъзнателно се засягаше, че някой, кръжащ в орбитата му, може да изглежда така чудовищно силен и здрав. Бери очевидно беше як като стомана. Би могъл да вдигне мистър Фрисби с едната си ръка и най-спокойно да го схруска. И понякога вечер, когато работният ден е свършил, той съжаляваше, че не го е направил, защото мистър Фрисби можеше да бъде наистина неприятен.

Точно такъв беше и сега.

— Ти! — захапа го той. — Какво си мислиш, че приятелите ти могат да те търсят тук? Някаква смахната жена се обажда по телефона. Ето ти я.

Разговорът, който последва, не беше дълъг. Смахнатата каза нещо настойчиво, ако може да се съди по бръмченето в слушалката, а Бери, червен като домат в лицето и още по-червен по ушите, отговори: „Разбира се, че не — навън е доста топъл ден. Добре съм, казвам ти!“ и остави слушалката. После погледна към работодателя си цял изгарящ от срам.

— Много съжалявам, сър. Беше старата ми бавачка.

— Бавачка?

— Някога ми беше бавачка и не можа да се научи, че вече не съм дете.

Мистър Фрисби преглътна.

— Тя ме попита… тя попита дали си си сложил вълнената камизолка.

— Знам — Бери стана морав. — Няма да се повтори.

— И сложил ли си я? — попита мистър Фрисби с любопитство, което може да бъде извинено.

— Не — беше краткият отговор.

— У-ух! — изохка мистър Фрисби.

— Сър?

— Това е проклетият стомах — обясни финансистът. — Болял ли те е някога стомахът?

— Не, сър.

Мистър Фрисби го изгледа с омраза.

— О? Не, така ли? Добре тогава, дано те заболи, теб и бавачката ти. Записвай си. Племенница. Придружителка с титла. Вестниците.

— Не ви разбрах, сър.

— Не знаеш ли английски? Моята племенница идва в Лондон за лятото и майка й иска да пусна обява във вестниците за придружителка с титла. Не виждам какво му е неразбраното. Всеки поне с един грам мозък в главата си би го разбрал. Пусни я в „Таймс“, „Морнинг пост“ и така нататък. Формулирай я както искаш.

— Да, сър.

— Добре, това е всичко.

Бери тръгна към вратата. Като я стигна, спря. Хрумна му нещо. Той беше младеж с добро сърце и обичаше, когато е възможно, да прави добрини. Осени го идеята, че точно сега му се бе предоставила такава възможност.

— Мога ли да направя едно предложение, сър?

— Не — отсече мистър Фрисби.

Бери не се обезкуражи.

— Само си помислих, че търсите някой като лейди Вира Мейс.

— Коя?

— Лейди Вира Мейс.

— Коя е тя?

— Сестра на лорд Ходсдън.

— Как така знаеш за нея?

— Ходех на училище с племенника й, лорд Бискъртън.

Мистър Фрисби изгледа с любопитство подчинения си.

— Не те разбирам. Общуваш с аристократите, ходиш на училище с племенниците им и разни такива, а пък работиш в канцеларията ми за…

— Смешно малка надница, сър? Съвсем вярно. Това е една доста тъжна история. Бях осиновен от богата леля и тя внезапно се превърна в бедна леля.

— Твърде лошо — каза мистър Фрисби, взимайки таблетка пепсин.

— Ако — предложи Бери — бихте желали да изразите на практика съчувствието си, едно малко повишение…

— Смяна на темата — прекъсна го мистър Фрисби. — Върви по дяволите.

— Много добре, сър. Ами за лейди Вира Мейс?

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я веднъж. Една събота дойде в училище и ни нагости царски. Кафе, понички, малинов сироп, два вида сладко, два вида кейк, сладолед и наденички с пюре — издекламира Бери, в чиято памет този епизод никога не е преставал да бъде свеж и зелен като пролетен листец.

Но не толкова зелен, колкото мистър Фрисби. Чувствителният му стомах беше направил четири лудешки премятания и накрая се бе спрял, оставяйки страдалеца целия разтреперан.

— Не говори за такива неща — успя да каже той, докато се тресеше неудържимо. — Не ги споменавай в мое присъствие.

— Много добре, сър. Но да кажа ли на лейди Вира да се кандидатира?

— Ако искаш. Няма да навреди, ако я видя.

— Много ви благодаря, сър.

Бери тръгна веднага към телефона в коридора и звънна в Клуба на Търтеите. Както и предполагаше, лорд Бискъртън все още беше там.

— Ало? — обади се Бисквитата.

— Бери е.

— Казвай, друже. Слушам те. Но бързо, защото прекъсваш една много напечена игра билярд. Какво се е случило?

— Бисквита, мисля, че мога да ти предложа един начин да спечелиш малко пари.

В слушалката се чу възторжено бръмчене.

— Наистина?

— Така мисля.

Бисквитата изглежда размишляваше.

— Какво ще трябва да правя? — попита той. — Не ме бива по убийствата, а не съм сигурен, че мога и да фалшифицирам. Никога не съм опитвал. Но ще направя каквото е по силите ми.

— Племенницата на стария Фрисби идва в Лондон за лятото. Той търси някой да я придружава.

— О-о? — възкликна Бисквитата разочаровано. — И къде се вмествам аз? Да не би да се кандидатирам, преоблечен хитро като някоя вдовица херцогиня? По-добре не прекъсвай заетите люде с такива безсмислици, Бери. Не е честно да подкокоросваш човека и после шат…

— Глупчо глупав, мислех, че това е точно работа, прилягаща на леля ти.

— А! — тонът на Бисквитата се промени. — Започвам да схващам. Започвам да виждам смисъла. Работа за леля Вира, а? Това звучи добре. Предполагам, че падат пари в тая придружителска работа, така ли?

— Разбира се, че падат. Купища пари.

— А на нея няма да са й излишни. Добрата ми леля, бедното ми разорено цвете! — разпали се лорд Бискъртън. — Ще й дойде като манна небесна в пустошта.

— Добре, обади й се и й кажи. Ако стане работата, тя може да ти даде малко от постъпленията.

— Може? — викна Бисквитата. — Как така може? Ще настоявам за твърда комисионна, която ти и аз ще делим, разбира се, фифти-фифти — ти, като източник на търговската оферта, а аз — на лелята.

— Без мен — каза Бери. — Не влизам в сметката. Аз съм само Дядо Мраз.

Лорд Бискъртън изглеждаше изумен.

— Бери! Какво благородство! Точно така. Благородство. Тия неща ги правят скаутите. Младеж и половина! Кажи ми, какви са шансовете леля ми да се уреди с тая толкова съблазнителна работа?

— Големи, ако дойде по-рано и изпревари другите.

— След половин час ще я имаш на прага задъхана от тичане.

— Кажи й да дойде на Падинг Лейн 6 и да търси мистър Фрисби.

— Ще й кажа. И Господ да те благослови, момче, за туй, що стори днес. От толкова години насам за пръв път и това семейство да види малко късмет. Ще го отпразнувам. Яйца за следобедния чай, момко!

3.

Ако мистър Фрисби беше човек, който умееше да различава нюансите в емоциите на подчинените си, щеше да забележи в поведението на личния си секретар при последната им среща някакво необичайно доволство, игривост, която едва ли не бълбукаше и кипеше. Бери имаше темперамент на оптимист, който лесно се настройваше на вълните на поредния блян и колкото повече разсъждаваше върху съвета на Бисквитата, толкова по-добър му изглеждаше. Учудващо беше как през всичките тези години нито веднъж не му беше минало през ум да спечели малко пари от „Сбъднат сън“.

Естествено, от мината не е било извадено количество мед колкото и за една брава, но както Бисквитата мъдро посочи, светът е пълен с балами. Всяка сутрин вестниците доказваха тяхното съществуване. Щъкаха насам-натам и ту се оставяха да ги завлече някой доброжелателен непознат, ту тичаха през глава при друг такъв да му поверят всичките си спестявания, за да му докажат вярата си в него.

Хрумна му, че не би било лоша идея да се консултира с работодателя си по въпроса. Т. Патърсън имаше вземане-даване с добива на мед като президент на „Рогата жаба“ А. Д., а и съществуваха моменти между стомашните му кризи, когато можеше да бъде много отзивчив. Щеше да е лесно за проницателен човек да забележи приближаването на подобен момент и да постави нужните въпроси преди приливът на човешка топлота да се е отдръпнал отново.

Когато обаче успя да остане пак насаме с мистър Фрисби, то бе, за да му съобщи за пристигането на лейди Вира Мейс. Лелята на Бисквитата не беше жена, която е способна да се тутка, щом замирише на пари. Пристигна точно в три и половина.

— Лейди Вира Мейс, сър — каза Бери. — Да я поканя ли?

— А-ха.

— А мога ли по-късно да обменя с вас две думи по личен въпрос?

— А-ха.

Бери се върна в стаичката си и се отдаде отново на блянове. От време на време се питаше как ли върви интервюто. Надяваше се, че лелята на Бисквитата ще пасне. Тя имаше нужда от парите, а веднъж бе проявила добрина към него като ученик. Освен това Бисквитата щеше да си получи комисионната, което означаваше, че всички ще са доволни.

Трябва да получи работата, помисли си той. Годините, от една страна, й бяха попречили да го разпознае и да подновят приятелството си, но от друга се бяха показали доста любезни спрямо някои други аспекти. Лейди Вира Мейс си беше все още оная изключително красива жена, която навремето го бе гощавала в училище. Гласът й беше мек и нежен като коприна, маниерите й — завладяващи. Тя направо щеше да завърти главата на Т. Патърсън и да го остави без дъх още в първата минута.

Звукът на звънеца прекъсна мислите му. В отговор Бери се завтече при работодателя си и го намери сам. Т. Патърсън Фрисби се беше отпуснал на въртящия се стол и изглеждаше, доколкото може един велик финансист да изглежда, оглупял като гъска. Устните му бяха разтегнати в някаква странна усмивка и това съвсем не беше усмивката на умник. А също имаше и роза в бутониерата си, която отсъстваше преди това.

— Ъ-ъ? — стресна се той при влизането на Бери.

— Да, сър.

— Какво искаш?

— Вие какво желаете, сър? Позвънихте.

Мистър Фрисби като че ли излезе от някакъв транс.

— А! Да. Записвай.

— Да, сър.

— Пим, петък.

— Сър?

— Давам обяд на лейди Вира Мейс в „При Пим“, петък — преведе мистър Фрисби. — Тя иска да види фондовата борса.

— Да, сър.

— И за онези обяви. Не ги пускай. Няма нужда.

— Сър.

— Уредих лейди Вира да придружава племенницата ми, когато пристигне.

— Да, сър.

Мистър Фрисби изглежда отново изпадаше в транса си. Очите му бяха полуотворени и макар все още да изглеждаше като киснал в саламура, започваше да добива човешки вид.

— Каква забележителна жена! — мърмореше. — Истинска благословия за стомаха ми.

— Моля, сър?

— Каза, че става дума за психическо състояние — продължи мистър Фрисби. Имаше вид на човек, произнасящ монолог без да мисли за публиката. — Каза, че лекарствата не вършат работа. Човек трябва, каза тя, да си мисли за красиви неща. Да пропусне слънцето в душата си, така каза. Каза: „Представи си, че си малка птичка в храсталака. Какво би правил? Би пял. Е…“

Гласът му секна. Явно се беше видял като малка птичка и този шок го бе върнал към съзнанието за неговото положение.

— Е, тя е забележителна жена — каза почти предизвикателно. После примигна срещу Бери. — За какво ми спомена преди малко? Нещо, че си искал да ме видиш за не знам си какво? И какво е то?

Бери се впусна в представлението с известна самоувереност. Работодателят му изглеждаше възхитително настроен да дава благосклонни съвети на младежта. Не го беше виждал толкова мил и сърдечен от деня, когато „Ошав Холдинг“ скочи с двайсет пункта при отварянето на борсата.

— Става дума за една мина, сър. Мина, за която се интересувам.

— Каква мина?

— Медна мина.

Сърдечността на мистър Фрисби замръзна на лицето му и се покри с тънка коричка лед.

— Да не би да се занимаваш със спекулации на медната борса? — попита застрашително. — Нека да ти кажа веднъж и завинаги, млади човече, че няма да позволя персоналът ми да играе на борсата.

Бери побърза да даде уверения.

— Не съм се занимавал със спекулации. Мината е моя. Моя собственост. Мое притежание. Принадлежи ми. Аз имам мина.

— Я не ставай глупав — отсече строго мистър Фрисби. — Как, по дяволите, можеш да имаш мина?

— Леля ми я остави.

За втори път този ден Бери нахвърли историята на семейството си.

— А, разбирам — на мистър Фрисби му светна. — И къде е тази мина?

— Някъде в Аризона.

— И как се казва?

— „Сбъднат сън“ — смотолеви Бери с неудобство. Искаше му се първоначалният притежател, като е наименувал собствеността си, да бе избрал име, което да напомня по-малко на някой лигав филм.

— „Сбъднат сън“?

— Да.

Мистър Фрисби се изправи на стола и закова поглед в писалката си. Изглежда отново беше изпаднал в транс.

— Оттам никога не е вадено мед — продължи Бери с извинителна нотка в гласа. — Но на обяд говорих с един човек, който ми каза, че ако се поогледам, винаги мога да намеря някого, който да я купи.

Мистър Фрисби се свести.

— А-а?

Бери повтори.

Мистър Фрисби кимна.

— Наистина можеш, ако попаднеш на нужния бунак. А всяка минута някъде се ражда по един такъв.

— Чудех се дали не бихте ме посъветвали за най-добрия начин да уредя…

— Казваш, че мината никога не е давала добив?

— Не.

— Е, тогава не можеш да очакваш, че ще получиш много.

— Не очаквам.

Мистър Фрисби взе писалката си, огледа я и я остави отново.

— Добре, ще ти кажа. Странно наистина, но познавам един човек, казва се Хоук. Д. Б. Хоук — той може да ти направи предложение. Занимава се с такива неща. Купува подобни западнали имения с мисълта, че някой ден оттам може да се пръкне нещо. Ако искаш, ще се свържа с него.

— Много ви благодаря, сър.

— Предполагам, че сега е в Америка. Ще трябва да го потърся. Разбира се, той не би се захванал с това, освен ако не я купи евтино. Както и да е, ще се свържа с него.

— Много ви благодаря, сър.

— Няма за какво — отвърна мистър Фрисби.

Бери се оттегли. Мистър Фрисби вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Хоук? Обажда се Фрисби.

— Да, мистър Фрисби? — обади се един почтителен глас. Беше плътен и клокочещ. Като го чуе, човек би си направил заключението, че притежателят му е червендалест и тежи доста повече, отколкото би трябвало.

— Искам да те видя, Хоук.

— Да, мистър Фрисби. Да дойда ли в офиса ви?

— Не. Гроувнър Хаус. Около шест.

— Да, мистър Фрисби.

— И да си точен.

— Да, мистър Фрисби.

— Добре. Това е всичко.

— Да, мистър Фрисби.

4.

Онези, които са били привиквани от мистър Фрисби на разговор в апартамента му в Гроувнър Хаус, винаги са демонстрирали скромност и смирение. По този начин те, изглежда, показват че са наясно относно положението си на външни лица върху свещената земя на това затворено светилище. Удари шест и червендалестият мъж, който тъкмо влизаше в дневната, почти пълзеше.

Д. Б. Хоук беше един от ония бедняци, които съществуват някъде на ръба на магическия свят на финансите и свързват двата края на несигурното си съществувание, разигравайки репликите „Здрасти“ и „Да, сър“ и служейки за резерв на всеки един от големите финансисти, който би желал да ги наеме. Готовността да услужи беше най-забележителното качество на мистър Хоук. Той би отишъл навсякъде, където го изпратиш и би направил всичко, което му кажеш.

— Добър вечер, мистър Фрисби. Как сте?

— Остави как съм — сряза го мистър Фрисби. — Имам една работа за теб.

— Да, мистър Фрисби.

— Знаеш, че съм президент на акционерното дружество „Рогата жаба“.

— Да, мистър Фрисби.

— Е, тъкмо до него има малък участък, който се казва „Сбъднат сън“. Изоставен е от години.

— Да, мистър Фрисби.

— Имам писмо от моите управители. По някакви причини те искат да го имат. Разширяваме „Рогата жаба“ и може би им е нужен терен за бараките на работниците или нещо подобно. Не ми казаха. Искам от теб…

— Да издиря собственика, мистър Фрисби?

— Не ме прекъсвай — смъмри го мистър Фрисби. — Знам кой е собственикът. Моят секретар, името му е Конуей. Наследил го от някого, така казва. Искам да идеш при него и да го купиш вместо мен. Евтино.

— Да, мистър Фрисби.

— Не мога да действам лично. Ако младият Конуей надуши, че „Рогата жаба“ е хвърлила око на собствеността му, ще вдигне веднага цената.

— Да, мистър Фрисби.

— И няма защо да се бърза. Казах му, че ще ти подметна и че ти си в Америка. Не трябва да изглеждаш много нетърпелив. Ще ти дам знак кога да действаш.

— Да, мистър Фрисби.

— Добре. Това е всичко.

Т. Патърсън Фрисби разигра едно кимване а ла Наполеон, с което да посочи, че разговорът е завършен и Д. Б. Хоук се оттегли, като едва не си разби челото в пода.

Мистър Хоук слезе по стълбите и зави по улицата, водеща към Американския бар. Един мъж, който си сръбваше от коктейла, стана, щом го видя.

— Е? — изгледа го безучастно.

Беше от ония прекалено гладко избръснати мъже с неясна възраст и безизразни черти, които човек от пръв поглед свързва с конните надбягвания. Точно на един хиподрум Д. Б. Хоук се беше запознал с него. Казваше се Кели и в средите, в които кръжеше, го знаеха като капитан Кели, макар никой да не помнеше в кой полк е получил чина си.

Той заведе мистър Хоук в един ъгъл и отново впери в него безучастен поглед.

— Какво искаше? — попита.

Маниерите на Д. Б. Хоук бяха претърпели драстична промяна, откакто напусна дневната на мистър Фрисби. Скромното му дружелюбие се бе стопило.

— Дяволът му с дявол! — изръмжа с погнуса. — Искаше само да действам като негов агент при покупката на някаква си изоставена медна мина.

Той сдъвка мрачно една клечка за зъби, защото повикването на мистър Фрисби в апартамента го бе развълнувало и събудило надежди за голяма комисионна. А оттам бе излязъл един разочарован неудачник.

— Какво ще я прави тая изоставена мина? — попита капитан Кели с неразгадаем поглед, все така вперен в съдружника му.

— Казва, че е съседна на неговата „Рогата жаба“ — изсумтя мистър Хоук — и им трябвала за бараките на работниците.

— Хм! — беше отговорът на капитан Кели.

— Защо съм му аз. Едно момче за всичко можеше да му свърши тая работа. Само ми губи времето! — недоволстваше Д. Б. Хоук.

Капитан Кели прехвърли погледа си върху една муха, която се бе приземила на ръкава му и извършваше онези гимнастически упражнения, които мухите обикновено извършват в такива ситуации. Лицето му не издаваше нищо, но от факта, че беше спрял да говори с мистър Хоук, можеше да се заключи, че мисли.

— Е? — обади се той не без известно раздразнение. Загадъчният му приятел започваше да му лази по нервите.

Капитанът освободи мухата с едно махване на китката.

— Хм! — повтори.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми скалъпено — рече капитанът.

— Кое ти изглежда скалъпено?

— Това, за което казва, че му е нужен участъкът.

— На мен пък ми звучи най-нормално.

— Да, но ти си глупак — изтъкна капитанът безизразно. — Ако искаш да знаеш какво мисля, ще ти кажа — веднага се вижда, че е открита нова жила мед.

— Не и на този участък — каза мистър Хоук. — Случайно го знам добре. Обиколих тия места преди няколко години. Виждал съм този „Сбъднат сън“. Някой си Хигинботъм преди години го оградил с колчета. И от тогава до ден-днешен никой не е добил и грам мед от него. Май след първите шест месеца там изобщо не се е работило.

— Но са разработвали „Рогата жаба“.

— Разбира се, че са разработвали „Рогата жаба“.

— Представи си, че са попаднали на жила и са открили, че отива към съседния парцел?

— Хей! — възкликна мистър Хоук. Не съвсем подвижният му мозък за пръв път се размърда.

Той зяпна развълнувано съдружника си. Пред очите му заиграха многоцветни мечти.

— Мисля, че си прав.

— Така ми изглежда.

— Може да има големи пари в тая работа!

— А-ха!

— Виж какво… — мистър Хоук сниши глас предпазливо и заговори. От време на време капитан Кели клатеше безучастно глава в знак на одобрение.