Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от унгарски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708


Шумът в класа стихна. Най-напред престана шепненето, после и движението, чуваше се само по някое покашляне и бавното прелистване на дневника, което отекваше в ушите сякаш коса прорязва въздуха.

— Ацейл!

Едно момче с очила стана от първия чин. Първо се изчерви, после пребледня и нервно посегна към тетрадката по математика.

— Как си, моето момче?

Класът въздъхна тихо с мъчителната въздишка на напрежението. От далечния Дунав се чу рев на корабна сирена, а треперещите ръце на Бейла Ацейл останаха до тетрадката. Късогледите му очи се замъглиха.

— Благодаря ви, господин учителю, вчера ми извадиха конците.

— Седни си спокойно. През ваканцията се позанимай малко с математиката…

— Да, господин учителю.

Момчето седна и болнавото му лице се успокои. През класа премина вълна от съчувствие: не е лош човек този Кенгел, а днес показа, че има и сърце…

Учителят по математика продължи да гледа дневника, онази страница, където се спотайваха имената на учениците от Ацейл до Дубовански, пръснати из класната стая. Той го разглеждаше продължително и с това опъна отново до скъсване невидимите нишки, които свързваха имената от първата страница с живите им притежатели. Напрежението предизвика отново мълчание, което не засягаше толкова например Херени, колкото да кажем Ерней, който сега се намираше по-близо до огъня.

— Дубовански.

— Сссс… — Звукът беше такъв, като че ли велосипедна гума изпуска въздуха си и от последния чин стана едно тромаво, едро момче. То вече се бе изпотило. Намести добре линията си на чина, после посегна към яката си, сякаш не му достигаше въздух, бутна назад седалката и тръгна към черната дъска.

— Чакай! Много пъти съм те изпитвал, сега трябва да се занимая с други. — Лицето на Дубовански се закръгли като луна при пълнолуние. — Говорих с баща ти за изчисляването на лихвата — продължи Кенгел. — Бъди така добър да включиш това в лятната си програма. Съгласен ли си?

Едрото момче се поклони мълчаливо, всички знаеха, че никой не може да се шегува със стария Дубовански, значи този млад великан не само ще се бори с момчетата, но ще води жестоки битки и с лихвените проценти, и то всеки ден. През ваканцията!

Младият Дуб седна, първата страница на дневника бе прелистена и момчетата от Ацейл до Дубовански почувстваха, сякаш току-що са се подали изпод водата, четвърт секунда преди да се задушат. За разлика от учениците от Ерней до Йанда, които в същото време потънаха във вълните на несигурността.

— Йанда!

Едно момче пъргаво скочи и вече тръгна весело, едва ли не тържествено към черната дъска. Йанда беше първенецът на класа, но Кенгел го спря.

— Доколкото зная, вие живеете в една къща с Ацейл.

— Да, господин учителю.

— Когато си свободен, помагай му.

— Да, господин учителю, но досега не ме е помолил.

— И в бъдеще няма да те помоли, затова аз те моля!

Момчето се изчерви и тъкмо искаше да му отговори, но Кенгел вече обръщаше нова страница и момчетата от Ерней до Йанда въздъхнаха, като отстъпиха мястото си на онези, които имаха нещастието да попаднат между имената Йелка — Нанаи.

— Кертейс!

Ученикът стана, но не се помръдна, сякаш се случваха още чудеса, часовете да се състоят от частни разговори.

— Какво чакаш, момчето ми?

— Може би ръкопляскане… — чу се един необмислен глас, при който учителят обърна глава и спря поглед на този, който се беше обадил. Ушите на несъобразителния младеж започнаха да се изчервяват и той бързо прокле характера на майка си, от която беше наследил неудържимата бъбривост.

— Излезте и вие, Шош, тук пред мен може да се обаждате…

В класа настъпи леко оживление, макар да знаеха, че когато Кенгел започне да говори на „вие“, във въздуха надвисва буря. Въпреки това Балог отвори тетрадката си, в която беше поставил вчерашния брой на вестник „Спорт“, а Валенберг погледна часовника си. Девет и половина — дяволите да го вземат, колко бавно минава времето! През това време Карой Шош стигна до катедрата, заричайки се за стотен път, че отсега нататък по-скоро ще прехапе езика си, отколкото да се обажда… ето какво се случи днес! Може да развали онази хубава, сигурна петица.

Кертейс написа на черната дъска задачата и запъвайки се, започна да я решава. Класът постепенно се успокои, сега вече предчувстваше, че през този последен, заключителен час ще бъдат изпитани ония, които са със съмнителни бележки.

През прозореца надникна лятото и заговори с гласа на безгрижно чуруликащите врабчета. Кръгли облачета плуваха към непознати земи, някъде пухтеше влак и през прозореца нахлу пушек от въглища, миризмата се смеси с дробите и пропорциите. Миризмата на въглища идваше от една близка фурна и нямаше нищо общо с пухтящия локомотив, но на този свят има и илюзии и фантазия, а у някои седмокласници те бяха повече, отколкото трябва.

Гюла Лайош Ладо например имаше такава фантазия, че облаците и пушекът, които се носеха, го извадиха от ограничения свят на пропорциите и го пренесоха в една гъмжаща чакалня, където от време на време високоговорителят съобщаваше за тръгването на разни влакове.

За Гюла Лайош Ладо престана да съществува вълнението в класната стая. Изчезнаха черната дъска, катедрата, Кертейс, дори и Кенгел, който за трети път вече подканяше Шош: „Скъпи «приятелю», сега говорете“, но Шош мълчеше…

Гюла Лайош Ладо гледаше през прозореца и само тялом беше в класната стая. Той тъкмо си купуваше билет, по-късно щеше да потегли с влака, а местността, преминаваща покрай прозореца, го извади окончателно от сивия свят на числата, класната стая и училището.

Гюла пътуваше. С широко отворени очи гледаше навън, през прозореца, а от един пътник не може да се изисква да се занимава с дроби. Господин учителят Кенгел обаче с необяснима упоритост държеше на дробите и на пълното участие на присъстващите.

— Гардони! — извика въображаемият кондуктор, докато над тръстиката на езерото Веленце се носеха бели чайки.

Гюла понечи да се качи в лодката, но някой го ритна в глезена.

— Спиш ли?

Гюла излезе от лодката, върна се обратно в класа и малко глупаво погледна седящия до него Бейла Пондораи, когото учениците наричаха „Мазола“.

— Какво?

— Кенгел те извика…

Да, Кенгел го гледаше. В класа първо настана дълбока тишина, а после избухна смях. (И така времето течеше…)

— Не чухте ли, Ладо, че ви извиках?

Момчето все още беше унесено от пътуването, но опасността докосна съзнанието му.

— Заповядайте, господин учителю.

Смехът в класа се усили.

— След като се събудите, Ладо, ако обичате, излезте.

„Хм — въздъхна Гюла, — макар че моята бележка е вече окончателна.“ И той не застана до упорито мълчащия си съученик Шош, а отиде при катедрата. Защото се случваше Кенгел да поиска да му донесат чаша вода… тебешир, гъба…

— Заповядайте, господин учителю…

Сега класът вече се кискаше високо и Гюла се обърна сърдито. Ама че възпитание! Ще му донеса вода и готово! Евентуално тебешир?

— Застанете там — посочи Кенгел, като сложи жестоко край на хитрата игра, — там, до маестро Шош, и бъдете така любезен да продължите.

В такъв момент подът започва да се люлее като потъващ кораб и стомахът на човека се качва в гърлото му. Черната дъска беше изпълнена с числа, дроби и цели числа — какво, по дяволите, трябва да продължи?

— Е?

Ушите му ли бучат, или минава самолет? Трябва да се забрани на самолетите да правят упражнения над училището! Някой може да падне върху него… ужасно!

— Господин учителю, не се чувствам добре…

Кенгел кимна кротко с глава.

— Вярвам. Аз също не се чувствам добре. Нито пък Шош и Кертейс, нещо повече — той погледна към класа и срещна ужасения поглед на ученика, който най-силно се кискаше, — дори и Арпад не се чувства добре. Арпад Чилик. Който е в такова хубаво настроение, когато другарите му са в затруднение, той е сигурен в себе си. Иска да се поправи… Излезте, Чилик!

Четиридесетте момчета погледнаха след Чилик, както след врабче, което ястребът е грабнал от ятото. Премигаха като уплашени зелени жаби: изглежда, че трябва да внимават, когато изразяват чувствата си…

— Продължете, Кертейс! Валенберг, не гледайте часовника си! Забравих да ви съобщя, че следващия час вместо география ще имате математика, това навярно ще ви успокои… и другите също.

При тези думи класът клюмна като осланена роза, когато я огрее слънце.

Кертейс се засили отново, тебеширът заскърца по черната дъска и настроението пое това скърцане.

— Спокойно, имаме време. Това, което написахте до тук, е добре.

Момчето изведнъж се окопити — Кенгел знаеше добре, че трябва само да го окуражи малко — и реши задачата.

— Свободен си — кимна му Кенгел, — поправи бележката си, но в бъдеще се готви по-добре. Шош, вземи тебешира!

Настроението се подобри, но и това не помогна на Гюла Ладо. Суетеше се, не беше сигурен, мислите му се смесиха с каменовъгления пушек, и накрая Кенгел го изпъди.

— Съжалявам. Имах желание да ти поставя петица. Изчезвай. Добрият ти баща инженер сигурно ще остане доволен от четворката ти.

Гюла Лайош Ладо се дотътри обратно при Мазола. Сега вече можеше да седне отново удобно във влака или в лодката, но не седна. С един замах Кенгел отряза леките криле на фантазията и очите на младия ни приятел се замъглиха от сълзи при мисълта, че тази четворка може би ще покрие с черни облаци блестящата перспектива за ваканцията.

Мазола плъзна една бележка по чина.

Не тъжи, Салджийо!

В класа наричаха Гюла Лайош Ладо „Салджията“, както Пейтер Ваш беше „Чорапа“, а Чилик — „Бика“. И така нататък…

Веднъж нашият приятел Гюла Лайош Ладо беше летувал на Тиса. Един от слизащите по течението на голямата река салове спрял и добродушните мъже на него му разрешили да разгледа сала. Разглеждането продължило четвърт час, но с течение на времето все повече се увеличавало и разкрасявало. Минутите, прекарани на сала, набъбнали първо в часове, после в дни, в бурно приключенско пътуване и…

— … капитанът на сала сготви супата, аз изчистих рибата… лук и вино имахме достатъчно…

— Управлява ли? — попита Мазола, който прояви толкова голям интерес, че от устата му потекоха лиги.

— Веднъж… — призна Гюла скромно, — само веднъж, но капитанът строго смъмри кормчията. Той беше прав, защото това не е детска играчка: става дума за човешки живот. Насмалко щяхме да се обърнем.

— Аз трябваше да бъда там — каза Бика, тоест Арпад Чилик, и изпъна гърди, — така щях да хвана кормилото!

— Слушай, Бик, ти, така да се каже, принадлежиш към мъжките говеда… — прекъсна го Елемейр Аваш, който поради острия си език носеше името Юриста и беше първенец по бягане в класа, — какво би правил на един сал? Да кажем, пред яслите… — Но в същото време отскочи настрана, защото Бика започна да върти очи и запъхтян се спусна след Юриста, който хукна пъргаво пред него, както бягащ заек пред тромаво овчарско куче.

Този назидателен разговор продължи само десет минути, но се случи в ранна пролет, когато мартенският вятър раздвижва кръвта на момчетата, а — както видяхме — и фантазията им. Оттогава Гюла с известно достойнство носеше прякора Салджия и вечер допълваше с нови истории плаването със сал, дори започна да пише и книга под заглавието „Едно лято по Тиса“.

Въпреки всичко не може да се каже, че нашият млад приятел принадлежи към лъжците. Не, и дума не може да става за това. Гюла не изопачаваше нещата, които се случваха в действителност, но вярваше, че това, което е сънувал, е станало.

Когато например баща му го питаше дали са го изпитали и каква бележка е получил, Гюла му казваше. А когато искаше да научи и подробностите: и тях му съобщаваше. И когато за това заслужаваше наказание, също му казваше.

Общо взето Гюла беше момче с характер, като изключим фантазията му, с която обаче никога не е засегнал никого. Напротив! Доставяше удоволствие на слушателите си, които гладни, в продължение на десет минути го слушаха да им разказва за чорба от чига, при което изблещваха очи, а Дубовански шумно преглъщаше.

— Не ме измъчвай, Салджийо, защото ще умра — шепнеше тромавият едър момък и отиваше да си вземе едно хлебче, за да потисне надигащата се в стомаха му революция.

— Всъщност защо те наричат Гюла Лайош? — попита го веднъж Тимар, който в класа носеше не много изисканото име Бълхата.

— Затова, защото прадедите ми са се наричали Гюла. Някога… — прибави той, както баща му обичаше да казва, и това накара Бълхата да се замисли.

— Как така… всичките ти прадеди са се казвали Гюла?

— Не, били Гюла, тоест войводи. Някога, още по времето на старите унгарци.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно. Затова аз съм Гюла Лайош, баща ми е Гюла Акош, а дядо ми Гюла Ксавейр…

— Ксавейр… бре! — учуди се Бълхата и престана да смущава разказите на Гюла Лайош.

Но всичко това се случи отдавна, още едно време, сега обаче не съществува друго, освен една ужасна, кореместа, кръвопийска четворка, благодарение на Кенгел.

Мазола, добродушният Мазол, му подаде нова бележка, която Гюла едва можа да прочете през сълзи.

Иди след него в учителската стая, помоли го да те изпита още веднъж… никога не си отговарял за четворка.

Салджията само поклати глава, че няма да отиде, но мъглата сякаш започна да се разпръсва и той вече чувстваше, че ще тръгне след Кенгел.

Кенгел не знаеше това, пък и не го интересуваше, защото беше зает с Чилик, който „щеше да хване кормилото“. Очите на ужасения Бик не се въртяха, а умолително гледаха учителя, като теленце касапина.

В този момент звънецът удари. Звънът пропъди бръмчащите по звънеца мухи, а Кенгел погледна Чилик така, сякаш сега го виждаше за пръв път в живота си. Накрая затвори дневника и стана.

— Следващия час ще продължим: ще ти дам още една задача. Помисли дотогава.

Взе дневника под мишница и излезе от класа.

Чилик стоя още малко така. Погледа черната дъска, хвърли тебешира в кутията, после изтри изпотеното си чело.

— Защо ми трябваше да се обаждам?

Класът забръмча като кошер, когато го почука кълвач, а Салджията — или авторът на книгата „Едно лято по Тиса“ — тръгна след Кенгел.

Нужно беше да събере целия си кураж, за да тръгне. Не можеше да заговориш така лесно Кенгел, както например чичо Лайош, за всички чичо Лайош бе учителят по унгарски език и естествена история, гласът на когото изхълцва, когато заговори за Толди от Арани или за чудната организация на мравките.

Не! Кенгел е студен като формула, макар че е коректен, както теоремата на Питагор. Кенгел живее в света на числата и гледа на всяко сложно уравнение както градинарят някой чуден розов храст или лакомникът още неначенатата, хубаво изпечена патица. Кенгел се ползува с името на добър математик и за него е нещо съвсем просто да се занимава с дроби и пропорции тук, в седми клас, както за голям художник да рисува фирми.

А когато със студените си сини очи погледне човека, тоест детето, и каже:

— Е?

Тогава с това „е“ обърква хубаво стъкмените изрази и тринадесетгодишното момче чувства, че го стяга яката.

В случая обаче бе застрашена ваканцията на потомъка на войводите Гюла Лайош и той с непоколебимостта на мъчениците, готов на всичко, тичаше след учителя. Трябваше да настигне Кенгел още в двора, защото в учителската стая, пред толкова много хора… не… дори и така на четири очи… ух!

Гюла едва ли щеше да настигне големия математик, ако не съществуваха в света запалки, които засичат, и въобще пушачи. Кенгел се спря и защрака запалката си, докато най-после огънчето пламна и избълва сладкия пушек на първото смукване. После погледна Гюла както обикновено.

— Е?

— Господин учителю, моля…

— Е?

— Бих искал да ме изпитате…

— Тук ли?

Какво може да отговори човек на това? На прадедите войводи сигурно им е било по-леко. В такова притеснено положение са изваждали сабята или боздугана и са удряли и сечели. За съжаление късният потомък обаче не можеше да последва този пример.

— … бих искал да си поправя бележката — изпъшка, — винаги съм имал петица.

— Да — призна Кенгел.

— … и…

— И?

— … моля да ме извините, че не внимавах, бях се замислил, затова не можах да продължа… моля да ме извините.

— Ще ви простя, Ладо, ако това ви е достатъчно.

В двора вече гъмжаха учениците, а по блестящото небе плаваха безучастно малки облачни гемии с изрязани дъна, но Гюла не ги виждаше. Гюла гледаше в земята, после изтри очите си, които се бяха напълнили със сълзи.

— Вие сте непоправим мечтател, Ладо. Гледайте ме в очите, когато говорите с мен… не можете да се съсредоточите, вие сте несигурен и в това, което знаете. Лесно бихте могли да бъдете отличник, но така? Четворката не е толкова лоша бележка…

— Моля да ме изпитате още веднъж…

— Толкова ли сте сигурен в знанията си?

— Сигурен съм! — каза Гюла с решителността на прадедите си и помисли, че ако се провали, когато решава задачата, ще се самоубие, а може да убие и Кенгел, но във всички случаи ще се пребори и ще разгроми света…

Кенгел не изглеждаше разсърден, по-скоро весели пламъчета танцуваха в очите му. Учителят беше не само отличен математик, но и добър познавач на хората и сега имаше голямо желание да погали тъжната глава на Гюла. Но вместо това каза:

— Ами… ще видя. Имам да изпитвам още много… — С тези думи тури край на разговора.

След това Гюла изпи чаша вода, дори изми лицето си.

Мазола — тактичният Мазол — много по-късно му постави деликатния въпрос:

— Какво ти каза?

— Нищо! Имало много за изпитване… това каза. И че ще види…

— Ще те изпита, не се бой, ще те изпита!

Но Гюла не се радваше, че ще го изпитат. Чувстваше, че не знае нищо, абсолютно нищо, и когато следващият час Чилик написа задачата, не можеше по никакъв начин да следи решението. Гледаше неподвижно в черната дъска и — помисли, че е полудял — отново се появи чакалнята, дори и лодката на брега на езерото Веленце. Лодката беше в доста лошо състояние.

Чилик най-после реши задачата и остави тебешира.

През цялото време Кенгел прелистваше дневника и сега се обърна назад.

— Ладо, какво ще кажете за решението?

Гюла скочи така (край лодката), сякаш беше открил гнездо от скорпиони под панталона си.

— Недейте да нервничите. Питам ви, правилно ли е решена задачата?

Гюла не виждаше и не знаеше нищо, но забеляза как Янда, прилежния Янда, благословения Янда, кимна утвърдително. Разбира се, той постъпи така не за да му помогне, но това не беше важно.

— Правилно, господин учителю!

— Сигурен ли си?

— Да. Съвсем сигурен.

— Тогава можете да седнете, Чилик, обаче запомнете, че математиката е хубава и умна наука, но и другарството е голямо нещо, и че колективното чувство също има своя математика. Разбирате ли? Не разбирате… Седнете си, Ладо.

— Микич!

И изпитването продължи.

После изведнъж настъпи краят на часа.

— И така, момчета — стана Кенгел, — свършихме. Валенберг вече за тридесет и пети път погледна часовника си, макар че не мислех да го изпитвам… а сега може да се сбогуваме. Летувайте приятно, но да не си чупите главите, защото и през идущата година ще имате нужда от тях. Желая ви всичко най-хубаво.

— И ние! И ние! — крещеше класът, забравяйки всички обиди, вълнения и страх. — И ние ви желаем всичко хубаво, господин учителю!

Кенгел с недопустима през годината веселост им махна и излезе от стаята, в която врявата едва ли беше по-малка, отколкото някога на Каталаунумската равнина, където Атила се сражавал напразно с известния римлянин Аеций.