Включено в книгата
Оригинално заглавие
Come un diamante, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)
Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Глава 1

Условието беше: „Ти ще ме заместваш един месец в списанието, а аз ще ти платя пътуването до Мавриций“.

Двадесет и три годишната Клаудия Фредиани — слаба, дребна, с кръгло лице с ненатрапчиви азиатски черти, облечена с джинси и огромна риза, обмисляше предложението на майка си. После с онази гримаса, смесица от равнодушие и ненавист, която бе наследила от баща си, заяви:

— Не ме интересува! Следващия път ще пътувам до Полинезия, преди ядрените изпитания на французите да съсипят всичко.

— Полинезия? Ще ми струва двойно, дори повече.

— Не се оплаквай, имаш богат съпруг.

— Остави Перикъл на мира! Сделката е между нас двете.

Беше ясно, че майка й иска да я контролира. Това бе целта й. Клаудия не разбираше защо, макар да имаше известни подозрения. „Момчетата ми харесват, а за мама пътешествията и момчетата — това е двоен порок.“

Всъщност по отношение на любовта Клаудия не беше толкова ентусиазирана. Приемаше я като танц: „Харесва ми да се завъртим веднъж на дансинга и после ще видим“. Обикновено това „ще видим“ не довеждаше до нищо. Но майка й обичаше прекалено много работата си и парите, за да й позволи дори тези младежки флиртове.

— Върви в Полинезия — съгласи се майка й. — Но тридесет дни няма да мърдаш от бюрото ми! Разбрахме ли се?

С изключение на това, че Магда Белини щеше да контролира Клаудия, да замества Алма Ленци — собственичка, директорка и главен редактор на двумесечното списание „Смарт“, бе съвсем формално. Летният брой бе вече готов. Трябваше само да се нанесат поправки върху коректурите, да се хвърли един поглед на макета, в случай че някоя снимка е обърната, и да се подпише разрешението за отпечатване на това издържано в бароков стил списание. То се списваше на два езика и бе по-богато на реклама, отколкото на информация.

Всичко това би могла да направи и Магда — секретарка в редакцията. Та тя беше дори единственият редактор на „Смарт“. Познаваше всеки брой на списанието по-добре и от директорката. Алма Ленци си имаше принцип: „Никога не давай нещо, което не е спечелено с честен труд“. Дъщеря й току-що бе завършила журналистика и от време на време работеше на свободна практика. Алма бе похарчила доста пари за ваканциите й в Лондон, както и за двете години, когато посещаваше летните курсове в един американски университет. Като работеше за майка си, Клаудия печелеше парите за пътуванията си, вместо да се скрие на село при баща си, както обикновено правеше, когато оставаше без средства.

И така, Алма замина с куфарите си „Вюитон“ и с масивния си втори съпруг. Изпрати една картичка от водопадите Виктория и неочаквано се върна една седмица по-рано.

— Дължиш ми още една седмица…

— Мамо, от твоя страна това наистина е дребнаво!

— Мога обаче да ти дам друга възможност: искам материал за една прочута клиника за пластична хирургия.

— И къде?

— В Монте Карло. Всъщност малко по-далеч, в клиниката „Бел Еър“.

— Купиха си две страници реклама и ти веднага им обеща материал със снимки. Не е ли така?

— И какво от това?

— Луксозна обстановка, ВИП клиентела, да не би да греша? И какво трябва да напиша?

— Върви, виж, поговори! Срещни се с хората… с прочути певици, актриси… не знам. Пълно е с такива, които се „ремонтират“ от главата до петите. А! За снимките вземи Силвия.

— На която ще платиш нищожна сума.

— Как така? Разходите и парите за бензина ще ви дам…

— Остава да кажеш, че ще се забавляваме.

— Преди всичко предупреди Силвия да не кара онази бълха — микрата, като че ли е състезател от Формула 1. Тръгвайте! Репортажът ми е нужен за понеделник!

Следобедът на първи юни в Милано бе топъл, но климатичната инсталация бе изключена, защото Магда се страхуваше да не настине, а Алма се отнасяше с уважение към деликатните й шестдесетгодишни кости. В този миг зад гърба на Алма секретарката намигна на Клаудия и й направи знак да я последва в кабинета й.

— Кажи на Силвия, че аз ще й платя добре за снимките — започна тя. — А ти хвърли един поглед на тази папка, може би ще намериш информация, която да ти е от полза. Клиниката „Бел Еър“ се ръководи от един специалист по пластична хирургия. Наричат го „новия Питангай“. Знаеш ли кой е той всъщност? Внук е на прочутата Саша Колмар…

— За пръв път чувам това име.

— Майка ти обаче я познава. Казват й „последната господарка на красотата“, като се има предвид, че Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден са на оня свят, а Есте Лаудер вече остави жезъла. Саша трябва да е на осемдесет години, а може би и повече, но все още е един от най-големите производители на козметика в Америка и Европа. Истинска империя! Живее във вила недалеч от клиниката.

— И трябва да я посетя?

— Бедничката ми… — засмя се Магда. — Точно теб чака тя! От години никой не я е виждал. Дори казват, че е умряла, но наследниците не го признават, за да поддържат жива легендата.

— Няма ли да се намери някоя снимка на тази костенурка затворничка?

Магда заслужаваше да я наричат и „живата история“, освен вече известното „вечната вярност“, спечелено заради обожанието й към Алма Ленци, независимо от гневните й изблици, сприхавия й характер, смешното й скъперничество и ненадейните й прояви на щедрост. Магда знаеше всичко за всички, които кръжаха около планетата на красотата, фитнеса, козметиката и парфюмите. Много пъти бе помагала на Клаудия, когато й се налагаше да пише материали за неизвестни за нея хора.

— Да, трябва да има някаква снимка, но е истинска антика. Гледай! От 1956 година е!

Жената на снимката беше висока, руса, със славянски скули и светли очи. Носеше затворена по врата рокля, без ръкави, с дълги атлазени ръкавици. Изключително красива жена, с трудно определимо излъчване и жестокост в твърдия горящ поглед.

— Виж ти! Прилича на фатална жена.

— Ще видиш. Красива, богата… Мъжете бяха в краката й. Струва ми се, четох някъде, че един бил политик, друг — сенатор с амбиции да стане президент на Съединените щати…

— Значи е властна. — Клаудия се загледа в лицето на снимката. — Почти преди половин век. Сега със сигурност е истинска костенурка.

Тя отмести фотографията и промени темата:

— А внукът? Как се казва „новият Питангай“?

Поговориха още известно време. Клаудия си записваше някои неща, а след това се обади на Силвия Силви. Двете една година бяха състудентки в университета, но после Силвия се записа да учи фотография, а Клаудия журналистика.

— Приготви микрата, трябва да напълним резервоара и да изчезваме.

— Накъде?

— Монте Карло. За няколко дни.

— Довечера ли тръгваме? Добре тогава, в пет часа съм у вас. Разчитай на това.

— На какво трябваше да разчитам? — запита Клаудия, като се смееше на приятелката си, докато излизаше с един сак в ръка.

— На това! — усмихна се Силвия и направи театрален жест. До тротоара бе паркиран невероятен автомобил: червен, открит, с емблемата на „Ягуар“.

— Специална поръчка! — възкликна Клаудия, която нищо не разбираше от коли, дори не умееше да шофира.

— От 1967 година е — заяви с гордост Силвия. — Убедих майка ми да ми даде ягуара на татко, който е в командировка. Но ще трябва да се върнем до вдругиден. — Тя удари с длан по колата.

— Като е толкова стара, няма ли да ни остави насред пътя?

— Хайде, качвай се! Ще ти покажа аз колко е стара!

В Монте Карло пристигнаха за по-малко от три часа. Клаудия беше разрошена, зашеметена от вятъра, със сгорещени от двигателя крака. Съжаляваше за малката микра — удобна и уютна, с която бяха прекосили половин Италия.

— Ще преспим в някой хубав хотел — заяви Силвия. — Трябва да приберем колата в гараж, иначе ще я откраднат. Но утре сутрин ще се държим като велики репортери.

 

 

Клиниката „Бел Еър“ приличаше повече на огромна вила, задрямала сред зеленината на хълма.

— Тези „ферми на красотата“ са като манастирите — изръмжа Силвия, докато се изкачваха нагоре. — Винаги докопват места с прекрасни изгледи.

По времето на Бел Епок вилата принадлежала на аристократ от Петербург, който прекарвал зимите тук. След това в неспокойните години бе минала през ръцете на неколцина американци. Последният й собственик я бе продал, за да изплати натрупаните си дългове на комар. Саша Колмар я бе купила с намерението да я ремонтира и да я превърне в изолиран от света институт на красотата. Постройката бе огромна и тя отначало реши там да установи седалището на „Колмар Европа“, заедно с изследователската лаборатория, свързана с управлението на производството в Съединените щати. Там марката бе вече утвърдена, но за да се наложи и на европейския пазар, бе нужна съответната база.

По това време „Господарката на красотата“ бе четиридесет и седем годишна. Тя преживяваше деликатна промяна в живота си, която пазеше в строга тайна. Затова си бе намерила една по-малка къща към върха на хълма, където да прекарва самотните си ваканции. Вилата бе достатъчно голяма, за да приема гости, и доста стара, защото розовата боя на стените и на залез-слънце добиваше цвета, характерен за старите къщи. Сега Саша живееше постоянно там, но малцина го знаеха.

Силвия натисна спирачката и колелата изсвистяха по чакъла пред широкото стълбище на „Бел Еър“. Явно бяха забелязали театралната им поява, защото един прозорец, който отвориха, проблесна на слънцето. Някой огледа двете момичета, които слизаха от червения ягуар. Едното носеше джинси и риза, а другото — слабо като клечка, бе облечено в синьо от главата до петите. Наблюдателят не се зарадва на посещението им.

— Фасадата не изглежда зле! — Силвия оглеждаше двойните колони, които заобикаляха главния вход и подпираха отрупаната с цветя тераса на първия етаж. — Хайде да влизаме. После, докато провеждаш интервюто, ще се върна, за да я снимам и отвън.

Клаудия попита на рецепцията за доктор Вайнес. Двете приятелки бяха придружени до един леденостуден кабинет, където ги очакваше висока и елегантна брюнетка.

— Аз съм Инге Бахофен, отговарям за връзките с обществеността — представи се тя. — От отдела за реклама ми казаха, че трябвало да пристигнете утре — добави смутено.

— Дойдохме по-рано, защото работата е спешна — поясни Силвия, докато Клаудия, която стоеше встрани, преценяваше жената пред себе си. „На четиридесет години — а може би и повече, ъгловато лице, костюм на Армани, пръстен с диамант. Не е зле.“

— Аз съм Клаудия Фредиани — представи се тя. — А това е Силвия Силви — фотограф. Репортажът, както предполагам, че вече знаете, ще бъде публикуван в „Смарт“. Бихме искали да ни покажете „Бюти Фарм“[1], а после, докато Силвия се занимава със снимките, бих искала да интервюирам доктор Вайнес.

— В момента оперира — отвърна хубавата жена, която от време на време нервно приглаждаше тъмната си коса. — Но може би като привърши…

Започнаха обиколката без повече формалности. Разгледаха елегантните стаи, козметичните кабинети в бяло и синьо, специалното отделение за хидромасажи, душовете с кръстосващи се струи и басейна за водна гимнастика. Надникнаха и в гимнастическия салон с обичайните „тичащи пътечки“, оборудване за боди билдинг, вибрационни колани за хълбоците и бедрата, уреди за пасивна гимнастика, легла за отпускане в кабини с озон, рогозки от вида татами[2] за шиацу и тибетска гимнастика. Междувременно Бахофен говореше и превъзнасяше, показваше и величаеше.

Клаудия нямаше намерение да изрежда в материала си цялото това оборудване. Раздразнението, което я обзе, докато слушаше двусмислените обещания за вероятни, но не и сигурни резултати, я накара да премине в атака. Започна да задава въпроси.

— Кажете ми, мадам Бахофен, това истинска клиника ли е, или просто център за разкрасяване? Колко лекари са включени в екипа, ръководен от доктор Вайнес? Вярно ли е, че за някои процедури, свързани с подмладяването, използвате органи на животни, отгледани и убити от вас? Доктор Вайнес само пластичен хирург ли е, или е и вълшебник, който прави еликсирите на младостта? Знам, че клиентите ви са известни личности — аристократи, артисти и така нататък… но вярно ли е, че виконтеса Дьо Бланк си е поправяла бюста, корема и задните части едновременно? И как сядаше след толкова шев и кройка?

— Уместен въпрос! — чу се мъжки глас зад гърба й. — Как сядаше? Не седеше. Висеше като рокля на закачалка, и то в продължение на двадесет дни.

Силвия първа се извърна, Бахофен се ядоса, щом разпозна гласа. Накрая се обърна и Клаудия и свъси вежди, като видя някакъв човек в бял спортен екип. Той току-що бе излязъл от мъжкия гимнастически салон.

Беше висок, с гъсти разрошени коси, бели зъби и бронзов тен. Не беше красив. У него имаше нещо неопределено, което бе трудно да се разгадае. „Не ми харесва“ — Клаудия отклони погледа си.

„По дяволите! Хубав е!“ — каза си Силвия. Всеки мъж, който я надвишаваше с една педя, й причиняваше мъка.

— Доктор Вайнес — представи го Инге Бахофен.

— О! — намигна Клаудия. — Очаквахме да се появите от операционната.

— Когато спортувам, винаги казват, че оперирам — намигна й той на свой ред и изгледа Бахофен с неприкрито желание да се освободи от присъствието й. — Добре, Инге, сигурна ли си, че разгледаха всичко? Тогава можем да поговорим в кабинета ми.

— Един момент! — спря го Клаудия. — Може ли колежката ми да се движи свободно и да прави снимки?

— Разбира се!

— Добре тогава. — Силвия нагласи обектива. — Вие сте пръв, докторе. Намирам, че сте неустоим в спортен екип…

Преди да успее да й възрази, тя му направи две-три снимки в близък план, а след това се отдалечи, за да го хване целия.

— Благодаря. Другите навярно ще направя след това, дано да сте с риза…

— Винаги ли действа така светкавично? — попита Вайнес смутено. — Като истинските папараци?

— Не се притеснявайте — успокои го Клаудия. — Ако снимките не съответстват на положението ви, няма да ги публикуваме.

— Какво положение?

— Ами… на славата, че сте „новият Питангай“ и на…

— Продължавайте.

— Предпочитам да ви задавам конкретни въпроси, отколкото да се доверявам на непотвърдени светски клюки — пошегува се Клаудия.

Бяха стигнали до една врата, която доктор Вайнес отвори и направи път на Клаудия да влезе, но спря Бахофен на прага.

— Предпочитам сам да се справя с интервюто — заяви той.

Клаудия сложи касетофона върху бюрото и натисна два от бутоните. Върнън се настани срещу нея.

— Какво искате да научите?

Тогава, за пръв път откакто се бяха срещнали, тя се усмихна. Притвори блестящите си тъмни очи. Някаква светлина, сякаш отблясък от слънцето, озари лицето й.

В настъпилата тишина той си даде сметка, че започваха отначало разговора си. В този миг тя каза:

— Разкажете ми нещо за себе си. Как се влюбихте в красотата?

Въпросът й го изненада. Замисли се. Очите му с цвят на светъл лешник се бяха приковали в една точка. Не виждаше събеседничката си. Клаудия имаше усещането, че пред нея стои човек, който не се опитва да се скрие. „Колко ли е годишен? Тридесетина или повече? Дали е женен…“

— Не смятам, че някога съм бил влюбен в красотата, възприемана като отвлечено понятие. — Той внезапно се върна в действителността. — Красотата не е нещо, в което човек може да се влюби. Тя е просто стойността на една ценност, от която се нуждаем, за да живеем. Опитайте се да си представите какво би станало, ако всичко около нас тръгне към упадък, към дисхармония, а светът е населен от същества, които отново са се превърнали във варвари…

— Не е ли така?

— Отчасти. Но помислете какво би станало, ако проблемът стане глобален. За съжаление не е нужно много: един тъмен и опустял свят като някои от предградията на големия град. Без дървета, без чиста вода, населяван само от грубияни и досадници… Не смятате ли, че животът ще стане непоносим?

— Баща ми казва същото — леко се усмихна Клаудия. — Но това не обяснява решението ви да се посветите на пластичната хирургия.

— Просто исках да уча медицина — отвърна той. — Но в семейство като нашето не е лесно сам да взимаш решения. Всички от рода Вайнес живеят с легендата за красотата, и с право! Тя ни донесе богатство и власт. Ние произвеждаме красотата, продаваме я, учим жените как да я ценят и да я съхраняват. Не е ли всъщност това целта на козметиката?

— Освен големите печалби — отбеляза младата жена.

— „Ес Кей“… Извинете, назоваваме фирмата съкратено, по американски, но не звучи зле — „Ес Кей“. Исках да кажа, че нашата фирма е семейна. Всички имат дялове и в нея всеки има своето място. Баба ми не би ми простила една измяна.

— Саша Колмар? Тя е легенда.

— Наричат я „Последната господарка на красотата“. — Той се засмя. — Би трябвало да й казват „желязната лейди“.

— Като Тачър? Между другото, и тя ли не управлява вече?

— Как мислите?

Клаудия бе тук, за да задава въпроси.

— Сигурно ли е, че още е жива? — Стори й се, че провокацията й бе пресилена и безполезна, затова се върна към предишната тема и добави: — И така, значи, за да доставите удоволствие на тираничната си баба, трябваше да станете поне един известен хирург…

— Не е точно така. Да кажем, че търсех пресечната точка между избора ми да стана лекар и семейния култ към красотата.

— И кога разбрахте, че сте я намерили?

— Първия път, когато свалих превръзките от лицето на една жена, която бях оперирал. Тя бе обезобразена при един нещастен случай. Тогава тя се погледна в огледалото и въпреки че още имаше видими следи от операцията, възкликна: „Но това все пак съм аз!“.

— Това звучи почти патетично. Веднага бих го написала, ако е вярно. — Клаудия се усмихна и поклати глава.

— Ако не ми вярвате, защо ми задавате въпроси? — спокойно я прекъсна той.

— За да разбера как изграждате облика си.

— Ако е така — хладно заяви Върнън, — мога да ви предоставя професионалната си биография. И за да не губим повече време, започнете моля, с въпросите си за високопоставените ми клиенти. Готов съм да ви отговоря, без да споменавам имена, естествено.

Клаудия въздъхна и изключи касетофона.

— Извинете ме. Вие наистина сте много докачлив.

— Много! — Той я гледаше разгневено. — Има неща, които приемам зле. Например навика на журналистите да задават недискретни въпроси за известни личности, да разказват евтини анекдоти, които са интересни единствено за читателите на „Франс Соар“ и „Кой кой е“. Изпитвате удоволствие да манипулирате. Пишете ли нещо истинско?

— Какво искате да кажете с това „истинско“, което да ви засяга? — избухна Клаудия, която се ядоса на себе си за внезапно обзелата я несигурност.

— Например фактът, че аз съм специалист по възстановителна хирургия. Пластичната хирургия е последица от първата — отвърна доктор Вайнес. — Минах сериозен курс на обучение в един център в Калифорния. Моят учител не беше Питангай, с цялото уважение, което той заслужава, а Доналд Уая — не толкова известен, но невероятен специалист по възстановителна хирургия. Бих могъл да добавя, че опитът ми се обогатява и защото веднъж седмично оперирам в болницата на кантона в Женева пострадали по време на работа, деца, родени с малформации на устата, хора с изгаряния, които се надяват да добият по-приемлив вид…

Благотворителност! Клаудия бе побесняла, толкова неудобно се чувстваше.

— Но забравете тези подробности — заяви Вайнес. — Те едва ли са от значение за вас.

— Доктор Вайнес, смятам, че това интервю е най-зле обмисленото в цялата ми кариера. — Клаудия рязко се изправи.

— Която вероятно е много кратка, като виждам колко сте млада — усмихна й се той примирително.

— Искате ли да ви изпратя по факса текста, преди да го публикуваме?

Вайнес също се изправи.

— Не, ще ви се доверя. Струва ми се, че вашето списание е двуезично, тъй като се разпространява в Швейцария и във Франция. Вие ли пишете текста на английски?

— Да, това е мое задължение. Майка ми инвестира в мен, като ме изпрати отначало в Лондон, а после и за две години в един американски университет. И всичко това заради „Смарт“, нейното любимо списание! Посещавах и курсове по творческо писане. Достатъчно ли ви е това?

— Каква ще станете — журналистка или писателка?

— Кой знае? Ще ви доверя една тайна. — Тя се усмихна. — Мечтая да пиша психологически трилъри. Като Патриша Хайсмит. Впрочем мога ли да ви помоля за нещо?

— Да, ако и аз на свой ред мога да ви задам още един въпрос.

— Съгласна съм. Бих искала да се запозная със Саша Колмар. Тя къде живее?

— Тръгвате по пътя, който води навътре в парка, после завивате вдясно. Там се намира вила „Палма“. Но се съмнявам, че ще успеете.

— Защо? Бодигардове ли има?

— Не. Баба ми не приема никого.

— Не искате ли да ми помогнете? — въздъхна Клаудия. — Статията може да стане много интересна.

— Да. Баба е загадъчна личност. Но преди да си тръгнете, бих искал да… — Не се доизказа, защото вратата се отвори и се появи Бахофен.

— Навреме се появяваш, Инге — каза той. — Защо не придружиш журналистката и фотографката до вила „Палма“?

— Защото мадам Саша е уморена и вече не приема никого. — Усмивката на Инге застина.

— Не смяташ ли, че баба трябва да реши това?

— Ако е в състояние да го направи — отвърна тя.

Красивата жена, чиято усмивка бе изчезнала в миг, със сигурност притежаваше повече власт от една обикновена служителка, отговаряща за връзките с обществеността. Но непредпазливо бе изрекла една фраза и съществуващото напрежение между двамата бе излязло наяве.

„Или старата има склероза, или тази Бахофен я държи заключена“ — помисли си Клаудия.

— Предполагам, че приключихте с интервюто — каза Инге и тръгна пред нея към централното фоайе. — Кога ще бъде отпечатана статията?

— След седмица.

— Добре.

Нямаше търпение да си тръгнат. Това момиче с бадемовите очи и леко замаян вид виждаше прекалено много, а онази другата — фотографката — бе по-лоша и от ураган.

Излязоха на площадката. Силвия прибра фотоапаратите, обективите и резервните филми в чантата си. Приближи се и се сбогува, след това се опря на вратата на колата, прескочи я и се настани на мястото на шофьора.

— Ваш ли е този стар жребец? — попита доктор Вайнес, който преценяваше ягуара с очите на любител и познавач.

— На баща ми е — щастливо се усмихна Силвия. — Взех го тайно, за да прескочим дотук. Страхотен е.

— Как шофирате? По същия начин, по който правите и снимките ли? — Той се забавляваше.

В този миг Клаудия си спомни, че Вайнес се канеше да я попита нещо, когато ги прекъснаха.

— Докато бяхме в кабинета ви, искахте да ме попитате нещо?

Той кимна, приведе се към нея и прошепна:

— Защо се криете в тези огромни ризи?

Клаудия го изгледа стъписана, после отвърна с усмивка:

— Ще го споделя с вас следващия път, доктор Вайнес.

 

 

— Значи той каза: пътя, който води навътре. Вила „Палма“! Може би се нарича така, защото в градината й растат палми.

— Какво си намислила?

— Поне един опит или малко разузнаване. Тази Бахофен не е убедителна.

Продължиха още три километра, после Силвия спря и бързо върна колата назад. Бавно потегли по прашен път, ограден с типичната за Средиземноморието гъста гора. Пътят криволичеше и следваше извивките на хълма. На едно място вдясно дърветата се разреждаха. В далечината се виждаше морето.

— Тук трябва да е. — Силвия намали. Отвъд пътя бе забелязала покрита с чакъл пътека. — Виж там — има вход.

Слязоха от колата и изминаха пеша десетината метра до вратата, на която имаше месингова табела с надпис „Вила Палма“.

— Ти виж дали няма някой, а аз ще разузная. — Силвия взе чантата с фотоапарата „Никон“ с телеобектив и тръгна да обикаля отвън. След няколко метра започваше стена, която в горната си част бе покрита с натрошени стъкла. Обаче по-нататък от склона, от който се разкриваше морето, вилата се виждаше добре. Тук-там около стената и кулата с тераса на горния етаж се полюляваха палми.

В това време Клаудия се оглеждаше за звънец. Изглежда вилата бе затворена и изоставена. Обаче градината зад желязната ограда не бе занемарена. Тревните лехи не бяха изсъхнали, както и бегониите по края им. В основата на пиниите се виеха зелени растения, а край пътеката, която вероятно водеше до къщата, се редяха храсти касис, отрупани с плод. „Колко жалко — помисли си Клаудия, обзета от желание да си откъсне от плодовете, — за пръв път в живота си виждам плет от френско грозде. И сигурно никой не го яде.“

— Имаш ли две кърпички? — Силвия бе запъхтяна. — Помогни ми, превържи ми ръцете.

— Какво си направила?

— Още нищо. Искам да предпазя ръцете си от стъклата, има едно място, по което човек може да се качи на стената.

Наистина бе открила място в стената, където два камъка се бяха измъкнали от хоросана. Там имаше дупки, в които бе възможно човек да пъхне крака си, за да се покатери.

— Да не си полудяла?! Как ще се върнеш?

— После ще му мисля. — Силвия бързо се покатери и преди да се прехвърли от другата страна, каза: — Чакай ме в ягуара.

След това пъргаво скочи в една леха.

Продължи да се движи внимателно към по-откритото пространство в градината, откъдето се виждаше морето. Все още бе под дърветата, когато внезапно спря. Застана неподвижно и дочу шумолене в тревата. Беше само вятърът, но мисълта, че е нахлула в чужда собственост, я караше да стои нащрек. Приклекна, сви се зад един храст и погледна напред. Фасадата на къщата гледаше на юг. Слънцето я огряваше само от едната страна.

„Най-неподходящата светлина оттук — помисли си, докато нагласяваше обектива. — Трябва да се обърна натам.“

Щорите на трите стъклени врати бяха пуснати. Застланият с чакъл път стигаше до стълбите и тази част на градината приличаше на тераса. Оттам хълмът стръмно се снижаваше и се виждаше хоризонтът. „Няма път за отстъпление от тази страна…“ Под голям чадър бяха разположени два фотьойла от ракита. До каменната маса на една поставка бе кацнал необикновен сив папагал с червена опашка.

Навън нямаше никого… Внезапно странната птица се оживи, изду перата си и нададе дрезгав вик. Силвия, която го наблюдаваше във визьора на фотоапарата си, бе почти сигурна, че той я забеляза. Приведе се още, за да се прикрие. Побиха я тръпки: тази птица… В този миг някой се размърда в един от фотьойлите. Силвия стаи дъх.

Ето я! Беше с гръб към нея, но виждаше как подава побелялата си глава над фотьойла. Тя е! Старата!

Силвия пропълзя по-напред, като се укриваше зад един храст. След това се просна на земята и намести пред себе си фотоапарата „Никон“ с дългия телеобектив. „А сега се обърни, обърни се, направи ми това удоволствие…“ Беше уплашена и възбудена. „Искам я, искам я тази снимка! Представям си физиономията на баща ми при вида й!“ Баща й бе прочут фотограф и тя бе в непрестанна надпревара с него.

Приклекна ниско в тревата, защото някой излезе от къщата — едно момиче носеше поднос с кана плодов сок и чаша.

— Мадам, искате ли да завъртя чадъра? — попита момичето и постави подноса върху каменната маса.

Възрастната жена рязко махна с ръка и се изправи отегчена. Взе семки от една купа, разтвори дланта си и папагалът внимателно започна да ги кълве…

Това беше идеална възможност за Силвия да снима. Възрастната дама галеше папагала и се усмихваше.

Ветрецът леко рошеше косите й, които бяха съвсем бели. Сигурно бе стогодишна, но изглеждаше много здрава!

По-късно Силвия подробно разказваше колко снимки е направила, като се е прикривала между храстите и се промъквала все по-напред, за да снима старицата и в близък план. Спускаха се по завоите към магистралата.

— Това е първата снимка в живота ми, която наистина откраднах!

Силвия описа как се е промъкнала до главния вход, за да излезе. Между виещите се растения бе зърнала една колонка с бутона, отварящ вратата.

— Изнизах се незабелязано. Като насън! И ето тук — в апарата ми е дъртата костенурка. Това се казва удар, Клаудия! Ние сме победителите!

Клаудия мълчеше. Вятърът я принуждаваше да държи очите си затворени. Не бе много уверена, че наистина е победителка.

— Сложи ги една до друга и виж! Половин век дели двете снимки. Би могло да се постави и за заглавие — заяви Силвия.

— Да — потвърди Клаудия, като сравняваше снимката на Саша Колмар във вечерна рокля, и другата, направена предната вечер в градината. — Те казват всичко. Коментар не е нужен.

Материалът за клиниката „Бел Еър“ беше готов. Обслужването бе описано с пълни подробности. Беше добавила също така едно кратко и сериозно интервю с доктор Вайнес (поместено точно под смешната му снимка със спортен екип). Бе убедена, че е направила банална и скучна статия. Но тези снимки…

— Слушай! — обърна се тя към художника. — Ще съкратя уводната част. Махни снимките от гимнастическия салон и ми остави повече място за тези две снимки. Ето текста, едно заглавие…

Клаудия седна пред компютъра. Силвия надничаше зад гърба й да прочете написаното.

— Започваме с текстовете под снимките: „Спомняте ли си Саша Колмар? През петдесетте години бе смятана за най-младата кралица на козметиката и вече бе създала цяла империя. Ето я! На снимката вляво, облечена с вечерна рокля. Очарователна е, прилича на двете големи звезди на онова време — Рита Хейуърт и Лорийн Бакол. Днес е кралица и затворничка. Живее в усамотена вила на Лазурния бряг, сама, само с една прислужничка, един папагал и спомените за отминалите години. Снимката вдясно е изключителна.“

— А сега статията — решително изрече Клаудия.

— Според мен рискуваш пътуването в Полинезия. — Силвия бе смутена. — Не съм убедена, че майка ти ще одобри този кисело-сладък колаж…

— Хайде де! Та това е единственият начин този скучен материал да стане по-пикантен. Освен това…

— Освен това?

— Никога не се притеснявам за последствията.

Клаудия редактира материала. Отпечата го и докато го странираха наново, написа текста и на английски. Никога не превеждаше. Двата езика бяха толкова различни, че не допускаха простото им пренасяне.

— Магда, първите два броя на „Смарт“ да бъдат изпратени лично на доктор Върнън Вайнес в клиниката „Бел Еър“. Незабавно — поръча тя на секретарката на Алма.

Имаше усещането, че е хвърлила камък в блато.

Бележки

[1] Бюти Фарм (Beauty Farm) (англ.) — ферма на красотата. — Б.пр.

[2] Татами — рогозка, изплетена от оризова слама. Традиционно се използва в японските домове. Върху тези рогозки хората седят, докато се хранят. — Б.пр.