Хървое Хитрец
Смоговци (1) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 1

В която Дадо и Дългоносия се будят по много странен начин, а след това нагъват пищяли с менискус

Първи се събуди бащата.

Това всъщност не беше никакъв баща, защото, доколкото Дадо знаеше от учебниците си, истинският баща би трябвало да изглежда по-възрастен и по-сериозен и което е най-важното, да бъде късо подстриган, докато неговият имаше коса по-дълга и от косата на учителката, непрекъснато правеше разни физиономии и дрънкаше такива ужасни глупости, че майка му трябваше да го хока като някакъв сополанко.

Не, Дадо беше сигурен, че тук и дума не може да става за баща. Този човек му беше татко, това да. Но баща — в никакъв случай.

И освен това не се събуди сам (таткото, де), защото не можеше да направи това поне до обяд, а го стресна от сън онова малко чудовище на нощното шкафче, което виеше като сирената на нюйоркския шериф: е-е-е-е-и-и-и-и, при което така бясно и страстно играеше казачок, че с голямата си стрелка се удряше по носа, а с малката — по колената.

Ако не трябваше да води Дадо на училище, можеше така сладко да си поспи.

Спомни си ония щастливи дни, когато беше сам като волна птичка и тая волна птичка си хъркаше колкото си иска.

А Дадо даже не чу будилника. Спеше дълбоко и когато таткото се върна с киселото мляко, бухналите хлебчета и пастета. Спеше и когато той отвори вратата на малката му стая и каза:

— Дадо, хайде ставай, време е за училище!

Едва тогава Дадо се поразсъни малко, т.е. без да отваря очи сърдито изломоти нещо, обърна се на другата страна и се зави през глава. Таткото обаче не беше толкова наивен и не си въобразяваше, че ще го вдигне от първия опит, затова след няколко минути пак влезе и изкрещя като луд:

— На училище-е-е-е-е!

Дадо се стресна, зарита с крака, сякаш го беше лизнала крава по стъпалата, изохка, сякаш някой го беше убол с игла по дупето, а косата му така щръкна, че се показа изпод косматата завивка и таткото можа да открие мястото, където се намираше рошавата му глава. Промъкна се като индианец, приближи уста до ухото на Дадо и пошушна:

— Имам нов комикс…

— Наистина ли? — попита Дадо, почти разсънен.

— Да. Оная глупост „Капитан Марко“.

Дадо моментално изскочи от косматата завивка като бълха от кучешка козина.

— Като се облечеш — каза така нареченият баща.

Дадо се повлече към банята. Застана пред клозетната чиния, извади пишлето си от пижамата и не улучи с повече от три сантиметра.

Все още не беше се разсънил както трябва. Протягаше се, размотаваше се, а таткото час по час викаше от кухнята:

— Ей, Охлю-бохлю, побързай!

— Мия си зъбите — викаше Дадо през зъби.

— Внимавай да не ги лъснеш много, че езикът ти може да се подхлъзне и да си счупи крака.

— Какво ще ядем? — попита Дадо, излизайки след няколко минути с накриво закопчана риза.

— Ами… туберкулозни дробчета с оцет и пищял с менискус.

Дадо се превиваше от смях, което ужасно се харесваше на таткото, тъй като се мислеше за страшно остроумен.

После големият каза:

— Обикновената кльопачка. Кисело мляко и пастет.

Гледаха хлебчетата. На Дадо му се стори, че таткото си е избрал по-голямото и докато той отваряше консервата, малкият измамник ги размени.

Таткото наведе към консервата своя страхотно дълъг, но съвсем безполезен нос и рече:

— На мен ми смърди. А на тебе?

Дадо помириса и одобри продукта.

Таткото взе хлебчето, погледна го, а после, като впери поглед в очите на Дадо, каза спокойно:

— Отвратителен малък негодник.

И си взе обратно хлебчето, а на Дадо даде Дадовото.

Чак тогава Дадо видя, че татковото е малко загоряло отдолу, а неговото не е.

— Знаеш ли си стихотворението? — попита Дългоносия, без да вади носа си от киселото мляко.

— Знам го — каза Дадо неубедително.

— Да чуя.

Дадо измънка стихотворението, а Дългоносия рече:

— Ужасно.