Донко Найденов
Изчезналият близнак (5)

V

Едно телефонно обаждане разведри атмосферата в къщата. Най-вече се зарадва Том, защото от другата страна на линията беше Фредерик Мендоса — най-добрия му приятел от университета.

Фредерик Мендоса беше с петнадесет години по-възрастен от Том, но двамата бяха в един випуск. Фредерик тогава учеше усърдно и имаше отлични оценки, а след като завърши остана в университета и защити няколко дисертации. В момента той се славеше като много добър професор по философия. Разбира се, с Том поддържаха връзка и няколко пъти си гостуваха. Бети и Роби харесваха Фредерик, защото той беше много мил и приятен, затова и те се зарадваха, че ще го видят. Фредерик имаше съпруга и двама сина, които следваха в Оксфорд, Великобритания.

Това, което правеше Фредерик Мендоса интересен и нестандартен, бяха неговите огромни усилия да докаже на човечеството, че любовта не съществува. Или не е това възвишено усещане, което обсебва хората, а — просто съвкупност от всякакви реални чувства, като приятелско чувство, чувство за власт, чувство за принадлежност, фиксидея и сексуално привличане. Според неговите размисли за живота, човешките любовни чувства не се различават кой знае колко от животинските, но човешкият разум ги възвеличава като неописуеми и вълшебни. Той се явяваше в много телевизионни и радиопредавания и излагаше така твърдо теорията си, че рядко някой намираше толкова силни аргументи да я обори. Дори по едно време, след като слушаха дългите му лекции, Том и Бети за известно време повярваха, че не се обичат, а връзката им се крепи на сходните характери и на секса.

Фредерик Мендоса и жена му щяха да наминат утре след обяд и да прекарат една нощ в призрачното имение. Големите опасения на Том идваха от факта, че преди няколко месеца Мендоса беше покосен от инфаркт и бе прекарал четиридесет и седем дена в болница. Засега, той се възстановяваше успешно, но не трябваше да се подлага на прекалено силни емоции.

Фредерик пристигна със съпругата си Мелинда на шести юли, в петнадесет часа и тридесет минути. До преди идването им, Том и Бети разчистиха и оправиха стаята, предназначена за тях, сготвиха говеждо филе с картофи и сметана, а Роби им помагаше и неотлъчно беше с тях.

Гостите трябваше да спят на горния етаж в крайната стая, съседна на тази на Роби. В този ден, до идването им, не се случи нищо странно. Или поне никой от семейство Гайгер не забеляза.

— Тоооооомиииии! — извика Фредерик при слизането си от автомобила.

— Фредиииииииии! — отвърна в същия тон Том. — Как си, приятелю?

— Много добре. Винаги е така като се видим. Бети, Роби, как сте? Може би не се познавате, това е Мелинда, съпругата ми.

Бети й подаде ръка:

— Приятно ми е, Бети, това е синът ни Роби.

— На мен също ми е приятно — отвърна ведро Мелинда и добави. — Как си Роби?

— Добре — отговори весело той.

— Къщата е много голяма и красива, обожавам сгради в бароков или викториански стил — каза Мелинда, която представляваше едра жена, на възраст около петдесет години. — Тя ни е наследство от татко. Научихме за нея едва преди месец.

— Съжалявам за баща ти и за това, че не можех да дойда на погребението — каза Фредерик и добави — тогава, знаеш, бях на специализация във Франция.

— Зная, нали изпрати телеграма. Между другото предлагам ви да влезем. Заповядайте — Том отвори входната врата.

Те разгледаха имението, като Том ги развеждаше из стаите, разказвайки им любопитни факти от живота на баща си (или поне това, което знаеше със сигурност). След това седнаха във всекидневната на раздумка. Том не спомена нищо за странните събития, беше предупредил и Бети и Роби да не се говорят за тях. Вътрешно се молеха духът тази вечер да е благосклонен и да не притесни скъпите гости.

Към осем и половина Бети поднесе вкусната вечеря и сложи на масата две бутилки „Бордо“. След като се нахраниха и опияниха с прекрасното вино, Том и Фредерик заразказваха весели истории от студентските им години, които останалите слушаха с голям интерес. Накрая, видимо замаян от алкохола, Фредерик отново започна да развива теориите си, които отричат любовта и показват колко щастлив може да бъде живота без тези предразсъдъци.

Първо се оттеглиха Бети и Роби, понеже на малкия му се спеше, малко след тях и Фредерик се прибра в стаята си. Том и Мелинда (която също беше интересен събеседник) останаха последни и почистиха масата.

Когато Мелинда влезе в стаята, съзря съпруга, си седнал на леглото и дълбоко замислен. Очакваше да го види заспал, защото Фредерик често се отдаваше на съня, особено след болестта, която го споходи. Попита го какво му е и той й отговори:

— Усещаш ли нещо в къщата? Нещо нереално?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… хм, не знам, може би съм твърде уморен от пътуването.

— Сигурно е така. Затова хайде да лягаме. Лека нощ, скъпи. Обичам те.

— Аз също те обичам, мила. Лека нощ и приятни сънища — завърши Фредерик, сетне стана и загаси лампата. Двамата се отдадоха на сладкото състояние на тялото и духа, наречено сън.

Фредерик беше буден. Той лежеше на леглото с широко отворени очи. Нещо го бе събудило — нещо, което бе изчезнало от ума му, редом с краткия и преждевременно прекъснат сън. Това място не му харесваше! Когато го порази инфаркта, той беше много близо до смъртта. От тогава съзнанието му си правеше шеги с него, особено в периода, когато лежеше в болницата. Халюцинациите бяха твърде често явление и бяха плод на разстроените му сетива. Но по някакъв неведом принцип съзнаваше, че това тук не са халюцинации! Още при пристигането, той бе зърнал за миг образ, подаващ се през едно от страничните прозорчета на подземието. След това с изненада научи, че подземието е заключено и все още никой от домакините не е влизал там. Видя също, че големия полилей се залюля от само себе си, но и това не спомена пред никого. Обаче най-странното събитие се случи при посещението му в тоалетната. Когато погледна през отворената врата, някаква сянка премина отвън! Тя не беше на никой от присъстващите, защото по това време всички останали се намираха около масата.

И сега бе събуден от нещо, но не знаеше от какво. Мелинда, като добра съпруга, но и прагматична натура, изпълняваше перфектно задълженията си и вярваше само в това, което виждаше и което наричаше реалност. Другото за нея бяха глупости, измишльотини и бабини деветини. С нея Фредерик не можеше да сподели опасенията си.

Отнякъде се чу звук. Беше силен и приличаше на мъжки глас, обладан от истерия. Фредерик стана и излезе в коридора. Първо си помисли, че някой от приятелското семейство крещи или бълнува, но след това отхвърли тази вероятност — гласът идваше отдалече и не беше на никой от тях. Все пак погледна през отворената врата в стаята на Том и Бети, а след това и в стаята на детето, уверявайки се, че всички спят дълбоко. Гласът се чу отново — идваше откъм всекидневната. След това от същата посока се извиси човешка реч — все едно двама души си говореха.

Фредерик тръгна по стълбите. Усещаше силните удари на сърцето си, съзнаваше, че тази смелост от негова страна може да навреди на здравето му, но любопитството засега надделяваше над разумните мисли. Като специалист по философия, той винаги се бе стремял да съзре и да открие най-тънките места от заобикалящия го свят.

Беше в огромната всекидневна. От прозорците се подаваше приказната лунна светлина, но за някакъв момент този дял от къщата му се стори неописуемо зловещ. Човешката реч се възнесе отново, този път идваше откъм подземието, но не под него, а малко встрани — вероятно от онази част, където вчера му се привидя зловещия образ. Не се разбираше нищо. Чуваше се само монотонна и нечленоразделна феерия от гласове.

Фредерик излезе от къщата и се озова в двора. Отново се заслуша в речта. Не се беше излъгал, когато предположи, че звукът идва от подземието. Той и за миг не си помисли, че може да става дума за живи хора, заключени в тази тъмна паст. Просто тук атмосферата бе злокобна, а енергията — изключително негативна — философът усещаше тези неща с изострените си напоследък сетива.

Изведнъж отнякъде дойдоха викове! Прозвучаха като страховити излияния на човек, намиращ се пред смъртна опасност! А може би прозвучаха като зов за помощ! Фредерик постепенно се приближи до прозорчето. Виковете ставаха все по-силни и сега идваха отвътре. Прозорчето беше толкова ниско, че за да види какво става оттатък, той трябваше да легне на земята.

Вътре светеше! Светлината не беше силна, но някак си особена, призрачна. Мъжът усети как космите му се изправят. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне. Все пак любопитството му отново взе превес — той легна и надзърна през малкия прозорец. И това, което видя, му смрази кръвта! Беше се подготвил за страховито преживяване, но появилата се пред погледа му картина бе много по-ужасна от най-ужасните му кошмари!

Усети позната пронизваща болка в гърдите, сега притъпена от силната уплаха. Дъхът му спря. Очите му се ококориха…

Мелинда се събуди към пет и тридесет и забеляза, че съпругът й не лежи до нея. Това не беше типично за него. Обикновено, когато не беше на работа, той спеше до късно. Но сега се бе събудил доста рано. Тя стана и тръгна към коридора, като го викаше по име. От другата стая се подаде главата на Бети.

— Фред се е събудил. Не знам как, но той рядко се събужда, когато почива и се притеснявам да не му се е случило нещо — сподели Мелинда.

— Спокойно, може да е излязъл на чист въздух.

— Фреди! — викаше Мелинда. — Фреди, къде си?

— Хайде да го потърсим навън — предложи Бети.

— Снощи не се чувстваше добре и това ме притеснява най-много.

— Какво му беше?

— Имаше халюцинации. Опасявам се да не е претоварил отново сърцето.

Бети замръзна за миг, но се овладя бързо. Не каза нищо и двете заедно излязоха.

— Фреди! — викаше Мелинда.

— Фреди! — обаждаше се и Бети.

— Ето го! — посочи Мелинда. — О, Господи!

Том и Роби се събудиха от викове. Отначало Том си помисли, че злокобният обитател отново ги притеснява, но след това се осъзна, че това бяха гласовете на Бети и Мелинда, които звучаха притеснено.

Том се облече и слезе долу. По същото време двете жени влетяха в къщата.

— Скъпи, идвай бързо… Фред… — притеснено говореше Бети. Том и жените излязоха на двора, като не забелязаха, че Роби ги последва.

Тялото на Фредерик беше неестествено разположено. Главата му беше повдигната, ръцете му — изпънати напред, сякаш е искал да се предпази от нещо. Лежеше скован, гледайки към прозорчето на подземието — същото прозорче, в което Том преди няколко дена видя зловещия образ. Но най-ужасно беше изражението му — очите бяха толкова ококорени, сякаш някакво чудовище му се бе явило насреща, а устата беше отворена широко и застинала в страховита гримаса.