Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Confederacy of Dunces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Джон Кенеди Тул

Заглавие: Сговор на глупци

Преводач: Вениамин Младенов

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор на издателството: Мариана Неделчева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Рецензент: Мариана Неделчева

Художник: Филип Малеев

Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538

История

  1. — Добавяне

Първа глава

I

Яви ли се на света истински гений, ще го познаете по туй, че глупците всинца са в сговор против него.

Джонатан Суифт

Зелената ловджийска шапка стискаше върха на месестата балонеста глава. Зелените наушници, издути от четина, и огромните уши, покрити и отвътре с мека козина, стърчаха отстрани и сякаш сигнализираха, че може да се направи завой едновременно в двете посоки. Изпод гъстите черни мустаци се подаваха сочни, но присвити устни, които в крайчетата си потъваха в ситни диплички, пълни с неодобрение и трохи от пържени картофки. Изпод сянката на зелената козирка високомерните синьо-жълтеникави очи на Игнациус Дж. Райли оглеждаха с пренебрежение народа, който се тълпеше под часовника на универсалния магазин „Д. Х. Холмс“, и търсеха да открият признаци на лош вкус в начина, по който другите се бяха облекли. Някои дрехи, забеляза Игнациус, бяха тъй нови и скъпи, че просто няма как да не ги приемеш за истинско оскърбление спрямо добрия тон и благоприличието. А притежанието на нещо ново и скъпо, каквото и да е то, отразява единствено липсата на познания по теология и геометрия у дадената личност, пък и хвърля съмнения относно душевността й.

Самият Игнациус бе облечен благоразумно и удобно. Ловджийската шапка предпазваше главата от настинка. Обширните панталони от туид хем щяха да изкарат доста дълго, хем позволяваха изумителна подвижност. Диплите и гънките им кътаха топличък и повмирисан въздух, в който Игнациус се чувстваше уютно. Карираната бархетна риза отхвърляше необходимостта от яке, а шалът предпазваше незащитената плът между наушниците и яката. Облеклото му бе приемливо от гледна точка и на най-мъглявите схващания за теология и геометрия, пък и предполагаше една богата душевност.

Премествайки тежестта си от единия към другия хълбок по подобие слонско, Игнациус разлюля телеса, а те се разлюляха из туида и бархета и се разбиха в прибоя на шевовете и копчетата. И като се нагласи удобно по този начин, той изпадна в размисъл относно закъснението на майка си. Мислите му се въртяха най-вече около неразположението, което започваше да изпитва. Като че ли цялата му същност аха, и щеше да избухне през издулите се чортови ботуши и сякаш за да се увери в това, той сведе необикновените си очи надолу към краката. Наистина бяха като отекли. Щеше да покаже на майка си подутите ботуши като доказателство за нейното безразсъдство. Погледна нагоре и видя, че слънцето вече преваля над Мисисипи. Часовникът на „Холмс“ сочеше близо пет. Той доизглаждаше няколко внимателно формулирани обвинения, чиято цел бе да хвърлят майка му ако не в разкаяние, то поне в смут. Често му се налагаше да я поставя на мястото й.

Беше го докарала до центъра със стария плимут и докато тя се преглеждаше заради артрита, Игнациус си купи ноти за тромпета и нова струна за лютнята. После се помота из пасажите на Ройъл стрийт, за да види не са ли инсталирали някоя нова монетна игра. Остана разочарован, защото откри, че миниатюрния механичен бейзбол вече го няма. А може би просто го поправяха? Последния път, когато игра на него, батсманът не работеше и след известен спор управата му върна петте цента, макар че служителите се оказаха доста долни типове и дори намекнаха, че Игнациус сам бил развалил бейзболната игра, като я ритал.

Съсредоточавайки се върху съдбата на миниатюрния бейзболен автомат, Игнациус се откъсна от материалния свят на Канал стрийт и от заобикалящите го, та следователно не забеляза двете тъжни, но искрящи от надежда и упование очи, които жадно го наблюдаваха иззад една от колоните на магазина „Д. Х. Холмс“.

Дали беше възможно да поправят играта в Ню Орлиънс? Вероятно да. Можеше обаче да се наложи да я изпратят някъде другаде — да речем, в Милуоки, в Чикаго или пък в град, от онези, чиито имена Игнациус свързваше с наличието на ремонтни цехове с гаранция за високо качество на извършваните услуги и вечно димящи фабрични комини. Надяваше се, че при транспортирането ще се отнасят внимателно с бейзболната игра и че нито един от мъничките й играчи не ще бъде олющен или осакатен от бруталните железопътни служители, решили веднъж завинаги да разорят железниците с рекламациите на клиента. Тези същите служители след време щяха да обявят стачка и да видят сметката на илинойския жп транспорт.

Докато Игнациус размишляваше върху това каква наслада доставя бейзболната игра на човечеството, двете тъжни, жадуващи очи се придвижваха към него през тълпата като торпеда, устремили се към огромен танкер, покрит от главата до петите с вълна. Полицаят дръпна торбата с нотите.

— Имаш ли някакъв документ за самоличност, господинчо? — попита той, изпълнен с надеждата, че Игнациус не разполага с такъв.

— Какво?! — Игнациус хвърли изотгоре поглед към значката върху синята шапка. — Вие кой сте?

— Я си покажи шофьорската книжка!

— Аз не шофирам. Вървете си, ако обичате. Чакам майка си.

— Какво е това, дето виси от торбата?

— А вие как мислите, глупако? Струна за лютнята ми!

— За кое?! — Полицаят леко се отдръпна. — Бе ти тукашен ли си?

— Нима влиза в задълженията на полицията да ме тормози, след като е видно, че този град е столицата на порока в цивилизования свят? — изрева Игнациус над тълпата, събрала се пред магазина. — Че се е прославил със своите покерджии, проститутки, ексхибиционисти, антихристи, алкохолици, хомосексуалисти, наркомани, фетишисти, онанисти, порнографи, изнудвачи, дърти брантии и лесбийки, които бутнат ли мъничък рушвет, и вече попадат под закрила! Стига да имате малко време, бих направил опит да обсъдя с вас проблема за престъпността, но, моля, не допускайте фаталната грешка да ми досаждате!

Полицаят сграбчи Игнациус за ръката, но нотите се стовариха върху шапката му, а висящата струна го шибна по ухото.

— Хей!

— Така ти се пада! — кресна Игнациус, като забеляза, че около тях започва да се образува кръг от зяпачи.

А на щанда за тестени изделия, вътре в магазина, мисис Райли притискаше майчината си гръд към една стъклена витрина, пълна с макарони. Пръстите й, протрити от дългите години пране на огромните жълтясали гащи на синчето, почукаха по стъклото, за да привлекат вниманието на продавачката.

— Ууу, мис Инес! — провикна се мисис Райли с акцент, характерен за една „Дива Индия“, недалеч от Мексиканския залив, и който на юг от Ню Джърси можеше да се чуе само в Ню Орлиънс. — Тук съм, душко!

— Какво става с тебе? — попита мис Инес. — Как си, миличка?

— Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа — искрено отвърна мисис Райли.

— Лоша работа… — Мис Инес се облегна на витрината, забравила за пастите, които продаваше. — И аз така, право да ти кажа. Тия крака…

— Божичко, де това да беше. А то имам артрит в лакътя.

— Не думай! — възкликна с истинско съчувствие мис Инес. — Горкият ми баща, и той го има. Караме го да се топи във вана с вряла вода!

— Синчето ми по цял ден плава из нашата вана… Вече и в собствената си баня не мога да вляза!

— Ами той не се ли ожени бе, душе?

— Игнациус?! Ох-ох-ох! — въздъхна тъжно мисис Райли. — Я, муци, ми сложи две дузини от ония пастички.

— Ти не ми ли беше казала, че се е оженил?… — подхвърли мис Инес, като нареждаше пастите в една кутия.

— Даже изгледи няма. Онуй момиченце, дето си ходеха с него, ей тъй изчезна…

— Е, има още време.

— Дано — отвърна вяло мисис Райли. — Слушай, я ми дай и половин дузина от винените пасти, че Игнациус се сърди, като няма…

— То твойто момченце май много обича пастичките, а?

— Ох, божке, тоя лакът ще ме довърши! — изпъшка мисис Райли.

Ловджийската шапка бясно подскачаше насам-натам посред тълпата пред магазина, като чертаеше радиуси в кръга от хора.

— Ще се жалвам лично на кмета! — крещеше Игнациус.

— Я остави момчето бе! — обади се някой от множеството.

— Иди да ловиш стриптаджийките от Бърбън стрийт! — добави един старец. — Той е добро момче, маминка си чака.

— Благодаря — високомерно заяви Игнациус. — Надявам се, че всички ще свидетелстват срещу това безчинство.

— Ти тръгвай с мене — обърна се полицаят към Игнациус, но с явно намаляло самочувствие. Тълпата заплашваше да се превърне в необуздано пълчище, а наоколо не се виждаше дори регулировчик. — Отиваме в участъка.

— Да не може едно свястно момче дори да чака майка си пред „Холмс“! — обади се пак старецът. — В тоя град туй никога не го е бивало, аз пък да ви кажа. Това е само работа на комунисите!

— На мене ли викаш комунис? — възропта полицаят, като се опитваше да избегне ударите на струната. — Я по-добре внимавай на кого викаш комунис, че ще те прибера и тебе!

— Ти мен не мож ме арестува! — сопна му се старецът. — Аз съм член на клуба „Златен век“ към Комитета за отдих и почивка!

— Мръсно ченге такова, я да оставиш стареца на мира! — писна някаква жена. — Човекът сигурно и внучета си има!

— Имам я! При това шест! И всичките учат в манастири! Пък и са умници!

Над главите на хората Игнациус съзря майка си, която излизаше от магазина, понесла кутиите с пасти така, сякаш бяха пълни с цимент.

— Майко! — ревна той. — Колко навреме идеш! Искат да ме водят в участъка!

Мисис Райли си проби път сред хората и почна:

— Игнациус?! Какво става тук? Какво пак си забъркал? Ей, я да ми пуснеш момчето!

— Не го и докосвам, госпожа — отвърна полицаят. — Тоя тука син ли ви е?

Мисис Райли грабна свистящата струна.

— Нейно чедо съм, разбира се! — отвърна Игнациус. — Не виждате ли колко е привързана към мен?

— Обича си го тя момчето — обади се старецът.

— Защо закачате клетото ми детенце? — викна срещу полицая мисис Райли, а Игнациус потупа с огромната си лапа къносаната й коса. — В тоя град, дето какви ли не ги има, той седнал сироти дечица да прибира! То чака майка си, а те ще ми го арестуват!

— Това е случай само за Дружеството за граждански права — отбеляза Игнациус и така стисна с лапа рамото на майка си, че то съвсем увисна. — Трябва да се отнесем до зачезналата ми изгора Мирна Минкоф. Тя разбира от тези неща.

— Това е само работа на комунисите! — намеси се старецът.

— На колко е години? — попита полицаят мисис Райли.

— На тридесет — отвърна снизходително синът й.

— Работиш ли?

— Игнациус трябва да ми помага вкъщи — отвърна мисис Райли. Първоначалната й смелост се изпаряваше лека-полека и тя започна да пресуква струната с канала на кутията за пасти. — Дяволски артрит ме мъчи!

— Бърша прах по малко — обясни Игнациус на полицая. — Освен това в момента пиша дълъг обвинителен акт срещу нашето столетие и когато вследствие на книжовната ми дейност започне да ми се вие свят, правя мътеница от извара.

— Игнациус бърка чудни мътеници — потвърди мисис Райли.

— Браво на момчето! — обади се старецът. — А повечето млади по цял ден навън се шляят.

— Ти защо не млъкнеш бе! — сопна се полицаят.

— Игнациус! — подхвана с треперещ глас мисис Райли. — Какво си направил, синко?

— Всъщност, майко, аз съм убеден, че именно той започна всичко — и посочи с торбата ноти към стареца. — Аз просто си стоях, чаках те и се молех вестите от лекаря да са обнадеждаващи.

— Махнете оттука тоя старец — обърна се към полицая мисис Райли. — Създава неприятности! И как не ги е срам да пускат по улиците такива като него!

— Полицаите до един са комуниси! — изтърси дядката.

— Казах ли ти аз да си затваряш устата бе?! — изръмжа сърдито полицаят.

— Всяка вечер падам на колене и благодаря на бога, че имаме закрила! — обърна се към тълпата мисис Райли. — Ако не беше полицията, всички до крак да сме измрели! Щяхме да лежим в креватите с прерязани гърла!

— Така си е — обади се една жена.

— Молете се за полицията! — продължи мисис Райли. Игнациус галеше необуздано майчиното рамо и й нашепваше окуражителни слова. — А за комунис ще се помолите ли?

— Не! — отвърнаха разгорещено няколко гласа, а някой блъсна стареца.

— Не те лъжа, госпожа — изрева на свой ред дядката. — Опита се да арестува синчето ти! Те всичките са комуниси!

— Я тръгвай! — Полицаят го сграбчи грубо отзад за палтото.

— О, боже мой! — възкликна Игнациус, като гледаше как бледият и дребничък полицай се опитва да усмири стареца. — Нервите ми окончателно се разклатиха!

— Помагайте! — призоваваше старецът тълпата. — Това е злоупотреба с власт! Тука се гаврят с Конституцията!

— Игнациус, тоя е луд! — заяви мисис Райли. — По-добре да се омитаме, детето ми! — Тя се обърна към тълпата: — Бягай, народе! Може всички ни да изпотрепе! Лично аз мисля, че точно той е комунис!

— Не се вживявай толкова, мамче — посъветва я Игнациус, докато си пробиваха път през разпръскващата се тълпа, и забързаха по Канал стрийт. Обърна се и видя дядката и свадливият полицай да се боричкат под часовника на универсалния магазин. — И ще бъдеш ли така любезна да понамалиш ход? Струва ми се, че получавам сърцебиене!

— Ооо, я млъквай! На мене много ли ми е добре? Да търча на мойта възраст!

— Ако не се лъжа, сърцето е от значение при всяка възраст.

— Нищо ти няма на сърцето.

— Но ще ми проима, ако не тръгнем мъничко по-бавно! — Игнациус се търкаляше напред, а вълнените панталони се издигаха на талази около огромния му задник. — У теб ли ми е струната?

На ъгъла мисис Райли го набута в Бърбън стрийт по посока на Френския квартал.

— И за кой дявол се вторачи в тебе онуй ченге?

— Така и не ще да разбера, но вероятно тутакси щом усмири застарелия фашист, ще поднови домогванията си спрямо нас.

— Амиии?! — Мисис Райли започваше да нервничи.

— Да, без съмнение. Стори ми се, че твърдо си беше наумил да ме арестува. Навярно си имат норма. Едва ли ще ме остави тъй лесно да му се изплъзна.

— Какъв ужас! Ще се появиш по страниците на всички вестници! Игнациус, какъв позор! Ти само си направил нещо, докато ме чакаше, познавам си те!

— Ако въобще има човек, който да не си пъха носа там, дето не му е мястото, това съм аз — изпъшка Игнациус. — Умолявам те! Налага се да спрем! Струва ми се, че ще получа кръвоизлив.

— Добре. — Мисис Райли погледна почервеняващото лице на сина си и разбра, че той като едното нищо ще се свлече в краката й, само и само да докаже, че е прав. И преди го беше правил. Последния път, когато го накара да я придружи на неделната литургия, се сгромоляса два пъти на отиване към черквата и още веднъж по време на проповедта за мързела, след което пропълзя изпод скамейката и предизвика всеобщ смут и бъркотия. — Хайде да влезем тук и да поседнем.

С помощта на една от кутиите тя го натика през вратата на бар „Нощна веселба“. В смърдящия на уиски и фасове полумрак те се изкатериха върху два стола. Докато мисис Райли подреждаше кутиите с пасти върху тезгяха, Игнациус разтвори широките си ноздри и отрони:

— Боже мой, майко, тук смърди ужасно! Стомахът ми изпада в спазъм!

— А какво искаш? Да излезеш на улицата? Да те прибере оня полицай, това ли?

Игнациус не отговори — той сумтеше шумно и правеше физиономии. Барманът, който ги наблюдаваше, се обади с пълна досада някъде из полумрака:

— Моля?

— За мен кафе — поръча царствено Игнациус. — Кафе от цикория с преварено мляко.

— Само нес — отвърна барманът.

— Изключено е да пия подобно нещо — обърна се Игнациус към майка си. — Такава мерзост!

— Тогава си поръчай бира. Няма да те отрови.

— Но е възможно да се подуя.

— За мен бира „Дикси 45“ — поръча мисис Райли.

— А за господина? — попита барманът с плътен, високопарен глас. — Какво ще пожелае той?

— Дайте му и на него „Дикси“.

— Кой знае дали ще я изпия — изтърси Игнациус в момента, в който барманът тръгна да отваря бирите.

— Не може да седим просто така, нали?

— Защо пък не? Ние сме единствените им клиенти и трябва да ни се радват.

— Тук вечер сигурно има стриптийз, а? — сръга сина си мисис Райли.

— Не бих се изненадал — студено й отвърна Игнациус. Имаше доста огорчен вид. — Можехме да се отбием и другаде. Убеден съм, че и без това полицията всеки момент ще нахълта! — Той изсумтя шумно и се изкашля. — Слава богу, че мустаците ми възпират донякъде тези зловония, но обонятелните ми органи вече започват да се бунтуват.

След известно време, а то им се стори като цяла вечност, изпълнена с тракане на чаши и затръшване на хладилници, барманът изникна там някъде из полумрака, постави бирата пред тях и уж без да иска, събори чашата в скута на Игнациус. Бяха обслужени по възможно най-отвратителния начин — така както се полага на нежелани посетители.

— Да имате случайно студен тоник „Доктор Нът“? — попита Игнациус.

— Не.

— Синът ми обожава „Доктор Нът“ — обясни мисис Райли. — Трябва с каси да купувам! Като седне някой път, изпива по два-три наведнъж.

— Убеден съм, че това не е от първостепенен интерес за този човек — каза Игнациус.

— Не възнамерявате ли да си свалите шапката? — полюбопитства барманът.

— Не — избоботи Игнациус. — Тук е студено.

— Ваша работа — отвърна онзи и се зарея към полумрака в другия край на бара.

— Хайде де!

— Успокой се — рече майка му.

Игнациус повдигна наушника от страната на майка си.

— Ще си вдигна единия наушник, за да не се налага да напрягаш гласните си струни. Какво ти каза лекарят за лакътя или какво беше там?

— Че трябва да се масажира.

— Дано само не пожелаеш аз да го сторя. Знаеш какво е отношението ми спрямо допира с други хора.

— Каза ми, доколкото може, да избягвам студа.

— Май щях да съм ти полезен, ако умеех да шофирам.

— Не се притеснявай, пиленце.

— В действителност дори самото возене ми действа зле. Е, най-лошото, разбира се, е да си на горния етаж на експресен междуградски автобус. Толкова нависоко! Помниш ли, когато трябваше да отида до Батън Руж с един такъв? Няколко пъти повръщах! Наложи се шофьорът да спира из тресавищата, за да слизам да се разхождам. Останалите пътници май много се ядосаха. Да се возят на тази ужасна машина — навярно стомасите им бяха от желязо! Освен това самото излизане извън пределите на Ню Орлиънс невероятно много ме изплаши. Именно там е пуснала корени истинската пустош — сърцето на мрака.

— Спомням си, Игнациус — отвърна по инерция мисис Райли, като отпиваше големи глътки бира. — Беше направо болен, като се върна вкъщи.

— Тогава пак се чувствах по-добре. Но същинският кошмар беше пристигането ми в Батън Руж. Внезапно осъзнах, че билетът ми важи и за връщане и че пак ще трябва да пътувам с този автобус.

— Това ми го каза вече, душко.

— Таксито обратно до Ню Орлиънс ми струваше четиридесет долара, но поне докато пътувах, не ми беше чак толкова зле, въпреки че на няколко пъти аха, и да повърна. Помолих шофьора да кара много бавно, което за жалост не му се отрази особено добре. Полицаите го спираха на два пъти, задето карал със скорост под минимално допустимата. А когато го спряха третия път, му взеха шофьорската книжка. Представяш ли си, през цялото време са ни следили по радара!

Вниманието на мисис Райли се раздвояваше между сина й и бирата. От три години насам слушаше тази история.

— Това, естествено, беше първото и последното ми излизане извън пределите на Ню Орлиънс — продължи Игнациус, тъй като погрешно прие занесения поглед на майка си за проява на интерес. — Предполагам, че липсата на център ме изкара от състояние на равновесие. Препускането с този автобус беше като сгромолясване в бездна. След като напуснахме тресавищата и наближихме къдравите хълмчета край Батън Руж, в душата ми се прокраднаха опасения, че някои тамошни дръвници ще започнат да хвърлят гранати по автобуса. Те много обичат да нападат превозните средства, защото, струва ми се, ги смятат за символ на прогреса.

— Е, хубаво, че не постъпи там на работа — подхвърли машинално мисис Райли едно предположение, което послужи като отправна точка за по-нататъшния разговор.

— Аз и не бих могъл. Когато видях завеждащия Катедрата по средновековна култура, ръцете ми започнаха да се обриват в ситни бели пришки. Човек, лишен от всякаква душевност! Веднага се хвана, че не нося вратовръзка, и подхвърли някаква глупава забележка по отношение на якето ми. Стъписах се! Как можеше такова незначително човече да си позволява подобна дързост! Това бейзболно яке беше едно от малкото материални блага, към които съм се привързвал, и ако разбера кой идиот ми го открадна, ще го обадя там, където трябва!

В съзнанието на мисис Райли отново изплува ужасното яке, оплескано с кафе, което тя тайничко бе копняла да подари на „Доброволците на Америка“, заедно с още няколко от любимите одежди на сина й.

— Разбираш ли, така бях поразен от липсата на всякакво приличие у този „завеждащ“, че побягнах от неговия кабинет посред едно от налудничавите му словоизлияния и се втурнах в най-близката тоалетна с надпис „Служебна“. Както и да е, седях си аз в една от кабинките, преметнал якето върху вратата, когато изведнъж видях как някой ми го чопва. Чух стъпки, сетне външната врата се затвори. Но в този момент не бях в състояние да се впусна подир безсрамния крадец и нададох вик. Някой влезе и почука на вратата на кабинката. Оказа се, че е един от пазачите или поне така каза. Обясних му през вратата какво точно се беше случило току-що. Той обеща да ми намери якето и си отиде. Всъщност, както и друг път съм ти споменавал, открай време подозирам, че той и „завеждащият“ бяха едно и също лице. Гласовете им някак си приличаха.

— В днешно време човек на никого да няма вяра, пиленце.

— Излетях от тоалетната веднага щом ми беше възможно, с единственото желание час по-скоро да се махна от онзи ужасен град. Едва-що не измръзнах, докато седях в пустия двор, опитвайки се да си хвана такси! Най-накрая взех едно, което се съгласи да ме откара до Ню Орлиънс срещу четиридесет долара, а шофьорът, ей богу, беше самоотвержен човек и ми услужи с якето си. Докато пристигнем обаче, той съвсем се вкисна, задето му взеха книжката. Освен това май простина, и то сериозно, ако съдим по честотата на покихванията му. Та нали пътувахме близо два часа!

— Ще си пийна още една биричка, Игнациус…

— Майко, опомни се! В тази низвергната кръчма?

— Само едничка, душко. Пие ми се пък…

— Ще пипнем нещо от тези чаши, да знаеш! Ако обаче твърдо си решила, на мен ми поръчай едно бренди.

Мисис Райли помаха на бармана, който изплува из полумрака и попита:

— Та какво станало в оня рейс, приятел? Не можах да хвана края.

— Ще бъдете ли така любезен да си гледате работата, както му е редът? — разгневи се Игнациус. — В кръга на задълженията ви влиза да ни обслужвате безмълвно, и то когато ви повикаме. Ако бяхме пожелали да ви включим в своя разговор, то щяхме да го покажем досега. А ние всъщност обсъждаме нетърпящи отлагане лични въпроси.

— Засрами се, Игнациус! Човекът просто се държи любезно.

— Самите понятия са в разнобой. Едва ли някой би могъл да е любезен в такава бърлога.

— Още две бири, моля.

— Една бира и едно бренди — поправи я Игнациус.

— Няма чисти чаши — отвърна барманът.

— Срамота! — възмути се мисис Райли. — Е, ще пием в същите.

Барманът сви рамене и потъна в мрака.