Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hometown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Колкото и да е скромен…

Кит стоеше абсолютно запленена пред старата къща.

— О, Тад, изглежда точно като моята родна къща. Верандата, таванските прозорци… всичко.

Съпругът й, Тад, който я беше познавал през целия й живот, беше наясно, че нейният детски дом по нищо не беше приличал на тази къща, но предпочете да си замълчи.

— Както кажеш, Кит — отвърна той. — Досущ същата е. Хайде вече да се връщаме.

И тъкмо тогава, без да се замисли, той добави още нещо, за което му идеше сам да се ритне.

— Вече се мръква.

Наистина вече се смрачаваше, но само тук, вътре. И точно затова щеше да е толкова по-трудно да я накара да тръгне.

— Да, така е! — възкликна тя. — Не е ли чудесно? Уличните лампи светват една по една. Колко мека е светлината им. И виж в моята къща също свети.

— Хайде де, вече ме заболяха краката — отвърна Тад троснато.

— Съжалявам, скъпи, май наистина обиколихме целия град, а? Защо не поседнем в парка да починем. Толкова обичам залеза.

Седнаха на една дървена пейка. Той се отпусна на мястото си примирен. Тя седна съвсем на ръба, без да спира да върти глава насам-натам и да се възторгва при вида на всичко, попаднало пред очите й — дървета, храсти, тухлената сграда на пожарната отсреща, камбанарията на църквата в края на улицата.

Тъкмо тогава Кит видя тебеширеното очертание на пътеката.

— О, виж! — възкликна тя с огромно удоволствие. — Дама! Едно-две-три-четири-пет. Колко беше забавна тази игра… Чудя се, къде ли са се изгубили децата?

— Хайде сега, Кит — обади се съпругът й. — Знаеш, че няма никакви деца.

Тя се извърна и го изгледа начумерено, доброто й настроение сякаш се беше изпарило.

— Защо винаги трябва да разваляш всичко? Знам много добре, не е нужно да ми напомняш. Не може ли да ме оставиш да си пофантазирам?

— Да, само дето не искам пак да… Не искам пак да се почувстваш зле, това е всичко.

— Хайде, кажи го! — изкрещя му тя. — Не искаш пак да получа нервна криза. Страх те е, че ще се побъркам, така ли? Сигурно съжаляваш, че си си избрал такава невротичка за съпруга?!

Тад се опита да я успокои.

— Ти не си невротичка, Кит. Просто ти е мъчно за дома. Случва се на всички тук, даже и на мен. Просто не мисля, че е добре да прекаляваш…

— Да прекалявам? Нищо подобно. Сега ще ти покажа как се прекалява. — Тя извади нещо от чантата си и го хвърли в първото поле на дамата. След това започна да подскача през всички останали полета. Той видя, че хвърленият предмет беше една скъпа пудриера, която той й беше подарил.

Приближи ги друга двойка, която се разхождаше из парка. Те се засмяха снизходително при вида на жената, която подскачаше по детската игра. Тад отклони поглед засрамен. Изчака докато двойката отмина, стана и сграбчи ръката на жена си.

— Кит! Няма да ти позволя да се държиш така — разтърси я той. — Стегни се! Тръгваме си.

Тя отблъсна ръката му.

— Ти си върви. Връщай се в онзи студен, стерилен свят. Нали си голям смел заселник. Аз оставам тук.

— Не можеш да останеш тук, Кит, бъди разумна.

— До църквата има хотел. Ще остана там, докато ми изтече времето. Колко остава? Още шест месеца? Може би имат отстъпки за продължителен престой.

Тя тръгна да се отдалечава от него.

— Кит, хотелът не е истински, не ти ли е ясно? Това е само фасада. Точно като киното и супермаркета и всичко друго тук.

— Млъкни! — Тя се извърна към него, очите й щяха да изскочат от орбитите си. — Не говори така, не ми го отнемай отново. Не и когато тъкмо го преоткрих. Недей!

Тя захлипа, после се разсмя високо, отново заплака и накрая изгуби свяст. Той я хвана, преди да падне и леко я положи на тревата — изкуствената трева, до изкуственото дърво, под фалшивото небе с фалшивите звезди.

Някой беше забелязал какво се случва и към тях вече се приближаваше линейка. Фаровете й пронизваха мрака като два червеникави лъча. Трябваше да им се признае на хората, които стопанисваха това място. Даже линейката беше старомодна, като на Земята. Изглеждаше съвсем истинска, чак до регистрационните номера.

Двама мъже слязоха отвътре с носилка и вдигнаха Кит.

— Нещо сериозно ли е? — попита единият от тях.

— Не — отвърна Тад. — Обичайната реакция на лунен заселник, който вижда всичко това след три и половина години в лунната колония. Дойде й твърде много.

Той се качи в линейката след тях.

Когато портите се разтвориха, постоянната неизменчива светлина на лунните тунели прогони изкуствения земен сумрак. Докато прехвърляха жена му в стандартна линейка, Тад погледна назад към надписа над портата:

РОДЕН ГРАД, ЗЕМЯ

Вход — 5 долара

Край