Ноел Анри
Защото ме обичаш… (1)

Младата баронеса фон Вайзефорт пристигна първа в Кристалина.

Това стана на петнадесети юни 1940 година, един ден след падането на Париж, тогава, когато целият свят, смазан от изумление, гледаше сгромолясването на Франция.

Един неизвестен, натоварен с багаж автомобил беше прекосил селото и спрял пред вила „Орел“, най-хубавото и най-голямото имение в долината.

От автомобила слязоха две жени и двама мъже и влязоха в къщата. Прозорците веднага се разтвориха, капаците се заудряха един след друг във фасадата и се чу оживление, предизвикано от трескаво чистене на къщата.

След няколко часа втора, мощна и бърза кола прекоси на свой ред Кристалина. Караше я шофьор в униформа. Отзад беше седнал висок, силен мъж с бели коси и едно съвсем младо момиче, много бледо и с изпито лице. То беше облечено с износена мушама, а на главата си носеше баретка. И тази кола спря пред вила „Орел“.

Човекът с белите коси много грижовно помогна на младата девойка да слезе от колата и я подкрепи, докато изкачваше няколкото стъпала към площадката. Изглеждаше изтощена. Вратата се затвори след новодошлите.

Без да загубят невъзмутимото изражение, което никога не ги напускаше, жителите, останали в Кристалина — всички годни мъже бяха мобилизирани — се впуснаха в оживени разисквания за самоличността на чужденците. Любопитството им беше задоволено още същия ден.

Мъжът с белите коси скоро напусна вилата, слезе по една напречна пътека в селото и влезе в скромното помещение, което служеше за полицейски участък.

Той идваше да предаде документите си и тези на всички гости от вилата. Беше лекар и се казваше Рудолф Франк. Швейцарски поданик. Прислужниците във вилата бяха също швейцарски поданици.

След като видя паспорта на придружаващата го, полицаят Декьор сви вежди. Паспортът беше немски. След нахълтването в Белгия, Холандия и франция бе разкрито съществуването на петата колона, нейната роля и начин на действие. Оттогава всеки чужденец бе станал подозрителен.

Но паспортът беше в изправност. Не липсваше нито един печат и нито един подпис. Бе снабден, както следва, с разрешително за престой. Полицаят трябваше да го впише в списъка. Издаден бе на името на Фредерика, родена Илзен, съпруга на барон Карл-Стефан Вайзефорт.

Докторът обясни, че крехкото здраве на младата баронеса изисква престой в планината, чист въздух, спокойствие и самота.

Военните събития и грижата за по-голяма безопасност бяха принудили барона да изпрати младата си жена в Швейцария. Докторът бе наел вилата „Орел“ чрез един нотариус от околийския град, чието име назова. Струваше му се, че Кристалина отговаря на всички изисквани условия.

Селото, сгушено край бялата камбанария на своята черква, бе построено върху едно плато, което се издаваше като шип в долината на Лайне и господствуваше над нея от височината на един замайващ склон. В подножието му се намираше малката издатина Фьорег. Собственикът на „Орел“ бе дал на общината необходимите средства, за да построи коларски път, който да свързва Фьорег с Кристалина и по който колите се изкачваха лесно дотам. Този път пресичаше селото, минаваше край вилата и няколко метра по-далеч се превръщаше в тясна пътечка, която се виеше по планината сред борови гори, борики и ели и достигаше до една обезлесена местност с ливади и скали. От другата страна на планината се разстилаше Италия, която се свързваше с Швейцария чрез тесния проход „Пролет“, където само дивите кози, контрабандистите и опитните алпинисти можеха да си открият път.

След излизането на доктор Франк полицейският участък постепенно се напълни с любопитни, дошли да се осведомят. Съзнаващ важността си, полицаят заставяше посетителите да изнемогват от нетърпение и скъпеше сведенията си. Всеки се учуди, като разбра, че младата и бледа пътничка е женена. Паспортите на гостите от „Орел“ тревожеха полицая, защото бяха в пълна изправност. Всяка нередовност и неточност биха събудили недоверието му по-малко. Реши да изпрати таен доклад до федералния департамент на полицията.

Той сподели подозренията си с мъжете, които бяха останали в селото и които след събитията през месец май представляваха местната стража. Беше решено вилата да бъде наблюдавана денем и нощем. Те дълго обсъждаха мерките, които трябва да вземат, за да бъдат наблюденията им колкото се може по-целесъобразни. Всички жители, а при нужда жените и децата, ще се редуват на пост в малката борова горичка, откъдето можеха да наблюдават околностите на владението. Всички прояви и всички движения на обитателите ще се отбелязват и всяка съмнителна подробност ще се съобщава незабавно на полицията.

При необходимост щеше да се действува според разпорежданията, дадени неотдавна на цялото швейцарско население.

Полицаят Декьор отиде пръв на стража.

Прозорците на вилата останаха да светят цяла нощ. Към единадесет часа вратата на гаража се отвори, една от колите с шофьора на кормилото излезе шумно и със светкавична бързина се втурна по пътя към равнината. Върна се след два часа. Едва спряла, шофьорът скочи и се втурна във вилата с малко пакетче в ръка.

Полицаят научи от хората на охраната на пътищата, че шофьорът бе ходил да търси лекарства в близкия град, тъй като младата баронеса била припаднала и дълги часове не могли да я свестят.

В продължение на седмици това беше единствената тревога, която развълнува доброволците, пазещи Кристалина. В началото те изпълняваха ролята на любители разузнавачи с най-голяма преданост и скрито задоволство. Но понеже с течение на времето нищо не се случваше, тяхното усърдие отслабна и организираното наблюдение отпадна от само себе си. Полицаят не сметна за нужно да го възстанови.

А и доктор франк бе наел като болногледачка една жена от селото госпожа Сюпрок, която на млади години била милосърдна сестра. Тя можеше да осведоми всекиго за това, което ставаше във вилата.

През двете седмици, които последваха пристигането на баронесата, госпожа Сюпрок беше най-популярната личност в Кристалина. Тя бе проникнала във вилата; тя бе видяла; тя знаеше. Всички я канеха на чаша кафе. Тя приемаше с готовност, когато службата и грижите й по собственото домакинство й оставяха свободно време.

Беше бъбрива, говореше охотно и се горещеше, за да си придаде важност и от желание да разкаже това, което бе видяла.

Госпожа Сюпрок винаги започваше разговора с възхвала на професията на милосърдните сестри. Мъчителна професия, но има и добри страни. Тя дава възможност на човек да проникне в жилището на богатите, да види отблизо живота им и да се възползува малко от техния лукс. Наемателите на „Орел“ бяха богати. Бяха възпитани и щедри. Винаги за нея имаше готово кафе на готварската печка в кухнята, с бял хляб, масло, мед, сладко, а дори и сладкиши, които готвачката правеше специално за нея по нареждане на доктора.

— А младата баронеса? — питаха нетърпеливите клюкари — когато това предисловие застрашаваше да се впусне в големи подробности.

И на слушателите, които я бяха зяпнали и на които тези подробности не биха омръзнали като на децата, способни да чуят за стотен път приказката, която им е харесала, тя разказваше, че младата баронеса пристигнала в Кристалина като беднячка. Без багаж. Имаше само това, което носеше на гърба си. Дрехи, бельо като на просякиня, кърпено до последна възможност, скъсано, дори без монограм. Доктор франк бе наредил да донесат от града нови дрехи, които сега пълнеха гардеробите на младата баронеса. Госпожа Сюпрок ги описваше подробно. Ако можеше да й се вярва, това бяха чудеса, чийто лукс и елегантност човек не можеше да си представи.

Баронесата е съвсем млада. Не е красива. Дори е незначителна, слаба, бледа. Тежи колкото едно дете. Когато я повдигнеш, като че ли нямаш нищо в ръцете си. Има хубави очи, хубави коси, хубава, макар и голяма уста. Ръцете й са удивителни. Това са ръце, каквито тя не беше виждала никога… дълги, слаби, необясними…Личеше си добре, че не бе работила никога с десетте си пръста. Истинска аристократка, въпреки дрипите, които носеше при пристигането си.

Целия ден прекарва изтегната в дъното на леглото си, — неподвижна, със затворени очи. Тя е като мъртва или по-скоро като сламка, която течението отнася и която не мисли да се съпротивява. Тя се изоставя. Няма желание да живее. Затова не може да оздравее. Едва отговаря на доктора, когато я разпитва. Казва „да“ или „не“. Само шепне „благодаря“. Много е учтива и много нежна. Личи си, че е получила добро възпитание. Госпожа Сюпрок не може да се оплаче от нея. Доктор Франк управлява дома. Баронесата е много слаба, за да върши това, пък и човек се пита дали би била способна на такова нещо. Госпожа Сюпрок мисли, че не е способна.

— А баронът?

— Това е най-интересният въпрос и си остава последен.

— Баронът е на война — отговаря госпожа Сюпрок важно, — той е генерал. Бие се във Франция. Научих това от готвачката. Изглежда, че всички се страхуват от него. Те не го познават, при това никога не са го виждали. Доктор Франк ги е наел по заповед на барона… Той пише всеки ден на доктора, за да му дава нареждания. Трябва да му се съобщава всичко случило се и всичко, което се отнася до здравето на младата баронеса.

— А на баронесата не пише ли? Госпожа Сюпрок придобива тъжен вид.

— Не, никога. Поне в мое присъствие никога не е получавала писмо и съм напълно сигурна, че изобщо не е получавала.

— Никога? — провикват се крайно възбудените й слушателки.

— Никога! — казва госпожа Сюпрок. — При това тя също така не му пише. А сега не би била и в състояние да стори това. Тя едва повдига ръцете си. Никога не пише на мъжа си. Дори и с една дума не загатва за него. В стаята й няма неговия портрет, нали би било естествено за една жена, чийто мъж е на война…Биха могли да го убият! Това не изглежда да я безпокои!… Тя дори не носи халка!

— Няма халка, как така няма халка! — повтарят съседките, като се задъхват. — При това е омъжена!

… Времето минава. Всичко в живота на обитателите на „Орел“ изглежда нормално. Слугата шофьор всеки ден слиза с колата в околийския град, за да донесе пощата, да вземе вестници, да направи покупки. Понякога отвежда доктора или някого от слугите. Дори госпожа Сюпрок един следобед се възползува от това.

Прислужниците всяка събота вечер отиват да пият в кръчмата местното вино. Те са любезни, говорят охотно, но са сдържани и мълчаливи като гроб по повод на всичко, което се отнася до техните господари и до работата им. Нищо не могат да изтръгнат от тях. Леко отклоняват разговора, щом стане дума за вилата.

— Платени са добре или са хора с характер — казва полицаят, който се хвали, че разбира от психология.

Всички те обичат излетите в планината. На няколко пъти ги проследиха отдалеч. Походката и движенията им не издаваха нищо подозрително. Те нямаха фотоапарати, нито тези сложни инструменти, с помощта на които се снима план на местността и чиито имена човек не може да запомни.

Една сутрин се разнася новината, че баронесата е настанена върху разтегнат като легло стол на ливадата, която се разстила край вилата. Този ден всички жители намират причина да минат край пътя за имението.

Младата жена лежи със затворени очи. Гърдите й едва се повдигат от слабото дишане. Когато идват да я пренесат вътре, намират я в същото положение, в което са я оставили.

Три седмици след пристигането на младата жена в Кристалина, една кола прекосява селото и се отправя към „Орел“. Колата е сива, безшумна. Тя се изкачва леко по стръмните склонове. Зад кормилото стои човек, чиято изисканост и расова осанка смущава всекиго. Шапката от мек филц, платът на дрехите, кройката им, ръкавиците от светла кожа, връзката и кърпичката, сини като лаванда, издават изтънчен вкус. Отгатват, че това е барон фон Вайзефорт. И действително, това е той. Колата спира пред вилата.

Той отваря вратичката. Две кучета изскачат от колата, два германски дога в бяло и черно, прекрасни и силни животни, чиито звучен лай огласява околността. След тях слиза баронът. Накарва ги да млъкнат. Заповедта е отривиста. Той изкачва стъпалата на площадката пред вилата, следван от кучетата. Доктор Франк се показва на прага и го посреща със задоволство. Баронът го поздравява бързо, сваля шапка и влиза вътре.

Слугата прибира колата в гаража. После, натоварен с, пътническо палто и кожения куфар, се изгубва във вилата.

Младата жена, както обикновено, лежи върху разтегнатия като легло стол на ливадата. Тя не проявява никакъв интерес към пристигането на мъжа си, не помръдва и дори окото й не трепва. Не се променя дори цветът на лицето й.

Баронът разговаря с доктора в библиотеката, най-голямата стая във вилата. Появява се мълчалив на един от прозорците, пушейки с бавни и отмерени движения и с ръка в джоба на дрехата си. Наблюдава баронесата, изтегната неподвижно върху разтегления като легло стол, сякаш нищо не е забелязала.

Скоро с нетърпеливо потрепване прекъсва размишленията си и отново започва да разговаря с лекаря.

Най-после, придружен от кучетата, той се появява на прага на вилата и започва да слиза по стъпалата. Отправя се към жена си. Бавно, като че ли без желание. Стигнал до нея, той дълго я гледа с нежен поглед, навежда се, взема безжизнената й ръка и жадно я целува, после я слага отново върху великолепната кожена покривка и сяда в едно кресло до нея. Кучетата се въртят около младата жена, квичейки от радост. Тя не им отправя нито един поглед, нито дума. Баронът с твърд глас им заповядва да легнат. Те се просват от двете страни на креслото му и с щръкнали и наострени уши хвърлят внимателни погледи ту на господаря, ту на господарката си.

Единият край на покривката се смъква. Баронът я вдига и с безкрайна нежност загръща жена си. Наведен над нея, той й говори. Виждат как се движат устните му. Произнася няколко фрази. Докато чака напрегнат и тревожен, след няколко мига младата жена му дава едносричен отговор. Изглежда, че прави свръхусилие. Баронът млъква. Мълчалив, неподвижен, погълнат в мъчителни мисли, той остава до разтегнатия като легло стол. Не след дълго става и се сбогува. Лицето му излъчва страх, толкова е променено. Но когато се спира с доктора, който идва да го пресрещне, то добива отново невъзмутимия си и студен израз.

Слънцето залязва на хоризонта. Баронът се връща. Той сам пренася младата жена във вътрешността на вилата. С глава на рамото му, тя се отпуска в прегръдките му като лек шарф.

Поведението на барона и баронесата възбуждат любопитството на селото до най-висока степен. Езиците не млъкват. Впрочем, какво има между тях? Защо тя не го обича? В какво може да упрекне мъжа си младата жена? Той я обича! Това е Ясно! Защо е това равнодушие от нейна страна? Може би е луда?

Тази идея се разпространява, вдълбочава се в мозъците им, тъй като изглежда най-добра за обяснение на положението. Тя задоволява нуждата от необикновеното, която се крие в сърцето на всички хора. Да, младата баронеса е луда, това е сигурно. Всеки оплаква барона. Той е направил голямо впечатление на всички. Безразличието на жена му, неговата болка, която те подозират, въпреки че се владее отлично, му спечелват всички симпатии.

Бързо забравят, че той е генерал от немската армия…

На следващия ден Вайзефорт наема едно момиченце, което е срещнал по време на утринната си разходка, за да прислужва на жена му.

Трауте Деравен няма десет години. Тя има две руси плитки от всяка страна на лицето си и небесносини очи. На розовите й като алпийска иглика страни са вдлъбнати толкова прелестни трапчинки, че при вида им човек изпитва желание да се смее, да ги щипе, да я прегърне и погали. В празнични дни тя пее малки сола в скромната църква на Кристалина с глас, който има свежест на кладенец.

Сираче е — без баща. Госпожа Деравен отглежда седемте си деца с непосилен труд. Тя приема предложението на барона без възражения. Момиченцето заема длъжността си още същия следобед.

Към четири часа я забелязват да завива край ъгъла на вилата, носейки в малките си протегнати ръце поднос за чай с всичко необходимо. Свива чело, стиска устни — толкова е голямо усилието, което прави, за да пристигне благополучно, без да счупи нищо.

Преминала пясъчната пътечка между вилата и ливадата, тя върви по тревата с малки отмерени стъпки.

Ето я баронесата, която почива със затворени очи. Порцеланът и среброто звънтят от треперенето на подноса в ръцете на детето. Баронесата отваря бавно очи и Трауте, изненадана, изпуска подноса пред този поглед. Той пада на тревата с чашата, с хубавите чинийки от фин порцелан, чайника, каничката за мляко, сребърната захарница и малките сладкиши.

Поразено, момиченцето очаква какво ще стане. Но вместо да го упрекне, младата жена започва да плаче, сълзи напълват очите й, появяват се между клепките й, преливат, търкалят се една след друга по бледите й страни, после потичат на бързи струи. Баронесата плаче така, както момиченцето не бе виждало да се плаче. Изглежда, че никога не ще може да се овладее… За миг момиченцето я гледа смаяно, после изведнъж се хвърля на шията на младата жена, прегръща я с малките си ръце, покрива лицето й с целувки и я моли да не плаче повече.

Болната му отправя няколко думи. На два пъти по устните й се появява бегла усмивка.

Малко встрани от прозореца на библиотеката, баронът неподвижен присъствува на сцената. Той не е могъл да чуе нищо, но нито една подробност, дори и най-малката, не му е отбягнала, а най-вече двете усмивки, които се бяха мярнали по лицето на жена му. Те бяха две, преброи ги добре. Към свечеряване, както и миналата вечер, той отива да я отнесе в къщи.

Когато Трауте тръгва да си отива, той е в градината. Говори й дълго. Момиченцето се усмихва, вдига към него пълни с възхищение очи и чурулика без никакво стеснение. Той гали с ръка русите й коси; очите му блестят от нежност. Подава й едно пакетче, което е извадил от джоба си, когато момиченцето си отива, лицето му е покрито с тъга. Влиза в библиотеката, където го виждат да разговаря с доктора…

На другия ден към разсъмване сивата кола го отвежда. Тя пресича селото и влиза в равнината. Кучетата не го придружават. Той ги е оставил във вилата. Те завладяват градината, умни пазачи, чиято бдителност нищо не може да приспи и измами.

Всички в селото знаят, че пакетът, даден от барона на Трауте, съдържа един портфейл от мека кожа, от двете страни на който е гравиран овал, изпълнен с малки рисунки и обграден от два хищника: лъв и леопард. Сигурни са, че в портфейла е имало много пари, макар че госпожа Деравен беше останала непроницаема по този въпрос. Тя мислеше, че наемателите на вилата са малко налудничави. Вместо да накажат детето за несръчността му, те му правят подарък. За да спаси престижа на възпитанието, тя удря на малката една плесница.

Новината за наемането на Трауте бе изпълнила Кристалина със задоволство. Госпожа Сюпрок бе отхвърлена на втори план.

И тя е много обидена от това. Но надеждите на планинците остават излъгани. Никой не може да изтръгне от момиченцето нищо повече, никой, дори майка му, дори любимата му сестра Вероника, никой. Това уважение, тази деликатност, този вроден такт, който толкова деца притежават в невероятна степен, затварят устата на момиченцето по-сигурно, отколкото биха могли да сторят това всички ласкателства, всички заплахи и всички подигравки.

Госпожа Сюпрок съобщава, че младата баронеса се чувствува по добре. Тя се изтръгва малко по малко от сковаността си. Понякога казва някоя фраза от по няколко думи, изважда ръцете си над покривката и може да ги държи изправени няколко мига. Апетитът й по малко се събужда. Един ден сяда на леглото. На следващия ден поставя краката си на пода и сама си нахлузва ръкавите на нощницата. Скоро тя прави няколко стъпки из стаята и може да премине без помощ разстоянието, което дели леглото от креслото. Силите й се възвръщат. Една сутрин я виждат да слиза по стъпалата на вилата и да се отправя към разтегнатия като легло стол, подпряна върху рамото на малката Трауте, която се вцепенява от гордост. Преминава с усилие това малко разстояние. Нужно й е безкрайно много време, за да постигне целта, но успява. Изтощена, се отпуска върху възглавниците. Трауте я гледа с възторг.

По-късно „младата баронеса“, както всички в Кристалина наричат Фредерика фон Вайзефорт, излиза от имението и придружена от Трауте и кучетата, предприема малка разходка. Избягва всякакви срещи, не минава никога през селото. Тя е невъобразимо дива. Човек е сигурен, че на известно разстояние след нея ще срещне доктора, който дава вид, че се разхожда спокойно, но не изпуска от очи пациентката си, макар че грижливо се крие от погледа й.

Сега, когато я виждат по-отблизо, учудват се на необикновената й младост, на крехкостта й, на нежността и голямата скромност.

Според думите на госпожа Сюпрок чудеса пълнят гардеробите. Не изглежда да е така. В тоалета й няма нищо, което би могло да заслепи. Жените и младите момичета на Кристалина са разочаровани. Тя не носи никога шапка, освен в дъждовни дни, когато слага баретката си и навлича мушамата, която носеше при пристигането си. Тъй като стяга с всички сили колана около кръста си, може да се види колко е крехка и изящна.

Изглежда като сестра на Трауте, и то едва по-възрастна от нея.

Към средата на юли баронът се появява отново в Кристалина. Кучетата сякаш ще се задавят от радостен лай. Същия ден се случва едно странно произшествие.

Младата жена бе обиколила селото, за да се разходи с Трауте и кучетата. Целта на разходката й са скалите, които властвуват със замайваща височина над долината на Лайне.

Тук расте благоухайна смесица от изтравниче, боровинки и иглолистни храсти. Днес вече не докторът, а самият барон фон Вайзефорт следва отдалеч младата жена. Той върви след нея, изостанал на петдесетина метра — нещо, което Кристалина намира странно за един съпруг…

По времето за вечеря една необичайна група прекосява селото, която хвърля барона в тревога. Вайзефорт носи на ръце младата жена, която е в безсъзнание и с разкъсани дрехи. Трауте върви до него с ръка, вкопчена в дрехата му. Кучетата скимтят в краката му и дават признаци за крайно безпокойство.

Баронът върви като автомат. Той е разчорлен, връзката му е развързана. Лицето му е толкова разстроено, че никой не смее да го доближи и предложи помощта си. Впрочем, той не иска помощ от никого, отминава селото при последната му къща и пристига в „Орел“.

Докторът тича да го пресрещне. Трагичната група изчезва във вилата.

Тази вечер Трауте се прибира късно в къщи. Разпитват я. Тя говори, като че ли разказва урок. Баронесата се разхождала из скалите. Приближила се много до пропастта. Изведнъж стъпила накриво, подхлъзнала се, изгубила почва под краката си и щяла да се убие, ако едно от кучетата с чудно самообладание не я сграбчило за полата и като се подпирало с четирите си лапи на земята, я придържало здраво над пропастта, не й позволило да падне долу! Трауте се втурнала към селото като стрела, за да търси помощ. Срещнала барона, който идвал насреща й. Извикала му да бърза, защото, ако не пристигне навреме, дрехите на баронесата ще се скъсат и тя ще се убие. Той не чул края на обясненията й. Тичал, тичал. Достигнал до мястото на произшествието. Един поглед бил достатъчен, за да разбере какво става. Хвърлил се на земята, вкопчил се с крак за един корен, сграбчил баронесата за кръста и я извлякъл на твърда земя. Кучето не пускало дрехите на баронесата, докато тя не била в безопасност. Докато разказва това, малкото момиченце започва да трепери. Личи си, че не може да се овладее. Майка му го изтръгва от любопитните съседи, отвежда го в къщи и го слага да легне…

На следващата сутрин, изплашени и възмутени, хората разправят тихичко, че един час след като баронът завел жена си в къщи, колата му се спуснала с лудешка скорост по пътя, който води към долината.

Шофирал сам. Няколко часа след това той се изкачва, придружен от две други коли, от които на площадката пред вилата изскачат мъже в смокинги, жени във вечерни рокли и музиканти с инструментите си. Целият този свят нахълтва в къщата, говори високо, смее се гръмко. Прозорците на големия салон се осветяват. Легналите си вече слуги дотичват от слугинското помещение, като обличат набързо ливреите си.

Чува се шум от настройване на инструменти, разлива се музика с буен ритъм, трептение, прекъснато от ударите на барабана. Заедно с нея пее женски глас, мрачен, резлив, груб и нежен едновременно. Чуват се гласове, викове, чуват се дразнещите смехове на жените, възклицанията, звънтенето на кристалите и среброто, аплодисментите.

Това трае дълго и изведнъж врявата, музиката и песните спират… Настъпва няколко мига пълно мълчание, сякаш, всякакъв живот е спрян и изведнъж женски смях разкъсва тишината, смях, който почва тихо, като стон, повишава се малко по малко, достига най-високата си точка и рязко секва. Тръпка минава по гърба на тези, които го чуват. След това гостите на барона излизат от вилата в безпорядък, нахълтбат в колите, които чакат пред вратите, вратичките шумно се затварят, пресичат селото и слизат в долината.

На следващия ден баронът напуска Кристалина. Не е загубил нищо от надменността си.

Държи главата си изправена. Лицето му, с дива красота, е пребледняло и отслабнало от безсънната нощ. Селото гледа мълчаливо минаването на колата му, с чувство, в което се премесва състрадание и ужас. Злополуката с младата баронеса е може би опит за самоубийство. При тази дума те бързо се кръстят. И през нощта, след тази отчаяна постъпка, баронът не се побоява да покани в къщата си, под същия покрив, който подслонява жена му, музиканти, танцьорки и певици.

Всеки очаква с любопитство новини за младата баронеса. Случва се нещо неочаквано. Трябваше да мине време, за да могат жителите на Кристалина да се съвземат от изненадата, която това им причини.

Някаква музика се понесе веднага, щом баронът изчезна по пътя, разля се от отворените прозорци по пасбищата, боровете и долината. Музиката от предишната нощ изразяваше желание и страст, а тази тук е редица от тонове, които се извисяват с божествена равномерност. Тя идва от друг свят. Тя успокоява. Би била отегчителна, ако човек не работеше, докато тя звучи. Баронесата, за която мислеха, че лежи на легло, жертва на сериозно падане и измъчвана от най-смъртоносна болка, свири на пиано!

Трауте, която едва не се поболя след падането на господарката си, е преобразена. Баронесата е почти добре. Никой нищо не разбира в случая. Едно чудо. Свири по цял ден! Детето я слуша в захлас. Седи в един ъгъл на салона и плете усърдно чорапи за сестрите и братчетата си. Баронесата не й дава никаква работа, но тя трябва все пак да се занимава с нещо, иначе ще стане мързелива. Ако работата й не напредва постепенно, тя може да бъде бита вечерта от майка си.

Жителите на Кристалина обичат да работят около вилата, защото музиката отнема всяка умора, дори и когато се събира сено по стръмните наклони на планината и се изкореняват дънери. Човек се чувствува бодър, вместо да бъде изтощен, дори и след многото часове на мъчителни усилия. Музиката извършва това чудо.

Настъпва месец август. Лятото е към своя край, вечерите стават по-хладни. Планината жълтее, сенките придобиват по-плътен и по-топъл син цвят. Баронът за трети път се появява в Кристалина.

Баронесата продължава същия живот. Тя се разхожда с Трауте. Баронът я гледа от прозорците на библиотеката как излиза, после тръгва след нея, сякаш я надзирава. В къщи свири. Той я слуша с часове и не пропуска нито един тон.

След вечеря излизат от вилата. Най-напред се явява баронесата в бяла рокля, после баронът. Те обхождат бавно и мълчаливо терасата от единия край до другия. Младата жена върви със сведени очи, като държи зад гърба си с лявата ръка лакътя на дясната и мачка между пръстите си една кърпичка, която малко по малко превръща в безформен парцал. Безспирно обхождат терасата. Нищо не може да изрази впечатлението от мрачната тъга, която ги обгръща. Младата жена започва разговор. Баронът, който я надвишава с раменете и главата си, надвесва над нея високата си снага. Изслушва я и й отговаря. Тяхната разходка следва ритъма на разговора им; ту забързват, ту забавят хода си и се спират. Баронът обяснява нещо. Думите му са резливи. Младата жена гледа мъжа си в очите с болезнена усмивка, пълна с предизвикателство и прави някаква къса забележка. Баронът я гледа дълго, иска да каже нещо, но млъква, раздразнен хвърля цигарата си и влиза във вилата. След няколко мига младата жена го последва. Прозорците на стаята й на първия етаж светят. Баронът остава дълго да пуши в библиотеката с поглед, впит пред себе си, и в страшна неподвижност. До сутринта лампите горят.

Скоро ще стане месец, откакто баронът е в Кристалина. Двете му първи посещения траеха по един ден. Това — последното — продължава. Този път той има сигурно по-дълга отпуска. Докторът отдавна си е заминал. Не се знае дали е във ваканция, или работата му в Кристалина е привършена. Баронесата изглежда оздравяла.

Баронът излиза рядко. В селото го виждат малко. Той не влиза никога в кръчмата. Това не е място за него, мислят планинците. Той е много учтив, особено с жените. Притежава един начин за поздравяване както с младите, така със старите, грозните и красивите, както и да им говори при случай с властен и привлекателен израз. Обноските са му едновременно въздържани и очарователни, привличат жените и те са луди по него. При приближаването му се изчервяват. Възхищават се от начина, по който е облечен. Харесват бялата му дреха с къси ръкави и много джобове, пристегната в кръста и синия пуловер, който подчертава цвета на очите му; с него носи син шал в същия цвят, но в друг оттенък.

Не една, дори най-сериозните мечтаят да бъдат обичани от него. Би ли могло да му се откаже, ако поиска нещо? Той бе отблъснал някои предложения толкова умело, че не можеха да му се сърдят, а още повече се влюбваха в него. Верен е на младата баронеса, на това дете, което, не се знае по каква причина, го кара жестоко да страда, и то сякаш преднамерено. Чувствата на жените от селото към Фредерика фон Вайзефорт се изменяха малко по малко. Те я ревнуваха, критикуваха, ненавиждаха я и не прикриваха презрението си.

Една вечер, на първи септември, баронесата свири. Музиката се носи от широко отворените прозорци на вилата, музика с божествена плавност, пълна с блаженство.

Един турист с раница на гърба, планинска тояга, въже и куки слиза по пътеката, идвайки от прохода „Пролет“, който свързва пътя за долината на Лайне, малко по-горе от вилата „Орел“. Прашен е. Денят е бил мъчителен. Той е млад човек, слаб, висок, атлет. Хубав е.

Стигнал до „Орел“, той дочува музиката, забавя стъпките си, спира се, поразен от изненада. Не вярва на ушите си. Слуша с крайно напрегнато внимание. Лицето му малко по малко просветва от жестока радост.

— Това е госпожа Вайзефорт — казва един ясен глас на дете до него.

При това име туристът се обръща като ухапан от змия. Той вижда едно момиченце с руси плитки, което му се усмихва широко с трапчинките си, с цялата небесносиня светлина на очите си. То е очаровано от вниманието, което чужденецът придава на музиката на скъпата му господарка.

На свой ред той не може да се въздържи да не се усмихне.

— Кое име каза? — пита той.

— Госпожа Вайзефорт!… Тя свири добре, нали?

— Тя свири много добре — казва туристът много сериозно.

Момиченцето почва да се смее от възторг.

— Това, което тя свири, кара човека да работи без умора.

При тези думи лицето на младия човек се свива като от мъчителен спомен.

— И вижте, господине, какво ми даде нейният мъж, господин Вайзефорт.

Тя вади от корсажа си малкия кожен портфейл, гравиран с емблемата на рода Вайзефорт. Като вижда това, туристът потреперва отново.

— Много е хубав — казва той. — Би ли ми го дала за малко да го разгледам по-отблизо?

— Ето — казва момиченцето. — Нали е много хубав?

— Много хубав — казва младежът, като й връща предмета, който е разгледал със странна усмивка. — Значи баронът е във вилата?

— О, да!

— Отдавна ли?

— Ще стане вече месец този път. Още не си е заминал — отговаря тя поверително. — Той остава… Сбогом, господине!

Тя се покланя на господина и слиза към селото, подскачайки на един крак.

Щом се загубва, младият човек се подслонява с предпазливи движения в съседната горичка и се скрива зад изсечените дървета.

Той поставя раницата си на земята, отваря я, изважда от нея един военен бинокъл, поставя го пред очите си, нагласява го и дълго наблюдава вилата и околностите й.

Търпението му най-сетне е възнаградено. След три четвърти час два силуета, облечени в бяло, придружени от две прекрасни немски кучета, излизат на терасата. Единият изящен, другият — висок, строен, внушителен, поради силата и благородството, които се излъчват от него.

Той ги познава. Не сънува, това действително са те. Бинокълът трепери в ръцете му. Необходимо му е голямо усилие на волята, за да се овладее. Младата жена върви с наведена напред глава, хванала зад гърба си с лявата ръка лакътя на дясната жест, който младият човек би разпознал между хиляди. Страшна омраза се разгаря в очите му. Баронът пуши мълчаливо, лицето му изразява неизмерима тъга. О, той няма щастлив вид! Устните на младия човек се разтварят в усмивка, в която бляска жестоко задоволство. Наблюдава барона и баронесата до момента, в който влизат отново във вилата, поставя бинокъла в раницата, която после слага на гръб, и продължава пътя си с бързи крачки. Младият човек отбягва селото, поема по една напречна пътека и изчезва.

След два дни драмата се разразява.

На 4 септември сутринта се научават, че барон и баронеса фон Вайзефорт били намерени мъртви в големия салон на вилата. И двамата са пронизани с куршуми в гърдите. Намират пистолет до труповете, близо до ръката на барона. Но двете жертви имат и втора рана, нанесена с нож, който не успяват да намерят, въпреки всички претърсвания. Баронесата е ударена право в сърцето, а баронът в гърба. Значи те са били убити! Като претърсват градината, намират и труповете на кучетата, умрели от отравяне. Слугите, които спят в слугинското помещение, не бяха нито видели, нито чули нещо.

Новината се разнася със светкавична бързина в Кристалина и цялата долина. Тя всява отчаяние. Идеята за двойно самоубийство бляска непринудено в мозъците на планинците. Чувствата, които свързваха двете жертви, винаги им се струваха странни. Допускаха също, че баронът се е самоубил, след като е убил жена си. Но това обяснение трябваше да се отхвърли, след като откриха раните, нанесени с нож и труповете на кучетата. Обаче неколцина суеверни упорствуват в идеята си, въпреки всички налични доказателства.

Полицаят Декьор предупреди властите. Той прокле себе си, че бе изоставил наблюдението на вилата. Предчувствието му бе вярно. Имаше нещо неясно в живота на барон и баронеса фон Вайзефорт!

Късно сутринта пристигат съдиите и автомобили, пълни с журналисти. След кратък оглед на местопрестъплението те завземат телефонната кабина на бакалницата в Кристалина. Излизат от нея тичешком, за да разговарят с планинците и да ги слисат с въпроси.

Претърсват планината, но това не трае дълго. Близо до италианската граница лежи проснат млад, рус турист, строен, с прекрасен профил, агонизиращ край скалите. Има счупване на черепа, счупени крайници и безброй вътрешни наранявания. Във вътрешния джоб на туристическата си дреха носи швейцарска лична карта на името Валтер Тройзин, 24-годишен, инженер, живущ в Берн; в дъното на раницата му, под хранителните припаси и няколкото топли дрехи — един военен бинокъл и нож с окървавено острие, ножа, с който бе убил барон фон Вайзефорт и младата му жена. Трауте Деравен позна в него младия турист, с когото предната вечер бе разменила няколко думи пред желязната ограда на вилата. Пренасят ранения в болницата на околийския град, където умира след дълга агония. В бълнуването си той произнася несвързани думи, които, съчетани и свързани отново, откриваха измамни перспективи за трагедията.

Официалният печат пази многозначително мълчание по случая. На 4 септември чрез сензационни заглавия публикува във вечерните издания дълги колони със снимки, които правеха силно впечатление. Хората се бяха нахвърлили върху тази примамка. На 5 септември печатът стана въздържан. На 6 излезе само кратка бележка от четири реда, в която се казваше, че съдът приел случая за лично отмъщение, извършено от Валтер Тройзин срещу барон фон Вайзефорт и младата му жена. Делото се смяташе за приключено, тъй като убиецът бе починал от раните си. Това бе всичко.

Но малките вестници, които издателите изпращат на абонатите си в затворени пликове и които е забранено да се продават по будките или да се поставят за четене на публични места, тайните вестници, органи на забранените леви партии, които се пускат тайнствено в пощенските кутии и поради това се четат още по-жадно, не се страхуват да пишат за престъплението, и то с неприятна за властите настойчивост.

Съобщават се факти от голям интерес, задават се неудобни въпроси, хвърлят се обвинения.

Ножът, намерен в раницата на Валтер Тройзин, с който е бил нанесен смъртния удар на двете жертви, не беше обикновен. Той имаше на дръжката си Hagnuc: „Blut und Ehre“^[1].

Следователно Валтер Тройзин е агент на Гестапо! Бяха ли помислили да проверят документите му? Сигурно е дошъл отвъд Рейн, снабден с фалшив паспорт. Какво престъпление са извършили барон фон Вайзефорт и младата му жена спрямо Третия райх, че да се сметне за необходимо и двамата да бъдат премахнати така жестоко? Федералното правосъдие потули аферата. Това е ясно. Защо? В чий интерес? Как може да търпи то, затваряйки очите си, действията на една чужда полиция на швейцарска територия? Ще я остави ли и друг път сама да урежда сметките си? Швейцарският неутралитет се проявяваше едностранчиво и добре се знаеше в чия полза!

Това, което се долавяше в основата на аферата Вайзефорт и във всичко, което се отнася до нея, разкрива редица факти, които на пръв поглед изглеждат обикновени, но са тясно свързани с демоничната и пресметлива дейност на една организация от световно значение, която употребяваше най-тънките, най-потайните и най-мощните средства за постигане на целите си.

Образите на двете главни действуващи лица на драмата се разкриват малко по малко през мъглата, която ги обгръща; образът на надменната, страстна и затрогваща Фредерика Илзен u образът на неспокойния, загадъчен, пленителен и трагичен барон Карл-Стефан фон Вайзефорт, герой на една епоха на безредие, която щеше да завърши със сгромолясването на един свят.

Един ден, няколко години след примирието през 1918 година, през месец септември, на малката гара в кантона Юра, която обслужваше селото Дормонд, експлодира един вагонцистерна, пълен с бензин. Всички пътници, които се намираха във влака, спрял на съседната линия, бяха убити, освен едно бебе на няколко месеца, едно момиченце, което намериха живо сред останките на разрушения влак.

Въпреки всички постъпки и издирвания не можаха да научат кое е това дете и откъде идва, нито да намерят родителите, произхода, името и презимето му. Пелените му бяха без монограм. Бяха жалки. То не носеше медалион или верижка, които се дават на бебетата при раждането им и които биха дали възможност да се открие самоличността му.

Детето бе прибрано от госпожица Леополдина Илзен, която обитаваше една голяма разнебитена къща край гората на Дормонд. За госпожица Илзен се говореше, че е малко налудничава. Нейният живот бе посветен на музиката, обичаше я повече от всичко и би продала душата си за нея. На младини бе отблъснала много кандидати, като казваше, че не би могла да ги обича повече от музиката и че не иска да им наложи унижението пред един неуловим съперник или по-скоро да се изложи на скръбта, като ги види неспособни на ревност.

Госпожица Илзен смяташе, че най-скритите склонности на душата са отбелязани с гънки и тайнствени знаци върху цялото тяло и че е достатъчно да си макар и малко посветен, за да ги разпознаеш и разтълкуваш.

Тя дойде да види изоставеното бебе. След като го разгледа, съобщи с тон, който не търпеше възражения, че явни знаци по челото и ръцете му разкриват изключителна музикална дарба. Ако друг не иска да се нагърби с него, ще го прибере тя, а по-късно може да го осинови, ако то не я разочарова. Кметът на Дормонд, облекчен от това уреждане на нещата, веднага се съгласи. Това предложение го освободи от голяма отговорност. Детето по този начин се отърва от държавния приют.

Когато след няколко години от прозорците на голямата къща край гората започна да се носи музика, която звучеше съвсем различно от тази на госпожица Леополдина, хората казваха злобно, че детето ще бъде безмилостно изпратено в някое сиропиталище, ако е излъгало надеждите на покровителката си.

Госпожица Илзен даде на детето своето собствено презиме и името Фредерика, защото според нея тези няколко срички били пропити от духа на музиката на Бах.

Фредерика наричаше покровителката си „кръстница“. Госпожица Леополдина не пожела да я нарича „мамо“ или „майко“, понеже не й беше истинска майка и понеже не изпитваше нуждата да бъде наричана „мамо“, както толкова жени, които нямат деца.

— Аз не притежавам майчиния инстинкт — казваше тя на приятелките си, които редовно идваха да я видят — и ако възнамерявам да осиновя малката, то е от чисто артистичен и психологичен интерес.

Тя обучаваше детето на пиано, като казваше, че това е най-съвършеният инструмент. Момиченцето притежаваше прекрасен глас, ясен и дълбок, като песента на златно звънче, нещо, което напълно завладя старата госпожица. Тя образува малък хор от десетина деца, подбрани от съседните села. Караше ги да пеят старинна музика и им поставяше гласовете по начин, който даваше учудващи резултати и който беше нейна тайна. Караше ги да работят всеки ден и нищо не можеше да се сравни с възторга й, когато слушаше единадесетте деца да пеят с прекрасно сливащи се гласове и с ангелска нежност музика от Палестрина, Лоти, Вирония и дори от Перголезе и Моцарт.

Фредерика задоволи напълно госпожица Леополдина. В нея всичко бе вродено и ученето й всъщност се състоеше в откриване на това, което вече знаеше.

Госпожица Леополдина я обгръщаше с горд поглед, когато пееше, още съвсем малка, с голямо самообладание и удивително музикално чувство направо и без да греши, някоя трудна музикална творба или когато, седнала пред голямото пиано, единствената запазена вещ в къщата, свиреше фуга от Бах или соната от Моцарт.

Фредерика беше момиченце със слабо, крехко тяло, стеснително и изящно, с вродено благородство във всичките си движения. Тя имаше малко, сериозно личице, бледо, крехко, обградено с две руси плитки, дебели и лъскави, които разделяха косите й по средата на челото. Устни невинни и изразителни, големи очи, които не можеха да не поразят тези, които срещаха погледа й — заслепяваща светлина, която, изглежда, проникваше и в най-непроницаемите мозъци.

Беше крайно впечатлително, нервно същество, мълчаливо, любознателно, проявяващо страстен интерес и към най-дребните неща. Тя ги изоставяше едно след друго с нервна възбуденост, сякаш в няколко мига им бе изсмукала сока и като че ли се страхуваше, че не ще може всичко да опознае. Живееше в непрекъсната треска от устрем и вълнения, а при това оставаше извънредно кротка към покровителката си. Всичко, което й казваше госпожица Леополдина, беше за нея закон и старата госпожица често пъти бе смутена от светлината, сериозността и вниманието на големите очи, впити в нея.

Изглежда, че момиченцето поглъщаше жадно всяка дума, която излизаше от устата й и я пазеше грижливо в сърцето си като съкровище.

Фредерика научи като по чудо хармония, контрапункт и история на музиката, която за кратко време знаеше вече наизуст. Знанията й в тази област бяха неизмерими. Госпожица Леополдина я научи на обноски и я запозна с обичаите в обществото. Тя казваше, че трябва да се предвиди, че талантът й ще отвори пред нея вратата на големите салони по тази земя.

Още седемгодишна Фредерика знаеше да прави малък реверанс, това простичко свиване на коляното, отправено към приятелите на „кръстницата“, когато идват на посещение и когато е помолена да слезе и да ги поздрави. Знаеше да прави реверанса, който се изисква от етикета, когато някое царско височество или величие ви прави чест да ви посети, и можеше да изпълни другия, в пет такта, който се прави пред царя и царицата при представяне в двореца. Правеше това с грация и гордост, учудващи за едно тъй малко дете и каращи госпожица Леополдина да издава възторжени викове.

При хранене госпожицата й обясняваше с подробности употребата на различните прибори, които бе изрязала от картон и поставила върху покривката, тъй като нейното сребро съдържаше само най-необходимото. Като я запознаваше от една страна с всички тайни на изискания живот, тя същевременно й показваше маловажността му.

Детето не получи общоприетото религиозно и морално възпитание. Но госпожица Илзен уверяваше, че усърдното изучаване на големите майстори на музиката е добродетел, по-мощна от догмите, проповедите и морала.

За нея имаше само едно мерило, което включваше всички останали.

Тя сядаше на пианото и почваше да свири първата част от симфонията в сол миньор от Моцарт. Когато стигашедо музикалната фраза, където темата достига до един тон, който отнася човека до границата на страданието и радостта, до небето и ада, тя спираше, повтаряше го няколко пъти и казваше:

— Слушай, проникни в тази музика, тази фраза и си кажи, че можеш да правиш каквото поискаш. Но ако в теб се яви някога съмнение по повод на това, което чувствуваш и мислиш или искаш да направиш, чуй отново в себе си тези няколко такта. Ти ще почувствуваш веднага дали имаш право или не и ако следваш вътрешния си глас, никога няма да изпаднеш в дребнавост и в грозота, които са най-неморалното на света.

Още съвсем малко дете, Фредерика знаеше да мълчи и да пази тайна. Глупавото бъбрене на малките й приятелки я оставяше мълчалива и безразлична.

Тя беше четиригодишна, когато госпожица Леополдина я накара за пръв път да обиколи големия салон, държейки в протегнатите си ръце препълнена купа с вода. Фредерика понесе това изпитание със спокойно и неочаквано самообладание. Когато обиколи салона и се намери отново пред настойницата си, поднасяйки й купата, от която нито капка вода не бе капнала, госпожица Леополдина я грабна в прегръдките си, заявявайки, че тя през целия си живот като ангел ще свири Бах и Моцарт, тъй като притежава такова самообладание, което овладява всички вълнения на душата й. През това време, поради буйния жест на старата госпожица, водата от съда се разля върху роклята й и върху роклята на Фредерика, която цяла трепереше. Толкова голяма беше реакцията на усилието, което трябваше да си наложи.

Щом се научи да чете, Фредерика започна да поглъща жадно творбите, които изпълваха прекрасната библиотека на госпожица Леополдина. Настойницата й я оставяше свободна. Тя мислеше, че никога никому книга не е причинявала зло и ако оказва пагубно влияние — причината трябва да се търси в самия читател.

Фредерика се възхищаваше всеотдайно от героините, които влачеха върху шлейфа на роклята си сърцата на мъжете и се отнасяше с презрение към жени, които робуват на любовта или които изоставянето може да сломи.

Тя беше единадесетгодишна, когато тържествено се закле да не вдигне никога дори малкия си пръст, за да завладее някой мъж.

— Коя предпочиташ — питаше госпожица Леополдина, виждайки я да поставя на място „Червено и черно“, — госпожица дьо ла Мол или госпожа дьо Ренал?

— Госпожица дьо ла Мол — каза без колебание Фредерика.

Настойницата й се усмихваше. Тя клатеше глава и одобряваше мълчаливо. Изнасяше дълги беседи на питомката си за подчинеността, довела жената до вековно робство и направила я неспособна да се черви от него. Жените са се оказали най-лошите неприятели на тези, които са искали да ги изтръгнат от тази подчиненост. Нямаше понятие какво представлява една истинска жена.

— Впрочем — добави госпожица Леополдина с презрителен израз, — не се знае какво представлява също така и един истински мъж. Жените са за оплакване. Без всякакво величие. Какво са мъжете от нашия век? Жалки простаци, незначителни донжуановци, суетни глупаци, в най-добрия случай добри нищожни същества. Задоволяват се с малко пари, малко власт и с най-обикновени любовни приключения.

През есента на 1939 година госпожица Леополдина заяви, че е дошло времето за заминаване за Париж, за да може Фредерика да бъде представена на музикалния свят.

— Пазех те в самота, Фредерика, за да не те оскверни нищо. Пазех те далеч от света, като Херцелайде Парсифал в омагьосаната гора. Време е вече да се покажеш. Само веднъж да свириш и всички ще коленичат в краката ти.

И в една студена, мъглива декемврийска сутрин, когато снегът покриваше полето, тя затвори къщата край гората и се качи с Фредерика във влака за Париж.

Войната бе избухнала през септември. Това не бе причина, достатъчно важна, за да отклони старата госпожица от проекта й. Нищо не можеше да я разубеди, щом вземеше решение. При това войната ще свърши скоро, си мислеше тя. Неприятелят ще бъде сразен още при първата битка; това белено: той не смееше да атакува!

Тя влезе с Фредерика в един скромен, но добре поддържан хотел и се настани в очакване да намери апартамент. Отдаде се на това търсене с цялата си обичайна енергия. Разхожда се из Париж. Замаяна е от шума и движението. Навсякъде хората се забавляват, и то повече от всякога. Кината, дансингите и ресторантите не се изпразват. Всеки ден се прибира с голям запас от вестници, които коментира с жар.

На изток, зад извънредно засилените си линии, неприятелите се крият, дебнат се един друг и се следят внимателно. Враждебните действия между франция и Германия не са избухнали още. Задоволяват се само с незначителни схватки. Но войната на нерви върши своите невидими и разлагащи поражения. Човекът от улицата се оплаква от безинтересните новини, предложени на жаждата му за силни преживявания. Умните и чувствителните хора са обзети от смътен страх, който се превръща често в непоносима тревога. Защо франция не атакува? Страхува ли се? франция е силна, много добре въоръжена, ораторите твърдят това и филмите го доказват. Говори се, че неприятелят е вече загубен. Чрез блокада ще го заставят да се подчини — тогава защо да се лее кръв напразно?

Такова беше мнението на госпожица Леополдина, която се пристрасти внезапно към международната политика и изнасяше дълги беседи на Фредерика.

Петнадесет дни след пристигането си в Париж, тогава, когато бе намерила вече апартамент според мечтите си и се готвеше да го наеме, тя бе прегазена на улицата. Шумът от спукването на една гума близо до нея я накара така силно да подскочи, че тя загуби равновесие и попадна под колелата на един автобус, който не можа да спре. Умря няколко часа след като бе пренесена в една клиника.

Фредерика мислеше, че ще умре от скръб. Тя оставаше сама, без всякакъв опит, лишена от всичко, в чужд град, където никого не познаваше. От нотариуса разбра, че госпожица Леополдина е пропуснала да извърши необходимите формалности за осиновяването й. Не може да наследи нищо от нея. Богатството преминаваше в ръцете на един далечен братовчед, който й съобщи, че тя трябва да печели хляба си както може.

Една случайност определи съдбата й. Тя взе участие в годишния конкурс по пиано, организиран от френското дружество за старинна музика.

Конкурсът бе оповестен чрез афиш, който тя видя, като се връщаше от погребението на покровителката си. Срокът за записването изтичаше същата вечер. Затича се към канцеларията. Във факта, че вниманието й бе привлечено от този афиш, Фредерика виждаше някакво чудо, свързано с госпожица Леополдина, и благодари на Бога за това.

Тези музикални конкурси бяха събитие в артистичния живот на Париж и имаха световно значение. Те бяха създадени за откриване на неизвестни таланти. Всички млади сили мечтаеха да вземат участие в тях. Успехът значеше непосредствена слава. Присъствуваха най-известните импресарии на света. Състезанията ставаха обикновено в началото на октомври. Бяха спрени през есента на 1939 годинапоради избухването на войната, но после решиха да ги насрочат през януари 1940 година. Фредерика свири един следобед, когато северният вятър духаше жестоко, когато минувачите бързаха, сгушени в топлите си палта, с пъхнати ръце в джобовете, надявайки се да избягнат по този начин смразяващия студ, който пронизваше до костите им.

Тласната от някаква внезапна и тайнствена сила, Фредерика свири вместо хроматичната Фантазия и Фуга, който й бяха посочили, прелюдия № 8, от малките прелюдии и фуги на Бах. Тя никога не можа да каже какво бе станало с нея, освен че някаква непреодолима сила я бе накарала да постъпи така. Макар че бе мислила много за това, тя никога не можеше да намери причината, която я накара да свири малкия прелюд № 8 вместо хроматичната Фантазия и Фуга. Не можеше да си го обясни въпреки всички усилия.

Малката прелюдия 8 е съвсем кратка, от 5 реда, написана за деца, за начинаещи. Тя я свири. Изсвирването й трае една минута, но тази минута е вечността. В нея има простота, има неземно блаженство.

Когато тя свършва прелюдията, публиката, изненадана, мълчи неодобрително, а после се съвзема от учудването и избухва в иронично и възмутено роптаене. Чуват се протести и смехове. Фредерика съзнава стореното; поразена, вцепенена от стеснение, тя напуска сцената.

Откъде взе сили да напусне конкурсната зала в студа, вятъра и снега, унизена, подобна на дрипа, плачейки и неспособна да задържи сълзите си пред очите на всички минувачи, та дори срамът не можа да й даде сила да ги преглътне? Тя пропадна! Загуби и последната надежда да излезе от това отчаяно положение. Стана за посмешище. Ще забрави ли някога смеховете, протестите, шушуканията на публиката и на останалите кандидати, които чакаха зад кулисите? Този спомен ще я кара винаги да се черви и да потъва в земята. Тя, на която госпожица Леополдина бе предсказала блестящо бъдеще, тя, която свиреше с върховно обладание и която караше слушателите си да плачат от възхищение!

Грешеше ли госпожица Леополдина? Заслепена ли беше, като вярваше в таланта на скъпата си ученичка? Беше ли прекалено слаба, за да отстъпи пред очевидността и да се откаже от една дълго лелеяна мечта?

Не, не, не е истина! Фредерика е сигурна.

Това е само една злополука, едно временно заблуждение. Тя свири добре малката прелюдия № 8. Гардеробиерката, жена с бели коси и с обезцветени от сълзи сини очи, й беше казала да не се тревожи. Младата госпожица ще успее по-добре следващия път. Нещастието идваше оттам, че тя не беше вдигнала достатъчно шум в сравнение с другите. Въпреки скръбта си Фредерика не можа да не се засмее.