Антъни Бъчър
Господин Лупеску

По-добре да си имаме работа с познатия дявол…

Чаените чаши затракаха и пламъците в камината запукаха.

— Алън, наистина ми се ще да поговориш с Боби.

— Това не е ли по-скоро работа на Робърт?

— О, нали го знаеш Робърт, постоянно е зает да върши добри дела по най-общ абстрактен начин, обикновено включващ комисии.

— И вестникарски заглавия.

— Той не може да си губи времето с такава дреболия като Господин Лупеску. Все пак, Боби не е нищо повече от негов син.

— И твой също, Марджъри.

— Да, мой също, но тези неща са мъжка работа.

Стаята беше топла и уютна. Алън протегна дългите си крака към камината и се почувства като у дома си. Присъствието на Марджъри винаги беше приятно, дори когато тя не беше в настроение. Огънят хвърляше възхитителни отблясъци по нейната коса и извивките на блузата й.

В стаята влетя малко торнадо и се спря едва когато Марджъри го заговори.

— Боби! Ела да поздравиш чичо Алън.

Боби поздрави, но си личеше, че е готов да изхвръкне навън.

— Алън… — подкани го Марджъри.

Алън се изправи в креслото и придоби наставническо изражение.

— Накъде така си се забързал, Боби?

— Да видя господин Лупеску, разбира се. Той обикновено идва следобед.

— Майка ти ми спомена за този господин Лупеску. Трябва да е забележителна личност.

— О, да, и още как, чичо Алън. Има голям червен нос, червени ръкавици и червени очи — ама не зачервени, както когато си плакал, ами истински червени очи, както твоите се кафяви — и малки червени криле, които все трепкат, ама той не може да лети с тях, защото каза, че били рудиментарни. И като говори… Ох, аз не мога като него. Той е просто страхотен.

— Лупеску е необичайно име за вълшебен кръстник, не мислиш ли, Боби?

— Че защо? Той, господин Лупеску, казва, че не е вярно, дето всички феи били от Ирландия, имало всякакви.

— Алън! — намеси се Марджъри рязко. — Опасявам се, че никак не помагаш. Като вземаш думите му на сериозно, само го насърчаваш. А това очевидно са празни приказки, нали Боби? Ти само се шегуваш с нас?

— Да се шегувам? За господин Лупеску?

— Марджъри, недей… Слушай, Боби, майка ти нямаше намерение да обиди нито теб, нито господин Лупеску. Просто тя не може да повярва в нещо, което не е виждала. И кой може да я вини? Обаче какво ще кажеш ние тримата да излезем навън и ти да ни запознаеш с него? Няма ли да е забавно?

— А, не — Боби поклати глава категорично. — Не и за господин Лупеску. Той не обича хора. Само малки момчета. И казва, че ако някога заведа някой възрастен при него, ще прати Горго да ме хване. Аз ще бягам!

И малкото торнадо изчезна.

Марджъри въздъхна.

— Добре поне, че е Горго. Боби така и не може да ми го опише съвсем точно, но явно господин Лупеску разказва страхотии за него. За мой късмет, ако се случи Боби да не иска да си яде зеленчуците или да си мие зъбите, достатъчно е само да спомена „Горго“ и той веднага изпълнява!

Алън се изправи.

— Не мисля, че имаш основания да се тревожиш, Марджъри. Явно господин Лупеску носи повече полза, отколкото вреда, а активното въображение не е навредило на никое дете.

— Говориш така, защото не на теб се налага да живееш с господин Лупеску.

— Ако това е цената, за да живея в къща като тази, готов съм да я платя. — Алън се разсмя. — А сега ме извини. Трябва да се връщам в моята хижа при пишещата си машина. Но ти защо наистина не помолиш Робърт да поговори с него?

Марджъри сви рамене безпомощно.

— Да, знам, винаги разчиташ на мен за най-важните неща. И въпреки това предпочете да се омъжиш за Робърт.

Марджъри се засмя.

— Не знам, има нещо у Робърт… — Тя разтвори ръце в небрежен жест, който някак успя да обхване картината на Дега над камината, сребърния чаен сервиз и дори униформения лакей, който търпеливо чакаше да разчисти масата.

Същият следобед господин Лупеску беше точно толкова страхотен, колкото го описваше Боби. Крилцата му постоянно потрепваха, сякаш нещо го гъделичкаше. Той обясни, че това е заради звездния прах, който събирал, докато пътувал из Млечния път. Там горе имал приятел, който поддържал редовна транспортна линия.

Господин Лупеску имаше много приятели и те всички се занимаваха с неща, които на човек не биха му хрумнали и за повече от трилион години. Точно затова той не харесваше хората. Защото в техните занимания нямаше нищо интересно. Те или ходеха на работа, или бяха домакини и майки, или нещо подобно.

А един от приятелите на господин Лупеску беше капитан на кораб, но такъв, който пътува във времето. И когато господин Лупеску се върнеше от някое пътешествие с кораба, той можеше да разкаже какво се е случвало точно тази минута преди петстотин години. Друг негов приятел беше радио инженер и можеше да прихваща честотите от всички феерични царства, а господин Лупеску можеше да върти червения си нос като копче на радио апарат и от устата му излизаха всички радиопредавания от фееричния свят. И, разбира се, сред приятелите на господин Лупеску беше Горго, макар че той всъщност не беше ничий приятел, даже на господин Лупеску.

На Боби му се струваше, че двамата си играят вече поне две седмици, но трябва да бяха минали само няколко часа, защото бавачката му още не го беше повикала за вечеря. Когато беше с господин Лупеску, времето ставаше много шантаво. По едно време той присви червените си очи и каза:

— Боби, хайде да влезем в къщата.

— Но в къщата има хора, а нали ти не обичаш…

— Да, знам, не харесвам хора. Точно затова ще влезем в къщата. Хайде, Боби, или ще повикам…

И на Боби не му остана нищо друго, освен да се съгласи, при положение, че не искаше дори да чува името на Горго.

Той влезе в кабинета на баща си през френския прозорец. Едно от най-строгите правила в къщата беше, че на никого не е позволено да влиза в кабинета на баща му, но правилата не важаха за господин Лупеску.

Баща му тъкмо говореше по телефона и казваше на някого, че ще се опита да присъства на обяда, но същия ден има сутрешно заседание на комисията и не е сигурен дали ще успее. Докато той говореше, господин Лупеску отиде до един шкаф в стаята, отвори чекмеджето и извади нещо отвътре.

Когато телефонният разговор приключи, бащата на Боби видя първо сина си и много се ядоса.

— Младежо, създаваш достатъчно проблеми на двама ни с майка ти с тия твои приказки за господин Лупеску с червените крила. Ако сега почнеш и да нахълтваш…

Боби знаеше, че човек трябва да е любезен и да представя хората, които се срещат за първи път.

— Татко, това е господин Лупеску. Виждаш ли, той наистина има червени крила.

Господин Лупеску вдигна пистолета, който беше извадил от чекмеджето, и застреля бащата на Боби в челото. Куршумът проби малка кръгла дупка отпред и направи миш-маш отзад на темето. Бащата на Боби падна на пода мъртъв.

— Слушай сега, Боби, много хора ще искат да ти задават всякакви въпроси. Ако не им разкажеш съвсем точно какво се случи тук, ще пратя Горго да те хване.

След което господин Лупеску си тръгна през френския прозорец.

— Много интересен случай, лейтенант — каза патологът. — Тъй като съм си имал малко вземане-даване с психиатрията, мога да ви дам някои насоки, преди случаят да е минал в ръцете на специалистите. Разказът на момчето, че неговият вълшебен кръстник е застрелял баща му, явно е прост механизъм на подмяна на действителността с въображаеми събития, за която може да има две интерпретации. Или бащата сам се е застрелял и детето е било толкова ужасено, че си е измислило тази алтернативна случка, или детето е застреляло баща си, да речем по погрешка, и сега прехвърля вината върху своята въображаема изкупителна жертва. Вторият вариант, разбира се, може да се разгърне в по-зловеща посока. Ако детето е ненавиждало баща си и си е създало идеалния въображаем приятел, то може да е използвало измислицата, за да заличи действителността. Това са възможните обяснения за свидетелските показания на детето, лейтенант. Кой от двата варианта е верен, оставям да установят вашите експерти по балистика и пръстови отпечатъци. Ъгълът на огнестрелната рана е съвместим и с двете обяснения.

Мъжът с червения нос, червените очи, ръкавици и криле мина по пътечката към хижата. Веднага щом влезе вътре, той си съблече палтото и свали крилата с техния механизъм от конци и ластици, благодарение на който те трепкаха. Сложи ги върху приготвените в камината подпалки и запали огъня. Когато той се разгоря, мъжът добави също ръкавиците. След това свали глинения си нос, размачка го, докато червената окраска се изгуби в естествения кафяв цвят на глината, натика топчето в една пукнатина в стената и го заглади. След това свали червените лещи от очите си, взе чук, натроши ги на дребно и ги изсипа в мивката.

Алън понечи да се налее питие, но за своя приятна изненада откри, че не му е необходимо. Не беше разстроен, но беше изморен. Реши да полегне и да премисли събитията от замисъла на господин Лупеску (и на Горго, и на човека с транспортния маршрут през Млечния път) през днешния несъмнен успех до близкото бъдеще, когато милата, доверчива Марджъри щеше повече от всякога да е примамлива партия като вдовица и наследница на Робърт. А Боби щеше да има нужда от мъжка грижа, след като беше загубил баща си.

Алън влезе в спалнята си. Няколко години изминаха в рамките на секундите, които му бяха нужни да осъзнае какво го чака на леглото, но Времето беше толкова шантаво нещо.

Алън не намери какво да каже.

— Господин Лупеску, предполагам? — обади се Горго.