Фриц Лейбър
Примамката

Нищо не може да се сравнява с една жена.

Фафърд Северняка сънуваше голяма купчина злато.

Сивия Мишелов Южняка, както винаги по-амбициозен в стремежа си да се докаже, сънуваше камара диаманти. Той все още не беше изхвърлил по-мътните камъни, но вече му беше ясно, че неговата сияеща камара струва повече от блещукащия куп на Фафърд.

Как така в съня си той знаеше какво сънува другият беше загадка за всички в Нюхон, с изключение може би само на Безоката Шийлба и Седмоокия Нингобъл — магическите наставници съответно на Мишелова и Фафърд. Най-вероятно умовете на двамата споделяха обширно тъмно подземие.

Двамата се събудиха почти едновременно, Фафърд изостана едва забележимо, и се изправиха в леглата си.

На половината разстояние между долните табли на двете легла стоеше създание, което веднага прикова вниманието им. Тежеше около четиридесет килограма, беше висока около метър и половина, от главата й се спускаха дългите кичури на права черна коса, имаше млечнобяла кожа и фигура, изваяна като деликатна шахматна фигура на Царя на Царете, изсечена от лунен камък. Създанието изглеждаше като да е на тринадесет години, но самовлюбената усмивка беше по-скоро на седемнадесет, а искрящите дълбоки очни езера искряха със синьото на разтопен глетчер от Ледниковата епоха. Тя, разбира се, беше гола.

— Моя е! — заяви Сивия Мишелов, който винаги се палеше по-бързо.

— Не, моя е! — каза Фафърд почти в същия миг, но трябваше да признае, че изреченото в началото „не“ потвърждава предимство на Мишелова. Или поне, че Фафърд е очаквал Мишелова да реагира пръв.

— Аз принадлежа единствено на себе си и на двама-трима похотливи полудемони — произнесе дребното голо момиче, но докато говореше, удостои всеки от двамата със сладострастния поглед на опитна съблазнителка.

— Готов съм да се бия с теб за нея — предложи Мишелова.

— Приемам — отвърна Фафърд и бавно изтегли меча Сивия жезъл от ножницата, оставена до леглото му.

Мишелова на свой ред измъкна Скалпел от канията му от кожа на плъх.

Двамата герои се надигнаха от леглата си.

В този момент направо от нищото зад момичето се материализираха две създания. И двамата бяха почти три метра високи и трябваше да стоят приведени, за да не се удрят главите им в тавана. Паяжини гъделичкаха острите им уши. Гигантът от страната на Мишелова беше черен като ковано желязо и бързо измъкна меч, който изглежда беше направен от същия материал.

В същото време другият новодошъл, мъртвешки блед, извади сребрист меч, чиято сърцевина вероятно беше от стомана.

Триметровата грамада пред Мишелова замахна към главата му в явен опит да разсече черепа. Мишелова парира и оръжието на противника му с остър писък се отклони наляво. В същия момент Мишелова сръчно завъртя рапирата си обратно и отсече главата на черното изчадие, която се удари в пода със страшен трясък.

Белият демон срещу Фафърд замахна с разсичащ удар надолу, но северняка улови острието му със своето оръжие и прониза противника си, чийто сребрист меч пропусна дясното му слепоочие на косъм.

Малката нимфа тропна раздразнено с голия си крак и се изпари във въздуха или пък се прехвърли в преддверието на Ада.

Мишелова понечи да избърше острието си в чаршафа на леглото, но откри, че това не е нужно и само сви рамене.

— Колко жалко за теб, друже — каза той с престорено състрадание. — Сега няма да можеш да се наслаждаваш на прелестите на девойчето, докато тя се развлича с твоята купчина злато.

Фафърд вдигна Сивия жезъл, за да го обърше на собственото си легло, но забеляза, че и по неговото острие липсва кръв. Той се смръщи.

— Ти си за оплакване, скъпи приятелю — отвърна той в същия дух. — На теб няма да ти се отдаде да й се порадваш, докато тя изтяга девичите си прелести върху твоето диамантено ложе, хвърлящо отблясъци по бледата й кожа.

— Остави тия артистични лигавщини, откъде знаеш, че съм сънувал диаманти? — запита Мишелова настойчиво.

— Откъде знам ли? — сам са зачуди Фафърд, преди да отговори. — Вероятно по същия начин, по който ти знаеш, че аз съм сънувал злато.

Тъкмо в този момент двата гигантски трупа, с все отсечената глава, изчезнаха без следа.

— Мишелов, започвам да подозирам, че в нашите преживелици тази сутрин има намесена някаква свръхестествена сила — произнесе Фафърд многозначително.

— Или пък сме халюцинирали, о, велики философе — отвърна Мишелова докачливо.

— Няма как да е било халюцинация, защото, виж, оръжията им са още тук.

— Вярно — съгласи се Мишелова, поглъщащ с алчен поглед остриетата на пода. — Ще можем да вземем добра цена за тях в двора на Кюрио.

През стените долетя далечния звън на Великия Гонг на Ланхмар и дванадесетте погребални обедни удара оповестиха момента, когато опечалените можеха да почнат да копаят гробове.

— Ето че явлението е последвано от знамение — заяви Фафърд. — Сега знаем със сигурност, че източникът на свръхестествената сила е била Сенчестата земя, където приключват всички погребения.

— Да — съгласи се Мишелова. — Принц Смърт, това нетърпеливо момче, отново ни е атакувал.

Фафърд напръска лицето си с вода от голямата купа до стената.

— Е, какво пък — промълви той, докато се плискаше, — поне примамката беше красива. Нищо не събужда апетита преди закуска така, както насладата от плътта на младо момиче или поне гледката на нейното голо тяло.

— Да, така е — отвърна Мишелова, докато, плътно затворил очи, триеше лицето си с шепа бяло бренди. — Тъкмо такова неопитно зайче най-добре умее да разпали твоя сатирски вкус за новонапъпили девици.

Във внезапно настъпилата тишина, след като плискането престана, Фафърд невинно попита:

— Чий сатирски вкус?