Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil to Pay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. — Добавяне

И обръчи за въртене, и радио транзистори, и електрически китари…

Мефистофел огледа изпитателно мъжа пред себе си. Той имаше честно, младежко лице, чието обичайно загрижено изражение беше заменено от нетърпелива гримаса. По ръцете му имаше петна от химикали, а лабораторната му престилка беше мръсна като самия грях.

— И си абсолютно сигурен, че си попаднал на тази формула съвсем случайно? Не си опитвал да призовеш демон?

— На теб май ти хлопа някоя дъска. Как изобщо влезе тук? Зает съм, пречиш ми.

— Най-добре ме изслушай, човече. Това е безпрецедентна ситуация. Върху какво каза, че си работил, когато си смесил тези конкретни съставки?

— Топъл лед.

Демонът потърка дългия си нос озадачен.

— Опасявам се, че ползата от такова изобретение ми убягва.

Изобретателят почваше да губи търпение.

— Ами, да речем, някои хора не обичат да пият коктейлите си с лед студени. И…

— Всъщност, това е достатъчно, няма нужда да ми обясняваш. Но може би в бъдеще ще внимаваш да не повтаряш точно този експеримент. Следващия път може да призовеш Белфегор, а с него няма да се разбереш толкова лесно.

— Добре, по дяволите, добре. Няма ли вече да си тръгваш? Не видя ли надписа отвън „Влизането забранено“?

Мефистофел си намери един висок стол без облегалка и умислен се подпря на него.

— За съжаление това няма как да се случи. Разбираш ли, не мога да се върна с празни ръце. Никой не ме беше призовавал от времето на президента Уорън Хардинг[1] и момчетата ме изпратиха с големи надежди.

— От думите ти разбирам, че явно си се измъкнал от същински ад — отвърна изобретателят заядливо. — Но сега си свободен да си вървиш.

Демонът щракна с пръсти.

— Знам какво ще направим! Споразумение! Ти ще ми продадеш душата си, а в замяна ще ми поискаш нещо.

Ръката на домакина започна колебливо да се протяга към телефона и в същото време той отвърна с възможно най-спокоен глас.

— Така значи, много хубаво. И какво би могло да е това нещо?

— О, ами не знам — сви рамене дяволът. — Какво ще кажеш да ти осигуря всичкото злато, което поискаш, през следващите десет години? А след това душата ти става моя. — Той удари с ръка по лабораторната маса и когато я вдигна, на мястото й се появи малка купчинка златни монети. — Хм, това е може би малко старомодно.

Изобретателят остави слушалката на телефона и грабна една от монетите. Изуменият му поглед се местеше от монетата върху демона и обратно.

— Предположих, че това ще привлече вниманието ти — каза Мефистофел.

Мъжът смъкна от едни рафт съд с азотна киселина и се зае да провери монетата с разтреперани ръце, а демонът го наблюдаваше благосклонно.

— Знаеш ли, повечето хора просто ги захапват.

— Ама това е истинско злато — произнесе изобретателят благоговейно.

— Естествено, не чу ли какво казах.

Домакинът придърпа един стол и за първи път огледа посетителя внимателно. Този тип, който беше заявил, че е демон, всъщност не изглеждаше отблъскващо. Чертите на лицето му бяха тъмни, но не грозни, дрехите му бяха черни и сдържани. Приличаше на погребален агент с глас на професор, преподаващ тематика, суха като мартинито на Хемингуей.

— Започни отначало — помоли изобретателя с треперлив глас. — Аз просто… не мога…

— А, мисля, че започвам да разбирам. Попаднал съм в един от онези редовно повтарящи се периоди, когато хората кажи-речи спират да вярват в нашето съществуване. Въпреки това, уверявам те, аз съм демон. Преди няколко минути ти комбинира няколко химически елемента, които заедно се превърнаха в ключ, който ме доведе тук. И сега аз имам желание да сключа сделка с теб…

— … за да купиш душата ми — довърши изобретателят и поклати глава невярващо. — Честно казано, аз изобщо не вярвах, че душите съществуват.

— То си е трудно да се повярва — съгласи се демонът любезно. — Но ако се огледаш, ще откриеш доста други неща, които не е за вярване, че съществуват. Да вземем например политическата…

Изобретателят пак го прекъсна.

— Работата е там, че аз ще имам задгробен живот. Което истински ме изненадва, но щом като е факт, не бих искал да го прекарам в ада.

Демонът се намръщи.

— В ада ли?

— Предпочитам да попадна на доброто място, като умра, не на лошото, благодаря — отвърна мъжът саркастично.

Мефистофел кимна, стана от стола и започна да крачи из стаята оживено.

— Виждам, че и ти си се поддал на пропагандата. Слушай, нали си чел за войната между демоните и онези, другите?

— Е, да, макар че тогава мислех, че всичко написано е алегория.

— Кой е авторът на книгата? Чия гледна точка си чел — нашата или тяхната?

— Не ми е ясно накъде биеш.

— Слушай. Да речем, че Вашингтон беше загубил Войната за независимост и британците бяха запазили контрола си над Америка. Какво мислиш, че щеше да пише в историческите хроники за него? Или, да вземем по-съвременен пример. Ако Хитлер беше спечелил Втората световна война, какво щеше да пише в учебниците за Рузвелт и Чърчил?

— Мисля, че почвам да схващам, но…

— Естествено! Ние изгубихме, така че на опонентите ни се падна да напишат историята на конфликта. Не ти се е случвало да прочетеш описание на събитията, направено от някой от нашите хора, нали?

— Е, не.

— Ето на̀.

— Ние май се отклонихме от темата на разговора.

Демонът явно беше раздразнен.

— Много добре. Но дай да оставим тези приказки за добро място и лошо място. Ние, служителите на Администрацията, смятаме, че нашето място има доста предимства. Много по-добро отопление, да речем.

— Предполагам всичко е въпрос на гледна точка — отвърна изобретателят помирително. — Но въпреки това, все така не съм склонен да си продам душата.

— Виж сега — подхвана наново Мефистофел. — Отдавна не съм допринесъл ни една душа за нашата кауза. Ще ти направя отлична оферта. Тези монети тук са само началото.

— Дори да имах интерес, а аз нямам, тия дни е незаконно да се притежава злато.

Демонът го изгледа втренчено.

— Искаш да кажеш, че тук не ползвате златото като пари? Бива си го вашият пространствено-времеви континуум. Добре де, в такъв случай какво желаеш най-силно на света?

Единствено, за да угоди на госта си и без никаква друга причина, изобретателят сви устни и се замисли.

— Не знам — отвърна накрая колебливо. — Предполагам, че бих искал да изобретявам неща, които да се ползват масово, навсякъде — той се загледа мечтателно през мръсния прозорец на лабораторията. — Нали разбираш, искам да изобретявам уреди, които са също толкова разпространени по целия свят като електрическите крушки и колите.

— Идеалист значи — възкликна Мефистофел одобрително. — Същински филантроп. Доколкото разбирам, това се цени високо сред човеците. Добре, ето какво ще направим. Ти си около тридесетгодишен, нали? Ако продължиш, както досега, до края на живота си ще се блъскаш в разни малки лаборатории като тази, а разни хитри търговци ще ограбват плодовете на труда ти. Аз обещавам лично да се грижа за твоите интереси в следващите двадесет години, а в замяна ще получа душата ти.

Колкото повече говореше демонът, толкова повече се разпалваше.

— Ще се погрижа изобретенията ти да влязат във всеки дом. Да се превърнат в обичайна част от живота на хората. Освен това ще получиш подобаващото ти се възнаграждение, вместо разни хитри шарлатани да ти измъкват патентите по съдебен път. Ти ще бъдеш изобретателят на тази епоха!

Напълно увлечен от ентусиазма на госта, младежът се провикна:

— Съгласен!

 

 

Двадесет години по-късно знаменитият мъж се беше разположил удобно на терасата в обширното си имение. Пред него беше сложена заскрежена чаша, а в ръката си държеше финансов доклад от един от множеството си концерни.

Икономът влезе безшумно и известният изобретател го погледна нетърпеливо.

— Какво има, Хасъл?

— Бизнес мениджърът ви е тук, господине.

— О, значи Ник е дошъл? Веднага ми го доведи.

— Много добре, господине.

Мефистофел енергично пристъпи на терасата.

— Поздравления — провикна се той. — Видях докладите. Отново си пожънал абсолютен успех!

— Разбира се — прозя се изобретателят. — Но заслугата не е само моя. И други участваха.

Ентусиазмът на демона ни най-малко не намаля.

— Мисля, че изобретяването на неоновия надпис беше страхотно попадение. Разпространиха се в цялата страна само за няколко месеца. Така ами, неонови надписи осветяват всяко кътче, човешките очи са заслепени от бряг до бряг.

— Да, но, Ник, виж, има нещо…

Мениджърът продължи с хвалбите.

— А какво да кажем за джубокса? Ако питаш мен, най-великото изобретение на века!

— О, стига де.

Изобретателят реши, че двадесет години живот в Америка чувствително са променили демона. Дрехите му бяха изработени по поръчка, в устата си беше захапал дебела пура.

— Не, настоявам — най-великото изобретение на века.

— Добре, обаче слушай, Ник, исках да говоря с теб за нещо. Онзи договор, който подписахме преди двадесет години… Мислех си по въпроса и се чудех…

Демонът вдигна ръка, за да го спре.

— Изобщо не се тревожи за тая дреболия, старче. Говорих с някои от моите шефове в Ада и всички са съгласни, че договорът ти трябва да бъде удължен безсрочно. Ти си много по-полезен тук, отколкото където и да било другаде. Ами че последното ти изобретение, серията комплекти „Направи си сам“, докараха хиляди нещастни души до пълно и абсолютно унищожение. Такава великолепна работа не биха могли да свършат всички отличници от Адовия университет накуп! — провъзгласи Мефистофел и широко се усмихна на своето протеже.

Бележки

[1] 29-я американски президент, заемал поста от 1921 г. до смъртта си през 1923 г. След смъртта му са разкрити множество скандални факти за злоупотреби в неговата администрация, които го нареждат сред един от най-лошите президенти в американската история. — Б.пр.

Край