Патриша Матюс
Малкият Уилям

Истинско малко сладурче, не знам как да го наричам, но страшно ми прилича на…

Уинстън Хамърсмит, д.ф.н.^[1], беше човек с изключителен интелект и несравними способности. Ето защо отмъщението, което замисли за госпожица Лионтайн Лънди, беше всичко друго, но не и обичайно. С какво госпожица Лънди беше заслужила това отмъщение не е особено важно. Достатъчно е да кажем, че тя го отхвърли по начин, който дълбоко нарани духа и егото му, а това е нещо, което никоя жена не трябва да причинява на един мъж.

Хамърсмит успя да прикрие колко го е наранила, но се уедини и изпадна в мрачен размисъл, чак докато един ден се появи на нейния праг, повел малкия Уилям за ръка.

Малкият Уилям беше дете, което можеше да стопи сърцето на всяка дама. Тригодишното момченце имаше здрав вид и беше цялото трапчинки и медно-златни къдрици. Сините му очи, големи и кръгли като монети, бяха обрамчени от пленителни дълги ресници, а усмивката му беше сладка като свежо утро.

На Хамърсмит му се стори, че когато госпожица Лънди погледна детето, изражението на лицето й се смекчи, макар и за момент. След това тя погледна Хамърсмит безизразно.

— Добро утро, Уинстън. Какво мога да направя за теб?

Хамърсмит се надяваше, че усмивката му изглежда извинителна.

— Лионтайн — подхвана той, като се взря в очите й, — дълбоко се колебая дали да те помоля, но се оказах в известно затруднение и няма към кой друг да се обърна.

Госпожица Лънди повдигна деликатни вежди.

— Кажи за какво си дошъл, Уинстън. Винаги губиш време в празни приказки.

Хамърсмит отново опита да се усмихне.

— Разбира се. Ами, виждаш ли, става дума за малкия Уилям. Той е мой племенник. Майка му е вдовица, която си няма никой друг на света, а в момента е доста болна. Затова го прати при мен.

Гласът на госпожица Лънди беше все така студен.

— Все още ни виждам как това ме засяга, Уинстън.

— Налага ми се да пътувам по работа, заради моите патенти. Трябва да замина за Вашингтон веднага, но няма как, нали разбираш, да взема детето с мен. Надявах се, че ти би могла…

Усмивката на Лионтайн издаваше чувство за превъзходство.

— Искаш аз да го подслоня, докато те няма? Не знам защо просто не се изразяваш директно, Уинстън. Искаш от мен доста голяма услуга.

Тя огледа златокосото дете ко̀со и той забеляза, с искрено удоволствие, че изражението й отново се смекчи. Тя пое дъх и се изпъна в жест, който Уинстън познаваше отлично и който я правеше да изглежда три метра висока.

— Добре тогава. Но да знаеш, че го правя не заради теб, а заради детето. Вярвам, няма да отсъстваш дълго.

— Една седмица — побърза да я увери Хамърсмит. — Само една седмица.

— Много добре. Можеш да го въведеш в къщата.

Тя се обърна и ги поведе навътре. Хамърсмит я последва с детето и един куфар, усмихвайки се потайно на нейния деликатен, изправен като дъска гръб.

Един, два, три дни минаха приятно и неусетно. Малкият Уилям беше великолепно, изключително дете. Ядеше с лъжичка без да се цапа. Беше научен да ползва тоалетната. Имаше много настроения, всяко едно напълно очарователно. Не плачеше, наричаше госпожица Лънди „леличко“ и я целуваше сладко по бузата. Тя беше напълно запленена.

Тя прекарваше с него часове наред. Разхождаха се в градината, където беряха цветя и си играеха. Хамърсмит изобщо не би я познал. Очите й искряха, бузите й бяха порозовели.

Седмицата измина, без госпожица Лънди да я усети. Когато Хамърсмит се обади от Вашингтон да каже, че се налага да остане по-дълго и я помоли да задържи малкия Уилям още една седмица, на нея едва не й прималя от щастие. И така, те започнаха втората си седмица заедно — строгата стара мома и златното дете, малкият Уилям.

Тъкмо по време на втората седмица обаче Уилям започна да се променя. Отначало госпожица Лънди почти не забелязваше. Промените бяха дребни и не се набиваха на очи.

В понеделник, късно през нощта, той започна да плаче. Госпожица Лънди с мъка се разбуди и се завтече към стаята на любимото дете. Той се успокои веднага, щом тя влезе в стаята, но следващата нощ отново плака.

Във вторник маниерите му на хранене чувствително се влошиха. Докато преди той чистичко лапваше пълната лъжичка с ангелските си розови устенца, сега изсипваше повечето храна по дрехите и лицето си. Госпожица Лънди си каза, че в това няма нищо необичайно, развитието на децата често регресира за кратко — беше сигурна, че го е чела в някаква книга.

В сряда се появи проблем с тоалетните му навици, което вече беше твърде много за нейната деликатна женска чувствителност. Преди той винаги й казваше, по своя си начин, когато имаше нужда да ползва тоалетна. А сега… Тя не искаше да си го признае, но златното дете беше почнало да губи блясъка си.

В четвъртък той отказа да я целуне, когато тя го сложи да спи следобеден сън. И не само това, ами се разплака и започна да я удря с малките си юмручета. Това едва не разби сърцето й.

В петък го откри в градината. Слънцето беше превърнало златните му къдрици в ореол, а на лицето му беше изписана дълбока концентрация. Тя отиде да види какво прави. Той спря заниманието си за момент и я погледна с ангелското си, сияйно личице. Тогава тя забеляза пухкавите му розови ръчички и едва не се задави — той щастливо късаше краката на едър скакалец, който се гърчеше ужасно в детинската шепа.

В събота, точно две седмици след пристигането на момчето, Лионтайн лежеше в леглото си. Чувстваше се отпаднала, мъчеше я главоболие. Искрено се надяваше, че Уинстън ще дойде да прибере детето днес. Чувствата й към Уилям бяха раздвоени и това й причиняваше тежък дискомфорт. Той беше все така розовобузест и сладък, но от друга страна…

Тя намести парфюмираната кърпа, която беше положила на челото си, и в същия миг стресната се изправи в леглото, когато ужасен, пронизителен звук разцепи тишината и се заби точно в уязвимото място между очите й. Изправи се и залитайки отвори вратата със замах. Пред очите й се мерна някакво цветно петно. В първия момент госпожицата не разпозна Дейзи, едрата рижава котка на готвачката. Котката изглеждаше много странно, козината й стоеше някак на туфи. Лионтайн се вгледа по-старателно в животното, което се беше скрило боязливо в единия ъгъл на коридора — козината му се оказа неравномерно обгорена. В другия край на коридора стоеше малкият Уилям, сладко усмихнат, с напълно невинно изражение, стиснал в пухкава ръчичка голям сноп кибритени клечки.

Бавно, като лава от вулкан, в гърдите на госпожица Лънди се надигна странно усещане, докато тя пристъпваше към усмихнатото дете. Той не мръдна от мястото си, загледан нагоре към нея, дори когато тя вдигна ръка и зашлеви малкото лице. След това, сякаш извън себе си, тя наблюдаваше, как малкото телце се катурва, търкаля, подскача надолу по дългата стълба и накрая се строполява в малка камара в подножието й.

За един безкраен момент тя остана вцепенена, втренчена надолу. Когато успя да се раздвижи, тя се втурна по стълбата, за да коленичи до него, да приглади златните къдрици назад от бялото чело и сините очи, да извие малката главица, която лежеше толкова накриво, да избута настрани медните жици, колелцата и пружините, които се бяха подали през грубото разкъсване около гърлото му…

Малките жици и колелца, и пружини… жиците и колелцата, и…

Ужасен пронизителен писък изпълни слуха и ума й. Тя дори не осъзна, че това е собственият й глас.

А някъде далече, във Вашингтон, Уинстън Хамърсмит погледна датата на календара и се усмихна.