Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bargain Bachelor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Шона Делакорте

Заглавие: Нежен залог

Преводач: Екатерина Кузманова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0084-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3243

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — Катрин се намеси рязко в разговора между Скот и Били. — Защо се измъкнаха, без и дума да кажат за Джени?

— А, това ли? — опита се Скот да омаловажи случката и хвърли съзаклятнически поглед към Били. — Просто им обяснихме, че грешат.

— Няма ли да ми съобщиш какво им каза? — Катрин хладно изгледа Скот.

— Ами нали току-що ви казах, доктор Феърчайлд?

Погледът й изпитателно скачаше от Били към Скот.

— Ясно, нищо няма да разбера от вас двамата. Слизайте, Черил. Отишли са си — провикна се Кет.

Черил бързо слезе. Носеше Джени. Огледа бързо стаята и се обърна към Лин:

— Надявам се, че този инцидент не те обезкуражи. Наистина имаме нужда от помощта ти. Надявам се да приемеш предложението.

Лин се огледа, като се спираше за миг на всеки от присъстващите в стаята.

— В продължение на двадесет години преподавах английски език в един колеж. За съжаление, многократно съм била свидетел на подобни инциденти. Ако е удобно за вас, бих могла да започна от утре.

— Това би било прекрасно — въздъхна с облекчение Черил. — Добре дошла при нас!

— Мамо, позволи ми да ти представя и другите. Това е Катрин Феърчайлд.

Двете жени си подадоха ръка.

— Радвам се да се запознаем, Лин — усмихна се Катрин. — Ама и синът ви си го бива!

— Така е — потвърди Лин. — Понякога той е направо непредполагаем.

— Мамо, това е Били Санчес. Били, това е майка ми. — Скот усети, че се изчервява от смущение. — Би могла да му дадеш описанието на колата си, ако не искаш да изчезне завинаги от лицето на земята.

— А, ти значи си старицата на Скот. — Били внимателно я проучваше. — Не изглеждаш стара.

— Аз съм неговата майка, не — старицата му — спокойно поясни Лин. — И, благодаря за комплимента.

— Всичко е наред — кимна Били.

— Трябва да се връщам в службата. — Скот беше радостен, че инцидентът бе приключил без усложнения.

— Добре… — поколеба се Лин.

— Можеш да тръгваш спокойно и да се заемеш с работата си, Скот. Отнехме ти доста време — намеси се Катрин. — Ще отведа майка ти, след като приключим тук.

— Благодаря ти, Катрин. — Лин явно изпитваше удоволствие от възможността да остане насаме с младата дама и да прецени що за човек е.

— Искам Скот да ме гушне — чу се пискливо детско гласче. Джени се протегна към него и за малко не падна от ръцете на Черил.

Скот я погледна объркано. Тя притисна дете го към себе си.

— Джени, Скот трябва да тръгва. Ще те полюлее друг път — меко й обясни тя.

— Искам при Скот! — Големите кафяви очи на детето се изпълниха със сълзи и се търкулнаха по бузите му и то продължи да протяга ръце.

Неуверено, той пое Джени от Черил и нежно й заговори:

— Никога не съм люлял в ръцете си толкова малко момиче като теб. Можеш ли да ми кажеш как да го направя?

Всички проследиха с погледи Скот, докато се качваше по стълбите. Катрин беше развълнувана. „Сигурно нямаш опит как да люлееш малки деца — помисли си тя иронично, — но със сигурност можеш да го направиш с някоя жена…“

Лин не пропусна да забележи израза на лицето й и разбра чувствата на младата жена към сина й. Нямаше съмнение, Катрин бе влюбена в Скот, а и той не бе безразличен към прелестите й.

 

 

Черил и Лин се заеха за работа, а Катрин запреглежда някакви документи. След десетина минути се върна и Скот. На лицето му бе изписано учудване и задоволство.

— Заспа — каза той. — Искаше да й разкажа приказка, но аз — погледна той виновно майка си — не можах да си спомня нито една.

Катрин забеляза, че бе почервенял от смущение. Инстинктивното й желание беше да се пошегува с объркването му, но устоя и каза:

— Съжалявам, че трябваше да правиш нещо, на което не си свикнал, но за Джени това бе крачка напред. Благодаря ти за помощта.

Скот се загледа в нейните зелени очи. Катрин го бе пленила дотолкова, че не можеше да й откаже нищо.

— Не ми беше неприятно наистина, но… А сега, трябва да вървя.

След като Скот тръгна, Черил и Катрин продължиха да обсъждат подробностите в работата с Лин, образователната програма и хората, заети в Центъра.

— Как лети времето! — възкликна Кет. — Боя се, че ви отнехме твърде много време, Лин.

— Съвсем не! Всичко е прекрасно и достойно за уважение!

— Обещах да ви закарам. Къде искате де отидем?

— Живея в Тибурон и се опасявам, че това е доста встрани от пътя ви, Катрин. Мога да взема автобуса и метрото.

— И дума да не става! Тибурон е точно на пътя ми. — На Катрин явно й беше приятно с майката на Скот и търсеше повод да остане повече време с нея. — Сега се сещам, че един приятел ми спомена за някакъв нов ресторант в Соусалито. Искате ли да вечеряме заедно?

— Поласкана съм — усмихна се Лин и прие. Нима можеше да откаже на такава любезна покана!

 

 

Двете жени влязоха в малкия елегантен ресторант, разположен на самия бряг. Откриха много общи интереси и дълго разговаряха за изкуство, пътешествия, музика и естествено, обсъдиха и последните светски новини. Не усетиха как минаха часове.

— Да изпием по чаша чай? — предложи Лин, когато Катрин паркира колата пред дома й.

— С удоволствие — прие поканата Катрин.

— Разполагайте се. Идвам веднага.

Лин се отправи към кухнята.

Катрин се огледа любопитно. От изисканата семпла обстановка на този дом лъхаше уют и топлина. Загледа се в снимките, разпръснати из хола. В собствения й дом единствените снимки бяха от детството й, а тези тук представяха ликовете на хора, изпълнени с обич и уважение един към друг.

Опита се да си спомни поне един случай, в който семейството й да бе прекарвало ваканцията си заедно. Родителите й пътуваха много, но винаги ги оставяха у дома.

Баща й бе вечно зает и не обръщаше внимание на децата, нито намираше време да чуе оплакванията на съпругата си. Дядо й бе единственият човек, който се тревожеше какво става в семейството. И той я спаси — в буквалния смисъл на думата.

Тъй като и майка й не се занимаваше с нея.

Катрин се луташе насам-натам самотна. Като връх на всичко дойде самоубийството на майка й. Кет смяташе, че тя носи вината за нейната постъпка. Бяха я накарали да мисли, че е най-лошото дете на света. Майка й все повтаряше, че я наказва за нейно добро. Сигурно си заслужаваше наказанията, защото много често правеше всичко напук, макар да съзнаваше, че не бива. Дълги години живя с чувството за вина. Бе ужасен товар за едно малко момиче. После дойде и онази история с несполучливия брак.

Най-накрая бе осъзнала безсмислието на самообвиненията и се бе успокоила с мисълта, че ще направи всичко възможно да не повтаря грешките си. Така или иначе лошото бе останало зад гърба й. Не можеше да върне миналото, но бъдещето й принадлежеше.

Сети се за Лин Блейк. Чудесна жена! Надяваше се да не е издала прекомерния си интерес към сина й.

 

 

Карътърс отвори вратата и покани Боб Темпълтън.

— Господин Феърчайлд ще бъде тук след минута.

— Благодаря, Карътърс. Ще го почакам в зимната градина. — Адвокатът на семейство Феърчайлд се отправи към задната част на къщата. Бе около три следобед. Той отиде до барчето и си наля уиски.

— Здравей, Боб! — Старият Феърчайлд се придвижваше към него, седнал в инвалидния си стол. — Откри ли нещо? Моля те, налей и на мен.

— Мисля, че лекарят…

— Отдавна надживях лекаря си, а сега ме лекува синът му. — Старият бе известен със сприхавия си нрав. — Да чуем доклада от разследването.

— Момчето е чисто като сълза. Две глоби за неправилно паркиране и една — за превишена скорост. Президент на компанията става след смъртта на баща си. Дипломирал се е в Баркли. С майка си притежават пълния пакет акции. Той има петдесет и пет процента, а тя — четиридесет и пет. Председател е и на Управителния съвет. Навремето старият Блейк е започнал буквално от нищо. Сам е създал компанията, която сега е преуспяваща. И бащата, и синът са изключително почтени и етични хора. И семейството им е здраво. — Адвокатът отправи многозначителен поглед към Стария. — Скот Блейк не е бил женен досега. Има няколко истории зад гърба си, но нищо сериозно. Преди пет години се е готвил да встъпи в брак, но нищо не се е получило. Било е по същото време, когато е починал баща му. Не знам дали има връзка между двете събития. В момента не е обвързан с никоя. Майка му е пенсионирана преподавателка в колеж и от вчера работи в Центъра на Катрин.

Напрежението, изписано върху лицето на възрастния човек, полека-лека изчезна.

— Добре — усмихна се той. — В крайна сметка не можем да бъдем особено придирчиви след брака й с онзи „Здравей и сбогом“!

— Феърчайлд — изгледа го адвокатът с неодобрение, — добре знаеш колко ще се ядоса Катрин, ако разбере, че сме проучвали този човек. Тя вече не е на деветнадесет години. Зряла жена е… — Адвокатът знаеше, че да се дават съвети на Стария е толкова полезно, колкото да разговаряш с глухоням. Той обожаваше внучката си и искаше да бъде щастлива. Един провален брак й стигаше.

 

 

Още щом приближи Центъра, Катрин с изненада забеляза три полицейски коли, блокирали улицата. Черил се бе обадила ненадейно в пет сутринта. Кет навлече дрехите си и веднага потегли.

Влизайки в стаята, тя видя Черил да разговаря с двама полицаи. Били седеше встрани, наблюдаван зорко от трети полицай.

— Здравей, Кет! — Били скочи от стола, в мига, в който я зърна. — Беше Уанда с онзи кучи син, приятелят й… Идваха към…

— Млъквай, Били! Да не съм чула и дума, докато не дойде адвокатът ми.

— Но аз не съм направил нищо!

— Млъкни!

Били с усилие преглътна напиращите обяснения и седна. Лицето му издаваше, че кипи от гняв и недоволство. Беше се сбил с онзи човек, който, както сочеха следите от кръв, е бил ранен. Погледна обезкуражено Катрин, която вдигна телефона и започна да набира някакъв номер. Междувременно попита:

— Какво става тук, господин…

— Аз съм сержант Касуел, а вие сте…

— Аз съм Катрин Феърчайлд.

— Вие ли сте шефът тук?

— Да, аз нося отговорността за всичко, което става в Центъра. Центърът е под покровителството на Обществото за защита на изоставените деца, а аз съм неговият председател. Повтарям въпроса си — какво се е случило? — Катрин втренчи поглед в сержанта в очакване на отговор.

— Този младеж, който отказва да каже името си, е нападнал с нож някакъв мъж. Като съдя по кръвта по верандата и факта, че наоколо не се вижда другият участник в инцидента, мога да предположа, че някъде лежи тежко ранен човек.

Катрин изгледа Били, който й отправи дързък поглед.

— И къде е този човек?

— В момента претърсваме околността. Количеството изтекла кръв говори, че човекът се нуждае от спешна медицинска помощ.

— Ще арестувате ли Били?

— Ще го задържим докато идентифицираме пострадалия и разберем какво се е случило. Всяко наше по-нататъшно действие зависи от това. Ще го заведем в полицейския участък. Казахте, че името му е Били?

— Внимавайте как се държите с него, сержант! — Очите на Кет мятаха искри. — Той е само на седемнадесет години, малолетен е. — Тя остана доволна от безпокойството, изписало се по лицето на полицая след съобщението й.

Очевидно най-сетне сержантът бе разбрал коя е Катрин Феърчайлд и както често се случваше, когато си имаше работа с богаташи, поомекна. Още повече, че тя се бе обадила на адвоката си. Всеки знаеше кой е адвокатът на семейство Феърчайлд. Боб Темпълтън бе най-добрият адвокат в Сан Франциско.

— Катрин, какво става, за Бога? — Само след броени минути Боб влетя в Центъра, небръснат, облечен в джинси и пуловер. Дръпна я в страни и тихо я разпита.

— Сержант Касуел, аз съм Боб Темпълтън. Ще защитавам този младеж. Разпитахте ли го вече?

— Познавам ви, господин Темпълтън. Зададох му няколко въпроса, но той не ми отговори.

— Бих искал да поговоря насаме с клиента си. — Без да дочака отговор, той хвана Били и го отведе в ъгъла на стаята. Катрин се присъедини към тях.

— Били — каза тя задъхано, — Боб Темпълтън ще бъде твоят адвокат. Кажи му точно какво стана. Не пропускай нито една подробност.

Били Санчес огледа изпитателно и двамата и заговори с видимо нежелание:

— Беше Уанда. С онзи — Том! Хванах ги като се опитваха да влязат тук. Стана малка свада. Не го раних лошо. Два пъти го намушках в ръката и той избяга като подплашен заек. Забелязал съм, че човек, който бие деца, няма смелост да участва в истинска битка — презрително изсумтя той. Огледа се, за да се увери, че никой не може да чуе думите му и продължи: — Изпусна това. — Били измъкна парче хартия от джоба си и го подаде на Катрин. Тя внимателно прочете написаното и изпадна в луд гняв. Стиснала устни, разказа набързо на Том какво бе станало преди няколко дни.

— Кой присъства тогава?

— Аз, Били, Уанда и Том, Лин и Скот Блейк. Изпратих Черил горе с детето, преди да влязат Том и Уанда. Лин току-що бе постъпила на работа в Центъра и…

— Да, познавам семейство Блейк… — Боб със съжаление установи, че думите са изскочили от устата му, преди да се усети. Непростимо бе за адвокат да говори, преди да е помислил!

Очите на Катрин се разшириха.

— Дядо! — Тя с мъка сдържа обидата в гласа си.

— Слушай, Катрин, сигурен съм, че мога да го освободя под гаранция и да го оставя под твое попечителство в Центъра. Като имам предвид свидетелите на инцидента, не се съмнявам в решението на съда. Предполагам, че съдията ще постанови Били да отиде да работи или да се върне отново в училище.

— Хей! — възмути се Били. — Та аз не съм направил нищо лошо. Защо трябва да се държат с мен като с престъпник?

— Защото, независимо от това кой е отговорен за случилото се, автоматичният нож е оръжие, което притежаваш незаконно — изгледа Боб строго Били.

 

 

Скот спря точно пред вратата на Центъра. Колата на Лин бе на ремонт и той й бе предложил да я закара. Забеляза колата на Катрин.

— Скот! — Катрин изтича към него. Поздрави и Лин, но отиде при него, като бързаше да му разкаже последните събития, а след това им представи Боб Темпълтън.

— Засега всичко е наред — каза Боб. — Отведоха Били, но ще го върнат след няколко часа и тогава ще обсъдим неговото положение.

Боб тръгна след полицаите.

Кет бе предоставила изпуснатата бележка на полицаите, но непрестанно си повтаряше текста: „Ако искате да видите детето отново, оставете в плик пет хиляди долара, на верандата, точно в полунощ“.

— Само за пет хиляди долара! — обърна се тъжно Катрин към Скот. — Бих дала сто пъти повече…

— Сигурен съм, че и двамата не са наясно какво правят. Това са необразовани и жалки отрепки. Те не отвличат дете, а отмъкнат собствената дъщеря на Уанда от благотворителния център. За тях пет хиляди долара са невероятна сума.

— Ясно е, че Били ги е спипал, преди да успеят да вземат Джени. Не мога да проумея какво кара хората да постъпват така…

— Е, доктор Феърчайлд, вие сте прекалено добре възпитана, за да приемете някои толкова прости неща… — подразни я Скот.

— Как се осмеляваш да се подиграваш с моето възпитание! — избухна неочаквано Катрин. — Ти нищо не знаеш за мен!

Скот бе стъписан от реакцията й. Не бе очаквал подобно ожесточение.

— Кет? — просто не знаеше какво да й каже. — Съжалявам, че те обидих. Нямах намерение да… — позволи си Скот да хване ръката й.

— Забрави! — Гласът й прозвуча болезнено, изпълнен с дълбоко стаено страдание. Опита се да освободи ръката си.

Той леко прокара пръсти по лицето, вдигна брадичката и се загледа в очите й, пълни с болка, ужас и страх.

— Не мисля, че бих могъл да забравя. — Гласът му бе нежен. Искаше му се да я прегърне и да я защити от всички. Странно! Само за миг тази силна жена се бе превърнала в деликатно и уязвимо същество. — Катрин? — Опита се да прочете мислите й, да проникне в съкровените тайни на душата й, но с почуда наблюдаваше как смущението й расте. — Какво не е наред?

— Нищо… Всичко е наред. — Тя се отдръпна, но в същото време изпита почти непреодолимо желание да остане завинаги в прегръдките му. Искаше й се да намери изцеление на болките си, да заличи спомените, да… — Малко съм уморена и не си давам сметка какво правя.

— Може да сте съвършена в много неща, Катрин Феърчайлд, но не умеете да лъжете…

— Моля те…

— Защо не изпием по чаша кафе или… Да отидем някъде да закусим? Боб и Били няма да се върнат скоро — усмихна й се Скот окуражително. — Хайде!

— Добре. — Кет се огледа. Лин, Черил и другите служители бяха се заели с всекидневните си задължения. Лицето й просветна. — Изглежда, че сега не съм чак толкова необходима тук.

— Тръгваме. Само за минута да се обадя в канцеларията. — Скот набързо размени няколко реплики с Амелия. — Готова ли си?

Прегърна я леко през раменете и я поведе навън. Докато пътуваха към Джек Лондон Скуеър и двамата седяха мълчаливо. Но и двамата тайно си мислеха за другия до себе си…

 

 

Скот се мъчеше да отгатне причината за избухването й. Бе потресен от силата на стаените й чувства. Не я беше виждал от деня, в който представи майка си в Центъра, но непрестанно мислеше за нея.

Катрин съзнаваше, че бе направила голяма история от невинната му забележка. Бе свикнала с ироничното му обръщение „доктор Феърчайлд“, но думите му я бяха върнали в детството — неприятен кошмар, от който се мъчеше да се отърве години наред. А всъщност, той се бе опитал да разведри атмосферата. Може би трябваше да го помоли за извинение.

— Какво ще стане с Били сега? — попита я Скот, след като бяха поръчали закуската.

— Не знам… Няколко пъти съм опитвала да върна Били в училище, но той винаги се е съпротивлявал яростно. — Кет започна да се отпуска и заговори по-спокойно. — Казва, че не е за него да седи по цял ден на едно място, а не знам кой би се съгласил да го наеме на работа.

Кет се замисли, но допирът на неговата ръка я върна към действителността. Вълна на радостно очакване премина през тялото й и тя се усмихна смутено.

— Струва ми се, че познавам такъв човек — тихо съобщи Скот. Разтапяше се в завладелите го чувства.

— Кой?

— Аз — отговори Скот.

Думите бяха излишни. Очите й блестяха от радост и благодарност. Това не беше просто жест… Той щеше да бъде неин! Битката нямаше да бъде битка, макар че инстинктивно се опасяваше да не би да не я допусне до съкровените кътчета на душата си. След всичко, което беше преживяла, се съмняваше, че може да се сближи истински с някой. Но Скот! Скот…