Еманюел Роблес
Морска обиколка (14)

XIV

Отразената светлина дразнеше очите му. Жорж уморено притвори клепки и тогава до себе си чу гласовете, сетне погледна, въпреки ослепителните светлини, от които му се плачеше, видя Дара от долу на горе, главата му бе високо на фона на пламтящото небе, държеше в пръстите си стъклена пръчка или някаква искряща ампула, или… Да, това бе Дара и той държеше спринцовката! Наистина бе той, но беше угрижен и въсеше вежди.

— Привет — прошепна Жорж.

— Как се чувствувате?

Жорж се помъчи да се усмихне, да покаже, че сега бе по-добре и да поблагодари. Някакви други гласове шепнеха, други лица се навеждаха, какъв невероятен сън! Ала не, той не сънуваше, ясно различи Макс, Сантели, Ранжион… Вляво бе шеметно високият борд на Анастасис, а точно над него лодбалките. Я гледай, та той се оказа на задната палуба на Сен Флоран. Бяха го свалили на една импровизирана носилка, докато е бил все още в безсъзнание. Цялото това разсъждение се подреди в ума му, който си възвръщаше пъргавината. Дара бе му сложил инжекция, нещо за стимулиране на сърцето, както и да е, изпълваше го светла радост, макар и неподвижна, нямаше как да избликне.

— Гледайте да не мърдате.

Говореше Дара, приклекнал сега до него, силната му ръка стоеше отпред, подпряна на бедрото, а с рамото го заслоняваше от поразяващия блясък на небето, нажежено до бяло. Лицето му изразяваше тъга и съчувствие, което озадачи Жорж.

— Чувате ли ме?

— Да.

— Ще ви откараме в Палермо, в болница.

Какво значеше това? Вече не чувствуваше нищо. Ядоса се при мисълта да постъпи в болница, ала когато спря поглед на завивката, която бяха хвърлили отгоре му, видя кафявото петно с форма на риба. Да, благоразумието изискваше да го лекуват незабавно и той отново им отвърна със слаба усмивка в знак на признателност и приятелство. Сетне разумът му възвърна своята проницателност с чудодеен скок и той проумя загрижеността на Дара.

— Стягате ли се за тегленето?

Дара поставяше спринцовката на мястото й в никелираната кутия.

— Не мислете повече за това!

— Подхлъзнал си се — каза Ранжион, като на свой ред се надвеси над него.

— Да.

— Не си паднал много отвисоко, ама пък точно на тоя проклет шип.

— Да.

— Не се тревожи. Едно е сигурно, че ще те измъкнем от това!

Изпод памучната дреб, дето стоеше сякаш цял живот, Жорж се напрягаше да проумее откъслечните диалози и като не виждаше лицата, влагаше цялата си страст да долови тона на гласа; едва доловимите му извивки. Последното изречение на Ранжион можеше да значи обратното: нищо не е сигурно, намира се в опасност. Впрочем защо не се заеха с товарния кораб? Защо Сен Флоран толкова бърза да се отстрани и Макс, стъпил отзад и извил се над една канджа, отблъсква яхтата, като натиска върху корабния корпус? Нима наистина щяха да изоставят пострадалия кораб? Да захвърлят всичко заради него? Такава грешка!… Той погледна разтревожено двамата си другари:

— Тръгваме ли вече?

— Ами да! — каза Дара с престорено бодър глас.

— Защо?

— Трябва час по-скоро да идете в болница и да ви оперират!

Двама моряци се суетяха мълком наоколо: Жофроа и Жос. Преди да ги познае, виждаше образите им някак разместени в паметта си, размекната от слънцето.

— Не бива — каза Жорж.

Дара продължи да се усмихва.

— Ама вие наистина ли допускате, че ще ви оставим в това състояние?

Гласът бе сърдечен, малко дрезгав от тютюна и все пак със следа от тревога. Няма значение, той се лееше над Жорж като свеж дъжд.

— Жалко — каза той, като не можа другояче да изрази голямото си огорчение.

— Не се вълнувай — каза Ранжион. — Като пуснем с пълен напред, до обед ще стигнем в Палермо.

— Подир двайсет минути сте на операционната маса и хоп! Зашиват ви за нула време!

Жорж бавно изви глава надясно и наляво, а отчаянието му пареше в очите.

— Не бива да го правите!

Искаше да каже: да изоставяте кораба. Те го гледаха, все тъй наклякали до неговата височина (бяха го положили на два дюшека, сложени един върху друг).

— Ние знаем какво сте направили, Морер. Но трябва да забравите онова.

— Мислите ли, че е важно сега това?

— Разберете, вие сте сериозно ранен, трябва да помислим най-напред за вас. И за всичко останало!

— И знаеш ли какво, оная черупка нагълтала много вода, докато си бил така.

Яхтата вече пореше морето и небето сякаш се навиваше около себе си.

— Грешката е моя — каза Жорж, въпреки че сухото му гърло, цялото в грапавини, задържаше думите.

— Грешката не е ваша — каза Дара. — Не вие сте причината за туй проклето закъснение. Ако се бяхме върнали в уречения час и корабът бе почти в състоянието, в което го намерихме, беше съвсем възможно да го завлечем до Палермо.

— … да опитате — прошепна Жорж.

— Е, Морер. При сегашното положение не можем да мислим за такова начинание.

— Някой друг пазач…

— Искате да кажете: да оставим друг човек на пост, сетне да ви откараме в Палермо и тогава да се върнем?

— Да.

— Ех, как да тръгнем и да оставим някой другар на тая пробита черупка, както е натежала? Преди да се махнем, ще трябва да се хванем всички да й изпразним трюмовете, всички са наводнени, да открием истинската дупка и да я запушим здраво.

— Мръсна работа — каза Ранжион, — даже и всички от екипажа да се хванат!

— Може да се направи, то се знае, но това конкретно значи: да забавим влизането ви в болница с много часове. Изключено, приятелю. Ясно ли е?

— Да.

— Тъй както е затънал, товарният кораб ще потъне, преди да се мръкне. Стига сте се измъчвали с него.

— А ти какво щеше да направиш? — каза Ранжион. — Щеше ли да оставиш един приятел да чака за помощ с надупчено месо, зарад… Стига шеги! Какво, животът на един човек значи ли нещо или не, а?

Този път с полушеговит, полусърдит, но братски тон, който стопля сърнето. Жорж въздъхна и благодари, притваряйки клепки, поразведрен от възраженията, при все че от тях осъзна колко изключително сериозна бе раната му. „Животът на един човек!“ Неговият живот изцяло бе в унисон с трептенето на тая светлина, с песента, която идеше от водната бразда като от обилен и щедър фонтан, с глъчката на слънчев празник там, дето свършваше изтерзаната му плът!

Зад Сен Флоран се протягаше воден път, а далече в морето товарният кораб изглеждаше положен отгоре му като погребален фургон, като тежка изоставена катафалка, ала слънцето пак отскачаше по съоръженията над палубата с един единствен отвесен отблясък и Жорж разбра по-ясно онова, което бе научил в тия самотни часове, единствено изискване, едничкото, заради което си струва да се привърже към света! Не, за нищо не съжаляваше! Прав е бил, когато наруши мълчанието, когато предложи да иде на пост на пострадалия кораб, също и когато нявга, сит на жестокост и безверие, бе запял в оная италианска урва химна на германските трудещи се, жалък сред безкрая на мрака, ала изпълнен със смисъл като първия огън на хората в нощта на столетията! За нищо не съжаляваше, само че се задъхваше в тая пещ, ослепяваше го това небе, разсичано от блясъци и светкавици. А някой му избърсваше с кърпа челото, плувналите му в пот бузи и той благодари със затворени клепки, отвътре съвсем розови като розовината на някои раковини.

— А пътниците? — прошепна той.

— Ами в хотела са — каза Сантели и се канеше да отдаде тая загриженост на бълнуването.

— Не са доволни, нали?

— Онези ли! Имахме си разправии с тях, та сума време загубихме!

Жорж не успя да разбере какви са били тези разправии, тъй като Дара и Ранжион заместиха Сантели край него. А това, че не искаха да го оставят сам, му показваше необикновената им загриженост, което го трогваше.

Обаче Сантели държеше да разкаже за инцидента в Палермо. В разкошния хотел, близо до пристанището, където трябвало да отседнат четиримата пътници, решили, че няма да пристигнат в такъв късен час и се възползвали от стаите. Притокът на туристи бил наистина голям през тоя сезон и постъпката била оправдана. Обаче Жонар се развикал: „Виждате ли, капитане? Ако не бяхте загубили много часове с оная ръждясала черупка, щяхме да стигнем навреме!“ Потънал в своето вцепенение, Жорж пресъздаваше сцената успоредно с разказа: Заобиколеният с багажи Жонар отхвърлил упорито стаите, които му предлагат в друг един хотел, понеже са недостатъчно изискани за вкуса му и много далече от хотела, дето трябва да протекат прочутите му срещи. Макар че предлагат такова разрешение само за тая нощ, той не се съгласява и си наумява да остане на борда, което наистина било негово право, тъй като е наел яхтата. „А парвеню като него — добавя Сантели, — забогатяло от войната, знае основно правата си и държи за принципа! Изключено е да се спори!“ В лекия пристанищен здрач, спомня си Сантели, Дара се възпротивил: ако оставят толкова време Жорж на кораба, това може да го изложи на сериозен риск.

— Той напълно го е приел! И вие също! — възразил Жонар. — Нека се попече там, да му дойде умът в главата!

Повече алигатор от всеки друг път, Ерих Хартман слушал, без да се намеси, но личало, че споделя мнението на съдружника си. (Коментарът на Сантели: „Френско-немското сдобряване на бърза ръка стана между сделкаджиите. Ще речеш, че парата свързва по-бързо от сърцето. Във всеки случай, докато едни се избиваха, други държаха да пълнят касите си!“) Докато екипажът губел търпение — и проявявал нетърпението си, — Мари-Луиз се присъединила към Герда и Дара. Жорж си я представи опълчена на подигравателния Жонар: „Грижата ти за тоя момък е трогателна, скъпа, но не ми се иска заради него да ме ядат цяла нощ дървениците!“ (Друг коментар на Сантели: „Честна дума, не ни липсваше желание да го бутнем от кея заедно с неговата планина от куфари и да офейкаме!“) На края отстъпили пред аргументите на Дара и на Мари-Луиз. Но загубили ценни часове.

Лесно бе да се схване мисълта на Сантели: ако с Жорж нещата тръгнат зле, целият екипаж ще търси отговорност от Жонар. Той затвори очи и тутакси четиримата пътници се преобразиха в представата му като фигури от карти за игра и Мари-Луиз като Аржина, единствената кралица от четирите без цвете в ръка и от всички най-тъжната. Той попита:

— Ще продължи ли обиколката?

— Знам ли? — каза Сантели. — Може би.

— Ама че мръсен номер ви изиграх — каза Жорж.

— Ама че го каза? Ти си луд!

Такава една грубост също бе благотворна.

— Ще оздравееш, а то си заслужава повече, отколкото да спечелим всички заедно голямата печалба!

Той пушеше и въпреки вятъра при силния бяг, миризмата на тютюна понякога докосваше лицето на Жорж и го замайваше леко.

— Моите писма…

— Не се тревожи. Аз ще ти ги пусна, щом стигна.

Бе проследил погледа на Жорж, порови в джоба на якето и извади оттам двата плика. Пусна ги в джоба на матроската си и Жорж притвори отново очи. Свежият въздух, лекото поклащане, мощната светлина, която го обграждаше отвсякъде, засилваха благотворното присъствие на Сантели и приспиваха смътното чувство у него за някаква опасност. През войната бе видял как умират от рани в корема, навярно и той щеше да добие същия белезникав цвят, същия сгърчен нос и разширени зеници, като на онези нещастници, чиито лица изплуваха в паметта му. Ала мнозина от тях бяха оцелели, защо не и той; тогава, защо не и той? Някъде в една все още плодородна област от неговото съзнание една надежда се вкореняваше с жилавостта на диво растение. Той повика Сантели и поиска да пие.

— Не, приятелю. Капитанът забрани.

— Кажи му да дойде.

— Той е на кормилото.

— Кажи му.

— Щом искаш.

И тутакси гласът на Дара от вратата на командната кабина:

— Бъдете разумен, Морер!

Той се приближи.

— Само една чашка — помоли Жорж.

— Е, нали сте воювали. Знаете, че на ранен в стомаха човек никога не се дава да пие.

Да, знаеше това! Знае дори и това, че в момента изживява същата сцена, която многократно бе гледал като зрител. Спомни си много ясно, че не бе позволил да дадат малко вино на един момък от Маскара, чиито съвсем посинели черва виждаха извадени. И тъй, да си мълчи. Дара си отиде. Товарният кораб бе изчезнал, заличен в мъглявината. Болката продължаваше да дреме, но не биваше да й вярва. Понякога, преди да го захапе дълбоко из вътрешностите, тя го обливаше със студена вълна, която вледеняваше тялото и разсичаше на две черепа му с безумния бяс на въртящ се трион! „Ако не ме оперират навреме, загубен съм.“ И отново мисълта за дребничкия момък от Маскара, походната болница, заснежените хълмове и завивката, просмукана с кръв, която повдигат предпазливо, и лицето, преобразено от меката светлина на лампата в някаква древна маска, току-що отърсила се от хилядолетната наслойка и все още свързана с нея чрез един израз на напрегната изненада, на неочаквано разкритие. Жаждата все още го измъчваше, ала той се отказа да иска вода. Яхтата се носеше с пълна скорост, поклащайки се леко встрани, и може би тя щеше да спечели надбягването със съдбата! Дочуваше пърпоренето на моторите, примесено с шуменето на кръвта в слепоочията и в гърлото му.

Гледаше водната бразда, надигнала се като гъст бульон, когато забеляза една керемиденочервена птица, малко по-едра от ластовица, със също такива криле като коса и такива мънички живи очички като перли. За миг тя се залюля зад кораба, като леко се рееше, а връхчетата на перата й се открояваха в светлосив цвят, и събуди в него остро чувство за свобода, за дълбоко съзвучие с лъчезарното небе! От време на време се появяваше ненадейно някой моряк, навеждаше се приятелски над Жорж, покоряваше се на нареждането на Сантели да не заговаря ранения, усмихваше се и понякога показваше юмрук за насърчение да се държи, да не се предава. Като се плъзна надалеч, птицата побягна и просторът сякаш стана по-обширен и безмилостно сух като пустиня.

— Палермо — чу се гласът на Дара, обърнат към Жорж.

Това известие би трябвало да развълнува сърцето му, както бе накарало да ликува Сантели.

— Чуваш ли? Палермо, приятелю! Вече се вижда!

Ала Жорж не можа да си представи изплуването на златистозеления бряг и чудната линия на хоризонта, понеже разумът му бе опустошен от жаждата, която стягаше гърлото, от топлината, която слизаше дълбоко в дробовете, топлина, която познаваше сега, разделен от Сантели, който му описваше приближаването на града и пушеците над пристанището. Някога тя е предхождала нажежената магма по склоновете на Везувий и челото на лавата в часа на голямото изригване през март хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, което бе съзерцавал; топлина, хоризонтално изхвърлена пред бавното, коварно течение, с пръснати из него серни буци и жарава, толкова силна, че на петдесет метра дърветата пламваха отведнъж като запалени отвътре, пращяха целите в пламъци, нападнати изведнъж, както бяха прави, от огнени езици, бликнали от нищото, разкъсвани живи, докато не остане от тях само един скелет, един черен патетичен знак. А сетне, без да бърза, ги застигаше извержението от земята, нажежената кал, която ги поглъщаше. И той като тях изтърпяваше това приближаване и той бе жертва на това страшно изсушаване, предвестник на смъртта. Той извика, поиска вода с надеждата, че чашата вода можеше да бъде заклинание срещу пожара, срещу това бедствие, ала викът му отекна само в него, загуби се в пещта!

 

 

Той не можеше да види жената, която седеше до главата му, нямаше сила да обърне очи към нея. Все пак разбираше къде се бе озовал, погледна стените в хигиенично бял цвят, полираната врата, долната преграда на леглото на края на чаршафа, а на заден план Дара и Ранжион, стоят прави един до друг, верни са те, не го изоставиха, не ще го оставят да потъне, ах! братя, братя! и в тоя краткотраен възторг, като че ли почерпи доверие и вяра, че скоро ще се изправи и ще тръгне отново в свежи зимни утрини, когато се диша леко, когато сърцето силно тупти, и той се пренесе в тоя живот напред, поиска да се изправи, не можа и напрегнал уши, се вслуша в шепота на болногледачката. На френски език със силен чужд акцент тя уверяваше, че по нареждане на хирурга може да разреши само няколко минути, най-много пет, и че говоренето е забранено, сетне излезе през вратата и крилата на болничната й шапка се залюляха при ходенето, а в това време посетителката прошепна: „Благодаря, сестро“ и нежно пое ръката на Жорж в своята, и тя бе малка, свежа, крехка, треперяща, ах, как няма да познае тая ръка! Жорж погледна Дара с надеждата да зърне на лицето му потвърждение; Дара е отсреща му, на яркия фон на стената, все тъй прав и тъжен, безкрайно тъжен, защо? — а главата му на меланезийски боец бе осветена отстрани.

— Вие дойдохте — с мъка прошепна Жорж.

— Не се вълнувай — каза Ранжион.

— Най-после дойдохте.

Ръката отново стисна неговата.

— Знаех, че ще дойдете.

Трябваше да поспре, дъхът му секваше, огромна завивка тежеше над цялото му тяло, ала не го стопляше. Все пак можа да прибави, понеже непременно искаше да го стори:

— Аз съм щастлив!

Би искал също тъй да се усмихне, ала за нещастие всички мускули от челото до устата образуваха един едничък къс кожа.

— Не говорете — посъветва гласът на Дара, долетял от сцената на един отрупан с драперии театър, но какво от това? Мадлен бе току-що дошла и благодарение на нея той щеше да се изтръгне от замръзналото тресавище и да се спаси от потъване.

— Със… „Ер Франс“ ли? — попита той.

Това, че е взела самолет на „Ер Франс“ го озадачи. Нима компанията поддържаше линия над Сицилия? Ами, да, Алиталия! И в същия миг, когато думата Алиталия се оформи в съзнанието, внезапен студ обхвана краката му.

— Добре ли пътувахте?

Тя не отвърна нищо, решила бе да спазва разпоредбите на монахинята и Жорж одобри това угризение, но все пак пожела да узнае някои подробности.

— Значи трябвало е да смените самолета в Неапол?

Последва предълго изречение, което разпери в него едно тежко ледено ветрило, ала, за щастие, Мадлен говореше, или по-скоро шепнеше, като галеше постоянно ръката му, а може би това не бе Мадлен, тогава кой, боже мой, кой друг освен Мадлен може да изрече думите, пълни с надежда, с нежност и с тези вълшебни извивки на гласа, които люлеят и утешават? Видя как Дара, ограден с бели листа, скришом й направи знак с ръка на устните и понеже Мадлен замълча (за Мадлен ли се отнасяше, ох, да, седнала бе настрани, позна я по влажната лека ръка, по нейното благотворно въздействие), напрегна се да запомни думите, които бе прошепнала, думите се разбягаха в него, загубиха се там в един грамаден леден блок, осветен от заскрежена зора, и дори се удиви на светлината, която съпроводи техния бяг, и право да си каже не се удиви, и все пак дълбоко в тая сянка, която го обгърна, лицето му запази напрегнато и слисано изражение.

Болногледачката влезе, като стъпваше безшумно с пантофите си, отстрани Мари-Луиз Жонар, която плачеше до главата му, права, в светла рокля, без нито едно бижу, затвори очите на Жорж, а сетне придърпа отгоре чаршафа с плавно движение като вълна над пясък. После изведе тримата посетители и като ги замоли да я последват в канцеларията, поведе ги из коридорите.

Вечерта бе настъпила, булевардът синееше зад стъклата на прозорците, а по дърветата чуруликаха птици.