Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 50 гласа)
Форматиране
in82qh (2017)

Глава 1

„Мамичките са обединени в своята радост — Колин Бриджъртън се завърна от Гърция.

За онези нежни (и невежи) читатели, които са нови в града тази година — мистър Бриджъртън е трети в легендарната поредица от осем деца Бриджъртън, тъй като името Колин започва с «К»[1], идва след Антъни и Бенедикт и е преди Дафни, Елоиз, Франческа, Грегори и Хаясинт.

Макар мистър Бриджъртън да няма благородническа титла и не е много вероятно да получи такава, — защото е седми поред в линията за наследяване на титлата на виконт Бриджъртън след двамата синове на виконта, по-големия си брат Бенедикт и неговите трима сина.

Въпреки това, през този сезон, той е считан за доста добър улов, благодарение на богатството, лицето, тялото и най-вече — чара си. Все пак е трудно да се предскаже дали мистър Бриджъртън ще се предаде на брачното блаженство този сезон. Определено е на възраст за женене — тридесет и три, но никога не е показвал определен интерес към никоя дама с подходящ произход, а за да станат нещата още по-сложни, той има ужасяващия навик да напуска Лондон изневиделица и да се отправя към някое екзотично място.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 април 1824

 

— Виж това! — изписка Порша Федърингтън. — Колин Бриджъртън се е върнал!

Пенелопе вдигна поглед от ръкоделието си. Майка й стискаше последния брой на „Хроники на висшето общество“ на лейди Уисълдаун, както Пенелопе би стиснала въже, ако висеше от някоя много висока сграда.

— Знам — измърмори.

Порша се намръщи. Мразеше, когато някой — който и да е — научеше клюка преди нея.

— Как си се добрала до „Уисълдаун“ преди мен? Казах на Брайърли да го запази за мен и да не позволява на никой да докосне…

— Не го видях в „Уисълдаун“ — прекъсна я Пенелопе, преди майка й да се втурне да порицава бедния иконом. — Фелисити ми каза. Вчера следобед. Хаясинт Бриджъртън й е казала.

— Сестра ти прекарва доста време у Бриджъртън.

— Както и аз — изтъкна Пенелопе, чудейки се къде ще я доведе това.

Порша потупа брадичката си с пръст, както правеше винаги, когато замисля или планира нещо.

— Колин Бриджъртън е на възраст, на която трябва да си търси съпруга.

Пенелопе успя да примигне, преди очите й буквално да изскочат от орбитите.

— Колин Бриджъртън няма да се ожени за Фелисити!

Порша леко сви рамене.

— И по-странни неща са се случвали.

— Аз поне не съм виждала — измърмори Пенелопе.

— Антъни Бриджъртън се ожени за онова момиче Кейт Шефилд, а тя бе дори по-малко популярна от теб.

Това не бе съвсем вярно. Пенелопе смяташе, че двете заемаха еднакво ниско положение в социалната стълбица, но нямаше особен смисъл да казва това на майка си, която вероятно смяташе, че прави комплимент на третата си дъщеря, като изтъкна, че не е била най-малко популярното момиче през онзи сезон.

Пенелопе усети как устните й се присвиват. Комплиментите на майка й обикновено имаха ефекта на ужилвания.

— Не мисли, че съм имала намерение да критикувам — каза Порша, внезапно преизпълнена със загриженост. — Всъщност се радвам, че остана стара мома. Аз съм съвсем сама на този свят, като изключим дъщерите ми, и е успокоително да знам, че една от вас ще може да се грижи за мен, когато остарея.

Пенелопе внезапно си представи бъдещето — такова, каквото го описваше майка й — и изведнъж й се прииска да побегне навън и да се омъжи за коминочистача. Отдавна се бе примирила с живота на стара мома, но някак си винаги си бе представяла себе си в нейна собствена малка и спретната къща с тераса. А може би малка къщичка край морето.

Но напоследък Порша изпъстряше разговорите си с препратки към старостта и колко щастлива бе, че Пенелопе щеше да може да се грижи за нея. Нямаше значение, че Прудънс и Филипа се бяха омъжили за заможни мъже и имаха достатъчно средства, за да осигурят всички удобства на майка си. Или пък че самата Порша бе сравнително богата — когато семейството й бе осигурило зестра, една четвърт бе отделена за личните й разходи.

Не, когато Порша говореше за грижи, нямаше предвид пари. Порша искаше роб.

Пенелопе въздъхна. Беше прекалено строга с майка си, макар и само в съзнанието си. Правеше го твърде често. Майка й я обичаше. И тя обичаше майка си.

Просто понякога не я харесваше особено.

Надяваше се, че това не я прави лош човек. Наистина, майка й можеше да изкара от кожата й дори най-милата и нежна дъщеря на света, а Пенелопе първа бе готова да признае, че тя самата може да е малко саркастична на моменти.

— Защо мислиш, че Колин няма да се ожени за Фелисити? — попита Порша.

Пенелопе изненадано вдигна поглед. Бе сметнала, че са приключили с темата. Трябваше да знае по-добре. Майка й определено бе упорита, ако не друго.

— Е — изрече бавно, — като начало, тя е дванадесет години по-млада от него.

— Пфу — каза Порша и махна небрежно с ръка. — Това е нищо и го знаеш.

Пенелопе се намръщи, а след това изписка, защото неволно убоде пръста си с иглата.

— А и — жизнерадостно продължи Порша, — той е — отново сведе поглед към Уисълдаун, за да намери точната му възраст, — на тридесет и три. Как би могъл да избегне разлика от дванадесет години между себе си и съпругата си? Със сигурност не очакваш да се ожени за някой на твоята възраст…

Пенелопе засмука наранения си пръст, макар да знаеше, че това е крайно неизискано. Имаше нужда да запуши устата си, за да не каже нещо ужасно и в същото време доста злобно. Всичко, което говореше майка й, бе вярно. Много сватби във висшето общество — дори повечето — бяха между млади момичета и мъже, много по-възрастни от тях. Но някак си разликата във възрастта между Колин и Фелисити изглеждаше по-голяма, може би заради…

Пенелопе не успя да скрие отвращението от лицето си.

— Тя му е като сестра. Малка сестра.

— Наистина, Пенелопе. Не мисля…

— Това е почти като кръвосмешение — измърмори Пенелопе.

— Какво каза?

Пенелопе се върна към ръкоделието си.

— Нищо.

— Сигурна съм, че каза нещо.

Пенелопе поклати глава.

— Прочистих си гърлото. Може би си чула…

— Чух, че каза нещо. Сигурна съм!

Тя простена. Животът пред нея изглеждаше невероятно дълъг и скучен.

— Майко — изрече с търпението, ако не на светица, то поне на много набожна монахиня, — Фелисити на практика е сгодена за мистър Албънсдейл.

Порша направо започна да потърква ръце.

— Няма да е сгодена за него, ако може да хване Колин Бриджъртън.

— Фелисити би умряла, преди да започне да преследва Колин.

— Разбира се, че няма. Тя е умно момиче. Всички знаят, че Колин Бриджъртън е добър улов.

— Но Фелисити обича мистър Албънсдейл!

Порша се отпусна в тапицирания си стол.

— Така е.

— Освен това — добави Пенелопе с чувство, — мистър Албънсдейл притежава много добро състояние.

Порша потупа брадичката си с показалец.

— Вярно. Не — каза остро — толкова голямо като това на Бриджъртън, но не е за пренебрегване, предполагам.

Пенелопе знаеше, че е време да остави нещата така, но не можа да се спре да отвори уста за последен път.

— В интерес на истината, майко, той е чудесен партньор за Фелисити. Трябва да се радваме за нея.

— Зная, зная — изръмжа Порша. — Просто толкова исках някоя от дъщерите ми да се омъжи за Бриджъртън. Какъв успех! Цял Лондон щеше да говори за мен със седмици. Може би с месеци.

Пенелопе заби иглата във възглавничката до себе си. Това бе доста глупав начин да излее яда си, но алтернативата беше да скочи на крака и да извика: Ами аз? Порша изглежда смяташе, че щом Фелисити се омъжи, надеждите й за съюз с Бриджъртън щяха да умрат завинаги. Но Пенелопе все още бе неомъжена — това нищо ли не означаваше?

Твърде много ли бе да иска майка й да мисли за нея със същата гордост, която изпитваше към другите си три дъщери? Пенелопе знаеше, че Колин няма да я избере за своя съпруга, но не трябваше ли майка й да е поне малко сляпа за недостатъците на децата си? За Пенелопе бе очевидно, че нито Прудънс, нито Филипа или Фелисити имат шанс с някой Бриджъртън. Защо майка й смяташе, че техните качества толкова превъзхождат нейните?

Много добре, Пенелопе трябваше да признае, че популярността на Фелисити надвишава тази на трите й сестри, взети заедно. Но Прудънс и Филипа никога не са били несравними. Те обикаляха ъглите на балните зали, както и Пенелопе.

Само че, разбира се, сега бяха омъжени. Пенелопе не би искала да бъде прикована към нито един от техните съпрузи, но поне бяха омъжени.

За щастие умът на Порша вече бе отлетял към по-оптимистични възможности.

— Трябва да посетя Вайълет — каза тя. — Тя ще бъде толкова облекчена, че Колин се е върнал.

— Сигурна съм, че лейди Бриджъртън ще се радва да те види — каза Пенелопе.

— Бедната жена — изрече Порша с драматична въздишка. — Тревожи се за него, знаеш…

— Знам.

— Наистина мисля, че е твърде много да се очаква това от една майка. Той скитосва, един Бог знае къде, из някакви езически страни…

— Мисля, че хората в Гърция са християни — измърмори Пенелопе и отново сведе поглед към ръкоделието си.

— Не бъди нахална, Пенелопе Ан Федърингтън — те са католици! — Порша направо потръпна докато изричаше думата.

— Изобщо не са католици — отвърна тя и остави ръкоделието настрана. — Принадлежат към Гръцката православна църква.

— Е, това не е Англиканската църква — изсумтя Порша.

— Тъй като са гърци, това едва ли ги тревожи особено.

Очите на Порша неодобрително се присвиха.

— А ти откъде знаеш за тази гръцка религия? Не, не ми казвай — каза с драматичен жест. — Прочела си го някъде.

Пенелопе само премигна, докато се опитваше да измисли подходящ отговор.

— Иска ми се да не четеше толкова много — въздъхна майка й. — Вероятно можех да те омъжа още преди години, ако отделяше малко повече внимание на светските задължения и по-малко на… на…

Пенелопе просто трябваше да попита.

— По-малко на какво?

— Не знам. На това, каквото и да е то, което правиш, докато се взираш в пространството и толкова често си фантазираш.

— Просто мисля — тихо каза Пенелопе. — Понякога ми се иска да спра и да помисля.

— Да спреш какво? — поиска да узнае тя.

Тя не можа да потисне усмивката си. Въпросът на Порша като че ли обобщаваше всички разлики между майката и дъщерята.

— Нищо, майко — каза Пенелопе. — Наистина.

Порша изглеждаше така, сякаш искаше да продължи разговора, но след това си промени мнението. А може би просто бе гладна. Взе бисквита от подноса и я пъхна в устата си.

Пенелопе понечи да вземе последната бисквита за себе си, но реши да я остави на майка си. Това щеше да задържи пълна устата на майка й. Последното, което желаеше, бе да води още един разговор за Колин Бриджъртън.

* * *

— Колин се върна!

Пенелопе вдигна поглед от книгата си — „Кратка история на Гърция“ — за да види как Елоиз Бриджъртън връхлита в стаята. Както обикновено, присъствието й не бе предварително обявено. Икономът на семейство Федърингтън толкова бе свикнал да я вижда там, че се отнасяше с нея като с член на семейството.

— Така ли? — попита Пенелопе, успявайки да изобрази, поне по собствено мнение, доста реалистично безразличие. Разбира се, остави „Кратка история на Гърция“ зад „Матилда“ — роман на С. Р. Филдинг, който бе пожънал голям успех миналата година. Всички имаха екземпляр на „Матилда“ на нощното си шкафче. А и беше достатъчно дебела, за да скрие „Кратка история на Гърция“.

Елоиз се разположи на стола до бюрото на Пенелопе.

— Наистина, освен това е хванал сериозен тен. Заради цялото това стоене на слънце, предполагам.

— Той беше в Гърция, нали?

Елоиз поклати глава.

— Каза, че войната много се е задълбочила и е станало твърде опасно. Затова е отишъл в Кипър.

— Боже, боже — изрече Пенелопе с усмивка. — Лейди Уисълдаун е объркала нещо.

Елоиз й отправи нахалната си Бриджъртънова усмивка и Пенелопе още веднъж осъзна каква късметлийка бе, че тя е най-добрата й приятелка. С Елоиз бяха неразделни, откакто навършиха седемнадесет. Заедно бяха прекарали сезоните си, пораснаха заедно и за голяма изненада на майките си, заедно останаха стари моми.

Елоиз твърдеше, че не е срещнала подходящия човек.

Пенелопе, разбира се, никога не бе получавала предложения.

— Кипър харесал ли му е? — попита Пенелопе.

Елоиз въздъхна.

— Каза, че е било превъзходно. Колко ми се иска да пътувам! Изглежда всички са ходили някъде, освен мен.

— И мен — напомни й Пенелопе.

— И теб — съгласи се Елоиз. — Благодаря на Бога за теб.

— Елоиз! — възкликна Пенелопе и хвърли една възглавничка към нея. Но тя също благодареше на Бога за Елоиз. Всеки ден. Много жени прекарваха целия си живот без дори една близка приятелка, а тя имаше някой, с когото можеше да сподели всичко. Е, почти всичко. Пенелопе никога не й бе казвала за чувствата си към Колин, макар да мислеше, че Елоиз подозира истината. Бе твърде тактична, за да го спомене, което още веднъж потвърждаваше увереността на Пенелопе, че Колин никога не би я обикнал. Ако Елоиз бе помислила дори за секунда, че Пенелопе има шанс да спечели Колин за съпруг, щеше да замисля сватовнически стратегии с безмилостност, която би впечатлила и военен генерал.

Когато нещата опираха до това, Елоиз се справяше впечатляващо добре.

— … и тогава каза, че морето било толкова бурно, че се освободил от съдържанието на стомаха си през борда и… — Елоиз се намръщи. — Не ме слушаш.

— Не — призна Пенелопе. — Е, да, всъщност отчасти. Не мога да повярвам, че Колин наистина ти е казал, че е повръщал.

— Е, аз съм му сестра.

— Ще ти е бесен, ако разбере, че си ми казала.

Елоиз отмина протеста й.

— Няма да има нищо против. Ти също си му като сестра.

Пенелопе се усмихна и в същото време въздъхна.

— Майка го попита, разбира се, дали смята да остане в града за сезона — продължи Елоиз. — И, разбира се, бе ужасно настоятелна, но после аз реших лично да го разпитам…

— Ужасно мило от твоя страна — измърмори Пенелопе.

Елоиз хвърли възглавничката обратно към нея.

— И накрая успях да измъкна от него, че ще остане поне за няколко месеца, но ме накара да обещая, че няма да казвам на майка.

— Е, това не е — Пенелопе се прокашля, — много умно от негова страна. Ако майка ти смята, че времето му тук е ограничено, ще удвои усилията си да го види женен. Мислех, че той иска да избегне това повече от всичко.

— Това, изглежда, е обичайната му цел в живота — съгласи се Елоиз.

— Ако я успокои, че няма нужда от бързане, може би няма да го притиска толкова.

— Интересна идея — каза Елоиз, — но е по-вярно на теория, отколкото на практика. Майка ми е толкова решена да го види как се жени и няма значение, че ще увеличи усилията си. А дори обичайните напъни са напълно достатъчни, за да го подлудят.

— Човек може ли да полудее двойно? — замислено каза Пенелопе.

Елоиз наклони глава.

— Не знам — каза. — Не мисля, че ми се иска да разбера.

И двете замълчаха за момент — рядко се случваше подобно съвпадение — после Елоиз рязко скочи на крака и каза:

— Трябва да вървя.

Пенелопе се усмихна. Хората, които не познаваха Елоиз много добре, мислеха, че й е навик често и рязко да променя темата, но Пенелопе знаеше, че истината е съвсем различна. Когато умът на Елоиз бе съсредоточен върху нещо, тя бе напълно неспособна да го забрави. Което означаваше, че, ако внезапно е решила да тръгва, това вероятно има нещо общо с това, което са говорили по-рано днес и…

— Колин ще идва на чай — обясни Елоиз.

Пенелопе се усмихна. Обичаше да е права.

— Трябва да дойдеш — каза Елоиз.

Приятелката й поклати глава.

— Той би искал да присъства само семейството.

— Вероятно си права — каза Елоиз и бавно кимна. — Е, добре тогава, трябва да вървя. Ужасно съжалявам, че посещението ми е толкова кратко, но исках да знаеш, че Колин си е у дома.

— Уисълдаун — напомни й Пенелопе.

— Вярно. Откъде черпи информацията си тази жена? — запита Елоиз и учудено поклати глава. — Кълна се, понякога знае толкова много за семейството ми, че се чудя дали не трябва да се страхувам.

— Не може да продължава вечно — коментира Пенелопе и се изправи, за да изпрати приятелката си. — Някой накрая ще разбере коя е, не мислиш ли?

— Не зная. — Елоиз сложи ръка на дръжката на вратата, завъртя я и дръпна. — Преди смятах така, но изминаха десет години. Всъщност повече. Ако щяха да я хванат, мисля, че досега щеше да се случи.

Пенелопе я последва по стълбите.

— Накрая ще направи грешка. Трябва. Все пак е само човек.

Елоиз се засмя.

— Аз пък си мислех, че е някакво божество.

Пенелопе усети, че се усмихва.

Елоиз спря и се обърна толкова внезапно, че Пенелопе се блъсна върху нея и двете за малко да паднат надолу по последните няколко стъпала.

— Знаеш ли какво? — попита Елоиз.

— Дори не смея да предполагам.

Елоиз не си направи труда дори да й направи физиономия.

— Бас хващам, че вече е направила грешка — каза тя.

— Моля?

— Ти сама го каза. Тя… а би могъл да бъде и той, предполагам… пише тази рубрика вече повече от десетилетие. Никой не би могъл да го прави толкова дълго, без да допусне грешка. Знаеш ли какво мисля?

Пенелопе само разпери нетърпеливо ръце.

— Според мен, проблемът е, че просто всички останали сме твърде глупави, за да забележим грешките й.

Пенелопе се втренчи в нея за момент и избухна в смях.

— О, Елоиз — каза докато бършеше сълзите от очите си. — Наистина те обичам.

Тя се ухили.

— И добре правиш, като знам, че съм стара мома. Трябва да заживеем заедно, когато станем на тридесет и съвсем остареем.

Пенелопе се улови за идеята като за спасителен пояс.

— Мислиш ли, че е възможно? — възкликна. След това с тих глас каза, като гледаше крадешком към фоайето. — Майка започва да говори за старините си обезпокоително често.

— Какво обезпокоително има в това?

— Аз присъствам във всичките й видения — в очакване на нейните заповеди.

— О, боже.

— И по-силни думи са ми идвали наум.

— Пенелопе! — Елоиз се ухили.

— Обичам майка си — каза тя.

— Зная — изрече Елоиз помирително.

— Не, наистина я обичам.

Лявото ъгълче на устата на Елоиз започна да потрепва.

— Зная, че наистина я обичаш. Наистина.

— Просто…

Елоиз вдигна ръка.

— Няма нужда да казваш нищо повече. Прекрасно разбирам. Аз… О! Добър ден, мисис Федърингтън!

— Елоиз — каза Порша, нахлувайки във фоайето. — Не знаех, че си тук.

— Потайна съм, както винаги — каза Елоиз. — Дори нахална.

Порша й се усмихна снизходително.

— Чух, че брат ти отново е в града.

— Да, всички сме много щастливи.

— Сигурна съм, особено майка ти.

— Наистина. Не е на себе си от радост. Мисля, че в момента съставя списъка.

Цялото лице на Порша се оживи при споменаването на нещо, което би могло да бъде считано за клюка.

— Списък? Какъв списък?

— О, знаете, същия списък, който прави за всичките си пораснали деца. Възможни съпруги и всичко останало.

— Да се чуди човек — сухо изрече Пенелопе, — какво представлява всичко останало.

— Понякога включва един или двама, които са безнадеждно неподходящи, за да подчертае качествата на истинските кандидати.

Порша се засмя.

— Може би ще те включи в списъка на Колин, Пенелопе!

Пенелопе не се засмя. Нито пък Елоиз. Порша изглежда не забеляза.

— Е, аз най-добре да тръгвам — каза Елоиз и се прокашля, за да замаже момента, който бе силно неудобен за две от трите жени в коридора. — Колин ще идва на чай. Майка иска цялото семейство да присъства.

— Ще се съберете ли? — попита Пенелопе. Домът на лейди Бриджъртън бе голям, но децата, съпругите и внуците на Бриджъртън бяха общо двадесет и един човека. Наистина голям род.

— Отиваме в Бриджъртън Хаус — обясни Елоиз. Майка й се бе изнесла от официалния дом на семейство Бриджъртън в Лондон, след като най-големият й син се ожени. Антъни, който бе виконт, откакто стана на осемнадесет, бе казал на Вайълет, че това не е нужно, но тя настоя, че той и съпругата му имат нужда от лично пространство. В резултат на това, Антъни и Кейт живееха с трите си деца в Бриджъртън Хаус, а Вайълет и неженените й деца — с изключение на Колин, който имаше собствено жилище — живееха на няколко пресечки от тях на Брутън Стрийт „Номер пет“. След цяла година неуспешни опити да измислят име на новия дом на лейди Бриджъртън, семейството бе свикнало да го нарича просто „Номер пет“.

— Забавлявайте се — каза Порша. — Аз трябва да намеря Фелисити. Закъсняваме за час при модистката.

Елоиз се загледа как Порша изчезва по стълбите и каза на Пенелопе:

— Сестра ти изглежда прекарва доста време при модистката.

Пенелопе сви рамене.

— Фелисити полудява от всички тези проби, но е единствената надежда на майка за наистина добър брак. Според мен смята, че Фелисити ще улови някой херцог, ако носи точната рокля.

— Тя не е ли на практика сгодена за мистър Албънсдейл?

— Предполагам, че ще й направи официално предложение следващата седмица, но дотогава майка си пази всички възможности отворени — завъртя очи. — Най-добре предупреди брат си да се държи на разстояние.

— Грегори? — попита невярващо Елоиз. — Той още не е завършил университета.

— Колин.

— Колин? — Елоиз избухна в смях. — О, това е забавно.

— И аз това й казах, но знаеш каква е, когато си науми нещо.

Елоиз се изкикоти.

— Като мен, предполагам.

— Упорита докрай.

— Упоритостта може да бъде хубаво нещо — напомни й Елоиз, — в подходящия момент.

— Точно така — отвърна Пенелопе със саркастична усмивка, — а в неподходящия момент е абсолютен кошмар.

Елоиз се засмя.

— Горе главата, приятелко. Поне те остави да се отървеш от онези жълти одеяния.

Пенелопе погледна сутрешната си рокля, която, каза си, бе в доста приятен нюанс на синьото.

— Спря да избира дрехите ми, когато осъзна, че официално съм отпаднала от брачното състезание. Момиче, което няма изгледи за брак, не си струва времето и енергията, необходими за съвети по отношение на модата. Повече от година не ме е придружавала при модистката. Какво блаженство!

Елоиз се усмихна на приятелката си, чиято кожа придобиваше прекрасен оттенък на нещо средно между праскови и сметана, когато бе облечена в по-хладни цветове.

— За всички стана очевидно точно кога ти сама започна да избираш дрехите си. Дори лейди Уисълдаун го коментира!

— Скрих този брой от майка — призна Пенелопе. — Не исках това да нарани чувствата й.

Елоиз премигна няколко пъти, преди да каже:

— Много мило от твоя страна, Пенелопе.

— И аз си имам своите моменти на състрадание и доброта.

— Човек би помислил — изсумтя Елоиз, — че жизненоважна част от добротата и състраданието е способността да не привличаш внимание върху факта, че ги притежаваш.

Пенелопе прехапа устни и побутна Елоиз към вратата.

— Не трябва ли да си вървиш у дома?

— Тръгвам! Тръгвам! — и излезе.

* * *

Колин реши, че е доста приятно човек да се върне в Англия, докато отпиваше от едно наистина прекрасно бренди.

Всъщност бе наистина странно как се радваше да се върне, толкова, колкото и когато заминаваше. След още няколко месеца, най-много шест, щеше да е нетърпелив да замине отново, но засега Англия през април определено му се струваше прекрасна.

— Хубаво е, нали?

Колин вдигна поглед. Брат му Антъни се бе облегнал на масивното си махагоново бюро, вдигнал към него собствената си чаша бренди.

Колин кимна.

— Не бях осъзнал колко ми липсва, докато не се върнах. Узото си има привлекателни черти, но това… — вдигна чаша — е божествено.

Антъни иронично се усмихна.

— И колко смяташ да останеш този път?

Колин тръгна към прозореца и се престори, че гледа навън. Най-големият му брат не се стараеше особено да прикрие нетърпимостта си към странстванията му. Всъщност не можеше да го вини. Понякога бе трудно да изпраща писма до дома, и семейството му вероятно често трябваше да чака месец или дори два, за да получи някакви новини за него. И макар да знаеше, че няма да му е особено приятно да е на тяхно място — да не знае дали любим човек е жив или мъртъв, постоянно да чака пратеник да почука на вратата — това просто не бе достатъчно, за да го задържи за постоянно в Англия.

От време на време изпитваше потребност да се махне. Не знаеше как да го опише по друг начин.

Далеч от висшето общество, което го смяташе за чаровен развратник и нищо повече, далеч от Англия, която окуражаваше по-малките синове да се присъединят към армията или църквата, нито една, от които не беше по вкуса му. Дори и далеч от семейството си, което го обичаше безусловно, но нямаше никаква представа, че дълбоко в себе си, той иска да се занимава с нещо.

Брат му Антъни носеше виконтската титла, а с това и множество отговорности. Управляваше имения, занимаваше се със семейните финанси, грижеше се за добруването на безброй наематели и прислужници. Бенедикт, който бе с четири години по-голям от него самия, си бе създал име като художник. Бе започнал с молив и хартия, но след окуражаване от страна на жена си, бе преминал към маслени бои. Един от пейзажите му бе окачен в Националната галерия.

Антъни завинаги щеше да бъде запомнен в семейните хроники като седмия виконт Бриджъртън. Бенедикт щеше да живее чрез картините си, много след като си отидеше от този свят.

А Колин нямаше нищо. Управляваше малката собственост, дадена му от семейството и посещаваше партита. Никога не би и помислил да заяви, че не се забавлява, но понякога искаше нещо повече от това.

Искаше цел.

Искаше да остави нещо след себе си.

Искаше, ако не да знае, то поне да се надява, че когато си отиде, ще бъде запомнен и по друг начин, а не само чрез „Хроники на висшето общество“ на лейди Уисълдаун.

Той въздъхна. Нищо чудно, че прекарваше толкова време на път.

— Колин? — настоя брат му.

Той се обърна към него и примигна. Знаеше със сигурност, че Антъни му е задал въпрос, но докато се луташе в дебрите на съзнанието си, бе забравил какъв.

— О. Така… — той се прокашля. — Ще съм тук поне до края на сезона.

Антъни запази мълчание, но не бе трудно да се забележи доволното му изражение.

— Ако не друго — добави Колин и на лицето му се изписа прословутата му крива усмивка, — някой трябва да глези децата ти. Изобщо не мисля, че Шарлот има достатъчно кукли.

— Само петдесет — съвсем сериозно се съгласи Антъни. — Горкото момиченце е ужасно пренебрегнато.

— Рожденият й ден е в края на месеца, нали? Мисля, че трябва да я пренебрегна още малко.

— Като говорим за рождени дни — каза Антъни и се настани в голямото кресло зад бюрото си. — Този на майка е следващата неделя.

— Защо мислиш, че бързах да се върна?

Антъни вдигна вежди и Колин остана с впечатлението, че се опитва да реши дали наистина е бързал към дома, заради рождения ден на майка си, или просто се възползва от доброто съвпадение.

— Ще организираме парти за нея — каза Антъни.

— И тя ти позволява? — опитът на Колин сочеше, че жените на определена възраст не се радват на отбелязването на рождените си дни. И макар майка му все още да беше невероятно прекрасна, със сигурност бе на определена възраст.

— Наложи се да прибегнем до изнудване — призна Антъни. — Трябваше или да се съгласи за партито, или да разкрием истинската й възраст.

Той не трябваше да отпива от брендито — задави се и едва успя да се сдържи да не го изплюе върху брат си.

— Би ми се искало да видя това.

Антъни се усмихна доволно.

— Това бе блестящ ход от моя страна.

Колин довърши питието си.

— Какви мислиш, че са шансовете тя да не използва партито като възможност да ми намери съпруга?

— Много малки.

— И аз така смятам.

Антъни се облегна в стола си.

— Вече си на тридесет и три, Колин…

Брат му невярващо се втренчи в него.

— Мили боже, и ти ли започваш.

— Не бих и помислил. Просто щях да предложа да си отваряш очите този сезон. Не е необходимо активно да си търсиш съпруга, но няма нищо лошо, ако поне си отворен за тази възможност.

Колин погледна вратата с намерението съвсем скоро да се измъкне през нея.

— Уверявам те, че не съм противник на идеята за брака.

— Не съм си го и помислил — съгласи се Антъни.

— Все пак, не виждам причина да бързам.

— Никога няма причина да се бърза — отвърна брат му. — Е, поне рядко има. Просто угоди на майка, става ли?

Колин не бе осъзнал, че все още държи празната си чаша, докато тя не се изплъзна от пръстите му и не тупна на пода със силен звън.

— Мили боже — прошепна, — болна ли е?

— Не! — каза Антъни, а гласът му прозвуча силно и напрегнато от изненадата. — Тя ще ни надживее всички, сигурен съм.

— Тогава за какво е всичко това?

Антъни въздъхна.

— Просто искам да те видя щастлив.

— Щастлив съм — настоя Колин.

— Така ли?

— По дяволите, аз съм най-щастливият мъж в Лондон. Просто прочети лейди Уисълдаун. Тя ще ти го каже.

Антъни сведе поглед към вестника на бюрото си.

— Е, може би не точно този брой, но нещо от миналата година. Наричан съм „чаровен“ повече пъти, отколкото лейди Данбъри е наричана „упорита“, а и двамата знаем, че това е сериозно постижение.

— Чаровен не е равнозначно на щастлив — меко възрази брат му.

— Нямам време за това — измърмори. Вратата никога не му бе изглеждала толкова привлекателна.

— Ако наистина беше щастлив — настоя Антъни, — нямаше постоянно да си тръгваш.

Колин спря с ръка на дръжката.

— На мен ми харесва да пътувам.

— Постоянно?

— Сигурно, иначе нямаше да го правя.

— Това определено е измъкване, ако изобщо някога съм чувал такова.

— А това — той дяволито се усмихна на брат си, — определено си е бягство.

— Колин!

Но той вече бе излязъл.

Бележки

[1] Colin — започва със С — третата поред буква в английската азбука. — Б.пр.