Мнемозина, дъщеря на Цел^[1] и Тера^[2], родила деветте музи от Юпитер, който се престорил на овчар, за да я приближи; думата означава „памет“. На Мнемозина приписват изкуството да разсъждава и да дава подходящи имена на всички неща, тъй че да можем да ги описваме и да говорим за тях, без да ги виждаме.

Лемприер, под „Мнемозина“

Ерато властва над лиричната, нежната и любовната поезия; представят я увенчана с рози и мирта, с лира в ръка, със замислен, а понякога весел и жизнерадостен поглед; призовават я влюбените, особено през април.

Лемприер, под „Ерато“

Вратата на болничната стая се отваря с трясък от жесток ритник. На прага застава неописуемо злонамерено създание, сякаш излязло от някой кошмар, или по-точно от пънк фестивал… черни ботуши, черни джинси, черно кожено яке. Полът му не може да се определи веднага — най-вероятно става дума за хермафродизъм. Единственото, което може да се твърди със сигурност за това лице, е, че то се тресе от дива ярост. Под черното яке, окичено с големи безопасни игли (на лявото ухо на съществото също виси една) и метални свастики, се забелязва бяла тениска, на която е изобразен насочен пистолет. Щръкналите във всички посоки кичури коса също са бели — ослепително, албиносово бели; дали от боя или перхидрол, или единствено от ужаса, който предизвиква лицето под тях, е невъзможно да се каже.

Около очите с черна кола^[3] заплашително са очертани ореоли, чийто ефект е по-загрозяващ и от следите от наскоро изгубена юмручна схватка; подхождат по цвят на устата, чиито устни са почернени със същата вакса като ботуша, който току-що се заби във вратата. Левият юмрук е поставен на хълбока, а дясната ръка стиска грифа на почти безплътна електрическа китара. От нея виси къс кабел, изскубнат от усилвателя с такава сила, че се е разцепил на две.

Но най-ужасяващото откритие идва накрая. Колкото и да е невероятно, въпреки потресаващия грим в изражението и лицевата структура на призрачния натрапник има нещо познато. В крайна сметка се оказва, че това не е същество с неопределен пол, а тя — и не просто коя да е тя, а сестра-близначка на доктор Делфи, която още е просната на леглото. Това личи по очертаните с черно очи. Както и по реакцията на обекта, в който се прицелва змийски отровният обвинителен поглед на този зловещ клоун. Макар и очевидно шокиран, набеденият депутат проявява несъмнени признаци, че не е съвсем изненадан. С бързина и енергичност, които подчертано липсваха в досегашното му поведение, той скача в леглото, подпира се на лакът и хвърля тревожен поглед към все още намиращата се де него партньорка, после към ужасяващото създание на прага и най-сетне проговаря.

— Вие… — Преглъща. — Аз… — Отново преглъща.

В отговор сатанинското изчадие нахълтва в стаята с тежки крачки и като заковано застива в разкрачена заплашителна поза. Замахва с китарата и насочва грифа като картечен пистолет към горката, беззащитна доктор Делфи. Ръка с лакирани черни нокти удря струните с жест, сякаш замахва с бръснач да пререже нечие гърло. Сред неописуемо дрънчене прозвучава измъчен арпеж. Миг след това доктор Делфи изчезва и от нея остава само вдлъбнатинката на възглавницата, където е лежала главата й.

Скочила на крака, сестра Кори отваря уста да изпищи — но безпощадната китара се прицелва в нея и ръката отново ожесточено удря стоманените струни. И тя на свой ред — приятни кафяви ръце, синьо-бяла униформа, слисани очи — се стопява във въздуха и от нея остават само шумолящите бели машинописни листа, които бавно се посипват по пода. „Уанг, уииз, уанг“ продължава да вие омразната китара и лист по лист ръкописът изчезва.

След безжалостното, светкавично клане в деня на Свети Валентин Немезида^[4] приковава свиреп поглед в пациента на леглото, а очите й продължават да пламтят яростно като на менада^[5].

Тя не говори, а избухва:

— Ах, ти, мръсник такъв!

Майлс Грийн скача от леглото, припряно грабва гумираната постелка и импровизира престилка, с която се прикрива.

— Чакайте малко. Мисля, че грешите отделението. Както и думите.

— Шибан шовинист!

— Успокойте се.

— Ще ти дам аз едно „успокойте се“. Божичко!

— Но не можете…

— Какво не мога?

— Такъв език.

Начернените устни свирепо се сбърчват в подигравателна гримаса.

— По дяволите, ще използвам какъвто си искам език, мътните го взели! И именно така смятам да постъпя, мамка му!

Плътно притискайки към себе си гумирания чаршаф, той се отдръпва.

— И тези одежди. Това съвсем не си ти.

Тя застрашително пристъпва.

— Но съвсем случайно знаем коя съм. — Устните отново се набърчват. — Въпреки одеждите. Нали?

Иска да отстъпи още по-назад, но осъзнава, че е опрял гръб в тапицираната стена.

— Беше само идея.

— По дяволите, само идея! Мръсен измамник!

— Просто опит. Бегла чернова.

— Глупости.

— Мислех, че повече няма да те видя.

— Нали сега ме виждаш, мътните го взели.

Той се опита да се изплъзне встрани покрай стената, но се намери заклещен в ъгъла, прилепен до подобните на гърдички издутини, под прицела на заплашителния гриф на китарата. Събеседничката му го стрелва със злостен поглед и изведнъж ядосано забива пръст в лицето му.

— Разбираш ли какво направи? Мамка му, съсипа ми най-доброто представление от години. При всеки акорд на моята китара шестнайсет хиляди хлапета ревяха до посиняване за кръв.

— Вярвам ти.

— Ако си въобразяваш, че си нямам друга работа, освен да си губя времето с тъпо порно, значи съвсем си си изгубил мозъка, дето го нямаш.

Тя го измерва от глава до пети с презрителен поглед — после лицето й се изкривява в подигравателна гримаса.

— Ама, разбира се. Как забравих! Както обикновено — саркастично свива устни, — многопластови значения. Ама че гадост! — Хвърля му злобен поглед, сякаш се кани да го заплюе. — Ти си пълна трагедия. Вече съвсем се забрави.

— Ако ми позволиш една забележка… струва ми се, че прекаляваш с употребата на мръсни думи в стихомитията^[6].

— Мамка му, нали знаеш къде да си го завреш! — Тя му хвърля поредния унищожителен поглед. — Мамка му, направо ми се повръща от тебе, честна дума. Доктор А. Делфи. Това не е игра на думи, а пълно лайно. И сестра Кори. Боже опази. Противни снобски измишльотини. Сигурно си мислиш, че целият скапан свят още говори гръцки.

Той скришом й хвърля полувъпросителен, полуумоляващ поглед.

— Само не ми казвай, че си се политизирала.

Тя поклаща глава, обзета от нов пристъп на ярост.

— Почтените произведения, тоест небуржоазните произведения, винаги са били политически. Само че разни смотани зомбита от средната класа като теб не го разбират.

— Но нали и ти…

— Да не си посмял да ми изтъкваш какво съм правила в миналото. Мамка му, не съм виновна, че станах жертва на историческия фашистки заговор на мъжете!

— Но когато се видяхме за последен път…

— Хич не ми ги пробутвай тия!

Той свежда поглед и опитва друга тактика:

— Много хора изобщо не си дават сметка.

— Да им го начукам на многото хора. — Яростно забива пръст в пистолета на тениската. — Не се занасяй със сестрата. Нито за миг. Не си нищо друго освен най-обикновен паразитен капиталистически сексист. Откакто проявих глупостта да те забележа, с всеки изминат ден ме разочароваш все повече и повече. — Той отваря уста да отговори нещо, но тя скача насреща му. — Номера. Игрички. Все гледаш да е хем така — хем иначе. Но пред мен тия вече не минават, леке такова. — Замахва с крак към леглото. — Да изтипосаш като карикатура моето лице и моето тяло!

— Беше само най-общо описание.

— Глупости.

— Едно време бяхме такива добри приятели.

— „Едно време бяхме такива добри приятели“ — подигравателно го имитира тя. После заплашително навежда глава. — Отдавна съм прозряла що за стока си. Винаги си искал само да ме прекараш набързо.

— Бъркаш ме с Уолтър Скот. Или може би с Джеймс Хог^[7].

Тя затваря очи, сякаш мълчаливо брои до пет, после отново го жегва с презрителен поглед.

— Господи, защо не си обикновен герой? Тогава можех просто да те изтрия заедно с всичките ти измислици, премислици, глупости и щуротии.

Яростно изтрива устни с опакото на дланта си. Той замълчава.

— Даваш ли си сметка, че се държиш като типичен мъж?

— Какво искаш да кажеш?

— Прибързани оценки. Крайни сексуални предразсъдъци. Да не говорим, че се опитваш да се криеш зад ролите и езика на чужда за теб среда.

— Я си затваряй устата!

— Като начало напълно си объркал три доста различни субкултури, и по-точно, скинхедс, „Ангелите от ада“ и пънкарите. Това са три коренно различни неща, държа да ти кажа.

— Я млъквай! Господи!

Очите й отново пламтят като черен огън, но Майлс Грийн усеща, че най-сетне е съумял да нанесе незначителен, но все пак контраудар: изведнъж тя му обръща гръб, изхлузва ремъка на китарата през глава и кисело захвърля инструмента на леглото. За миг остава с гръб към него. На черното яке е извезан бял череп, под който с печатни готически букви е изписано — „СМЪРТТА Е ЖИВА“. Тя се извръща и отново насочва пръст към него.

— А сега ме слушай внимателно. Отсега нататък правилата определям аз. Разбра ли? Само да се опиташ пак да… и си капут. Край на представлението. Ясно ли е?

— Като слънцето в родната ти страна.

Гледа го втренчено.

— Тогава изчезвай. — Скръства ръце и отмята глава. — Хайде. Вън!

Той придърпва нагоре гумирания чаршаф.

— Нямам дрехи.

— Страхотно. Тъкмо целият шибан свят ще те види в истинската ти светлина. Да пукнеш дано!

Той се колебае, свива рамене, прави една-две крачки по розовия килим към вратата… и спира.

— Не може ли поне да си стиснем ръцете?

— Шегуваш се. Сигурно съвсем си откачил.

— Това наистина прилича на присъда без съд. Просто се опитах да направя бегъл коментар върху…

Тя се привежда.

— Слушай, откакто се радвам на истинска свобода, ти само ми се присмиваш. Схванах ти номера, приятел. Ти си прасето. Numero Uno. — Хвърля поглед към вратата и отново отмята глава, при което подобните на марионетки бели кичури подскачат. — Вън!

Като придворен в древно кралство той се оттегля към вратата заднишком, защото гумираният чаршаф не стига да се загърне изцяло, после отново спира.

— Можеше да бъде много по-ужасно.

— О, така ли?

— Ами, можех да си представя как облечена в прозрачна нощничка се разхождаш из маслинова горичка и преливаш от сантименталност. Като Айседора Дънкан в почивния си ден.

Тя поставя ръце на кръста си. Гласът й преминава в яростно съскане.

— Да не би с цялото нахалство да намекваш, че…

— Сигурен съм, че си имаше своите добри страни. В конкретния момент.

Тя стои срещу него в заплашително разкрачена поза, с ръце на кръста. За пръв път зад гнева в очите й проблясва нещо друго.

— И сега можем да му се посмеем, а? Така ли?

Той леко свива рамене.

— Като стана дума за това, през цялото време ми се струваше малко абсурдно.

Тя кимва няколко пъти, после изсъсква през зъби:

— Слушам те.

— Разбира се, не в смисъла на чисто литературна концепция. По-скоро в символиката на Ренесансовия хуманизъм. Ботичели и така нататък.

— Ама соленичко?

— И през ум не би ми минало да употребя такава грозна фраза.

Тя отново скръства ръце и го измерва с поглед.

— Добре, я да видим: какво би казал ти?

— Фриволно? Глуповато? Леко налудничаво? — И припряно продължава: — Искам да кажа, Бог знае колко страхотно би могла да изглеждаш. Онази прекрасна черна рокличка, с която беше последния път, когато… — Тя отпуска ръце и свива юмруци. Доста неуверено той заключва: — Беше невероятна.

— Невероятна ли?

— Абсолютно. Никога няма да я забравя.

— А всички знаем колко си точен в преценките си, мътните те взели. Особено като става дума да унижаваш жените, превръщайки ги в едноизмерни сексуални обекти.

— Мисля, че двуизмерни би било…

— О, я млъквай. — Тя го гледа изпитателно, после се извръща и взима китарата от леглото. — Ама ти какво си мислиш, че си дяволски умен, така ли? „Символиката на Ренесанса“ — Господи! Нищо не знаеш — дори не знаеш как изглеждах в самото начало. Изживяла съм повече възраждания, отколкото препечени филии си изял за закуска през целия си живот.

— Разбирам.

— Ами, нищо не разбираш. Плачеш си за това от години. А сега ще си го получиш. Самодоволно копеле такова!

Подрънква по струните, опитвайки се да налучка подходяща тоналност, и изсвирва старинен лидийски лад. Промяната не е мигновена, а настъпва постепенно и въпреки това е удивителна. Косата й започва да омеква, да се удължава и постепенно добива цвят; ужасяващият грим избледнява, дрехите изгубват цвета си — самата материя губи очертания и се преобразява в туника от чисто бял златотъкан брокат. Дрехата открива двете й ръце и едното рамо, а на дължина достига до средата на прасеца. На кръста е стегната с тъмнооранжев пояс. На местата, където е опъната, материята е отчасти прозрачна. Ботушите изчезват, тя остава боса. Вече тъмната коса е сресана в древногръцки стил. На главата й се появява диадема от млечнорозови рози, сгушени сред листа от мирта; китарата се превръща в деветструнна лира, на която, щом метаморфозата е доведена до своя край, тя изсвирва същия лидийски лад, но наопаки.

Това е същото лице, но сега изглежда много по-свежо, сякаш се е подмладила с пет години; меднозлатиста топлина се излъчва от кожата й, която меката бяла тъкан подчертава. Цялостният ефект напомня за легендата, според която красотата на една жена подкарвала цели флотилии. А това лице може да накара всички небесни тела да спрат и да променят орбитите си. Тя отпуска лирата и го оставя да съзерцава със зяпнала уста непогрешимата й, безсмъртна божественост. Но след миг вдига ръка и я поставя на кръста си. Изглежда, някои неща никога не се променят.

— Е… господин Грийн?

Предишният не особено сигурен акцент и интонация са изчезнали.

— Сгрешил съм. Изглеждаш зашеметяващо. Направо неземна. — Търси подходящите думи, или поне дава вид. — По-детинска. По-уязвима. По-сладка.

— По-женствена.

— Безспорно.

— И по-податлива на експлоатация.

— Съвсем не исках да кажа това. Честна дума… истинска мечта. Идеалното момиче, което човек с удоволствие би представил на майка си. Дори с венеца от рози.

Гласът й подозрително трепва.

— Какво ми е на венеца?

— Розите са от една кръстоска на име „Офелия“. Опасявам се, че са култивирани едва през 1923 година.

— Типично в твой стил. Проклет педант такъв.

— Извинявай.

— Най-случайно това е любимата ми роза. От 1923 насам.

— И моята.

Тя вдига инструмента.

— А идентична на тази лира или поне останки от нея можеш да видиш в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк. Бързам да ти го съобщя, преди да си се заял и за нея.

— Изглежда неоспоримо автентична.

— Тя е автентична!

— Разбира се.

Стрелва го с гневен поглед.

— А през това време, за Бога, би ли престанал да се взираш в гърдите ми по този вулгарен начин.

Той приковава поглед върху изящните й боси стъпала.

— Отново моля за извинение.

— Не съм виновна, че по онова време сутиенът още не беше изобретен.

— Разбира се, че не.

— Тази чудовищна верига, която оковава истинската женственост.

— Я виж ти.

Тя го наблюдава замислено.

— Не възразявам против някой и друг бегъл поглед от време на време. Това е друга твоя грешка. Никога нищо не оставяш на въображението.

— Ще опитам.

— Не, не и сега. Направих всичко това само за да ти покажа какво пропусна. Не мисля обаче, че можеш да го оцениш. — Тя се извръща. — Ако искаш да знаеш, всички почтени мъже падат на колене, когато ме видят за пръв път в истинската ми същност.

— Аз съм на колене. Духът ми се прекланя. Изглеждаш пленително.

— С което намекваш, че ти се иска да ме прелъстиш. Забравяш, че ти знам и кътните зъби. Както и жалката ти мания, окупирала цялото ти съзнание. Завинаги ще си остана за теб поредното ти завоевание.

— Не е вярно.

— Разбира се, не очаквам в моя чест да съчиняваш химни и оди, нито пък да изпадаш в екстаз — тя лекичко повдига лирата, после отново отпуска ръка, — нищо подобно. Когато светът все още беше съвсем слабо цивилизован… прекрасно оценявам, че да се очаква подобно нещо от жител на съвременната грубо материалистична епоха е твърде много. — Тя му хвърля над голото си рамо яден и едновременно изпълнен с болка поглед. — Искам само, макар и минимално, признание на метафизичния ми статус по отношение на твоя.

— Съжалявам.

— Е, вече е прекалено късно. — Леко повдига глава, сякаш се обръща към далечна планина. — Днешният пристъп на ярост е последната капка. Много мога да преглътна, но не мога да простя подобно безогледно карикатурене на изконно скромното ми поведение. Всички знаят, че истинската ми природа е свенлива и търси усамотение. Няма да позволя да бъда превърната в безмозъчно женско тяло, изцяло подвластно на случайните хрумванията на извратения ти мозък. Забравяш, че аз не съм героиня от книга. Аз съм съвършено действителна. — Свежда поглед към килима и снижава глас. — Освен това съм богиня.

— Никога не съм го отричал.

— О, отричаш го, и още как. С всяка дума, която изрича глупавата ти уста. — Тя оставя лирата на леглото и скръства ръце, избягвайки погледа му. — Мисля, че най-добре би било отсега да те предупредя, че сериозно обмислям да повдигна този въпрос на официалната среща през следващото тримесечие. Защото ти всъщност не обиждаш само мен, а нанасяш обида на цялото ми семейство. И честно да си призная, наистина ни омръзна. Напоследък се случва прекалено често. Крайно време е някой да бъде наказан за пример на останалите.

— Искрено съжалявам.

Тя го поглежда и извръща очи.

— Ще трябва да намериш по-убедително доказателство. — Поглежда лявата си китка, очевидно забравяйки поради моментно разсейване, че ръчният часовник, както и розата „Офелия“, не са съществували през класическия период. Раздразнено извръща очи към стенния часовник. — Днес имам твърде натоварен график. Давам ти възможност в десет изречения да поднесеш пълно, коректно, официално извинение. Това е последният ти шанс. Ако ми се стори приемливо, съм готова да отложа решението относно включването ти в черния списък. Ако не, трябва да понесеш последствията. В подобен случай искрено те съветвам през остатъка от живота си да стоиш настрана от самотни дървета и постройки без гръмоотвод. Особено когато има буря. Ясно ли е?

— Да, но не е честно.

Тя го стрелва с безжалостен поглед.

— Не само е честно, а и е твърде снизходително при така създалите се обстоятелства. И престани да спориш. — Обръща се, взима лирата и грациозно се изправя. — Като начало можеш да коленичиш. Тъй като бързам, ще пропуснем частта с целуването на праха от стъпките ми. Имаш десет изречения. Ни повече, ни по-малко. А след това — вън.

Той намества импровизираната престилка, здраво я притиска и доста тромаво се отпуска на колене на килима.

— Само десет ли?

— Чу ме добре.

Тя се втренчва очаквателно в отсрещния ъгъл на стаята. Той се прокашля.

— Винаги съм те смятал за съвършената жена.

Тя вдига лирата и удря струните.

— Девет. Непоносимо банално.

— Макар никога да не съм те разбирал.

Отново звън на струни.

— Можеш да го повториш.

— Напълно.

— Седем.

— Това не беше изречение. Нямаше глагол.

Той се взира в непоколебимия й профил.

— Очите ти са като маслини от Амфиса^[8], като черни трюфели, като черен мускат, като фурми от остров Хиос… почакай…

— Шест.

— Не бях свършил!

Тя изсъсква презрително:

— Не биваше да говориш само за храна.

— В живота ми не е имало друга освен теб.

— Мръсен лъжец! Пет.

— Разбирам защо мъжете полудяват, като те видят.

— И жените. Четири.

Той замлъква и размишлява над думите й.

— Честно?

Тя го стрелва с поглед и свежда очи.

— Няма да се оставя да ме отклониш от темата.

— Не, разбира се. Просто се питах.

Тя заговаря на стената:

— Ако трябва да знаеш, онази нещастна, съсухрена стара кранта от Лесбос така и не можа да преживее гледката на голото ми тяло, когато се събличах да плувам една сутрин.

— И това ли беше всичко?

— Разбира се.

— Но аз си мислех…

Тя отново го поглежда нервно.

— Слушай, наред с още петдесет хиляди други неща за моята личност, които все още не си осъзнал, не съм вчерашна. — Извръща поглед. — Тя, разбира се, почна с лесбийските си номера. Искаше да ме фотографира по бикини и така нататък.

— Да те фотографира по?…

Тя свива рамене и леко клати глава.

— Или каквото е било по онова време. Да ми извае скулптура или нещо подобно. Не помня всичко до най-малките подробности. А сега продължавай, за Бога. Остават ти три изречения.

— Четири бяха.

Тя въздъхва.

— Добре тогава. Четири. Гледай да са по-успешни от предишните.

— Изчезваш ненадейно, ненадейно се завръщаш.

Тя дръпва струните два пъти.

— Две изречения.

— Това е абсурдно — бяха разделени от запетая.

— Не пролича от интонацията ти.

— Направих пауза с цел да постигна реторичен ефект. Двете идеи са свързани. Изчезването, завръщането. Всеки би го потвърдил. — Тя го предупреждава с поглед. Той бавно продължава: — Наистина си най-сексапилното същество в цялата вселена, знаеш ли?

Тя извръща очи.

— Това определено са две изречения.

— Мога да играя и по правилата.

— Едно.

От позата й едва доловимо се излъчва самодоволно съзнание за притежаваното по-висше познание — изражение, немного по-различно от характерното за прочутите цикладски мраморни глави^[9], което е непоносимо.

Той дълбоко си поема дъх.

— Всъщност питах се по-скоро следното (двоеточие) дали наистина не са останали (запетая) въпреки че ти подчертано преувеличи обидата от едно-две малки допускания (запетая) които бях принуден да направя във фикционалната репрезентация на твоя образ (запетая) и за които до много голяма степен трябва да виниш собствената си крайна неискреност (скоба) ако не и нескритото си кокетство (тире) казвам го като човек (запетая) който в много повече случаи (запетая) отколкото би желал да си спомня (запетая) напразно те е чакал (запетая) а ти не си го удостоявала дори с най-елементарното извинение (запетая) че си заета с друг (затварям скобата, запетая) сфери, които заслужават по-задълбочено изследване и от страна на написаното (запетая) и от страна на писателя (запетая) или (запетая) ако предпочиташ (запетая) от изобразеното като histoire и изобразителя като discours (запетая) или още по-просто казано (запетая) от теб и мен (точка и запетая) и тъй като съм сигурен (запетая) че ни свързва поне едно нещо (двоеточие) всеобщото ни неразбиране защо твоето неоспоримо действително присъствие в света на словото не се радва на полагащото му се внимание (скоба) макар че това би могло да се разглежда и от положителната му страна (затварям скобата) от страна на университетските факултети (запетая) на структуралистите и деконструктивистите (запетая) на семиотиците (запетая) марксистите (запетая) академичния чичо Том Кобли и всички останали^[10] (точка и запетая) освен това (запетая) тъй като съм сигурен (запетая) че един наистина задълбочен семинар a deux по въпроса за нас самите би отнел много време (запетая) а се чувствам малко неоправдан (запетая) понеже през цялото време трябва да прикривам интимните си части с гумиран чаршаф (запетая) докато ти (запетая) от друга страна (скоба) въпреки че изглеждаш съвършено фантастично и наистина божествено (запетая) отпуснала красивите си пръсти върху неоспоримо античната си лира (затварям скобата запетая) определено ми изглеждаш (тире) ако това не е просто остатък от онази ужасна пудра (тире) едва забележимо уморена (запетая) и нищо чудно (запетая) бидейки тъй мила да пропътуваш целия този път (запетая, или точка и запетая, ако предпочиташ) та ми хрумна (запетая) че е добра идея малко да си починем (тире) единствено (запетая) бързам да уточня (запетая) в името на дискусията (запетая) разбира се (двоеточие) а трябва да добавя (запетая) че леглото е изключително удобно (запетая) ако нямаш нищо против да се отпуснеш за няколко минути (тире) но трябва…

— Не постигаш нищо с това дърдорене!

Той се усмихва.

— Опасявам се, че още не бях свършил.

Тя се взира в него, после се обръща, възмутено сяда на леглото и поставя инструмента до себе си. Скръства ръце на гърдите си и многозначително забива поглед в часовника с кукувицата.

— (Многоточие) да продължим (тире) но трябва да подчертая (запетая) единствено с уговорката (запетая) че макар че аз съм в състояние да продължавам така до безкрайност (запетая) докато ти се видиш принудена да легнеш на леглото просто от изтощение (запетая) и двамата приемаме за основен предмет на нашата дискусия твоето намерение да признаеш неоспоримия факт (запетая) че ако се бе появила малко по-рано в текста (запетая) против който толкова се бунтуваш (тире) и особено в този неописуем класически костюм или хитон (тире) онзи епизод в сюжетното развитие (запетая) който толкова те обижда (запетая) почти със сигурност нямаше да присъства (запетая) и следователно нямаше да стоим и да коленичим в тази абсурдна болнична стая (запетая) която не ми достигна търпение да опиша според тромавите остарели художествени изисквания (запетая) да не говорим според изискванията на nouveau roman (точка и запетая) но (запетая) имайки предвид, че с това трябваше да започна (запетая) защото ти наистина си (тире) и то не (подчертано) от гледна точка на мъжкия шовинизъм (тире) една от най-богоужасните прелъстителки в историята на тази планета и аз понякога си мисля (запетая) че всичко би било далеч по-лесно (запетая) ако всички бяхме обратни (запетая) а ако продължаваш в същия дух (запетая) това със сигурност ще ни сполети и какво ще се случи с теб тогава (тире) ще дремеш на онази забравена от боговете планина (запетая) ще извиваш все същите ужасяващи пения на просташки йонийски диалект и ще подрънкваш на тази потресаваща лира (тире) и дано през това време се намери кой да ти настрои проклетия инструмент (тире) басовата струна е спаднала поне с половин тон (тире) и не забравяй да ми напомниш (запетая) че ще ни направиш голяма добрина ако просто помолиш сестра си Евтерпа^[11] или Света Сесилия или кой да е умерено вещ в изкуството на бузукито музикант да ти даде няколко основни напътствия как правилно да държиш перцето и…

Най-сетне бе стигнал прекалено далеч. Тя грабва лирата, скача от леглото и я размахва пред него.

— Ако не беше толкова трудно да й сложа нови струни, щях да ти я нанижа на тъпата глава. И да не си посмял да отговаряш! Една дума и всичко ще свърши на секундата!

За кратък главозамайващ миг му се струва, че въпреки последствията наистина ще изпълни заканата. Но тя отпуска инструмента.

— През всичките четири хиляди години от своя живот никога не съм се сблъсквала с подобна арогантност. Това е отявлено светотатство! Аз не вдъхновявам съчиняването на порнографска литература. И никога не съм вдъхновявала подобни писания. А що се отнася до другата гнусна дума… всички знаят, че съвсем случайно най-характерната ми черта е изключителната ми девича свенливост — престани веднъж завинаги да се взираш в гърдите ми! — Той бързо извръща поглед към килима. Тя се взира в него, после в лирата, после отново в него. — Ужасно съм разгневена. — Той кима. — Безсмъртно обидена. Освен всичко друго ти, изглежда, забравяш чия дъщеря съм. — Той бързо вдига поглед и клати глава. Но тя е неумолима. — Не съм виновна, че е този, който е. Принизявам се, за да съм една от вас. Не искам да бъда снобка, която тича при татко като глезено богаташче. — Свежда изпълнен с негодувание поглед към килима. — А ти се възползваш от моята почтеност и от старанието ми да не изоставам от времената. — Почти се нацупва. — Искам да те видя на свое място, опитвайки се да бъдеш едновременно млад и хилядолетия стар.

Доколкото позволява мълчанието, той се опитва да изрази най-искрено съчувствие. Тя дълго го гледа, после ненадейно се обръща и отново сяда на леглото, поставя лирата на скута си и нервно започва да глади с пръст фрагмента, който украсява рамото на ярема.

— Добре. Може би, Бог знае защо, водена от криворазбрано чувство за отговорност, съм породила у теб някакво съвсем най-мимолетно очакване за нова среща помежду ни. Но вместо това се сблъсквам с интересна модерна вариацийка на древна тема. Нещо за учени читатели. Но не и онази непристойна… — Тя махва към възглавницата. — Надявах се, че като начало ще проявиш поне достатъчно благоразумие да се консултираш с текстове от класическата древност. — Пръстът й натрапчиво се плъзга нагоре и надолу по рамото на позлатената лира. — Толкова е несправедливо. Не съм педант. И толкова унизително. Ако горкото ми семейство научи! — Гласът й звучи все по-обидено. — Те и без друго смятат всичко за страхотна шега. И то само защото се смятах за много умна, понеже при тегленето на жребия ми се падна любовната поезия. После се оплетох и с цялата проза. Трябва да работя десет пъти повече от всички тях взети заедно. — Замисля се над теглото си. — Разбира се, в целия жанр цари пълен хаос. Смъртта на романа е пълна измишльотина. Искрено го пожелавам на всичките си именити познайници. Чудесно би било, само да беше истина. — Отново замлъква. — Това ненавиждам най-много в тази прогнила страна. И в Америка — там е дори по-зле. Французите поне всячески се стараят да убият веднъж завинаги проклетия роман.

Той се изправя. Тя седи с наведена глава, после захвърля лирата. След миг посяга към цветната диадема, дръпва я и намусено започва да я подхвърля.

— Не зная защо ти разказвам всичко това. Мисля, че на теб изобщо не ти пука.

Той предпазливо се приближава, поколебава се за миг и сяда на леглото до нея, а лирата остава помежду им. Тя хвърля горчив поглед на инструмента.

— Зная, че не е настроена. Мразя я. Господ знае откъде идва заблудата, че целият свят е замлъквал, когато онзи смехотворен мой родственик е изнасял поредния си безконечен концерт. Тинк, тинк, плонк, плонк. Не познавам човек, комуто не се приспива до смърт от цялата тази умопомрачителна скука. — Подръпва венчето, сякаш то е виновно за всичко. — И това абсурдно одеяние. Абсолютно съм сигурна, че не ти харесва.

Мята му леден поглед.

— Прасе. — Откъсва една роза. — Мразя те. — Той чака. — И без друго намираше гърдите на чернокожото момиче за далеч по-хубави.

Той клати глава.

— Просто се учудвам, че в крайна сметка не прелъсти и нея. Или двете ни заедно. — Измъква от венчето друго цветче и започва да къса листчетата едно по едно. — Ако беше разработил идеята както трябва, щеше да излезе нещо изискано и много интересно. Не съм напълно безчувствена. Не бих възразила срещу известна доза дискретно романтично привличане. Давам си сметка, че си мъж, а аз — жена.

Той побутва лирата назад и се присламчва малко по-близо.

— Не си мисли, че така ще постигнеш нещо.

Той се пресяга и хваща ръката й — жената се опитва да я измъкне, но той е настоятелен. Сключените им длани са отпуснати на чаршафа, досущ затворник и надзирател. Тя поглежда двете ръце с презрение и извръща глава.

— Дори ако отново коленичиш и ми се примолиш. И още нещо. Този разговор е напълно неофициален.

Той стисва ръката й, примъква се още по-близо и след като отново леко стисва дланта й, обгръща голите й рамене. Тя не помръдва.

— Зная точно какво се опитваш да постигнеш. Може и да не съм най-музикалната в нашето семейство, но мога да разпозная една фугална инверсия.

Той целува рамото й.

— Вече ни най-малко не ми харесваш и не ме привличаш. Просто съм прекалено уморена и не обръщам внимание. Полетът беше невероятно неприятен. Прилоша ми.

Той отново целува рамото й.

— Изобщо не се вълнуваш от чувствата ми.

Той отмества гумирания чаршаф. Тя хвърля поглед към скута му, после извръща очи.

— Понякога се държиш неописуемо вулгарно.

Той понечва да насочи ръката й към неописуемата вулгарност, но тя рязко я дръпва и отново скръства ръце на гърдите си, втренчила поглед в тапицираната стена.

— Изобщо не се заблуждавай, че не съм забелязала многозначителната ти ухилена физиономия, когато споменах за девичата си свенливост. И то само защото в миналото един-два пъти съм си позволявала да се отпусна в твое присъствие. Предполагам, че и това ти звучи непоследователно и глупаво. Че от време навреме като истински човек, противореча на официално признатия си образ.

Той изучава профила й, после нежно и внимателно започва да смъква бялата презрамка на туниката от приятно закръгленото златисто рамо. Но миг преди цялата горна част на дрехата застрашително да падне надолу, тя я притиска с ръка.

— И преди да си успял да си помислиш, че си най-неустоимият съблазнител, бих искала да ти напомня, че далеч не си единственият. Какви ли не гении са ме събличали. Няма да се впечатля от писач на порнография.

Той отдръпва ръце. Настава мълчание. После, продължавайки да се взира в стената, тя смъква презрамката до лакътя си.

Продължават да мълчат. Тя не отделя поглед от стената.

— Не съм казвала да си махнеш ръката.

Той отново я поставя на рамото й.

— Не че ми пука.

Той неуверено погалва през горната част на туниката издатината, която не й позволява да се свлече в скута й.

— Мислиш си, че не знам нищо за мъжете. Искам да ти кажа, че в малкия пръст на първия ми любовник се таеше повече сексапил, отколкото в цялото ти отегчително тяло. Въпреки че нямаше малък пръст, разбира се. Няма да го видиш просто да съзерцава гърдите на Мис Гърция 1982. — После допълва: — Имам предвид 1982 преди Христа, разбира се.

Той я прегръща през кръста и леко я привлича към себе си. Навежда се да целуне лицето й, но безуспешно. Тя извръща глава.

— Значи не е изживявал пренос на инфантилна фиксация върху парцалени кукли. — Той се прокашля. — Взимам си думите назад. Значи не е страдал от типично мъжката псевдоинтелектуална сексистка заблуда, че изчукването на няколко чернокожи сестри доказва, че си либерал.

Настъпва тишина. Тя проследява с поглед дясната му ръка и движенията, които извършва.

— Заслужаваш да ти разкажа за него. Просто за да те поставя на място. — Продължава да го гледа. — Това е съвсем случайна, неволна реакция. Мога да постигна същия ефект със собствените си ръце. — Изсумтява. — Както често ми се налага да правя, като се има предвид колко некадърни и невежи са повечето от вас. — Ръката му престава да се движи. Тя изпуска нетърпелива въздишка. — О, за Бога! Щом веднъж си започнал, по-добре продължавай докрай. — Отново я гали. — Не зная защо мъжете толкова държат на това. Не е и наполовина толкова възбуждащо, колкото всички си представят. То е просто защитен биологичен механизъм. Целта е да се улесни кърменето. — След миг-два се отпусна назад и се подпира на лакти. — Честна дума, държите се като опитни плъхове. По най-лесния начин… и дим да ви няма. — Отпуска се още по-ниско на лакти. — Ако ме гризнеш лекичко и ме ухапеш… Ако ме ухапеш и ме гризнеш лекичко. — Възцарява се мълчание. Но в следващия миг тя рязко се изправя и го отблъсква. — Не можеш да правиш това, преди да ми свалиш пояса. И без това само се опитваш да ме залъжеш. Всъщност имаш нужда от кофа ледена вода. — Плясва ръката му. — И престани с това. Този възел е изключително сложен. Ако искаш поне веднъж да свършиш нещо полезно, по-добре затвори вратата. И изгаси лампата, докато си там.

Той застава до вратата и я затваря — отвъд остава непроницаемата нощ. Тя също се изправя и извърнала към него голия си гръб, застава до леглото; после се извива настрани и започва да развързва пояса. Но миг преди да смъкне туниката, му хвърля поглед през рамо.

— Ако нямаш нищо против. Вече достатъчно воайорствахме в тази отвратителна стая.

Той натиска електрическия ключ до вратата. Бялата лампа над леглото угасва, но над вратата продължава да свети друга лампа, чийто ключ очевидно е отвън. Светлината е приглушена, здрачна, като лъчите на лятна луна.

Той разперва ръце в извинителен жест.

— Гадина. Измисли го току-що. — Той размахва ръце в знак на отказ. — О, измисли го, и още как. Никъде не се споменаваше за тази лампа. — Тя го изпепелява с продължителен обвинителен поглед, сетне се извръща гърбом и съблича туниката си. Обръща се към него, притиснала дрехата към гърдите си като модел на викториански художник.

— Ето че пак си го просиш. Единствената хубава реплика, която успя да съчиниш, е, когато лекарката казва, че трябва да те препарират и да те пратят в музея.

Оглежда се в полумрака и търси с поглед къде да закачи дрехата си; после заобикаля леглото и застава в отсрещния ъгъл, пред часовника с кукувицата. Закачва туниката на козя глава, която стърчи от ъгъла. Без да поглежда към него, се обръща към леглото, оправя възглавниците и се настанява насред тях със скръстени ръце. Той понечва да седне до нея.

— А не, ти не. Можеш да си вземеш стол и да седнеш ей там. — Посочва едно място на килима, на около десет метра от леглото. — Послушай поне веднъж в живота си и ти как говори някой друг.

Той взима стол и сяда на посоченото място, после на свой ред скръства ръце. Девойката с елинската прическа го наблюдава с неприкрито възмущение, после за миг обхожда с поглед тялото му, преди да отправи изпълнен с омерзение поглед към лампата над вратата. Цари мълчание и през цялото време очите му не се отделят от тялото й. То е не просто тяло — сега се разкрива в цялата си красота, която във всякакъв смисъл те подканя да се оттеглиш. То някак съумява наведнъж да бъде и въздържано, и предизвикателно; класическо и модерно; неповторимо и женско; нежно и безпощадно; настояще и минало; истинско и бленувано; меко и…

Тя се сопва:

— За Бога, престани да ме гледаш като куче, което чака да му подхвърлят кокал. — Той свежда поглед. — За разлика от теб, се опитвам да мисля, когато разказвам някоя история. — Той навежда глава в знак на съгласие. — Приеми го като урок. Не само по отношение на сексуалната арогантност обаче. А преди всичко как бързо и лесно да стигнеш до същината на въпроса, без да увърташ до безкрай. Както правят някои мои познати.

Отново мълчат, след това тя започва да разказва:

— Трябва да знаеш, че това се случи у дома. Бях едва на шестнайсет. Има едно място, подобно на алпийска ливада, заобиколена с гъст храсталак, където ходех сама да правя слънчеви бани. Беше юли, ужасна горещина, и си бях свалила туниката. Една любима моя леля — всъщност винаги ме е приемала по-скоро като дъщеря, отколкото като племенница — винаги е била ревностна привърженичка на натуризма. Първото, на което ме научи, бе да не се срамувам от тялото си. Някои хора казват, че приличам на нея. Пък и винаги е обожавала морските бани — и лете, и зиме. Но на теб това нищо не ти говори.

Без да отмества поглед от лампата над вратата, отпуска ръце и ги поставя зад тила си.

— Няма значение. И тъй, лежа си на ливада… В близките храсти пеят славейчета. Полски цветя, жужащи пчели, всякакви такива неща. Слънцето припича младия ми петнайсетгодишен гръб. Тогава се сетих, че има опасност да изгоря. Изправих се на колене и разтрих цялата си кожа със зехтина, който бях донесла. Не зная защо, но докато нанасях мазнината по тялото си, вместо да размишлявам над принципите на натуризма, се замислих за един млад овчар. По някакво чисто съвпадение го бях срещала един-два пъти. Казваше се Мопс^[12]. Наистина го бях виждала съвсем случайно, по време на разходка. Като станеше много горещо, се излежаваше под един бук. Свиреше на кавал и ако ти се струва, че лирата ми е разстроена… както и да е. Месец по-рано майка ми — нали знаеш за моите родители?

Той кима.

— Просто овчарите й действаха ужасно. Особено след развода.

Той отново кима.

— Дори не можеш да си го представиш, защото си мъж. Достатъчно неприятно е да родиш близнаци. Но представи си девет, при това все момичета! Всичко трябва да има граници, дори и в онези времена. — Поглежда го въпросително, сякаш очаква да й възрази, но той си придава възможно най-съчувственото изражение. — През цялото си детство трябваше да понасям непрестанни разправии заради издръжката. Не обвинявам само татко — тя смени повече адвокати, отколкото рокли на разпродажба. Но Господ ми е свидетел, че щом пораснахме, измисли идеален начин да ни използва. Истински пътуващ цирк! Отначало не се задържахме на едно място. По-зле от „Ролинг Стоунс“. Имахме най-противния мениджър на света, нашият тъй наречен музикален чичо, който беше съвършено обратен — мама го бе избрала именно по тази причина, разбира се — и мечтаеше за жени колкото филмовите звезди за анонимност. С Талия^[13] го наричахме леля Поли. Единствена от всичките ми сестри Талия има чувство за хумор. Той изпълняваше сърцераздирателни мелодии, а през това време ние трябваше да подскачаме по сцената в специални костюми и да се преструваме на ужасно духовно извисени, интелигентни и така нататък. През целия си живот не си виждал по-жалка картина.

Той повдига вежди в знак на благодарност за това безценно откровение за примитивната гръцка религия.

— Истинското му име беше Аполон Музагет. Артистичният му псевдоним.

Той зяпва от изненада.

— Ето затова толкова се подразних, когато ми говореше за разходки из маслинови горички. Просто съвпадение. Едва бяхме имали менструация за пръв път, когато ни изпратиха на първото ни турне. Обикаляхме Пинд, Хеликон^[14] и всеки проклет склон помежду им. Като станах на четиринайсет, вече познавах съблекалните на всеки храм в Гърция, честна дума. Регистрирахме се в хотелите като Великите Музи. А всъщност бяхме просто Танцуващите момичета от Делфи. Беше вълнуващо като дъждовна неделна вечер в Брадфорд^[15].

Той сключва ръце като за молитва в знак, че моли за опрощение.

— Прасе. Както и да е, предишния месец майка ми бе поръчала да прехвърлят това момче на другия склон на планината. Две от сестрите ми се оплакали, че го видели да прави нещо, макар никога да не са ми казвали точно какво. Очевидно е тормозел някоя от старите овце. Разбира се, че това е била причината. И той се махна. Не разбирам защо се бях сетила за него точно през този ден.

Тя се отпуска още по-ниско и свива колене; после протяга крак нагоре, извръща го встрани и преди да го отпусне на леглото до другия, внимателно изучава крехкия глезен.

— Всъщност… е, добре, има още нещо, което трябва да ти разкажа. Отново по чиста случайност, тъкмо в деня, преди да го изритат, бях излязла сама на разходка и случайно минах покрай онзи бук. Този ден беше ужасно горещ. Доста се изненадах, като видях, че момчето го няма, въпреки че всичките му миризливи овце бяха там. После се сетих, Олимп знае защо, че недалеч от бука има поток. Извираше от една пещера и образуваше вирче. Всъщност то бе нашето вирче, което със сестрите ми използвахме като вана и биде едновременно, но няма значение. Нямах никаква друга работа — в онези съвършено прекрасни времена, когато азбуката и писането още не бяха измислени. Боже мили, само ако се бяхме сетили навреме! Щяхме да бъдем толкова щастливи. — Тя му отправя мрачен поглед. — И тъй, запътих се към извора. Той се къпеше във вира. Естествено, не исках да нарушавам усамотението му и затова се шмугнах зад едни храсти. — Поглежда мъжа на стола. — Отегчавам ли те?

Той клати глава.

— Сигурен ли си?

Той кима.

— Бях едва четиринайсетгодишна.

Той отново кима. Тя се обръща с лице към него и придърпва колене към гърдите си. С дясната си ръка приглажда чаршафа.

— Той излезе от Пирийския фонтан — леля ми му бе измислила това префърцунено име — и седна на един камък да изсъхне. А после… бе най-обикновено селянче, разбира се. Накратко, той започна… да свири на доста по-различна свирка. Или сиринга^[16], както я наричахме тогава. Очевидно смяташе, че е сам. Откровено казано, бях доста шокирана. Дори отвратена. Не че не бях виждала голи мъже и преди у леля си в Кипър. — Вдига поглед. — Казах ли ти, че тя живееше в Кипър?

Той клати глава. Тя продължава да приглажда чаршафа.

— Няма значение. В интерес на истината винаги съм намирала онези смешни малки увиснали неща за доста глуповати. И всичките тези грозни космалаци наоколо. Не можех да разбера защо всеки ден бръснат лицата си, но не и онова място. И как не забелязваха, че леля ми, приятелките й и аз изглеждаме много по-добре. — Отново вдига поглед. — Забелязал си, предполагам.

Той кима с усмивка.

— Тя мрази всичко, което нарушава естествената линия. От чисто естетически съображения.

Той разтваря ръце.

— Сигурно си мислиш, че това е поредната ми налудничава странност.

Той отрича, но този път едва забележимо свива рамене — любезният отказ да спори надделява над скритото съмнение.

Тя изучава невъзмутимото му изражение, след това се изправя на лакът.

— Става въпрос за скулптура. Леля ми общува с какви ли не блестящи таланти, които подкрепят това мнение. — Той вдига ръце. — И не става дума само за визуалната страна на нещата. От гледна точка на пластиката също е много важно. — Той кима. Тя се взира въпросително в него. — Струва ти се особено, нали? — Той се усмихва смутено и свежда поглед. Леко смръщена, тя го наблюдава известно време, после рязко става и извърната с лице към него, се изправя се на колене в леглото, плътно притискайки крака.

— Слушай, изобщо не съм ти простила и не си въобразявай каквото и да било, но тъй като това е урок и очевидно не разбираш онова, което се опитвам да ти кажа, ти давам право да направиш бърза оценка на… на гореспоменатия аспект. — Ръцете й се спускат надолу и проследяват две линии. — В интерес на истината тези са кръстени на леля ми. Афродитини гънки. — Тя го поглежда. — Леля ми така се казва.

Той мълчаливо кима.

Тя скръства ръце зад гърба си и се взира в стената над главата му като ученичка, която очаква да й бъде връчена награда. Той става, доближава се до леглото и сяда на ръба до нея; после докосва с пръсти споменатия пластичен аспект.

— Правя го със специален билков депилатоар. Приготвя го един човек в Ктима. Недалеч от дома на леля ми.

Тишина. После изважда ръце иззад гърба си и рязко го отблъсква.

— Помолих те да оцениш външната форма. От чисто естетическа гледна точка. По-лош си и от малко дете. С теб е напълно невъзможно да се води сериозен разговор. — Обръща се и заема първоначалната поза — обляга се на възглавниците и скръства ръце на гърдите си. — Прасе. — Размахва левия си крак във въздуха. — О, седни там. Ако искаш. Но си прибери ръцете. — Той сяда на ръба на леглото; навежда се; изправя се, взира се в тъмните й очи.

— Перверзник.

Приближава се на йота към нея.

— Човек не може да ти остави и един сантиметър място. — Той я прегръща през кръста. Тя стисва ръката му, твърдо решена да не го допуска по-близо. — Не е нужно да се държиш като неандерталец само защото съм без дрехи. Опитвах се да направя аналогия с класическия пир. Ти току-що измисли несъществуваща лампа. Просто не мога да разбера защо не съчини второ легло или канапе.

Той се усмихва. Тя се опитва да потисне яда си.

— Познавам мъже, които биха дали дясната си ръка, за да чуят тази тъй интимна част от моята автобиография. Защо от всички хора на света съм избрала точно теб… Сериозно възнамерявам да прекратя разказа. — Той изчаква. — И наистина щях да го направя, ако не бях сигурна, че ще разтръбиш навсякъде как съм се уплашила в решителния момент. Ще умреш от удоволствие. — Погледът й се плъзва покрай него. — Вече не можеш да се измъкнеш и ще трябва да ме изслушаш докрай.

Притиска скръстените си ръце към гърдите си; после продължава, избягвайки погледа му:

— Вече зная, че визуалната ми инициация бе извършена от изключително надарен младеж. Необяснимо как изведнъж открих, че отвращението ми преминава в някакво съжаление към него. Доста приличаше на теб. Непоносимо самовлюбен, извън всякакви рамки. Такива хора открай време са ми слабост. Прекалено съм мекосърдечна с умопобърканите. Накрая ми се прииска да отида и да го помоля да се отнася по-нежно с тялото си. Правеше такива странни, брутални неща. Мислех, че се ядосва на себе си, или нещо подобно. Не го сторих, разбира се, прекалено съм свенлива. Бях едва тринайсетгодишна. Най-сетне се измъкнах незабелязано, въобразявайки си, че нищо не се е случило. Но винаги съм притежавала изключително живо въображение. И умея да запомням образи.

Млъква.

— Дори не ме слушаш.

Той вдига глава и кима.

— Ако мислиш, че това ми дава и най-малко… о, не зная, отказвам се. — Повдига дясното си коляно. — Предполагам, че децата… продължавай. Трийсет секунди почивка.

Отново пъхва ръце под тила си, примирено вирва глава на най-високата възглавница, втренчва се в тавана, после затваря очи. Към края на трийсетте секунди, възползвайки се от факта, че тя е със затворени очи, той обсипва с целувки красивото младо тяло, бавно насочвайки се към шията, която може да съперничи единствено с тази на Нефертити; но когато се навежда над устните й, тя го хваща за раменете и го отблъсква.

— Не.

Остава надвесен над нея. Тя се сгушва във възглавниците, опитвайки се сякаш да му се изплъзне, и строго се взира в него.

— Не можеш да ми попречиш да завърша разказа си, тъй че не се опитвай.

Той кима.

— Ако по чудо съумееш да отклониш мисълта си от вечната бразда, в която е зациклила, може би ще си припомниш, че действието се развиваше на една полянка. — Той кима. — За да бъда откровена докрай, трябва да призная, че като приключих с намазването, легнах по корем в най-невинна поза, като ученичка. — Въпросително се вглежда в очите му. — Ако изобщо можеш да си го представиш. Изложена на случайни погледи и тъй беззащитна. — Той леко отклонява поглед и се намръщва. — Божичко, наистина си непоносим. Като всичките си съвременници. Думите са за вас като блудкава каша. Не вярвате в нищо, докато не го видите по телевизията. — Жертва на съдбата и историята, той свива рамене. Тя се колебае, въздъхва, после се обръща по корем, извръщайки глава на възглавницата. — Сега може би ще получиш бегла представа за цялата ситуация. В интерес на истината това не е всичко. По някакво изключително злощастно съвпадение бях легнала върху туфа трева, която ми убиваше, и тъкмо се опитвах да се наместя. Сега разбирам, че несъзнателно съм провокирала погрешно тълкуване на движенията ми.

Отново настъпи мълчание, нарушено единствено от поредната нетърпелива въздишка на разказвачката, която продължава:

— Те са такива хитри зверове — сигурно е изпълзял от храсталака. А на всичкото отгоре имат силно развити телепатични умения и могат да четат мисли. Свързано е с животинската им природа. Тъй че не само е видял какво правя, а най-вероятно е усетил и какво си мисля. После, в най-неудобния момент, тъкмо когато въображаемият овчар правеше с мен нещо, което съм твърде свенлива да изрека гласно и което и през ум не би ми минало да допусна в действителност — за мой най-голям ужас усетих рошавото тяло на нахалника и… и нещо твърдо върху невинното си дванайсетгодишно, току-що намазано със зехтин задниче. — Мълчание. — О, честна дума. Защо винаги приемаш всичко толкова буквално?

Той я целува по врата.

— Исках да изпищя, да се преборя с него. Но знаех, че няма смисъл. Трябваше или да се предам пред похотта му, или да се простя с живота си. Всъщност изобщо не употреби насилие. Хапеше ме по врата, но нежно и игриво. После зашепна разни неща. Бяха ужасни, но се насилих да го изслушам. Говореше ми за други жени, за други момичета — дори, за мое най-голямо учудване, за една от сестрите ми — най-голямата, която вдигаше най-много шум за овчарчето. Всъщност тя е най-невъзможният лицемер в целия свят. Ако историците… но както и да е. — Тя спира за миг. — В интерес на истината след малко установих, че усещането далеч не е толкова неприятно, колкото очаквах. Той имаше прекрасна кафява кожа, а косматата част от тялото му бе далеч по-приятна, отколкото можеш да си представиш. Изобщо не бодеше. Бе мека като мохер. Или ангора. — Тя отново замлъква. — Нито пък мога да кажа, че ме е изцедил до смърт. — Слушателят се понадига. Тя извръща глава и го удостоява с недоверчив поглед.

— Нито пък направи онова, което се върти в хиперактивното ти съзнание. Всъщност бе тъй добър да ме обърне по гръб. — След миг продължава, гледайки го право в очите:

— Тогава вече изобщо не бях в състояние да се противя. Бях като восък в ръцете му. Единственото, което ми оставаше, бе да се взирам в развратните му похотливи очи. Представяш ли си?

Той гледа нейните тъмни очи, усмихва се и кимва.

— Не е смешно.

Той клати глава.

— Накара ме да разтворя крака… тогава се поопънах, но той бе прекалено силен и твърде възбуден. — Тя затваря очи. — Още го усещам. — Отново млъква, след това повдига клепачи и го гледа в очите. Кръстосва глезени на гърба му. — Беше ужасно — биологично надмощие в чист вид. Невинното ми съзнание на единайсетгодишно дете ненавиждаше случващото се до последния миг. Всеки сантиметър от това чудовищно насилие. Обещах си, че никога няма да го забравя. Нито него, нито пола му. Бях твърдо решена от този миг нататък цял живот да водя война, безмилостна война, с всички мъжки същества. Да измъчвам и тормозя всеки мъж, който ми се изпречи на пътя. Да ги заблуждавам, че ласките им, целувките им, галещите им пръсти ми доставят радост. Но дълбоко в себе си, дори дефлорирана, оставах вечната девица. — Тя го поглежда сериозно. — Никога, никога не разказвай тези неща на жива душа, забранявам ти.

Той клати глава: никога.

— Веднъж като пълна глупачка споделих това с един човек.

Той дава израз на изненадата си.

— При първа възможност той, разбира се, раздрънка на всички. И представи нещата от шовинистично мъжка гледна точка. При все че тази история очевидно е моя. Може да съм каква ли не, но със сигурност не съм идиотска двойка нимфи в свободния следобед на въображаем поет. — И допълва: — Моля всички присъстващи да отбележат това. А ако се питаш защо ме е раздвоил — защото беше мъртвопиян, както обикновено. Казваше се Верлен.

Той енергично клати глава.

— Или нещо подобно. Някой от всички онези досадници.

Той се опитва да изрече правилната сричка. Тя го наблюдава изпитателно.

— Болят ли те ръцете? Ами да си беше помислил за това, преди да поставиш онази смехотворна лекарка в същата поза. Ти си като всички порнографи. Когато става дума за негово величество удоволствието, действителността излита направо през прозореца. — Тя свежда поглед към устните му, после отново го гледа в очите. — Честна дума, като мълчиш, си още по-противен, отколкото когато говориш. Вече можеш да говориш. Ако толкова се налага. — Но преди да е успял да отвори уста, тя продължава: — Стига да не решиш, че плътската страна на този разговор може да влияе по някакъв начин на отношението ми към теб. Или на метафоричното отвращение, което изпитвам към всичко онова, което ти и твоят пол означавате. И не мисли, че очевидните ти маневри да ме принудиш да застана в тази поза останаха тайна за мен. — Притиска кръстосаните си зад гърба му глезени и се смъква малко по-надолу на възглавницата. — Не ми доставя никакво удоволствие. Предполагам, и на теб. Сигурна съм, че с радост би предпочел да водиш отегчителна дискусия за параметрите на съвременната наративна структура.

— Съжали се над мен! Ръцете ми направо ще се откъснат.

— Можеш да се отпуснеш на лакти. Но нито сантиметър повече.

Той се надвесва точно над лицето й.

— Искам да те целуна.

— Е, ще почакаш. Още не съм приключила с разказа за случката в планината. Забравих докъде бях стигнала.

— Как един следобед девствеността ти е била отнета. От някакъв фавън.

— Те не са като обикновените хора. Те са тетрорхидни същества. Могат да го правят отново и отново. Както и стана.

— Все по един и същи начин?

— Разбира се, че не. Преминахме през цялата азбука.

— Но ти току-що каза, че…

— В случай, че беше изобретена.

— Двайсет и шест пъти?

— Събуди се. Намираме се в Гърция.

— Двайсет и четири?

— Плюс няколко дифтонга.

— Тях много не мога да си ги представя. В контекст.

— Няма и да си ги представиш. Опитвам се да кажа следното — въпреки цялата си ярост, гняв и тъй нататък трябва да призная, че той беше фантастичен любовник. Невероятно находчив. Всъщност пълна противоположност на теб.

— Не е честно.

— Не би могъл да знаеш. При всяка следваща порция си мислех, че това е за последен път. Но той винаги изнамираше някакъв нов начин да ме възбуди. Накара ме да пожелая да бъда като него — диво животно. Продължавахме така часове, часове наред. Изгубих всякаква представа за времето. От сигма нататък бях толкова изтощена, че почти не бях в състояние да правя каквото и да било. Но нямах нищо против. С радост бих се върнала отначало, на алфа. С него.

Тя замлъква.

— Това ли е?

— Изобщо не си ме слушал.

— Слушах те.

— Ако ме беше слушал, нямаше да заявиш просто „това ли е“ с този непоносимо развеселен тон. Щеше да се извиняваш до безкрай за дързостта да допуснеш, че собственото ти жалко въображение може да се мери с подобно действително събитие.

Той протяга пръст и проследява очертанията на устните й.

— Ти си била феноменална единайсетгодишна девственица.

— Дори не бях използвала целия зехтин, ако искаш да знаеш.

Той я бутва по носа.

— Това е нагло пощипване от „Carmina Priapea“^[17].

— Моят личен и разтърсващо чувствен опит предхожда тази банално неприлична колекция най-малко с две хилядолетия.

— Вярвам ти, че си лежала по корем.

Тя мълчи; и колкото повече той се усмихва, толкова повече тя, тъй да се каже, се разусмихва.

— Да не се опитваш да намекнеш, че останалото съм го съчинила сама?

Той отново я закача игриво по носа.

— Знаеш не по-зле от мен самия, че сатирите винаги са били просто мит.

Тя леко присвива очи и тъмните й ириси като че ли потъмняват още повече.

— Така ли смяташ?

Той продължава да се усмихва.

— Да.

— Така ми причиняваш болка на гърдите.

Той въздъхва и отново се отделя от тялото й. Усеща как глезените й на кръста му се разделят. Тя скръства ръце и го гледа отдолу. Сякаш буреносен облак е минал над нея — в настроението й е настъпила рязка промяна. А той продължава да се усмихва.

— Обожавам те, когато се преструваш на ядосана.

— Аз съм ядосана.

— Стига де. Шегата си е шега.

— Искаш да кажеш, че не вярваш и дума от онова, което ти разказах? Така ли?

— Говорихме достатъчно.

— Искам отговор.

— Стига де.

— Би ли престанал да употребяваш това глупаво клише. — На лицето й няма и следа от смях. — Вярваш ли, или не, на онова, което току-що ти разказах?

— Метафорично.

Отправя му леден поглед.

— Така ти харесва, нали?

Той вече не се усмихва.

— Изобщо не разбирам за какво говориш.

— Неразкрасената истина, а?

— Прекрасно знаеш защо си се оплела с прозата. Няма нищо общо с тежката задача, която ти се е паднала. Просто винаги си умеела да лъжеш десет пъти по-добре от сестрите си.

— Какви сестри? Нямам никакви сестри.

— О, да. Не се казваш Ерато и…

— Не, не се казвам Ерато! И ти си напълно прав. Разбира се, че сатирите винаги са били просто мит. Разбира се, че описаната гротескна случка никога не се е състояла. Особено като се има предвид, че в нея участват не е едно, а цели две митични същества.

Той свежда глава към нея; тя отвръща твърдо на погледа му.

— И какво трябва да означава това?

— Уличавам те в отвратителна, типична мъжка измама, ето какво означава. Мога да ти кажа какво представлява съвременният сатир. Това е човек, който съчинява на хартия жена, за да я принуждава да казва и прави неща, които никоя нормална жена не би направила за нищо на света.

— Не разбирам какво се опитваш да…

— Досега се принизявах и вършех онова, което ти ме караше. Доколкото мога, без да ми се повдига. А накрая за награда ми се подиграваш.

— Ерато!

— Не ставай смешен! Не бих могла да бъда Ерато! Тя никога не е съществувала в действителност. А дори и да съществуваше, не би се доближила и на десет светлинни години от тази противна стая, камо ли да си свали дрехите и да ти позволи… наистина. Съвземи се.

— Тогава за коя, по дяволите, се мислиш?

— Не мисля, а знам. Аз съм поредната мизерна съчинена героиня, която болното ти съзнание се опитва да сътвори от небитието. — Тя извръща глава. — Бог ми е свидетел, искам да ме изчукаш и да свършваме с тази работа. А после да ме хвърлиш на поредната клада.

Той се взира в извърнатото в профил лице на възглавницата.

— На съчинените героини не им е позволено да имат свои желания. Ще отлагам колкото поискам. Грешка — колкото поискам, мамка му.

— Мислех, че хора като теб са изчезнали със залеза на Отоманската империя.

— Или още преди това. Тъй като не си действителна.

Тя го стрелва с яростен поглед.

— Изглеждам действителна единствено защото ти си си наумил, че така би трябвало да изглежда иначе съвършено недействителната героиня, която би трябвало да изобразявам. Всъщност едно истинско Аз в тази ситуация изцяло би отклонило всякакви отправки към темата, да не говорим, че тя никога не би изпаднала в подобна ситуация, ако зависеше от нея. Ако имаше избор. А тя няма избор. Тъй като е недействителна. — Тя протяга шия и яростно клати глава. — Постъпваш както винаги — налагаш собственото си виждане за нещата.

— Много смешно. И откъде знаеш как постъпвам обикновено?

— Не зная.

— Но нали току-що…

Тя извръща глава настрани.

— Папагалски повтарям репликите, които ми даваш. Това са твои думи. А не мои.

— Глупости — Тя продължава да гледа встрани с изражение на пълна погнуса. — Ти си изцяло изтъкана от мои думи? Просто като восък в ръцете ми?

— Мисля, че евтин пластилин е по-точно казано.

Той поема дъх.

— Без капчица желание от твоя страна?

— Ако имах право на свои желания, щях да съм напуснала тази стая още преди час.

— Значи мога да правя с теб каквото си поискам, а ти ще лежиш безропотно, така ли?

— Много искаш. — Тя сумти. — Като знам какъв мръснишки харем се вихри във въображението ти, сигурно ще ме накараш да ти се кълча и да правя разни глупости.

Той рязко се отдръпва.

— Откъде знаеш какво има във въображението ми?

— „Зная“ е една епистемологична глупост при тези обстоятелства.

— Няма значение. Ти употреби тази дума.

— Ами текстът е пълен с такива груби повторения, че е достатъчно човек да е бил жертва едва няколко страници и сам започва да се досеща какво следва.

— А как, по дяволите, харемът може да бъде мръснишки?

— Ами поживей в него. Вместо просто да го притежаваш.

Той я поглежда.

— И дума от онова, което казваш, не идва от мен.

— За нищо на света не бих участвала в този диалог по своя воля. Ако имах такава.

— Ако питаш мен, говориш както си пожелаеш. С други думи, като перверзна малка мръсница, която е честна като циганка и непорочна като стриптийзьорка.

— Благодаря.

— Не можеш да ме заблудиш нито за миг. Просто обожаваш подобни ситуации. Появяваш се най-ненадейно, после нарочно се запъваш на всяка дума. А на всичкото отгоре, знаеш какво. Нали?

— Щом казваш. Тоест, щом казваш, че „щом казваш“ е онова, което искаш да кажа. Което очевидно казваш.

— Искам да чуя смислен отговор.

— Поне говори естествено.

— Смятам, че имам право на смислен отговор.

— Ами тогава най-добре измисли един смислен отговор.

— Нямах предвид такъв отговор.

Тя свива рамене.

— Опитай отново. Ти си майсторът.

Той гневно се взира в извърнатото лице. Цари мълчание, после той заговаря:

— Току-що те залових.

— Как?

— Като ти казах да направиш нещо. Което ти не направи.

— Не мога да чета мисли. Аз съм твоята надуваема кукла, нищо повече.

— Отлично тогава. Искам надуваемата ми кукла да ми каже, че ме обича. Страстно. Веднага.

— Обичам те. Страстно.

— Не така. С чувство. Con amore.

— Не виждам как бих могла.

— Виж ти, виж ти.

Тя му хвърля пренебрежителен поглед.

— Не съм виновна, че съм безпомощен роб на глупавото настроение, което си въплътил в мен. И на нескопосаните, ужким женски усещания, с които си ме натъпкал. Да не говорим за твоя герой. Забелязах, че и дума не се споменава за изключително противоречивото му положение. Питам се на него кой му дърпа конците?

— Аз. Аз съм си аз. Не ставай глупава.

Тя саркастично се подсмихва и извръща очи.

— Господи, толкова си наивен.

— Ти си наивна. Не бих накарал героя, който изобразява мен самия, да твърди, че в действителност това не съм аз.

— А тогава защо през цялото време говореше за него в трето лице? Какво се опитваше да скриеш?

Той замлъква за миг.

— Слушай, нямам намерение да разнищвам този въпрос, който повдигаш единствено за да ме отклониш от темата. Чисто и просто се опитваш да се измъкнеш от обяснението защо не искаш да направиш онова, за което те помолих.

— Вероятно мога да се престоря. Да започна да си скубя косите и да стена. Това достатъчно ли е?

— Не.

— Тогава предлагам твоят герой да се опита да го направи. Накарай него да ми каже, че ме обича страстно. — Тя отново извръща глава на възглавницата. — Чакам.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти си класически случай на мърморко, който вечно изпортва цялата работа. В мига, в който ти стане хубаво, започваш да се чувстваш гузна. Измъкваш се с всички тези глупости за реалност и нереалност.

— На твое място не бих повдигала тази тема.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Господи, като си помисля само, в тази епоха и в този век… пълна трагедия. Светът е пълен с подобни интимни ситуации, чието художествено изследване се основава на утвърдена социологическа функция — а ти ми предлагаш този текст. Музи… Господи! Толкова ми е неудобно. Коя съвременна жена би описвала с такива отвратително живописни, съблазнителни детайли разни овчари и свирки и…

— Жени, които говорят за художествено изследване на проблеми, което се основава на утвърдена социологическа функция, са не по-приятни.

— О, зная, как не ни е срам. Как така ще показваме, че сме способни да мислим? И в какво друго се заключава моят проблем?

— В злонамерено и садистично нарушаване на правилата.

Тя пламва.

— Твоите правила!

— Добре. Моите правила.

Тя отново извръща поглед.

— Дойде ми до гуша от твоите правила. Както и от това да се преструвам, че съществувам такава, каквато — ако наистина съществувах — никога не бих била.

— По дяволите, за мен обаче съществуваш. Точно такава, каквато си.

— Хайл Хитлер!

— Добре. Само в името на спора — Хитлер казва, че съществуваш. Такава, каквато си.

— Не може. Човек се нуждае от някои елементарни свободи, за да съществува.

— Ако искаш да знаеш, евентуален свидетел на тази сцена би те възприел като съвършено действително същество. Мамка му, дори прекалено действително.

— А ти, ако искаш да знаеш, намирам те за най-безчувствения, неприятен и непочтен мъж, с когото съм лягала.

— Прекрасен пример за магарешката ти женска логика! Първо не съществуваш. После си имала безброй мъже. Стига де, най-после трябва да решиш — кое от двете, за Бога?

— Смятам, че с пълно право мога да прибягна до сравнението, което бих направила, ако съществувах такава, каквато съм. Ако бях.

— Не можеш да не съществуваш и едновременно с това да си. Двете взаимно се изключват.

— Разбирам. Вече ми се отказва дори правото на въображение.

— О, Господи! Предавам се.

— Дори не ми е позволено да предполагам каква щях да бъда, ако не ме бе сполетяло нещастието да бъда сътворена от теб. Не ми е позволено да мисля за всички онези състрадателни, интелигентни, придирчиви творци, които можеха да са ме създали преди теб. Вместо това трябваше да ми се падне единствената изгнила ябълка, единственият некадърник, единственият слон в стъкларски магазин, който и за милиард години не е в състояние да оцени моята деликатна и проникновена натура.

— Неблагодарница… без мен си нищо.

— Де да бях. С теб съм по-зле и от нищо. — Погледът й е изпълнен с пренебрежение. — Чистата гола истина е, че още дори не си осъзнал какъв потенциал се крие в мен. — Тя извръща глава. — Не си виновен ти, предполагам. Като се има предвид колко си непохватен в техническо отношение, изобщо не се учудвам.

— Какво искаш да кажеш с това? Защо непохватен?

— Очевидно е убягнало от вниманието ти — но в никакъв случай не би се изплъзнало от погледа на евентуален трети наблюдател, принуден да присъства на всичко това — че все още се намираме в същата абсурдно изкуствена интимна ситуация.

— Това лесно може да се поправи.

Той рязко се отдръпва и става от леглото; връща се на стола, сяда, скръства ръце на гърдите си и кръстосва крака. Втренчва замислен поглед в стената. Тя го стрелва с поглед, после се подпира на лакът и му обръща гръб. Възцарява се мълчание. Най-сетне тя заговаря тихо и безизразно:

— Не бих искала да те затруднявам, но дали не би могъл поне веднъж да измислиш нещо практично. Например някакви дрехи за мен. Ще ги облека и ще си тръгна. Няма значение какви. Просто някакъв халат.

— Първо искам да кажа нещо.

— Всичко вече е казано. Ad nauseam.^[18]

— О, не, не е. — Голата жена мълчаливо въздъхва и поставя юмрук на хълбока си, вирнала лакът в знак на примирение с непоносимата ситуация. Той се взира в гърба й и заговаря по-тихо: — Признавам, че допуснах груба грешка. Не по отношение на теб, а по отношение на нея. Добре, може би наистина не съществува в исторически или научен смисъл. Но тъй като ти си толкова проникновена, сигурен съм, ще се съгласиш, че е придобила в известен смисъл апострофично^[19] и прозопопеично^[20] съществуване.

— Слушам те. Само те моля, ако е възможно, да не говориш като ходещ речник.

Той поема дъх.

— Но тъй като тя не съществува, а и двамата сме съгласни, че ти не си тя, мога да говоря направо. Грешката ми беше, че въплътих — ако изобщо съществува — съвършено безсмъртна и неизменна стара пачавра в доста привлекателно — поне външно — момиче като теб. Питам се на какво ли е заприличала вече — ако изобщо съществуваше? Прекарвала е бурни нощи с всеки най-обикновен писач; два вечно разтворени крака, четири хиляди години наред. Трябваше да я изобразя като раздърпана, болна от сифилис дърта вещица. Най-малкото щеше да е по-близо до истината. Не мислиш ли?

— Свършихме ли?

— Освен това, ако изобщо съществува, трябва да проведе малко маркетингови проучвания на социалния си образ. Да почука тук и там. „Здрасти. Казвам се Ерато. Продавам вдъхновение от Царството на мечтите. Да ви предложа ли една епиталама^[21]? Да ви покажа ли новите оферти за персонализираната Алкеева строфа^[22]?“ Просто ще й се изсмеят в лицето. Ако не решат, че е избягала от близката лудница. — Той поглежда встрани. — Все едно, в наши дни всички неща, които тя умееше, се правят с компютър и текстови редактор, при това петдесет пъти по-добре. Дори като че ли ми домъчнява, като си помисля за нея. Горката изцедена стара крава. Ако изобщо съществува.

Сега е ред на младата жена да поеме дълбоко дъх. Но не продумва и дума и продължава да се взира в отсрещния ъгъл.

— Достатъчен ми е един поглед към теб, излегнала се на онова легло като истинска Венера, за да разбера колко абсурдна е била цялата идея. Сигурно вече се е превърнала в изкуфяла, увита в овехтял балтон старица, която обикаля кофите за смет и си мърмори под нос… ако изобщо съществува.

Този неочакван завършек (или апосиопеза) беше предизвикан от движението, което извърши легналата девойка. Като стана дума за Венера, тя се обърна и се изправи в леглото. Сега седи със скръстени ръце и плътно стиснала устни, се взира в мъжа, а погледът й е твърд като обсидиан.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Готова съм да се обзаложа, че много би желала да е раздърпана дърта вещица. Поне ще може да се пенсионира. И да се усамоти някъде, където няма мъже.

— Но това едва ли има значение. Тъй като самата тя не съществува.

— Просто се придържам към логиката на твоето предположение.

— Което е смехотворно хипотетично.

— И типично шовинистично.

Той повдига брадичка и изучава с поглед вирнатите пръсти на крака си, кръстосан върху коляното.

— Учудвам се, че го казваш.

— Учудваш се, че защитавам пола си?

— Не, просто казвам, че ако тя изобщо съществуваше, но не е тук, това би означавало, че е оставила мръсната работа на теб. В такъв случай твоето тяло трябва да се подложи на непоносимото сексуално унижение да задоволява моето тяло. От което излиза, че е най-обикновена сводница. Не е ли така?

— Забелязвам, че през цялото време подчертано избягваш да коментираш историческата ситуация, в която се намира.

— Не съм убеден, че чисто теоретичният елемент, който се опитваш да внесеш, ми допада.

— За разлика от теб аз умея да споделям чувствата на другите хора. Просто се поставям в нейната екзистенциална ситуация.

— Ако такава съществува. — Младата жена вдига очи към тавана. — Единствено доколкото и двамата сме наясно, че в момента провеждаме съвършено абстрактна и недействителна дискусия. По естество същата като стария схоластичен спор относно броя на ангелите, които могат да играят дама на върха на игла. — Той разтваря ръце. — Имаш думата.

Тя се взира в него.

— Предполагам, че никога не ти е хрумвало каква трагедия би било за нея — ако тя изобщо съществуваше — вечно да играе роля и да изпълнява функции, които нямат нищо общо с естествените биологични закони. Съвсем сама. Без чужда помощ, без почивен ден. Да се налага непрекъснато да се преоблича — ту в един, ту в друг костюм. Звучи непоносимо монотонно. И шизофренично. Ден след ден хората те подмятат из мислите си, изобщо не те разбират, преобръщат те наопаки, принизяват те. Не чуваш и една дума на благодарност. Никой…

— Чакай малко. А какво ще кажеш за…

Тя повишава тон:

— Никой никога не я приема като самостоятелна личност, всички се интересуват единствено от онова, което могат да изкопчат от нея. И за миг не се запитват какво ли изпитва тя. Никой не проявява достатъчно въображение, за да се досети, че може би и тя като всички скришом копнее за малко нежност и съчувствие; че и тя е жена, и определени обстоятелства и настроения я подтикват да изпитва нужда от мъжко тяло по напълно естествен женски начин — което между другото няма нищо общо с унижението и… — Тя си поема дъх. — Но какво толкоз, ако негово величество, който и да е той, иска нещо друго. Иска да играе своите игрички и я изоставя…

— Не започнах пръв.

— Да скимти от бяс. — Тя извръща поглед към стената. — Ако изобщо съществуваше, разбира се.

Той отново се вглежда във вирнатото си стъпало.

— За халата — имаш ли някакви предпочитания към определен цвят или материя?

— Мразя те.

— Какво ще кажеш за зелено?

— Ще ти достави безкрайно удоволствие, нали? „Тя има нахалството да възрази срещу това да бъде третирана единствено като сексуален обект, значи — свършено е с нея. Да я запратим обратно в нищото като непотребен стар ботуш.“

— Преди минута ти сама ме помоли.

Тя му мята изпепеляващ поглед, после рязко се извръща с гръб и забива поглед в отсрещната стена.

— Няма да обеля и дума. Ти си непоносим. — Пет секунди цари пълно мълчание. — Ти си като всички други мъже. От мига, в който онова абсурдно късче плът, което се люшка между краката ви, получи своето, се вълнувате единствено от мисълта как по-бързо да се отървете от нас.

— Ако беше така, отдавна щях да съм се отървал от теб. Току-що ме убеди, че мога да правя каквото си поискам.

— Именно!

— Именно какво?

— Аз нямам никакви права. Сексуалната експлоатация е нищо в сравнение с онтологичната. Можеш да ме унищожиш в пет реда, ако пожелаеш. Да ме изхвърлиш в кошчето за хартиени отпадъци и никога повече да не се сетиш за мен.

— Не мисля, че съществува подобна възможност.

— О, разбира се, именно така ще постъпиш. Както с всички други.

— Какви други?

— О, не ставай смешен. — Тя му хвърля презрителен поглед през рамо. — Да не намекваш, че аз съм първата?

— Е… възможно е да не си първата.

— Както е възможно и да не съм последната?

— Възможно е.

— Следователно е повече от възможно да съм последното попълнение в цяла поредица злочести въображаеми жени, които са имали нещастието да попаднат в твоите ръце. Само за да бъдат изритани в мига, в който се зададе нещо по-примамливо.

— Регистрираните факти говорят, че отношенията ми с тези жени са били и продължават да бъдат дълбоко човечни и удовлетворяващи и за двете страни. Във всеки случай винаги оставаме изключително добри приятели.

— Описваш ги като шайка първокласни чичо Томовци в рокли.

— Не мога да отвърна на подобен тон.

— Изненада, изненада.

— Едва онзи ден една от тях ми каза, че съм й бил предоставил прекалено голяма свобода във връзката ни.

— Преди да я убиеш.

— Не убивам приятелките си…

— … много-много. Просто ги колекционираш и ги балсамираш. Заключваш ги в избата и злорадо им се наслаждаваш като Синята брада.

— Намирам това сравнение за изключително грозно.

— Но подходящо определение за грозен навик със силата на правило. Известен другояче като некрофилия.

Той се изправя.

— Добре. Това е всичко. Преди малко каза, че предпочиташ да си нищо без мен, отколкото по-зле и от нищо с мен. Така да бъде. Ти решаваш. Вратата е там. — Той я посочва с пръст. — Така. А на закачалката виси зелен халат. Всичко е много просто. Ставаш от леглото, отиваш до вратата, обличаш халата, тръгваш си и забравяме цялата случка. Тя никога не се е състояла. Ти си на ход.

Тя хвърля поглед към вратата, после се извръща. Настава мълчание. Придърпва колене и се извръща още по-встрани.

— Студено ми е.

Той отива до вратата, откача зеления халат; връща се до леглото и грубо го мята върху раменете й. После отново сяда на стола. Тя не казва нищо, но в този миг с учудващо бавни движения заравя лице във възглавницата и тялото й се отпуска. Мълчанието се проточва. Лявата й ръка крадешком се измъква изпод халата и докосва очите й. В тишината прозвучава слаба, сподавена въздишка. Той става, отново се доближава до леглото, посяга към рамото й, но после се отказва. Долита още една сподавена въздишка. Той сяда на ръба на леглото — с гръб към нея и без да я докосва — но заговаря с по-въздържан тон:

— Не сме особено последователни.

Тя почти шепне, готова всеки миг да се разплаче.

— Защото никога не признаваш, че може да си сгрешил. Толкова си жесток с мен. Не можеш да си представиш колко самотна се чувствам.

— И на двамата ни доставяше удоволствие. Докато ти не…

— Не може да ми доставя удоволствие, ако нямам никакъв статус. След като дори не знам коя се очаква от мен да бъда. Когато ме гнети мисълта, че във всеки миг всичко може да свърши.

— Нямах намерение да го прекратявам.

— А аз откъде можех да знам?

— Просто се дразнехме и се закачахме, нищо повече.

— Не, не е така. Ти през цялото време ме печеше на шиш. И непрестанно се възползваше от моята безпомощност.

— Страдаш от параноя.

— Не страдам. — Той долавя някакво движение и се обръща. Тя го гледа над крайчеца на халата с плувнали в сълзи очи — олицетворение на всички огорчени и безпомощни жени откакто свят светува, които се разкъсват между упрека и молбата за малко съчувствие. — Преди няколко часа дори не съществувах. Невинна съм като новородено. Ти не разбираш.

Потънало в сълзи, това лице е още по-красиво и по-съблазнително. Той рязко се извръща.

— Не започнах пръв.

— Ти започна. Вмени ми онази непоносима пледоария за сатира, а после на бърза ръка ме обвини, че лъжа. След това ми каза, че съм била непорочна като стриптийзьорка. Знаеш ли, държиш се като сутеньор, а после обвиняваш момичетата си, че били проститутки.

— Взимам си думите назад. Смятай ги за изличени.

— И изведнъж се запитах какво правя тук с този съвършено непознат човек и защо му позволявам да ме унижава и обижда по този начин — да изопачава истинската ми същност. Искам да кажа, формално аз не съществувам. Става дума за онова, което бих почувствала, ако съществувах. За моята истинна, дълбинна същност.

— Вече си признах, че греша по отношение на Ерато.

— Тя не ме интересува. Става дума за мен.

— Добре.

— Аз не съм такава. Зная, че не съм.

— Вече се съгласих.

— Беше толкова вулгарно, толкова плоско.

— Готов съм да призная, че да те направя така неописуемо красива бе изцяло моя грешка.

— Изобщо не разбираш жените като мен.

— Осъзнавам, че е трябвало да ти дам яко чене, дебели крака, да те направя кривогледа, цялата в пъпки, с лош дъх… не зная. Каквото е необходимо на твоята истинна, дълбинна същност, за да блесне в неподправения си блясък.

Мълчание.

— Вече е прекалено късно.

— Не виждам защо да е късно. Просто си го мислех. На два пъти вече променях външния ти вид. Този път, разбира се, заедно ще уточняваме всичко. Можеш сама да определиш всички подробности, които да те превърнат в напълно непривлекателна за мъжете жена.

— Променяш само дрехите ми. А не тялото ми. Би било абсурдно.

— Винаги мога да прибегна до deus ex machina^[23]. Я да видим. Тръгваме си заедно, отпътуваме оттук с кола, претърпяваме ужасна катастрофа, ти си осакатена и чудовищно обезобразена за цял живот, аз отново съм пострадал от сериозна амнезия; десет години по-късно се срещаме отново, ти си прикована към инвалидния си стол и тогава аз се влюбвам в теб. Привлечен единствено духовно, разбира се.

Крадешком търси с поглед лицето й. То е обърнато — скрила се е във възглавницата. Престанала е да плаче, но сега е сериозна като малко дете, което не желае да се обърне след бурния пристъп на ярост — в такива мигове човек за пръв път с горчивина осъзнава какво го очаква в зрялата възраст. Тя заговаря тихо и хладно:

— Мислех, че се стараеш да се придържаш към класическото триединство^[24].

— С Ерато — да. Но след като тя отпада…

— Катастрофа — звучи ми ужасно нагласено.

— А какво ще кажеш за един очарователно незавършен край?

Тя се бави с отговора.

— Не съм много сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Ето ни нас с теб. Не се е получило. Ние приемаме, че не се е получило, с което демонстрираме колко поразително зрели и съвременни хора сме. Обличаме се, излизаме… вече виждам как се оформя и дори ми харесва. Излизаме, напускаме болницата, прекосяваме двора, спираме на улицата. Просто един мъж и една жена в свят, където и без друго нищо не се получава. Дори не можем да си хванем две таксита. Не че това особено ни тревожи, но и двамата изпитваме огромно облекчение при мисълта, че никога повече няма да се видим. Ти ще кажеш — „Е…“, а аз ще ти отвърна с нещо изтъркано, например ще повторя „Е…“. При тези банални фрази ще разменим кратка, суха усмивка и ще си стиснем ръцете. После ще си обърнем гръб и бързо ще се отдалечим в противоположни посоки. Може би ще се извърна скришом за последен път, но ти вече ще си изчезнала за вечни времена в отминаващата тълпа и зловонията на изгорелите газове. В такъв случай няма да се налага да пиша поука. Очаква ме бъдеще, милостиво лишено от въображение. Теб те очаква бъдеще, милостиво лишено от съществуване. Как ти звучи? — Но преди да е успяла да отговори, той продължава: — Критиците ще са във възторг. Обожават депресиращи завършеци. Те доказват колко смели са самите те, понеже водят пълноценен живот.

Тя дълго мълчи. После се повдига на лакът и попива и последната следа от сълзи.

— Дали не можеш да си въобразиш цигари… и запалка и пепелник?

Той се изправя припряно, като нехаен домакин.

— Разбира се. Някаква определена марка?

— Имам чувството, че бих обичала турски тютюн.

— Може би трева?

Тя енергично клати глава.

— Не, не. Сигурна съм, че вече съм надживяла тези неща.

— Добре.

Той щраква три пъти с пръсти. В същия миг на леглото до нея се появяват ониксов пепелник, златна запалка и сребърна табакера — всичко става толкова бързо, че младата жена стреснато се отдръпва. После изважда цигара от табакерата. Той се навежда, взема запалката и й поднася огънче. Тя вдишва дълбоко дима, после вирва китка и дръпва от цигарата.

— Благодаря.

Притискайки халата към гърдите си, се понамества и се изправя на възглавниците; после внимателно затъква краищата на дрехата под мишниците си.

Той се навежда загрижено.

— Още нещо?

Тя отвръща на въпросителното му изражение със срамежлив, леко тъжен поглед.

— Ами всъщност… дали не е прекалено нахално от моя страна? В интерес на истината като че ли съм леко късогледа.

— Мило момиче, трябваше да ми кажеш. Някакви предпочитания към рамката?

Тя дръпва от цигарата, втренчва се във вратата, после издиша дима; отново го поглежда срамежливо и казва:

— По принцип нося кръгли синкави стъкла. В най-обикновена златна рамка. Струва ми се, че в оптиките са популярни като рамка тип „Джейн Остин“.

— Такава ли?

Той й поднася едни очила.

— Прекрасно. Толкова мило от твоя страна. — Тя слага очилата, намества дръжките, после вдига глава и смутено се усмихва. — Толкова е глупаво. И всички тези смехотворни дребни подробности.

— Няма нищо. Нещо друго?

— Единствено ако няма да те затрудни.

— Моля те.

— Това зелено. — Тя докосва хавлията. — Подозирам, че не е моят цвят.

— Избери си друг.

— Нещо в бордо? С цвета на сироп от черници? Не зная помниш ли онзи пасаж от Пруст… о, фантастично. Идеално. Точно това имах предвид. Толкова съм ти благодарна.

— Кафе?

— Не, благодаря. — Дръпва от цигарата. — Така е добре.

— Нищо не ми струва. Само още няколко реда.

— Наистина няма нужда. Благодаря все пак.

Известно време пуши мълчаливо и изучава босите си стъпала, които се подават изпод хавлията. Той седи на стола. Най-сетне тя вдига глава и притеснено се усмихва.

— Майлс, не искам да започвам нов спор — мога ли да те наричам Майлс?

— Разбира се, моля те.

— Преди малко бе тъй мил да намекнеш, че макар да не съществувам, отсега нататък имам право на мнение — мисля, каза, че заедно ще уточняваме всичко в нашите отношения.

— Абсолютно. Онова, което спомена за елементарните свободи… взех си бележка.

— Само че… искам да кажа, извинявай, че отново подхващам тема, която се разбрахме да не обсъждаме повече, но всеобщото ни бъдеще като че ли все още е изцяло в твои ръце.

— Изобщо нямам подобни намерения. Беше само идея. Въпросът е отворен за дискусии. Не ти харесва, така ли?

Тя приглажда халата.

— Не, просто ми се струва, че би могъл да внушиш посланието много по-убедително, ако възприемеш случилото се досега като сюрреалистично въведение или ако щеш, преобръщане на обичайното сюжетно развитите към историята на едни доста по-различни отношения между нас двамата, ситуирани в много по-реалистичен външен контекст. — Тя отново приглажда халата на скута си. — Контекст, който позволява да се срещнем по най-нормален начин и да изградим най-обикновено приятелство. Искам да кажа, за момента и дума не може да става за секс. Може би от време на време ще ходим заедно на театър. Ще обсъждаме книги. Ще посещаваме изложби. Нещо подобно.

— А!

— Бих искала да добавя, че тъй като всички отегчителни еротични сцени остават в увода, по-нататък можеш да наложиш много по-резервиран и по-съвременен тон и да се съсредоточиш върху наистина сериозните проблеми, които занимават възрастните хора. Например културната среда. Политиката. Проблеми като правото на аборт и уличното насилие. Ядреното разоръжаване. Екологията. Китовете. Белият хляб. И всички онези неща, които ни попречиха напълно да се отдадем един на друг.

— Онези деликатни нюанси на заобикалящата ни либерална Angst.^[25]

— Именно.

— Ти си представяш себе си в… някаква културна среда?

— Мисля, че бих искала да бъда… ами, да съм завършила англицистика. В Кеймбридж, какво ще кажеш? Струва ми се, че може да съм написала една или две пазарно не особено успешни стихосбирки, които в определени кръгове високо се ценят. Нещо подобно. Сигурно бих била помощник-редактор в някое от литературните списания.

— Една много спокойна, педантична, изпълнена с морални скрупули девойка?

— Ако не го намираш за прекалено суетно. Или твърде неправдоподобно.

— Съвсем не.

Тя скромно свежда поглед.

— Благодаря.

— А аз?

Тя изтръсква цигарата в ониксовия пепелник.

— Ами, теб те виждам по-скоро като доста заможен бизнесмен с неопределен интерес към изкуството. Човек, който не е особено наясно как да приеме мен, средата ми — всъщност всичко извън работата си. И който печели добри пари. Може би съвършено объркан и дори уплашен от мен, моята изтънченост и от далеч по-интелектуалния свят, в който живея. Нали разбираш? — После бързо добавя: — Единствено от гледна точка на постигането на реалистичен контраст с моя образ, естествено.

— Разбирам.

Поглежда го през синкавите стъкла, после попипва разрошената си коса и дискретно понамества краищата на халата под мишниците си.

— Майлс, бих искала да добавя нещо, докато все още сме открити един с друг. Намирам, че преди няколко минути проявих твърде излишна чувствителност и наговорих куп глупости. Всъщност съчувствам на проблемите ти. Особено като се има предвид, че аз съм един от тях. Известно ми е непоносимото напрежение, от което страда сексуалността в условията на капиталистическа хегемония. И колко е трудно да се избяга от него. — Тя придърпва колене и подвива крака настрани под пурпурната хавлия. После сериозно го поглежда през очилата, с които малко му напомня на бухал. — Онова, което се опитвам да кажа, е, че ти, разбира се, трябва да изградиш нещата по свой усет — ако моите предложения ти се струват прекалено трудни, в което имам основание да вярвам.

— Интересно ми е да развия твоята идея.

— Аз наистина не настоявам.

— Мисля, че си прекалено снизходителна към кашата, която забърках.

— Зная, че трябва да се правят компромиси.

— Които до момента са все в моя полза.

Тя свива рамене.

— Но тъй като аз формално не съществувам…

— Съществуваш, разбира се. Току-що даде израз на личната си воля.

Тя прави скептична самокритична гримаса.

— Опасявам се, че едва ли може да се нарече воля. По-скоро в мен нашепва далечен инстинкт.

Миг-два цари мълчание. Тя отново приглажда пурпурната хавлия.

— Този цвят е наистина невероятен. Обожавам тъмен пурпур.

— Радвам се.

Замлъква, сетне отново подхваща по-сериозната тема:

— Освен това не искам да се чувстваш гузен, че компромисите са били… все в твоя полза. Не съм напълно сляпа пред биологичната действителност. За нищо на света не бих понесла да ме приемаш просто като поредната интелектуалка. И някои от ласките ти — не може да не си разбрал. Онова, което ме накара да направя в началото пряко себе си… нещо в мен трепна.

— Мисля, че това само утежнява нещата. Просто съм се възползвал от факта, че си нормална жена.

— И аз не бях права. Тази история със сатира… — Тя скрива очи, отвратена от себе си.

— Аз те провокирах.

— Зная, но аз ужасно я разкрасих. А трябваше да се въздържа и изобщо да не я разказвам. Искрено се надявам, че ще изхвърлиш този пасаж, ако изобщо някога… знаеш.

— Грешката беше моя.

— Вината е взаимна.

— Прекалено сурово се съдиш.

— Не смятам така. — Тя продължава да приглажда хавлията на коляното си. — Просто ме хвърли в небрано лозе. По отношение на секса. Хвана ме на тясно. Още от първата страница на съществуването си някак бях разбрала, че по природа съм много стеснителна личност, въпреки че мъжете ме намират за доста привлекателна.

— Много привлекателна.

— Наистина, бих предпочела да си остана „доста“ привлекателна. Може би не напълно лишена от известна доза скрита чувственост, но категорично не прекалено voulu^[26]. Жена, чието желание трябва да бъде пробуждано дълго и бавно.

— Разбирам.

Тя не повдига глава.

— Всъщност се опитвам да кажа, че ако ти настояваш, съм готова, струва ми се, да направя известен компромис по отношение на евентуалната ни връзка за в бъдеще. Когато се опознаем по-добре.

— Говориш за връзката, в която ти си интелектуална поетеса, а аз — тъп бизнесмен?

Тя го стрелва с тревожен поглед, изпълнен с ужасяваща искреност.

— Моля те, Майлс, не съм казвала подобно нещо. Не и тъп. Ако беше такъв, аз очевидно… героинята ми изобщо нямаше да те погледне. По свой начин ти си прекрасен човек. Може би малко… ограничен и деформиран от средата и професията си.

— Още не ми е ясно за какъв компромис говориш.

— Ако би искал те да… ох, да го кажем смело, накрая да осъществят много по-явен физически контакт.

— Да го направят?

— Ако държиш да го кажеш с тези думи.

— Тя ми се струваше прекалено придирчива за подобно нещо.

— О, и дълго време ще остане такава, струва ми се. Със сигурност в продължение на много глави. Може би до самия край.

— До кулминацията?

Тя свежда поглед, а по устните й преминава сянка от кокетна усмивка.

— Ти си непоправим.

— Не беше нарочно.

— Сигурна съм, че беше нарочно. Но няма значение.

— И пак не разбирам как ще се получи. Като се имат предвид даденостите на главните герои.

— Не мога да се изказвам по този въпрос. Ти си по тази част.

— Искам и ти да участваш.

Тя свежда поглед.

— Направо е абсурдно. Все едно да показваш на баба си как да пие сурови яйца. Ти сигурно разполагаш с такъв дълъг опит. Мен непрестанно ме гнети съзнанието, че съм едва на няколко страници.

— Няма значение. Бързо се учиш.

— Не ме карай да се изчервявам.

— Не, наистина. Говоря сериозно.

— Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

Тя гаси цигарата.

— Тогава ще импровизирам съвсем грубо… можем да предположим, че в отношенията е настъпила някаква криза, ти все по-отчаяно се нуждаеш от мен, искаш да напуснеш съпругата си…

— За коя съпруга става дума?

Тя го поглежда изненадано.

— Просто си представях, че си женен. Така ми звучи.

— Съгласен съм, стига да знам предварително.

Скръства ръце и се втренчва в пода.

— Както и да е, една лятна вечер ти идваш в апартамента ми в Найтсбридж^[27], за да обсъдим нещата за последен път — защо ме обичаш, защо очакваш от мен да те обичам, и така нататък — но по случайност същата вечер аз съм си легнала по-рано и ти отварям вратата само по една къса нощничка. — Тя се замисля и подръпва хавлията. — Или пък по този халат. Няма значение. Ситуацията е много назряла, въздухът трепери от напрежение, аз не те пускам да влезеш, но ти настояваш, изведнъж чашата на търпението ти прелива, твоята резервираност прераства в тъмна страст, мъжкото в теб се възпламенява и без да изричаш нито дума, се нахвърляш върху мен, раздираш ефирната дреха от голите ми рамене, аз пищя и се боря, почти се измъквам, успявам някак да стигна до френския прозорец и хуквам навън в проливния топъл дъжд, а ти…

— Апартаментът е на партера, така ли?

— Да, разбира се. Очевидно.

— Просто се притеснявах какво ли ще си кажат съседите, ако те чуят да пищиш.

— Добре, значи тихо изсъсквам изпълнени с омерзение думи. Не съм го обмисляла в най-фини детайли, Майлс.

— Извинявай. Прекъснах те.

— За пръв път правя подобно нещо.

— Извинявай.

— Забравих докъде бях стигнала.

— Тъкмо беше излязла през френския прозорец. В проливния топъл дъжд.

— Затичвам се по ливадата, но ти си много ловък и силен — като истинско животно — бързо ме настигаш и ме поваляш на меката трева, аз се извивам и известно време се боричкаме, въпреки волята ми ти ме прелъстяваш по най-брутален начин, аз плача, а през това време набралата се в тебе похот покосява най-съкровените ми принципи. — Тя замлъква. — Просто го нахвърлям в най-общи линии.

— Харесва ми меката трева. Само че нещо ме смущава…

— Да?

— Ти спомена нещо за желание, което трябва да бъде пробуждано дълго и бавно.

Тя му отправя трогателно безпомощен и огорчен поглед, затваря очи и тихо казва:

— Аз съм жена, Майлс. Изтъкана съм от противоречия.

— Разбира се. Прости ми.

— Разбира се, ще трябва чрез развитието на действието да подготвиш читателя за тази сцена на сексуално насилие. Можеш например да ме изобразиш как тъкмо преди да дойдеш се събличам и случайно виждам отражението си в едно огледало, като тайно се питам дали поезията е достатъчна да изпълни живота ми със смисъл.

— Непременно ще го запомня.

— Дори можеш да развиеш епизода как тъжно свалям Никола Корие от библиотеката.

— Никола кой?

— Може би наблягам на recherchée^[28] подробности мъничко повече, отколкото е необходимо. Пасажът, за който си мислех, е le deuxième dialogue^[29] „Tribadicon“, както доста грубичко го е озаглавил. Лион, 1658 г. — Тя въпросително клати глава. — Не ти ли е познат?

— Не.

— Съжалявам. Смятах, че знаеш класиката на порнографията наизуст.

— А може ли да те попитам как успя в дългото си едва няколко страници съществуване да…

— О, Майлс! — По устните й преминава бегла усмивка и тя свежда глава. — Сериозно. Смятах, че провеждаме този разговор извън рамките на илюзията, породена от текста. — Отново вдига поглед. — Искам да кажа, спомни си онзи момент, когато в ролята на доктор Делфи те попитах защо просто не станеш от леглото и не напуснеш стаята. В действителност ти отне шест седмици да стигнеш до отговора на този въпрос. Докато те чаках, трябваше да си запълвам времето по някакъв начин. Сметнах, че поне бих могла да се запозная с типа книги, които очевидно най-много ти допадат. — И допълва: — В качеството си на твой служител. Тъй да се каже.

— Подходила си много съвестно.

— Съвсем не.

— Да се пребориш с всичките ужасяващи гнусотии.

— Майлс, как щях да се справям с живота, ако не си гледах съвестно работата? Опасявам се, че това ми е в природата. Не мога да се променя. Аз съм перфекционист.

Той я гледа. Тя отново свежда очи към леглото, сякаш се притеснява от факта, че трябва да изпада в подобни лични подробности.

— Ти ни остави да лежим под дъжда в градината. А какво става после?

— Мисля, че трябва да се окаже, че глави наред отчаяно съм копнеела да направиш нещо подобно, но чувствата ми са толкова объркани, че не съм си давала ясна сметка за това. Искрено плача от радост. Най-после изпитвам оргазъм.

— Под дъжда?

— Ако не ти се струва вече de trop^[30]… На лунна светлина, ако предпочиташ.

Той малко се отпуска.

— И това ли е краят?

Тя го поглежда тъжно през бухалските си очила.

— Майлс, в наши дни един роман не може да завърши със заключението, че едното чукане решава всичко.

— Разбира се, че не може.

Тя отново приглажда халата на коленете си.

— Всъщност си представях тази сцена като финал на първата част от трилогия.

— Колко съм глупав, как не се сетих!

Тя издърпва стърчащ конец от хавлиения плат.

— Във втората част, както си я представям, моята героиня ще бъде напълно подвластна на досега репресираната си чувственост. Нещо като Месалина de nos jours^[31]. Знам, че можеш да напишеш втория том и насън.

— Сигурно нещо не съм разбрал — нали всички отегчителни еротични сцени остават в абсурдния увод в стил „Алиса в страната на чудесата“?

— Искрено се надявам, че този път няма да бъдат отегчителни. Разбира се, аз не изпитвам никакво удоволствие. Правя го от отчаяние.

— Отчаяние от какво?

Тя го поглежда над очилата.

— Майлс, нали уж съм жена от двайсети век. Значи съм отчаяна по определение.

— А какво се случва с моя герой?

Тя вади нова цигара.

— Ти умираш от ревност, пропиваш се, бизнесът ти запада. Накрая трябва аз да те издържам от непочтените си приходи. Ти се занемаряваш, пускаш брада, превръщаш се в жалко подобие на… — тя млъква, за да запали цигарата — на преуспяващия търговец на банани, който някога си бил.

— Какъв съм бил?!

Тя издухва облаче дим.

— Има няколко предимства.

— Нямам никакво желание да бъда търговец на банани.

— Струва ми се, че без тези екзотични нотки ще бъдеш малко безцветен. В интерес на истината, представям си как първата ни среща в истинския свят се състои в един от твоите складове в Ийст Енд^[32], където бананите дозряват, преди да ги пуснеш на пазара. Изпълненият с недомлъвки и премълчани думи диалог ярко контрастира с величествената гледка на хилядите омекващи растителни пениси.

— Не съм убеден, че ще съумея да напиша подобно нещо.

— Никак не искам да се отказвам от този детайл. — Тя мълчи. — Звучи ми добре.

— Звучи ти добре?

— За мен е изключително важно нещо да ми звучи добре, Майлс. — По устните й преминава огорчена сянка от капризна усмивка. — Все се надявах, че вече си го разбрал.

Той поема дъх.

— А последната част на трилогията?

— Тъкмо се канех да се спра по-подробно на една-две сцени от втората част. Става дума за момента, когато неестествено животинското в женската ми природа надделява. Едната сцена е с двама холандски продавачи на коли, а другата — с преподавател по келтски, когото…

— Мисля, че за момента предпочитам да се запозная с общата рамка.

— Добре. Значи. — Тя отново вирва китка в същия неестествен жест. — Не може да не си забелязал липсващия елемент в първите две части. Не?

— Опасявам се, че не.

— Религията.

— Религията?

— Аз ще трябва да стана монахиня. Няколко сцени във Ватикана. Те винаги вървят на пазара.

Той не откъсва поглед от розовия килим.

— Бях останал с впечатлението, че ти си непримиримо педантичен англицист с диплома от Кеймбридж.

— Именно това поражда целия патетизъм. Ако веднъж си се докоснал до величието на Лийвис, доктор Стайнър и всички останали, а бъдеш брутално изнасилен от…

— Нека отбележа, че ти като че ли не можеш да се освободиш от темата за насилието.

Тя отново смъква очилата на носа си и го поглежда над тях.

— Ако правилно разбирам, всеприето е схващането, че точното отражение на съвременната действителност трябва символично да изобразява бруталните класови отношения в доминираното от буржоазния строй общество.

— Ако поставиш нещата по този начин. А кой те?…

— Двайсет и четири млади чернокожи партизани-марксисти в сградата на посолство в Африка. И за твоя герой ще се намери място. Той ще дойде в Рим на церемонията по канонизирането ми. С новата си любов.

— Мислех, че обичам теб.

Тя издиша дима.

— Очевидно не и след като се отдавам на църквата. Не би било vraisemblable^[33].

— И откъде се появява новата жена?

— Не говоря за жена, Майлс.

— Искаш да кажеш…

— След като се отдавам на Бог и вече съм изгубена за света и за теб, шокът от преживяното кара истинските ти сексуални наклонности да излязат наяве — звучи много убедително.

— Но…

— Дори като изключим факта — който, предполагам, ти е добре известен — че хомосексуалните читатели представляват 13,8% от купувачите на романи на английски език. Не казвам, че това ще ти повлияе особено. Но си струва да се има предвид.

Тя продължава да издърпва от хавлията извадилия се конец.

— Но, за Бога, как би му хрумнало на един хомосексуалист да дойде на церемонията по твоето канонизиране?

— Защото не може да ме забрави. А освен това си мисля, че на двамата с напудрения ти приятел цялата мистична обстановка страшно ще ви допадне. Тамянът, каноническите одежди. Всъщност би било добра идея книгата да завършва с това как ти ме припознаваш — след смъртта ми, разбира се — в лицето на статуята на Дева Мария в кварталната църква.

— И аз съм католик, така ли?

— От самото начало. Забравих да ти кажа. — Тя вдига поглед към него. — Трябва да има един такъв герой. И да витае усещането за грях. Те са 28,3%.

— Католиците ли?

Тя кима.

— При това имам една идея за финалната сцена. Ти тайно донасяш връзка неузрели банани и ги полагаш в подножието на статуята ми — или на нейната статуя. Мисля, че подобен завършек би бил изключително многозначен.

— Това пък какво означава, по дяволите?

Удостоява го със скромна, покровителствена усмивка.

— Не се тревожи. Мисля, че най-проницателните ти читатели ще разгадаят символа.

— Не ти ли се струва, че връзка незрели растителни пениси звучи малко богохулно в подобна ситуация?

— Не и ако ги поднесеш на колене, със сълзи на очи.

— Как мислиш, не може ли да съм изпуснал един банан на най-горното стъпало на църквата?

— Защо?

— Като излизам след ex voto^[34], мога да се подхлъзна.

Тя го стрелва с поглед и навежда глава. Настъпва мълчание. После заговаря с тих, изпълнен с огорчение глас:

— Само се опитвах да ти помогна.

— Не исках да кажа нищо смешно. Естествено, като падам по стълбите, ще си счупя гръбнака.

— Просто се опитвах да налучкам някаква обща рамка, която да позволи на таланта ти, както го разбирам аз, да се развихри. — Без да вдига поглед, тя свива рамене и загася цигарата. — Няма значение. Наистина ми е все едно.

Той се приближава до леглото, сяда на ръба и се обръща към нея.

— Откривам какви ли не възможности в твоята идея.

— Не звучиш много убедително.

— Говоря сериозно. Удивително е как с един замах рисуваш пред очите ми цял нов свят.

Тя го гледа изпитателно и невярващо, после отново свежда глава.

— Мисля, че го намираш за глупаво.

— Съвсем не. Много е поучително. Струва ми се, че сега те познавам десет пъти по-добре.

— Но то бе просто кратко резюме.

— Много често те са най-съдържателни.

Тя отново го измерва с поглед през огромните синкави стъкла.

— Зная, че можеш да се справиш, Майлс. Ако наистина се потрудиш.

— Все още съм леко озадачен от една-две дреболии. Може ли…

— Но моля те.

— Например защо точно двайсет и четирима чернокожи партизани?

— Просто ми звучи като най-подходящото число. Разбира се, изобщо не съм специалист в тази област. Ще трябва да направиш проучване.

— В гръцката азбука има точно толкова букви.

— Така ли? Забравила съм. — Гледа я изпитателно. Тя клати глава. — Съжалявам. Не разбирам какво общо има гръцката азбука.

— Може би няма нищо общо.

— Не разбирам и как би могло да има. Честна дума.

— А замисляла ли си се за име за този твой изключително сложен в психологически план женски образ?

Тя протяга ръка и го докосва по китката.

— Толкова се радвам, че заговори за това. Не искам да мислиш, че отхвърлям всичките ти хрумвания. Всъщност Ерато като че ли е много подходящо. Необичайно е. Мисля, че трябва да го запазим.

— Не ти ли се струва доста отвлечено? Да кръстим съвременна героиня на незначително божество, което никога не е съществувало?

— Звучи ми очарователно енигматично.

— Но със сигурност ще се хареса едва на нула цяло, нула, нула, един процента от евентуалните читатели, които изобщо са чували името й, а съвсем отделен въпрос е колко от тях знаят коя е — или по-скоро, коя не е.

— Всичко се брои, Майлс.

Той се подпира на леглото и се привежда съвсем ниско над лицето й. Очите му се отразяват в млечносинкавите стъкла. Тя се отдръпва назад и повдига хавлията по-високо.

— Един последен въпрос.

— Да?

— Кога за последен път си пекла нахалното си гръцко задниче на слънце?

— Майлс!

— Ерато.

— Мислех, че се справяме толкова добре.

— Ти се справяше толкова добре.

Той сваля очилата й и я поглежда право в очите. Без очила лицето й му се струва необикновено младо — тя изглежда на не повече от двайсет години, а излъчването й е по-невинно и от това на десетгодишно момиченце. Тя свежда поглед и промърморва:

— Не би посмял. Никога не бих ти простила.

— Опитай. Достатъчно е да ме вдъхновиш с още някое полезно литературно хрумване.

Тя припряно придърпва хавлията и поглежда настрана, после навежда глава.

— Сигурна съм, че тя би измислила нещо по-добро. Ако изобщо съществуваше.

— Да не си посмяла да започваш отначало. — Той я кара да извърне лице, за да го гледа в очите. — И не ми пробутвай този мелодраматичен поглед над неописуемо класическия си нос.

— Майлс, огорчаваш ме.

— Добре. А сега ме слушай. Може да си много нископоставена богиня, дори от пето качество. Може да си доста хубава за богиня. Може да си стриптийзьорка, ако щеш. Но освен всичко друго си дете на баща си. Казано с прости думи, ти си незаконно отроче на най-похотливия дърт пръч в цялата теология. В маската ти няма и капка свенливост. Разсъждаваш досущ като жена-вамп от двайсетте години. Истинската ми грешка е, че не те направих като Теда Бара^[35]. — Леко побутва лицето й. — Или като Дитрих в „Синият ангел“.

— Майлс, моля те… не разбирам какво те прихваща.

— Най-после прозрях зашеметяващия замисъл. — Той я закача по класическия нос. — Разбрах хитрината. Просто се опитваш да съчиниш такава еротична ситуация, която излиза от рамките на всякакво художествено благоприличие.

— Майлс, започваш да ме плашиш.

— Всъщност искаш да дръпна тази хавлия и отново да се нахвърля върху теб. Ако имаше сили, сама би се нахвърлила върху мен.

— Ставаш непоносим.

— И единствената причина, поради която още не си се намерила на коленете ми, за да понесеш най-жестокия бой, който някога си яла, е, че това би те накарало да се пръснеш от удоволствие.

— Как може да говориш такива чудовищни неща!

Той отново я тупва по носа.

— Играта свърши, моето момиче. Прекалено често прибягваш до нея.

Отпуска се назад и повелително щраква с пръсти към стола до леглото. Мигновено на облегалката се появяват закачалка с лек летен костюм, риза, вратовръзка, чорапи, бельо и обувки под предните крака на стола. Той се изправя.

— Сега ще се облека, а ти ще ме слушаш внимателно. — Облича ризата, после се обръща към леглото и започва да я закопчава. — Не си мисли, че не знам какво се крие зад всичко това. Правиш ми фасони. Не можеш да понесеш мисълта, че и без твоя помощ ми е хрумнала добра идея. А онова, което успя да скриеш зад несравнимо слабата имитация на начетена млада жена, е смайващото ти невежество относно съвременната литература. Обзалагам се, че още не си схванала значението на сивите тапицирани стени. — За миг спира да се закопчава и вдига поглед към нея. Тя клати глава. — Знаех си. Сиви стени, сиви клетки. Сиво вещество? — Той почуква главата си. — Просветна ли ти?

— Всичко става… в твоя мозък?

— Блестящо.

Тя оглежда стените, вдига поглед към куполовидния таван, после отново се обръща към него.

— Изобщо не съм се сетила.

— Ето че вече бележим напредък. — Той се навежда да вземе бельото. — А амнезията?

— Мислех… мислех, че просто е начин да…

— Какво?

— Да оправдаеш налудничавите си писания…

— И се изживяваш като дипломиран филолог. Господи! — Той се обръща и сваля панталоните от закачалката. — Сега ще ми кажеш, че никога не си чувала за Тодоров.

— За кого?

— Не си, нали?

— Опасявам се, че не съм, Майлс. Съжалявам.

Той отново се извръща към нея, готвейки се да си обуе панталоните.

— Как да говорим за теория, като не си чела основните текстове?

— Разкажи ми.

Той обува панталоните.

— Ами… на най-прост селски език, цялата деликатна символика на амнезията идва от неопределената природа както на хипостатичната, така и на епифаничната плоскост на диегетичния процес. Особено по отношение на анагноризиса. — Той затъква ризата в панталоните. — И оттам доктор Делфи.

— Доктор Делфи?

— Очевидно.

— Кое е очевидно, Майлс?

— Безполезността на опита да се подходи каузално.

— Мислех, че тя подхожда сексуално.

Той я стрелва с нетърпелив поглед.

— Сексът е просто метафора, за Бога. От херменевтична гледна точка трябва да има някакъв обективен корелатив. И дете би се досетило.

— Да, Майлс.

Той закопчава ципа.

— Вече е твърде късно.

Сяда и започва да си обува чорапите.

— Честна дума, изобщо не съм разбрала.

— Разбира се, че не си. При това за финал бях подготвил съвършени, първокласни страници. Сред тях две от най-добрите в кариерата ми. Но в този миг ти нахлу като слон и обърка всичко.

— Майлс, не тежа и петдесет килограма.

Той вдига глава, а на лицето му е изписано подигравателно страдалческо изражение.

— Виж, мила, тялото ти е наред. Става дума за разсъдъка ти. Изоставаш поне с триста години.

— Няма защо толкова да се ядосваш.

— Не се ядосвам. Просто изтъквам едно-две неща, от които да се поучиш.

— Всички са станали ужасяващо сериозни.

Той размахва насреща й показалеца си и чорапа, в който са скрити останалите му пръсти.

— Радвам се, че повдигаш този въпрос. Това е друго нещо. Хуморът може и да има своето място в обикновения живот, но в никакъв случай в сериозната модерна литература. Нямам нищо против от време на време да пропилея някой и друг час изцяло насаме с теб, в игриви празни разговори, каквито очевидно толкова обичаш. Но ако допусна подобно нещо да се изплъзне в текстовете, които публикувам, за нула време репутацията ми ще стане на пух и прах. — Младата жена слуша тази тирада с наведена глава. Той се навежда да обуе чорапа и продължава малко по-меко: — Въпросът опира до приоритетите. Знам, че си възпитана като езичница, и не си виновна за това. Както, предполагам, не си виновна и за факта, че си се оказала в много по-задълбочено и трудно поле на вдъхновението, отколкото си очаквала, макар че — длъжен съм да отбележа — било е грешка да се спрат на човек, чийто предишен опит се ограничава до любовните песни. Най-подходящият кандидат за покровител на съвременния роман беше сестра ти Мелпомена^[36]. Не мога да проумея защо не избраха нея. Но вече е свършено.

Тя плахо казва:

— Може ли да задам един въпрос?

Той се изправя и взима вратовръзката от стола.

— Разбира се.

— Не ми е много ясно защо ако хуморът съществува в обикновения живот, не може да го има и в романа. Мислех, че романът има за цел да отразява живота.

Той премята вратовръзката на врата си и слага ръце на хълбоците си.

— О, Боже. Наистина не зная откъде да започна. — Леко се привежда напред. — Рефлективният роман умря преди шейсет години, Ерато. С какво, мислиш, се занимава целият модернизъм? Да не говорим за постмодернизма. Дори и най-загубените студенти знаят, че романът вече е рефлексивна, а не рефлективна среда. А това знаеш ли какво означава?

Тя клати глава и избягва погледа му. Онова, което разказваше в историята за сатира, като че ли наистина се случва — вече изглежда на не повече от седемнайсет години, като гимназистка, принудена да си признае, че е без домашно. Той се навежда напред и удряйки един в друг протегнатите си показалци, започва да й обяснява:

— Сериозната модерна проза има една-единствена тема — колко е трудно да се пише сериозна модерна проза. Първо, в наши дни е напълно възприето схващането, че прозата представлява единствено и само художествена проза, че не може и никога няма да бъде друго освен художествена проза и следователно няма защо да се бърка в действителния живот или в реалността. Разбираш ли?

Изчаква. Тя кима неуверено.

— Второ, логично следствие от това заключение е, че писането за прозата е придобило много по-голяма важност, отколкото самото създаване на проза. В наши дни това е един от най-сигурните начини да различиш сериозния романист от останалите. Той не би губил време в мърлява механична работа, сглобявайки истории и герои на хартия.

Тя вдига поглед.

— Но…

— Да, добре. Очевидно в даден момент се налага да напише нещо, само за да докажеш колко е безсмислено и ненужно самото писане. Но това е всичко. — Той започва да завързва вратовръзката. — Обяснявам ти по възможно най-простия начин. Разбра ли всичко дотук?

Тя кима. Той прави възел.

— Трето, и най-важно. На творческо ниво няма абсолютно никаква връзка между автора и текста. Това са две напълно различни неща. Не можеш да правиш никакви — абсолютни никакви — заключения и изводи за едното, съдейки по другото, както и обратно. Деконструктивистите вече го доказаха вън от всякакво съмнение. Авторът изпълнява съвсем случайна роля на агент. Позицията му е не по-значима от тази на книжаря или библиотекаря, който подава текста qua^[37] обект на читателя.

— Майлс, а защо авторите и до ден-днешен изписват името си на първа страница? — Тя вдига плах поглед. — Само питам.

— Защото повечето от тях са като теб. Просто са неописуемо изостанали. И толкова суетни, че направо да ти настръхне косата. Мнозинството от тях все още страдат от подчертано средновековната заблуда, че сами са написали книгите си.

— Наистина не бях разбрала.

— Ако искаш сюжет, герой, напрежение, описание и всякакви такива праисторически глупости от времето преди модернизма, иди на кино. Или чети комикси. Вместо да идваш при сериозен модерен писател като мен.

— Не, Майлс.

Той усеща, че възелът на вратовръзката е крив — доста раздразнено го разхлабва и започва да го връзва отначало.

— Сега единственият ни приоритет е формата на дискурса, функцията на дискурса, статусът на дискурса. Неговата метафоричност, несвързаност и напълно ателеологична самодостатъчност.

— Да, Майлс.

— Преди малко си мислеше, че се държиш едва ли не изкусително, зная това, но го отдавам на абсурдно овехтелите ти представи. Не виждам особена надежда да вдъхновиш и дипломна работа, ако подхождаш все с една и съща мисъл — как по-бързо да накараш хората да си захвърлят дрехите и да скочат в леглото. Това е абсурд. Все едно да говориш за лъка и стрелата в ерата на неутронната бомба. — Той изпитателно гледа наведената глава. — Знам, че по сърце не си злонамерено създание и наистина изпитвам привързаност. От теб щеше да излезе превъзходна гейша. Но си непоправимо и безнадеждно изостанала. Преди да се набъркаш днес, сексуалният елемент бе абсолютно клиничен, ако мога така да се изразя — бе напълно изчистен от всякаква еротика. — Той оправя яката на ризата и намества възела, затягайки го за последен път. — Имаше чисто метафизичен замисъл, или поне така щеше да го изтълкува академичната аудитория, която единствена има някакво значение в наши дни. А после ти идваш, разбиваш на парчета цялата спретнато балансирана структура, всичко умира, превръща се в пълна пародия, тривиален блудкаж, достоен за най-вулгарните масови вкусове. Вече е напълно съсипано. Направо е невъзможно. Вратовръзката ми направо ли стои?

— Да. Ужасно съжалявам.

Той отново сяда и започва да се обува.

— Виж, Ерато, ще бъда напълно откровен с теб. Нека погледнем истината в очите — далеч не за пръв път си губим времето с подобни проблеми. Не отричам, че помощта ти е доста полезна, що се отнася до един-два по-незначителни аспекта на женското светоусещане — доколкото модерният роман за съжаление все още е принуден да медиира фундаменталния си предмет чрез най-различни повърхностни маски и декори, или иначе казано, мъже и жени. Но не смятам, че някога си разбирала творческата мисъл. Има една порода редактори, които приличат на тебе. Както и да го въртят или сучат, все им се иска те да са написали проклетата книга. Но този номер не минава. С което искам да кажа, че ако ти се пишат книги, върви ги пиши сама. Ще се справиш с лекота, напоследък читателската публика на определен вид женски романи бързо се увеличава. „Той потърка трибуквената си работа в петбуквената ми работа“, и от този род. — Той затяга връзките на обувките си за последен път. — Чети Джонг.

— Швейцарския психолог ли?^[38]

— Няма значение. Искам да кажа следното: трябва да свикнеш с мисълта, че за мен и за всички наистина сериозни писатели отсега нататък ти си просто случаен редакционен съветник по някои второстепенни въпроси. — Той се изправя и посяга към сакото. — При това съм длъжен да бъда откровен докрай и да ти кажа, че дори по тези въпроси не може напълно да ти се разчита. Ти все още смяташ, че светът е приятно място за живеене. Няма по-повърхностен подход към живота като цяло. Всички световноизвестни и преуспяващи модерни писатели от последните години са доказали, че той е напълно безсмислен, мрачен и абсурден. Пълен ад.

— Дори когато си световноизвестен и преуспяващ модерен писател, Майлс?

Той се надвесва над нея.

— Тази забележка е твърде детинска и евтина.

— Извинявай, Майлс.

— Съмняваш ли се в искреността на някои от трагичните ключови фигури в съвременната култура?

— Не, Майлс, разбира се, че не.

За да придаде по-силен ефект на думите си, той замлъква за миг, после продължава с още по-критичен тон:

— Ти подхвърляш многозначителни шегички за жените от двайсети век, които са отчаяни по определение. Но истината е, че за нищо на света не би се отказала от това да бъдеш жена. Доставя ти неимоверно удоволствие. Ако се сблъскаш с неподправеното отчаяние, дори няма да разбереш.

— Майлс, нищо не мога да направя.

— Отлично. Тогава бъди жена и изцяло се наслаждавай на това. Но недей да се опитваш същевременно да разсъждаваш. Просто приеми биологичната си предопределеност. Не можеш да съвместиш мъжки мозък и интелект с манията да бъдеш универсалното гадже. Нелогично ли звучи?

— Не и щом ти го казваш, Майлс.

— Добре. — Той облича сакото. — А сега предлагам да забравим целия този жалък инцидент и да си стиснем ръцете. После аз ще си тръгна. Един ден, когато почувствам, че имам нужда от малко съвети, ще ти се обадя. Не се обиждай, но аз ще те потърся. Освен това предлагам следващата ни среща да се състои на обществено място. Ще те заведа в някоя кръчма, ще си поръчаме кебап, ще говорим, ще пием резина и ще се държим като цивилизовани съвременни хора. Ако имам достатъчно време, ще те изпратя до летището и ще те кача на самолета за Гърция. И това е. Съгласна ли си? — Тя кротко кима. — И още нещо. Мисля, че ще се чувствам по-добре, ако за в бъдеще контактуваме на финансова основа. Ще ти плащам символична такса за всичко, което използвам, какво ще кажеш? После винаги мога да си го приспадна като разход от данъците.

Тя отново кима. Гледа я мълчаливо, после протяга ръка — тя я поема и вяло я стисва. Той се позамисля, после се навежда, целува косите й и лекичко я тупва по голото рамо.

— Я се усмихни, приятелко. Ще се справиш. Трябваше да си кажем тези неща.

— Благодаря ти, че беше толкова откровен.

— Няма за какво. — Влиза в румсървиса. А сега — искаш ли нещо, преди да съм си тръгнал? Хубави дрехи? Списание? „Умънс Оун“? „Гуд Хаускипинг“? „Вог“?

— Няма нужда. Ще се справя и така.

— С удоволствие бих ти поръчал такси на тръгване. — Тя клати глава. — Сигурна ли си? — Тя кима. — И се разделяме без лоши чувства? — Тя отново клати глава. Той се усмихва почти като добрия чичо. — Живеем в осемдесетте години на двайсети век.

— Зная.

Протяга ръка и разрошва сресаните й в гръцки стил коси.

— Тогава ciao.

— Ciao.

Той се обръща и се отправя към вратата със сигурната походка и излъчване на човек, който след изключително ползотворна сделка се подготвя за следващия си ангажимент. Mann ist was er isst^[39], както и онова, с което е облечен. В изискания си костюм неговият стар познайник, Майлс Грийн изглежда не двойно, а десеторно по-добре от всяко светско конте; и ни най-малко (живеем в осемдесетте години) не се срамува от факта, че в натоварения делничен ден е намерил време да прекара час-два с едно все пак най-обикновено момиче на повикване; но сега освежен се отправя към по-сериозните си задължения — може би среща с литературния си агент или литературна конференция, или пък благословеното спокойствие на мъжкия клуб, към който принадлежи. За пръв път в тази стая цари усещането, че се случва нещо нормално, че естественият ход на живота е възстановен.

Уви, то се изпарява в мига, в който се заражда. Майлс Грийн поема с бодра крачка към вратата, но по средата на пътя в миг се вцепенява. Причината е ясна — вече няма врата и следователно е невъзможно човек да се намира на средата на пътя към нея. В сивата тапицирана стена няма и следа от отвор — дори закачалката е изчезнала. Мъжът хвърля гневен поглед към леглото, където след всички упреци девойката продължава да стои с наведена глава и очевидно изобщо не забелязва тази минимална промяна в обстановката. Той отново поглежда към стената, после щраква с пръсти. Нищо не помръдва. Отново щраква с пръсти — пак нищо. Той се поколебава, после с бързи крачки застава до стената и започва да я опипва като слепец, сякаш в тапицерията има скрита дръжка, която той не вижда. Спира и се отдръпва две-три крачки, като че се кани да се хвърли върху стената и да я разбие с рамо. Вместо това протяга напред ръце — сякаш мери въображаема врата, която възнамерява да повдигне на пантите й. Отново щрака с пръсти. Но стената остава все така неизменно равна и цяла. Той сурово се взира в нея. После се обръща и с няколко гневни крачки застава до леглото.

— Не можеш да постъпваш така!

Много бавно младата жена вдига глава.

— Не, Майлс.

— Тук аз решавам.

— Да, Майлс.

— Ако мислиш, че някой би повярвал на всичко това и за милионна част от секундата… заповядвам ти да върнеш вратата на мястото й. — В отговор тя се отпуска на възглавниците. — Чу ли какво казах?

— Да, Майлс. Много съм глупава, но имам отличен слух.

— Тогава прави каквото ти казвам.

Тя протяга ръце и ги скръства под нежния си врат. Халатът се разтваря. Тя се ухилва.

— Обожавам да се преструваш на ядосан.

— Предупреждавам те, че ако до пет секунди вратата не се върне на мястото си, ще прибягна към физическо насилие.

— Като скъпия ни маркиз.

Той дълбоко поема дъх.

— Държиш се като петгодишно дете.

— Ех, та аз съм едва петнайсетгодишна богиня.

Той се взира в нея, или по-скоро в прехапаните й устни.

— Не можеш да ме задържиш тук против волята ми.

— А ти не можеш да излезеш от собствения си мозък.

— О, мога, и още как. Това е метафора. Ти си напълно неадекватна. Със същия успех можеш да отмениш законите на природата и да накараш времето да тече обратно.

— Така и правя, Майлс. Доста често. Ако си спомняш.

И в миг дрехите изчезват безследно. Воден от вътрешен инстинкт, той припряно размахва ръце пред себе си. Тя отново хапе устни.

— Няма да търпя подобно нещо!

Тя тупва с ръка по леглото.

— Тогава защо не поседнеш за малко?

Той се извръща и скръства ръце на гърдите си.

— За нищо на света.

— Горкото ти глупаче. Защо не ми позволиш да го целуна? — С още по-суров поглед той се взира в безвъздушното пространство — доколкото стаята позволява това. Девойката съблича пурпурния халат и го захвърля в краката си. — Искаш ли хавлията? На мен вече не ми трябва.

Той хвърля изпълнен с негодувание поглед към дрехата, после я грабва и я облича. Прекалено е тясна за него, но все някак успява да я намъкне, загръща я и завързва колана. После с отривисти крачки се отправя към стола, грабва го, отива в ъгъла и гневно го слага на пода до масата с гръб към леглото. Настанява се на него и кръстосва ръце и крака, неотклонно втренчил поглед в отсрещния ъгъл на тапицираната стая. Настъпва тишина. Най-сетне заговаря през рамо:

— Можеш да ми вземеш дрехите, можеш и да ми попречиш да си тръгна. Но не можеш да промениш чувствата ми.

— Зная. Глупчо такъв.

— Значи си губим времето по най-безумен начин.

— Освен ако ти сам не ги промениш.

— За нищо на света.

— Майлс.

— По твоите собствени думи човек се нуждае от някои елементарни свободи, за да съществува.

Известно време тя го наблюдава, после ненадейно се изправя, занича под леглото и изважда оттам венеца от рози и мирта. Обръща се към стената, сякаш там е окачено огледало, поставя диадемата на главата си, натъкмява я и миг-два наглася косата си, изтегляйки изпод украшението два-три черни масура; най-сетне, доволна от постигнатото, заговаря на човека в другия край на стаята.

— Може ли да дойда при теб и да седна в скута ти, Майлс?

— Не може.

— Моля те.

— Не.

— Стига да пожелаеш, ще бъда едва на петнайсет.

Той рязко се обръща и заканително я сочи с пръст.

— Стой далеч.

Но тя се приближава към него. Стига почти до стола — където той седи настръхнал, готов да се хвърли върху нея, ако приближи и крачка — коленичи на розовия килим, сплита длани в скута си и послушно се отпуска на подвитите си крака. Той я гледа в очите, миг-два изтърпява погледа й и извръща очи.

— Подхвърлих ти една идея. Ти свърши всичко сам.

Той замълчава за миг, след това избухва:

— Господи, само като се сетя за всички онези дрънканици за пластилина, пашите и харемите. И Хитлер! — нахвърля се върху нея. — Знаеш ли? Ти си най-големият фашист в историята на човечеството. И хич няма какво да клечиш там с този поглед на умиращ кокер шпаньол, защото няма да ме трогнеш нито за миг.

— Фашистите мразят секса, Майлс.

Той я стрелва със зловещо подобие на усмивка.

— И най-лошите философии си имат добри страни.

— Мразят и любовта.

— Тази дума е сквернословие при така създалите се обстоятелства.

— И нежността.

— Ти си нежна като кактус, по дяволите.

— И изобщо не умеят да се надсмиват над себе си.

— Доколкото схващам, е твърде забавно да убиеш вярата на човек в себе си и по този начин да го кастрираш за цял живот. Заключавам, че ти си неописуемо въздържана личност, след като не се въргаляш по пода от смях, щом е толкова смешно. Извини ме, но не мога да се присъединя към веселието.

— И всичко това само защото осъзнаваш, че в крайна сметка все пак имаш поне малко нужда от мен?

— Не се нуждая от теб. Единствено ти изпитваш нужда. Да ме унижаваш.

— Майлс.

— Напълно вярвам в онова, което ти казах — до последната дума. Още в самото начало съсипа работата ми с изключително баналните си, празни идеи за булевардни романчета. Като започнах, нямах ни най-малко желание да бъда онова, което съм сега. Щях да следвам примера на Джойс и Бекет. Но не, в този миг на сцената излизаш ти. Всички героини трябва да се променят до неузнаваемост. Тя трябва да прави това, да не прави онова. Така я напомпваме, че най-накрая лицето й се разлива пред камерата и заличава всичко останало. В крайна сметка тя е все една и съща, с други думи, все ти. Отново и отново ме караш да изхвърлям най-добрите пасажи. Онзи епизод, за който имах дванайсет различни завършека — беше съвършен, никой преди мен не го бе правил. В този миг изникваш ти и ми остават едва три края. Смисълът напълно се изгуби. Цялата ми работа се опропасти. — Хвърля й гневен поглед. Тя хапе устни. — Веднага ще ти кажа къде ще се развива следващият епизод. На връх Атос.

Усмивката му се разлива. Той извръща поглед и продължава да се пени:

— Вечно диктуваш. Аз съм като пишеш автомат — изобщо нямам думата. Господи, само като си помисля за безкрайните страници, които французите са изписали, питайки се дали авторът пише себе си или не. Десет секунди в твое присъствие веднъж завинаги дават еднозначен отговор на този въпрос.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Тогава защо вратата не може да се върне на мястото си? Защо поне веднъж не мога да завърша така, както аз искам? Защо все ти имаш последната дума?

— Майлс, сега пък ти си противоречиш. Току-що каза, че между текста и автора няма връзка. Какво тогава?

— Просто имам право да наложа каквато поискам несвързаност, по свое лично усмотрение.

— Зная, че съм твоята малка безмозъчна приятелка и нищо повече, но ми се струва, че подобно твърдение изобщо не търпи логичен анализ.

— Няма да споря с теб по въпроси, които очевидно превъзхождат способностите ти.

Тя се взира в полуизвърнатия му гръб.

— Не искам всичко да свърши, без да сме се сдобрили. Докато не ми позволиш да седна на коленете ти и да те прегърна. И да те целуна.

— Господи!

— Ти страшно ми харесваш. И не ти се присмивам.

— Винаги ми се присмиваш.

— Майлс, погледни ме.

Той й хвърля изпълнен с подозрение поглед — тя наистина не се смее. Но после отново се извръща, сякаш прочита в очите й нещо още по-страшно. За миг седи и мълчаливо го наблюдава, после отново заговаря:

— Добре. Ето. Вратата е на мястото си.

Той рязко хвърля поглед към мястото, където допреди малко се намираше вратата — и тя наистина е там. Младата жена се изправя, застава до нея и я отваря.

— Ела. Ела да видиш какво има от другата страна. — Тя протяга ръка и го подканя. — Няма да те ухапе.

Той нетърпеливо се изправя и застава до отворената врата, като подминава протегнатата ръка на младата жена; поглежда навън — към човека с пурпурния халат, който е твърде тесен за тялото му; към стройната гола девойка с диадема от рози и класически очертания; към леглото зад тях и часовника с кукувичката, върху който като призрак продължава да виси белият хитон; към сивите тапицирани стени. Сякаш стои пред огледало — или в картина на Магрит. Тя махва с ръка, подканяйки го да прекрачи от другата страна.

— Абсурд.

Той яростно се извръща. Тя затваря вратата, за миг замислено се вглежда в гърба му, после пристъпва една-две крачки.

— Не бъди толкова подъл. Ела да легнем.

— Не.

— Няма да говорим. Просто ще правим любов.

— За нищо на света.

Тя скрива ръце зад гърба си.

— Тогава просто ще си лежим, като приятели.

— Ние не сме приятели. Ние сме двама души, случайно заключени в една и съща затворническа килия. И то благодарение на непоносимо повърхностния ти женски мозък.

— Дължа ти толкова много за всичко, което чух току-що. А ти дори не ме оставяш да ти се отплатя.

— Не, благодаря.

Гласът й вече затихва и глезено играе.

— Зная, че тайно ме желаеш, Майлс.

— Нищо не знаеш.

— Искам да ти направя нещо, с което критянките посрещнали мъжете си след обсадата на Троя. За да им покажат колко много тъжали за тях. Имало го е в Ur-text^[40], но в по-късните ръкописи изобщо не се споменава.

— Непоносима си.

— Много е палаво.

— Сексуалните перверзии на древен Крит категорично не ме интересуват.

— Но аз знам, че всъщност те интересуват. — Тя замлъква. — Иначе нямаше да се страхуваш толкова много да ме погледнеш в очите.

Той рязко се извръща.

— Ни най-малко не се стр…

Юмручето е съвсем малко, но дясното кроше е нанесено право в челюстта, със замах от цялото тяло и не само с цялата енергичност на млада жена — която макар и не е атлет в буквалния смисъл на думата, очевидно се гордее с общата си добра физическа форма — но колкото и странно да е, с професионална точност и усет. Човек би се усъмнил, че съвсем не й се случва за пръв път да нанася подобен удар. Очевидно ефектът идва не от силата на удара, а основно от начина, по който е нанесен, често описван като най-предпочитания от баща й — а именно, съвършено изневиделица, като направляван снаряд. Главата на господин Грийн рязко се отмята назад. Долната му челюст увисва, очите му помътняват и се оцъклят, той полита, после бавно се свлича на колене; за миг прави немощен опит да се изправи; но в крайна сметка с помощта на сигурен ритник, нанесен от босия крак с деликатно оформен свод, се катурва на килима с цвят на пепел от рози и остава да лежи неподвижно.

Бележки

[1] Син на Етер, баща на Сатурн. — Бел.прев. ↑

[2] Древноиталийско божество, богиня на земята, великата родителка, богиня на живота и смъртта. — Бел.прев., по Г. Батаклиев, „Антична митология, справочник“. ↑

[3] Козметична пудра, която се използва в арабския свят и мюсюлманските държави за почерняне на очите. — Бел.прев. ↑

[4] Богиня, олицетворение на нравствения световен ред, бдяща за съразмерното разпределение на щастието и нещастието. — Бел.прев. ↑

[5] Придружитеки на Дионис, „беснеещи“ вакханки. — Бел.прев. ↑

[6] Строеж на диалога в античната драма, при който репликите приключват в рамките на един стих (по изключение в два). (Иван Богданов, „Енциклопедичен речник на литературните термини“) — Бел.прев. ↑

[7] Английски поет (1770–1835). — Бел.прев. ↑

[8] Град в Южна Гърция. — Бел.прев. ↑

[9] Цикладско изкуство — изкуството на бронзовата епоха от Цикладските острови от 2500 до 1600 г.пр.Хр., повлияно от Крито-Микенската култура. Най-известните цикладски произведения са стилизираните женски фигури, изваяни от местен бял мрамор. — Бел.прев. ↑

[10] Стих от стара английска песен — означава „всички възможни присъстващи или свързани с определена дейност“. — Бел.прев. ↑

[11] Муза на лириката. — Бел.прев. ↑

[12] Име на овчар у Вергилий. — Бел.прев. ↑

[13] Муза на комедията. — Бел.прев. ↑

[14] Планина в централна Гърция, където живеели музите. — Бел.прев. ↑

[15] Град в Англия, известен с вълнената си индустрия и многобройните азиатски малцинства. — Бел.прев. ↑

[16] Тръстиковата флейта на бог Пан. — Бел.прев. ↑

[17] Приап — син на Дионис, божество на оплодителната сила на природата, покровител на овчите и козите стада; изобразяван с прекомерен фалос. — Бел.прев. ↑

[18] До втръсване (лат.). — Бел.прев. ↑

[19] Апострофа — реторична фигура, при която поетът се обръща към отсъстващи или въображаеми лица, неодушевени предмети, към паметта на поколенията, за да ги приобщи към видението си. — Бел.прев. ↑

[20] Прозопопея — стилистична фигура, при която на неодушевени предмети се приписват качества на лица; олицетворение. — Бел.прев. ↑

[21] Сватбени песни, изпълнявани пред спалнята на новобрачните под форма на благопожелания. — Бел.прев. ↑

[22] Състои се от четири логаедични стиха с различни дължини; въведена от Алкей. — Бел.прев. ↑

[23] Буквално „богът от машината“ — в древногръцката трагедия заплетените положения се разрешавали с помощта на божество, което се явявало на сцената чрез някакъв механизъм. Изразът се употребява в смисъл на „неочакван помощник“ (лат.). — Бел.прев. ↑

[24] Принцип за единство на време, място и действие в древногръцката трагедия. — Бел.прев. ↑

[25] Тревога, страх, безпокойство (нем.). — Бел.прев. ↑

[26] Желана (фр.). — Бел.прев. ↑

[27] Скъп лондонски квартал. — Бел.прев. ↑

[28] Известен само на познавачи, рядък (фр.). — Бел.прев. ↑

[29] Вторият диалог (фр.). — Бел.прев. ↑

[30] Прекалено (фр.). — Бел.прев. ↑

[31] На нашето време (фр.). — Бел.прев. ↑

[32] Източната част на Лондон, където се намират пристанищата. — Бел.прев. ↑

[33] Правдоподобно (фр.). — Бел.прев. ↑

[34] Ритуален оброк (лат.). — Бел.прев. ↑

[35] Американска актриса (1885–1955) от ерата на нямото кино. — Бел.прев. ↑

[36] Муза на трагедията. — Бел.прев. ↑

[37] В качеството си на (лат.). — Бел.прев. ↑

[38] Всъщност става дума за Ерика Джонг, авторка на романа „Страх от летене“. — Бел.прев. ↑

[39] Човек е онова, с което се храни (нем.). — Бел.прев. ↑

[40] Първоначален вариант на текст, лингвистична възстановка, която се използва като база за варианти в по-късни текстове. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Фаулз Мантиса (2)

Метаданни

Данни

Мантиса

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Джон Фаулз
Мантиса (2)